Робърт Тайн
Вечно млад (5)

Пета глава

Закусвалнята на Джейк на главната улица „Мейн стрият“ в центъра на Дъглас, Калифорния, беше посещавана редовно от Даниел. Отбиваше се почти всеки ден за чаша кафе, парче пай или за една гъста супа с много подправки. Той харесваше това място. Беше непретенциозно, храната беше добра, келнерите и келнерките го познаваха, той се чувстваше тук като у дома си.

Така добре се чувстваше тук и персоналът го познаваше така добре, че не му обърнаха никакво внимание, когато Хелън стана, за да ползва телефона в кабинката в ъгъла, а Даниел както си седеше заговори сам на себе си с голяма убеденост и откровеност.

Думите не му идваха лесно. Той пое дълбоко дъх и се впусна да произнесе речта си, като очите му нервно се стрелкаха към телефонната кабина, защото се страхуваше, че Хелън ще се върне и ще го хване как си говори.

— Виж, ние сме… ъъ… — запря той като кола, на която е свършил бензина. Помисли за секунда, после отново започна. — Вече е 1939. И… добре, както ти каза, ние не сме вече деца. Нито пък се подмладяваме…

Даниел се изкашля нервно да прочисти гърлото си.

— Виж, ти обикновено схващаш мислите ми, преди мен самия, така че… ти сигурно знаеш какво искам да кажа. Хелън… Ще се омъжиш ли за мен?

Той се отпусна назад в стола си:

— Ето, казах го!

Келнерът донесе чаша кафе на масата му.

— Добра беше речта, Дани. Трябва да опиташ, когато Хелън е тук. Дори може и да получиш отговор. Наистина ще бъде интересно, не мислиш ли?

— Това е следващата стъпка — каза Даниел. — Тя ще се върне от телефона след минута. Междувременно аз трябва да репетирам.

Той пое дълбоко дъх още веднъж:

— Хелън, знаеш, аз си мислех…

— Дани! — Хелън се беше разбързала през ресторанта с широка усмивка на лицето. Тя се настани в стола срещу Даниел. — Познай какво? Списанието „Колиърс“ искат снимките ми за ноемврийското издание.

— Ей, наистина ли? Това е голяма новина!

— Казаха, че е бърза работа — каза тя като се протегна да хване ръката му. — Казаха, че искат негативите към…

Тя беше преобърнала солницата. Хелън не беше суеверна, но и не попадаше на случай като този лесно. Поръси малко сол в дланта си и я метна зад лявото си рамо.

— Казаха, че искат негативите към сряда, което означава, че трябва да са готови утре след обяд, следователно аз трябва да се захващам с работа… което пък означава, че трябва да…

Даниел се паникьоса.

— Чакай. Ъ… искаш ли пай?

Хелън изгледа приятеля си така сякаш той, изведнъж, в този момент, се беше побъркал.

— Но, Дани, ние току-що ядохме пай.

Даниел мислеше бързо.

— О, да, ядохме пай с череши. Не сме опитали боровинков пай. Нали? Приеми!

— Не, няма.

— Разбери…

Тя поклати недоверчиво глава:

— Как може още да си гладен?

Даниел сви рамене.

— Хм, не знам. Нали тук е най-закътаното място? — Той направи знак на келнера. — Може лиза нас боровинков пай. Може би ти не искаш парче? Наистина е чудесен!

Даниел Маккормик беше, вероятно, най-несръчният лъжец в целия щат Калифорния, а Хелън беше прозорлива и виждаше, че нещо не е в ред. Тя се втренчи в него насмешливо.

— Дани, какво става?

Даниел избягваше въпросителния й поглед, очите му оглеждаха стаята, гледаха за нещо и за някого, вместо в нея.

— Какво става? Нищо не става. Просто искам да седиш с мен докато си свърша обяда.

— Дани, аз трябва да тръгвам.

— Ще ям бързо.

Хелън все още подозираше нещо:

— Чакай… ти да не се опитваш да изтърсиш някаква новина за мен, а? Ти знаеш нещо, което аз не желая да чуя…

— Не, не. Наистина. — Всъщност съвсем не беше сигурен, че казва истината. Той предполагаше, че тя би желала да се ожени… но кой знаеше със сигурност?

— Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш, че си сключил някакъв нов, опасен договор? Че няма да изпитваш някоя нова смаяната ракета или нещо подобно, а?

— Не — каза бързо. — Това не е смаяната ракета. — В ума си той добави: „По-смахната от когато и да било“.

Сервитьорът донесе едно специално щедро парче от сладкия боровинков пай, отгоре на което имаше изобилна купчина крем. Целият сладкиш приличаше на малка гребна лодка.

Умът на Даниел беше объркан… със сигурност не беше гладен. Уморено той взе вилицата и започна да яде бързо, защото реши, че е по-добре да свърши с всичко това по възможност по-бързо. Отне му точно 26 секунди да доведе парчето и крема до една кашеста бъркотия.

— Мм, — каза той като се опитваше да скрие гаденето в гласа си. — Страхотен е!

Хелън скочи и го целуна по бузата:

— Извинявай, Дани, но трябва да тръгвам.

— Добре — каза Даниел с подчертано свиване на раменете.

— Ще ти се обадя по-късно — каза тя като тръгваше към вратата.

Даниел я наблюдаваше как тръгва и тогава, след изгубената последна минута, се втурна през ресторанта, сграбчи ръката й и я набута в телефонната кабина, затваряйки плътно вратата след себе си.

— Дани! Какво правиш?

— Сигурна ли си, че трябва да тръгваш?

— Сигурен ли си, че си добре? — тя разглеждаше лицето му отблизо, като търсеше отговор в очите му. Светът беше такава бъркотия тези дни… В Европа имаше война. Кой знае какво готвеше бъдещето за летец като Даниел Маккормик.

— Добре съм — каза Дани. — Не планирам да правя нещо, което ще ме убие. Това е обещание…

Удивителна, мила усмивка разцъфна по лицето на Хелън. Изведнъж тя усети какво имаше в ума му; знаеше точно какво искаше да каже, но не можеше да намери думи.

— Какво е то? Какво мислиш, Дани?

Дани пое дълбоко дъх и облиза устните си:

— Аз… — той усети, че не издържа. — Нека никога да не излезем от тази телефонна кабина, а?

Хелън се засмя:

— Ти си се побъркал.

— От парфюма ти е. Той ме влудява.

Хелън се отскубна от него и отвори вратата.

— Ще те видя по-късно.

Даниел я наблюдаваше как си отива после блъсна главата си в металната рамка на кабината:

— Глупак! Дяволите ме взели!

Той пусна монета от десет цента в телефонния апарат и набра бързо един телефонен номер.

— Хари? Почти го направих, да знаеш. Ти ме вдъхнови, но беше почти… не успях да го пропусна през гърлото си. Думите ми, те заседнаха някъде.

Даниел не обръщаше внимание на шума около него. Писък на спирачки и приглушен трясък на улицата отвън проникна в телефонната кабина.

— Ти как си го направил, излезе навън и го изтърси на Бланш ли? Или го беше планирал? Защото това прилича на въображаемото „сто пъти съм го мислил… двеста пъти съм я питал и все още не зная какъв ще е нейния отговор“.

Точно тогава вратата на кабината се отвори.

— Дани… — беше келнерът.

— Излизам след секунди, Томи.

— Дани — каза келнерът, гласът му беше глух и потиснат — по-добре ела навън.

Пет секунди минаха докато Даниел разбере, че се беше случило нещо ужасно. Изведнъж той рипна, спринтира към улицата, насочи се към стълпилите се хора на ъгъла. Разбута тълпата и видя Хелън да лежи на тротоара и една кола, спряла до бордюра.

— Не я видях — каза един обезумял човек. Той непрекъснато мачкаше периферията на шапката си в ръце. — Кълна се в Бога, не я видях… кълна се в Бога!

Хелън!…

Даниел почувства завиване на свят и усети как мускулите и ставите му омекват, как не го държат повече прав. Направи несигурно няколко крачки, после бавно се свлече на колене до размазаното тяло на Хелън. Взе ръката й в своята. Беше студена.

В далечината можеше да се чуе сирената на линейка.

Даниел седя до болничното легло на Хелън шест часа, докато една сестра не го отведе насила и не го принуди да си ходи. Не помнеше как е карал по пътя за вкъщи, единственото нещо, което виждаше беше студената, сива кожа на Хелън, невиждащите й очи, бинтове и хирургически шевове. Единственото нещо, което чуваше, беше думата, казана от доктора — кома…