Стивън Кинг
Ур (1)

I — Експериментиране с нова технология

Когато колегите на Уесли Смит го питаха — някои с иронично повдигната вежда — какви ги върши с тая джаджа (те всички го наричаха джаджа), — той им отговаряше, че експериментира с нова технология. Не беше вярно. Купи киндъла от чиста злоба.

„Чудя се дали маркетинговите анализатори на «Амазон» отчитат точно тази мотивация на крайните си клиенти“ — мислеше си той. Най-вероятно не. Това му доставяше удоволствие, но не колкото се надяваше да изпита при смаяната физиономия на Елън Силвърман, щом го видеше с новата му придобивка. А някой ден тя все щеше да я види. Така де, кампусът беше малък, а той притежаваше новата си играчка (на първо време я наричаше играчка) едва от седмица.

Уесли преподаваше английски в колежа „Мур“, Кентъки. Като всички преподаватели по английски той си въобразяваше, че един ден ще напише роман. Колежът „Мур“ беше от типа, който хората наричат „превъзходно учебно заведение“. Дон Олман, единственият приятел на Уесли в Катедрата по английски, обясни смисъла на този израз.

— Превъзходното учебно заведение — рече Дон — е онова, за което никой не е чувал извън радиус от петдесет километра. Викат му така, защото няма доказателства за противното, а повечето хора са оптимисти, нищо че твърдят обратното. Хората, които се определят като реалисти, често са най-големите оптимисти.

— Това ли те прави реалист? — попита го веднъж Уесли.

— Мисля си, че светът е населен предимно с тиквеници — отговори Дон Олман. — Ето кое ме прави реалист.

„Мур“ не беше превъзходен колеж, но не беше и лош. Мястото му върху голямата карта на академичните постижения беше съвсем малко по на юг от точката на посредствеността. Повечето от три хилядите му студенти сами се издържаха и много от тях си намираха работа след дипломиране, въпреки че съвсем малко продължаваха (или изобщо се стремяха) към по-висока степен на образование. Имаше страхотни запои и, разбира се, партита, но върху голямата карта на парти колежите Мур се падаше малко по на север от точката на посредствеността. Сред неговите възпитаници имаше политици, но всички без изключение — дребни риби, дори когато нещата опираха до мошеничество и увъртане. През 1978 випускник на „Мур“ бил избран в Камарата на представителите, но починал от инфаркт едва след четири месеца служба. Заместил го випускник на „Бейлър“.

Белези на изключителност колежът показваше единствено с третодивизионния си футболен тим и третодивизионния си женски баскетболен отбор. Футболният тим („Мурските мангусти“) се нареждаше сред най-слабите в Америка с едва седем спечелени мача за последните десет години. Постоянно се говореше за разпускането му. Сегашният треньор беше наркоман, който обичаше да разказва как бил гледал дванайсет пъти „Кечистът“ и всеки път се разплаквал на сцената, когато Мики Рурк признава на охладнялата си дъщеря, че е жива развалина.

Женският баскетболен тим обаче беше изключителен в положителен план, особено като се има предвид, че повечето му състезателки бяха не по-високи от метър и седемдесет и шест и се обучаваха за маркетингови мениджъри, закупчици на едро или (ако извадеха късмет) за секретарки на Мъже с Големи Портфейли. „Женските мангусти“ бяха завоювали осем шампионски титли за последните десет години. Тренираше ги бившата приятелка на Уесли — бивша от един месец. Елън Силвърман предизвика злобата, мотивирала Уесли да си купи киндъл. Всъщност… Елън и студента Хендерсън в уводния курс по съвременна американска литература на Уесли.

 

 

Дон Олман също така твърдеше, че факултетът е посредствен. Не пълна скръб като футболния отбор — най-малкото това щеше да е интересно, — но определено посредствен.

— А ние с теб? — попита Уесли. Бяха в общия си кабинет. Ако дойдеше студент на консултации, единият от двамата излизаше. През по-голямата част от зимния и летния семестър такава опасност не съществуваше, защото студентите никога не идваха на консултации, докато изпитната сесия не похлопаше на вратата. Дори и тогава се появяваха единствено ветераните натегачи: онези, които се подмазваха на учителите още от първи клас. Дон Олман сподели, че понякога си фантазира как при него идва готина студентка, облякла тениска с надпис: „ЩЕ ТЕ ИЗЧУКАМ ЗА ШЕСТИЦА“, но това не се случи.

— Какво за нас? — попита Дон. — Жив зян сме — само ни виж, братле!

— Говори за себе си — възпротиви се Уесли. — Аз ще напиша роман.

Но тутакси се почувства потиснат. Всичко го гнетеше, откакто Елън си тръгна. Когато не бе потиснат, кипеше от злоба.

— Да! А президентът Обама ще ме удостои със званието поет лауреат! — възкликна Дон Олман. Сетне посочи една вещ върху претрупаното бюро на Уесли. Киндълът беше отворен на „Американски мечти“, учебника, който Уесли използваше за своя уводен курс. — Оправяш ли се с малката бракма?

— Супер — отговори Уесли.

— Ще замени ли някой ден книгата?

— Никога — заяви Уесли. Но се чудеше.

— Мислех, че ги произвеждат единствено в бяло — подхвърли Дон.

Уесли го погледна отвисоко, както бяха гледали него самия на факултетското събрание, където киндълът беше направил дебюта си в обществото.

— Нищо не се произвежда единствено в бяло — рече той. — Това тук е Америка.

Дон Олман се позамисли, после смени темата:

— Чух, че с Елън сте скъсали.

Уесли въздъхна.

 

 

Елън беше единственият му друг приятел — и любовница — допреди четири седмици. Тя не беше от Катедрата по английски, разбира се, но представата да легне със своя колежка — дори и Сюзан Монтанаро, която, общо взето, не бе за изхвърляне, — го смразяваше. Елън беше висока метър петдесет и пет (и синеока!), стройна, с буйни, късо подстригани черни къдрици, които й придаваха вид на елфида. Имаше фигура трепач и се целуваше като дервиш (Уесли не се беше целувал с дервиш, но предполагаше, че усещането е главозамайващо). В леглото енергията й беше неизчерпаема.

Веднъж, задъхан, той се просна по гръб и каза:

— Като любовник не съм ти на нивото.

— Ако продължиш да се вайкаш, няма да ми бъдеш любовник още дълго. Всичко ти е точно, Уес.

Но той не й повярва. Предполагаше, че чисто и просто е… посредствен.

Причината връзката им да приключи обаче не беше нивото на креватните му изпълнения. Не беше и фактът, че Елън е веган и за Деня на благодарността приготвя пуйка от тофу. Не беше и в това, че понякога след любене размишляваше на глас за баскетболна тактика, видове подавания или неумението на Шона Дийсън да научи елементарния трик, известен като „старата градинска врата“.

Всъщност тези монолози помагаха на Уесли да се унесе в дълбок, сладък, освежителен сън. Навярно се дължеше на спокойния й тон, толкова различен от страстното й пъшкане, докато се любеха. Виковете й зловещо напомняха онези, които издаваше по време на мачовете, тичайки като заек покрай очертанията на игралното поле, насърчавайки момичетата да подадат топката или да не се офлянкват. Няколко пъти Уесли дори беше чувал в спалнята призива й „Цели се в дупката!“.

Пасваха си, поне на първо време: тя беше нажежено желязо от наковалнята, а той — в претъпкания си с книги апартамент — беше водата й за охлаждане.

Проблемът бяха книгите. Както и че Уесли се изпусна да я нарече „жалка неграмотница“. Никога не беше обиждал жена през живота си, но тя беше разпалила у него неподозиран гняв. Възможно беше да е посредствен преподавател, както намекна Дон Олман, и романът да си остане вътре в него (подобно на непоникнал мъдрец, като така поне се избягваше опасността от развиване на кариес, инфекция и скъпо, на всичкото отгоре болезнено лечение), но обичаше книгите. Те бяха ахилесовата му пета.

Елън дойде бясна, което бе нормално, но и адски разстроена — състояние, което той не разпозна, понеже никога не я беше виждал такава. Препрочиташе „Избавление“ на Джеймс Дики, възхищавайки се за пореден път колко умело авторът е впрегнал поетическата си чувствителност в писането на проза, и тъкмо беше стигнал до последните редове, когато злополучните каякари се опитват да прикрият какво са сторили и какво им е било сторено. Нямаше представа, че Елън току-що е била принудена да изрита Шона Дийсън от тима, нито че двете са влезли в шумна препирня в гимнастическия салон пред целия отбор — плюс мъжкия баскетболен тим, който изчаквал ред да упражнява посредствените си подавания, — нито че Шона излязла навън и запокитила голям камък върху предното стъкло на волвото на Елън — простъпка, заради която сигурно щяха да я изключат. Нямаше представа, че Елън жестоко се самообвинява, защото „тя трябвало да бъде възрастният“.

Чу последното — „От мен се очаква да се държа като възрастен човек“, и изсумтя „Аха“ пет-шест пъти, което преля чашата за Елън Силвърман. Тя изтръгна книгата от ръцете му, захвърли я и изрече думите, които щяха да преследват Уесли през следващия месец на самота:

— Не можеш ли да четеш на компютъра като всички нас?

— Наистина ли те е попитала това? — поинтересува се Дон Олман, което събуди Уесли от транса му. Осъзна, че току-що беше разказал цялата история на колегата си по кабинет. При това без да иска. Сега нямаше връщане назад.

— Да. А аз й креснах: „Това беше първо издание, което имам от баща си, жалка неграмотнице!“

Дон Олман загуби дар-слово и се опули като бухал.

— Тръгна си — тъжно завърши Уесли. — Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал.

— Не й ли се обади да се извиниш?

Уесли се беше опитвал да я набере, но всеки път се включваше гласовата поща. Мислеше да отиде до къщата, която Елън беше наела от колежа, но се уплаши, че тя може да забие вилица в лицето му… или в друга част от тялото му. Пък и не смяташе, че случилото се е изцяло по негова вина. Тя дори не му беше дала шанс. Плюс това… да не си кривим душата, беше неграмотница. Веднъж в леглото му беше споделила, че от пристигането си в „Мур“ насам единствената книга, която е прочела за удоволствие, е „Стремете се към върха: система от дванайсет безкомпромисни принципа за успех във всяка сфера на живота“ от треньорката на „Доброволките от Тенеси“ Пат Съмит. Гледаше телевизия (предимно спорт) и когато пожелаеше да се задълбочи в някоя новинарска история, влизаше в уебсайта „Дръдж Рипорт“. Определено беше компютърно грамотна. Хвалеше мрежата за безжичен достъп до интернет на „Мур“ (която не беше посредствена, а превъзходна) и не ходеше никъде без лаптопа си, преметнат на рамо. За скрийнсейвър беше сложила снимка на Тамика Кечингс — веждата на баскетболистката беше сцепена и по лицето й се стичаше кръв — с надпис „ИГРАЯ КАТО МОМИЧЕ“.

Дон Олман седеше мълчаливо, потупвайки с пръсти по тесните си гърди. През прозореца се чуваше шумоленето на ноемврийските листа в малкия вътрешен двор. Накрая рече:

— Раздялата ти с Елън има ли отношение към това? — Той кимна с глава по посока на новата електронна приумица на Уесли. — Има, нали? Решил си да четеш на компютъра като всички нас. За да… какво? За да си я върнеш?

— Не — отвърна Уесли, защото не желаеше да признае истината: по начин, който самият той не разбираше напълно, беше купил киндъла, за да й го върне. Да й се подиграе. Да й направи напук. — Въобще не е вярно. Просто експериментирам с нова технология.

— Щом казваш — съгласи се Дон Олман. — Аз пък съм Робърт Фрост^[3], който една снежна вечер спрял край гората.

Колата му беше на паркинг „А“, но Уесли предпочете да извърви пеша трите километра до апартамента си — често постъпваше така, когато искаше да помисли. Вървеше бавно по Мур Авеню — първо подмина къщите на братствата^[4], после общежитията — от всеки прозорец дънеше рок или рап — и накрая баровете и ресторантите, продаващи храна за вкъщи, които са животоподдържащата система на всеки малък колеж в Америка. Имаше и книжарница за учебници втора ръка и миналогодишни бестселъри с петдесет процента отстъпка. Изглеждаше прашна, унила и в нея рядко влизаха клиенти.

Защото хората си четяха вкъщи на компютъра, предположи Уесли.

Кафяви листа се вихреха в краката му. Куфарчето се удряше в коляното му. Вътре имаше учебници, книгата, която в момента четеше за разтуха („2666“ на Роберто Боланьо), и тетрадка с красива подвързия, имитация на мрамор — подарък от Елън по случай рождения му ден.

— Да си записваш идеи за твоите романи — пожела му тя.

Това бе през юли, отношенията им бяха тип-топ и в кампуса имаше място и за двама им. Празната тетрадка беше от двеста листа, но само първата страница бе изпълнена с едрия му равен почерк.

Най-отгоре (с печатни букви) бе написал ИДЕИ ЗА РОМАНА!

По-надолу следваше: Малко момче открива, че майка му и баща му си изневеряват.

И:

Малко момче, сляпо по рождение, е отвлечено от побъркания си дядо, който

И:

Юноша се влюбва в майката на най-добрия си приятел и

Най-отдолу бе последната му идея, записана скоро след като Елън захвърли „Избавление“ на пода и излезе от живота му.

Срамежлив, но себеотрицателен преподавател в малък колеж и неговата приятелка — почти неграмотна спортистка — се скарват след

Може би това беше най-доброто му хрумване — експертите единодушно съветват да пишеш за познати неща, — но просто не можеше да го претвори в литература. Беше голяма клизма да се изповяда пред Дон. А и тогава не успя да е честен докрай. Не призна колко силно иска да си я върне.

Когато наближи тристайния апартамент, който наричаше свой дом — и който Дон Олман понякога наричаше „веселата ергенска квартирка“, — мислите му се насочиха към студента Хендерсън. Ричард ли му беше собственото име или Робърт? Уесли блокира — не както когато сядаше да разработи откъслечните си идеи за роман, но вероятно двете бяха свързани. Може би всички подобни блокажи са истерични по своята същност, сякаш мозъкът засичаше (или смяташе, че засича) някакъв гнусен вътрешен звяр и го заключваше в клетка със стоманена врата. Чуваш го как тъпче и подскача вътре като побеснял енот, който ще те ухапе, ако посегнеш към него, но не можеш да го видиш.

Хендерсън играеше във футболния отбор — заемаше позиция опорен бек или пойнт гард, или нещо от този род — и въпреки че на игрището се излагаше не по-малко от другите, беше симпатично момче и доста добър студент. Уесли го харесваше. Но въпреки това щеше да му откъсне главата, когато го зърна на лекция с устройство, което взе за пидией или свръхмодерен мобилен телефон. Бе скоро след като Елън го заряза. В онези първи дни на раздялата Уесли често се будеше в три сутринта и сваляше от рафта малко литературна храна за душата: обикновено потъваше в приключенията на старите си приятели Джак Обри и Стивън Матюрин, разказани от Патрик О’Брайън. Но дори и тогава си спомняше затръшването на вратата, когато Елън излезе от живота му, вероятно завинаги.

Затова беше в лошо настроение и готов за разправия, когато се приближи до Хендерсън и нареди:

— Приберете го. Дошъл сте на лекция по литература, а не да си чатите по интернет.

Хендерсън го погледна и мило му се усмихна. Това не оправи настроението на Уесли, но разсея гнева му. Най-вече защото не беше сръдлив по характер. Вероятно беше депресивен по характер, навярно дори хронично. Не беше ли подозирал открай време, че Елън Силвърман е прекалено добра за него? Не знаеше ли дълбоко в сърцето си, че затръшването на вратата е предстояло от самото начало, когато цяла вечер беше говорил с Елън на досадното факултетско парти? Елън играеше като момиче, той играеше като плужек. Дори не можеше да скастри подобаващо студент, който се беше заглавичкал с джобния си компютър (или нинтендо, или каквото там беше) по време на лекция.

— По темата е, господин Смит — отвърна момчето (на челото му имаше голяма морава синина от поредното унижение на „Мангустите“). — Това е „Случаят с Пол“. Вижте.

Студентът обърна джаджата към него. Тя представляваше плосък бял правоъгълен панел с дебелина не повече от сантиметър. Най-отгоре бе щампована марката „Амазон-киндъл“ и логото с усмивката, което Уесли добре познаваше. Той самият не беше компютърен невежа и много пъти си беше поръчвал книги от „Амазон“ (въпреки че обикновено проверяваше в книжарницата, донякъде от съжаление: дори котката, която постоянно дремеше на прозореца, изглеждаше недохранена).

Интересното в джаджата на Хендерсън не беше логото отгоре, нито миниатюрната клавиатурка отдолу, а екранът, заемащ почти целия панел. На него не течеше видеоигра, където млади мъже и жени с напомпани тела трепеха зомбита в руините на Ню Йорк, а страница от разказа на Уила Катър за горкото момче с пагубни илюзии.

Уесли протегна ръка, после спря.

— Може ли?

— Заповядайте — разреши му Ричард (или Робърт) Хендерсън. — Страшно готина джунджурия. Може да сваляте книги от нищото и да увеличавате буквите, както ви е удобно. Освен това книгите са по-евтини, защото нямат хартия, нито обложка.

Уесли леко изтръпна. Осъзна, че повечето студенти го наблюдават. Сигурно се затрудняваха да решат дали той, със своите трийсет и пет години, принадлежи към старата школа (като престарелия доктор Уенс, който приличаше на крокодил в костюм от три части), или е от новата школа (като Сюзан Монтанаро, която обичаше да пуска песента „Приятелка“ на Аврил Лавин на лекциите си по Увод в съвременната драматургия). Уесли се досещаше, че реакцията му към киндъла на Хендерсън ще им помогне да се ориентират.

— Господин Хендерсън — рече той, — книги винаги ще има. Което означава, че винаги ще има хартия и обложки. Книгите са реални предмети. Книгите са другари.

— Да, но с една дребна уговорка! — Сладката усмивка на младежа бе станала лукава.

— И тя е?

— Те са също така идеи и емоции. Казахте го на първата лекция.

— Е, тук ме хванахте — съгласи се Уесли. — Но книгите не са единствено и само идеи. Те имат миризма например. С течение на годините тази миризма става по-хубава — по-носталгична. Вашето устройство има ли миризма?

— Не — отвърна Хендерсън. — Няма. Но когато прелиствате страниците… ето така, с това копче… те някак си шумолят като при истинска книга, а аз мога да премина на която си искам страница, а когато четецът е в състояние на готовност, показва снимки на знаменити писатели, батерията му е много издръжлива и…

— Това е компютър — обобщи Уесли. — Значи вие четете на компютър.

Студентът беше взел киндъла си от него.

— Но разказът пак си е „Случаят с Пол“.

— Не сте ли чували за електронен четец, господин Смит? — беше се поинтересувала Джоузи Смит. Сякаш любезен антрополог питаше член на племето комбай от Папуа и Нова Гвинея дали някога е чувал за електрически печки и обувки с дебела подметка.

— Не — каза той, но не защото беше вярно — когато пазаруваше книги от „Амазон“, беше виждал раздел „Купете от киндъл магазина“, — а защото предпочиташе да мислят, че е от старата школа. Новата школа бе някак си… посредствена.

— Трябва да си купите — посъветва го Хендерсън и когато Уесли почти без да се замисля, отговори „Може би ще го направя“, залата спонтанно му изръкопляска. За пръв път след скъсването с Елън Уесли се почувства мъничко ободрен. Защото младежите искаха да си купи четец за книги и защото овациите подсказваха, че го възприемат като представител на старата школа. Отворен към новостите представител на старата школа.

Не възнамеряваше сериозно да си набави киндъл (щом бе от старата школа, значи определено предпочиташе книгите в класическия им вид), докато не изминаха две седмици. Един ден, на път за вкъщи от колежа, си представи как Елън го вижда с киндъл, както се разхожда из вътрешния двор и усилено натиска с пръст копченцето „СЛЕДВАЩА СТРАНИЦА“.

„Какво правиш, за Бога?“ — щеше да го попита тя. Най-сетне щеше да му проговори.

„Чета на компютъра — щеше да я отреже той. — Като всички вас.“

Злобничко!

Но както би се изразил Хендерсън, нима това бе чак толкова лошо? Хрумна му, че злобата е като метадон^[5] за бивши любовници и е за предпочитане пред рязкото и необратимо прекъсване на всякакви отношения.

Когато се прибра, включи настолния си компютър „Дел“ (гордееше се, че не притежава лаптоп) и отиде в сайта на „Амазон“. Очакваше джаджата да струва около четиристотин долара, дори малко повече за някой шик модел, и с учудване констатира, че цената е значително по-ниска. Влезе в киндъл магазина (който успешно игнорираше досега) и се увери, че Хендерсън е прав: цените на книгите бяха абсурдно ниски. Романите с твърда корица (корица ли — ха-ха!) бяха по-евтини от изданията с меки корици, които си беше купил в последно време. Предвид сумата, която отделяше за книги, киндълът щеше да се изплати бързо. А при мисълта за реакцията на колегите му — всички онези повдигнати вежди — Уесли изпита неимоверно удоволствие. Това го доведе до интересно прозрение относно човешката природа, или поне до природата на университетския учен: искаше студентите му да го смятат за част от старата школа, но му харесваше останалите преподаватели да го причисляват към новата школа.

Вървеше да поскромничи: „Експериментирам с нова технология“. Опияняваше го звученето на фразата. Нова школа, откъдето и да го погледнеш!

Разбира се, представяше си реакцията на Елън. Престана да й оставя съобщения на телефона и започна да избягва местата — кафене „Престой в бокса“, ресторант „Пицата на Хари“ — където би могъл да се натъкне на нея, но вече — не. „Чета на компютъра като всички вас“ беше брилянтна реплика и не биваше да остане неизречена.

„Дребнаво е — укори се мислено той, докато седеше пред компютъра и се взираше в снимката на киндъла. — Злобата ми е толкова дребнава, че вероятно няма да отрови дори новородено котенце.“

Самата истина! Но ако това беше единственото злотворство, на което бе способен, защо да не му даде израз?

Затова кликна върху раздела „Купи киндъл“ и ден по-късно джаджата пристигна в кутия, щампована с усмихнатото лого и думите „ЕДНОДНЕВНА ДОСТАВКА“. Уесли не беше избрал бърза доставка и щеше да оспори таксата, ако тя цъфнеше в извлечението от неговата „Мастеркард“, но разопакова новата си придобивка с неподправено удоволствие — подобно на удоволствието, което изпитваше при разопаковането на кутия с книги, само че по-изострено. Навярно защото го имаше усещането за впускане в непознатото. Не очакваше четецът да замени книгите или да се окаже нещо повече от поредната му прищявка: ще се позабавлява с него няколко седмици или месеца, след което ще го забрави и ще го остави да събира прах до кубчето на Рубик на полицата с джунджурийки в хола.

Не му се стори необичайно, че киндълът на Хендерсън беше бял, а неговият — розов.

Не и отначало.