Стивън Кинг
Ур (7)

VII — Полицията на парадоксалното

Когато Роби слезе пред „Сюзан и Нан“ (където на витрината бе изписано с пяна МАНГУСТИТЕ СА ВЕЛИКИ), Уесли се обади:

— Само за секунда.

Заобиколи малибуто и прегърна момчето.

— Страхотен.

Роби се ухили:

— Да разбирам ли, че ще получа шестица за семестъра?

— Не, само съвет. Откажи се от футбола. Никога няма да направиш кариера, а имаш ум за двама.

— Ще го имам предвид — обеща Роби… което не беше равнозначно на съгласие, както и двамата знаеха. — Ще се видим ли на лекция?

— Във вторник — каза Уесли. Но след петнайсет минути имаше основания да се съмнява, че някой ще го види отново. Някога.

 

 

Мястото, където обичайно оставяше малибуто, когато не използваше паркинга в колежа, беше заето от друга кола. Уесли можеше да паркира зад нея, но предпочете отсрещната страна. Нещо в този кадилак го притесняваше. Под светлината на уличната лампа изглеждаше прекалено излъскан. Червената боя само дето не крещеше: „Тук съм! Харесваш ли ме?“

Уесли не го харесваше. Не му харесваха затъмнените стъкла, нито тасовете със златната емблема на „Кадилак“. Подходящ автомобил за наркопласьор. При условие че въпросният пласьор е също така маниак-убиец.

„Откъде ми дойде наум?“

— Денят беше стресов, това е всичко — каза си той, докато пресичаше безлюдната улица, а куфарчето се удряше в бедрото му. Уесли се наведе. В колата нямаше никого. Поне така изглеждаше. Заради затъмнените стъкла нямаше как да е напълно сигурен.

„Полицията на парадоксалното. Дошли са за мен.“

В най-добрия случай тази мисъл трябваше да мине за нелепа, а в най-лошия — за параноична фантазия, но сякаш не бе нито едното, нито другото. Отчитайки случилото се, може би изобщо не беше параноична.

Уесли се пресегна, докосна вратата на кадилака и светкавично отдръпна ръка. На пипане вратата беше като метална, но топла. И сякаш пулсираше. Метална или не, но колата, му се стори жива.

Бягай.

Мисълта бе толкова настойчива, че устните му я произнесоха безгласно, но Уесли знаеше, че бягството не е изход. Ако опиташе да се измъкне, човекът или хората, на които принадлежеше омразният червен кадилак, щяха да го намерят. Този факт бе толкова прост, че противоречеше на логиката. Заобикаляше логиката. Затова, вместо да избяга, Уесли отключи входната врата и се изкачи до апартамента си. Стъпваше бавно, понеже сърцето му биеше лудешки, а краката му трепереха.

Вратата на апартамент 2В зееше отворена и светлината от антрето се разливаше в дълъг правоъгълник на горната площадка.

— А, ето те — рече един не съвсем човешки глас. — Влез, Уесли от Кентъки.

 

 

Бяха двама. Единият млад, другият стар. Старият седеше на дивана, на който Уесли и Елън Силвърман се бяха прелъстили, изпитвайки наслада (неее, екстаз). Младият се беше настанил на любимото кресло на Уесли, в което той винаги завършваше вечерта, когато останалият чийзкейк бе вкусен, книгата — интересна, а светлината от настолната лампа — идеална. Непознатите носеха дълги палта с цвят на горчица и Уесли разбра, без точно да знае как, че палтата са живи. Също така разбра, че хората, които ги носеха, не са никакви хора. Лицата им непрекъснато се меняха и това, което се криеше под кожата им, приличаше на влечуго. Или на птица. Или на двете.

На реверите си, където шерифите от някой уестърн щяха да носят значки, отрепките (в ума му се появи тази дума) носеха копчета с червено око. Уесли си помисли, че и те са живи. Очите го наблюдаваха.

— Как разбрахте, че съм аз?

— Подушихме те — отговори старият и най-страшното беше, че думите му съвсем не прозвучаха на шега.

— Какво искате?

— Знаеш защо сме тук — отговори младият. Старият изобщо не се обади повече до края. Да слуша единия, бе достатъчно неприятно за Уесли. Сякаш гръклянът на отрепката бе натъпкан с щурци.

— Вероятно — рече Уесли. Гласът му беше твърд, поне засега. — Нарушил съм Законите на парадоксалното. — Молеше се да не са научили за Роби и смяташе, че това е възможно — в края на краищата киндълът беше регистриран на името на Уесли Смит.

— Нямаш представа какво си направил — замислено рече отрепката с жълтото палто. — Кулата се тресе, световете тръпнат в орбитите си. Розата усеща хладен повей, сякаш зима иде.

Много поетично, ала доста мъгляво.

— Каква кула? Коя роза? — Върху челото му изби пот, въпреки че поддържаше апартамента хладен. „Заради тях е — помисли си. — Тези момчета излъчват жар.“

— Няма значение — отвърна младият гост. — Оправдай се, Уесли от Кентъки. И гледай да си убедителен, ако искаш отново да видиш слънцето.

Уесли се гипсира. Обзе го една-едничка мисъл: „Изправен съм на съд.“ После я отпъди. Помогна му гневът — бледа имитация на онова, което изпитваше към Канди Раймър, но достатъчно осезаем.

— Щяха да загинат хора. Почти кръгла дузина. Вероятно и повече. Това може би не означава много за вас, но за мен означава много — особено когато сред тях е жената, която обичам. Всичко това заради една пияна лигла, която не иска да реши проблемите си. И… — Той едва не каза „И ние“, но успя да нанесе необходимите корекции в курса точно навреме. — И дори не я нараних. Шамаросах я два-три пъти, но не можах да се удържа.

— Вие, момчета, никога не можете да се удържите — отвърна с жужащия си глас съществото в любимото му кресло, което вече нямаше да му бъде любимо. — Деветдесет процента от проблема ви е, че не можете да обуздавате поривите си. Въобще замисли ли се, Уесли от Кентъки, че Законите на парадоксалното не съществуват току-тъй?

— Аз не…

Съществото повиши тон:

— Разбира се, че не си. Знаем, че не си. Тук сме, защото не си. И през ум не ти е минало, че един от пътниците в онзи автобус е можел да стане сериен убиец и да погуби десетки хора, включително и дете, което иначе щеше да порасне и да открие лек против рака или болестта на Алцхаймер. И през ум не ти е минало, че една от онези млади студентки може да роди следващия Хитлер или Сталин, чудовище в човешки облик, което би могло да убие милиони твои човешки братя и сестри от това равнище на Кулата. И през ум не ти е минало, че се намесваш в събития, които не си способен да разбереш!

Да, не се беше интересувал от тези неща. Беше се интересувал от Елън. А Роби — от Джоузи Куин. А двамата заедно бяха помислили за другите. Пищящи девойки — кожата им се превръща в лой и се разтича по костите им — може би най-страшната смърт, с която Господ наказва чедата Си.

— Това ли ще се случи? — прошепна Уесли.

— Не знаем какво ще се случи — отвърна отрепката с жълто палто. — Точно там е работата. Експерименталната програма, която ти неразумно използва, може да провижда шест месеца напред в бъдещето… в един-единствен тесен географски район. След шестия месец ясното виждане се размива. След година е пълна мъгла. Както виждаш, не знаем какво сте предизвикали ти и твоят млад приятел. И понеже не знаем, няма възможност да поправим вредата, ако такава е нанесена.

Твоят млад приятел. Значи все пак знаеха за Роби Хендерсън. Сърцето му се сви.

— Има ли някаква висша сила, контролираща всичко? Има, нали? Първия път, когато влязох в менюто с Ур книги, видях кула.

— Всички същества служат на Кулата — отговори отрепката с жълто палто и почтително докосна гнусното копче на ревера си.

— Тогава откъде знаете, че аз също не й служа?

Те не продумаха. Само го изпиваха с черните си очи на хищни птици.

— Ако искате да знаете, изобщо не съм го поръчвал. Тоест… поръчах киндъл, вярно е, но не съм поръчвал този, който получих. Това ми изпратиха.

Настъпи дълго мълчание и Уесли разбра, че животът му е на кантар. Или поне животът в познатия му вид. Възможно бе да продължи съществуването си, ако отрепките го приберяха в омразната си червена кола, но то щеше да е мрачно, по всяка вероятност затворническо съществуване, и Уесли едва ли щеше да запази дълго здравия си разум.

— Мислим, че е станала грешка при изпращането — изрече накрая младият.

— Обаче не сте сигурни, нали? Понеже не знаете откъде е дошъл. Нито кой го е изпратил.

Отново мълчание. Тогава старият повтори:

— Всички същества служат на Кулата.

Изправи се и протегна ръка. Тя проблесна и се превърна в хищен нокът. Отново проблесна и се превърна в ръка.

— Дай ми го, Уесли от Кентъки.

Уесли от Кентъки не чака втора покана, макар ръцете му да трепереха толкова силно, че сума ти време се пипка с ключалките на куфарчето. Най-сетне капакът се отвори и той подаде розовия киндъл на стария. Съществото се втренчи в четеца с налудничав глад, което породи у Уесли желание да запищи.

— Май и бездруго не рабо…

Отрепката го грабна от ръката му. За секунда Уесли докосна кожата му и разбра, че плътта на създанието притежава свои мисли. Виещи мисли, които се движеха по свои незнайни орбити. Този път изпищя наистина… или поне се опита. От гърлото му излезе приглушено, задавено стенание.

Отидоха до вратата, палтата им се развяваха и издаваха противни, жвакащи, кискащи се звуци. Старият излезе, стиснал розовия киндъл в ръцете си-нокти. Другият се поспря и се обърна към Уесли.

— Присъдата е оправдателна. Даваш ли си сметка колко ти провървя?

— Да — прошепна Уесли.

— Тогава кажи „благодаря“.

— Благодаря.

Съществото безмълвно излезе.

Уесли се гнусеше да седне на дивана или на креслото, което му се струваше — в дните преди Елън — най-добрият приятел на света. Просна се на леглото си и скръсти ръце на гърдите в опит да потисне тръпките, които го разтърсваха. Остави осветлението включено, защото нямаше смисъл да го изключва. Изпитваше увереност, че цели седмици няма да може да заспи. А може би — никога. Тъкмо започваше да се унася и виждаше онези лакоми черни очички, чуваше онзи глас: „Даваш ли си сметка колко ти провървя?“

Не, изключено беше да заспи.

И тогава загуби съзнание.