Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ur, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Боянов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2016 г.)
Издание:
Автор: Стивън Кинг
Заглавие: Страшни сънища за продан
Преводач: Весела Прошкова; Павел Боянов; Стефан Георгиев; Диляна Георгиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Националност: американска
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Лилия Анастасова
Художник: Димитър Стоянов — ДИМО
ISBN: 978-954-409-362-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2600
История
- — Добавяне
III — Уесли отказва да полудее
„А когато над душата тегне истински непрогледна нощ — пише Фицджералд, — часът е вечно три през нощта, ден след ден.“[1]
Вторник, в три през нощта, Уесли лежеше буден, трескав и се питаше дали не преживява нервен срив. Преди час си наложи да изключи розовия киндъл и да го прибере в куфарчето си, но продължаваше да е под обсебващото му въздействие както в полунощ, когато не можеше да се откъсне от менюто с Ур книгите.
Потърси името на Ърнест Хемингуей в двайсет и четири от близо десетте милиона и половина Ур на киндъла и намери поне двайсет романа, за които никога не бе чувал. В един Ур (2 061 949 — рождената дата на майка му) Хемингуей очевидно беше автор на криминални романи. Уесли изтегли „Това е кръв, скъпа моя!“ и установи, че е типично криминале… но написано с бляскави, стегнати изречения, които оформяха нечий характерен стил.
Стила на Хемингуей.
Но дори като автор на кримки Хемингуей беше избягал достатъчно рано от темите за гангстерските войни и продажните мацки, за да напише „Сбогом на оръжията“. Изглежда, винаги създаваше „Сбогом на оръжията“. Други заглавия ту ги имаше, ту ги нямаше, но „Сбогом на оръжията“ се появяваше неизменно, а „Старецът и морето“ — обикновено.
Опита с Фокнър.
Фокнър изобщо не фигурираше в никой Ур.
Уесли провери стандартното меню и откри множество негови произведения. Но както личеше, единствено в тази реалност.
Тази реалност ли?
Ум да ти зайде.
Провери Роберто Боланьо, автора на „2666“, и въпреки че романът му не фигурираше в стандартното меню, Уесли го откри в няколко Ур. Там имаше и други романи на Боланьо, включително (в Ур 101) книга с колоритното заглавие „Мерилин отнася Фидел“. За малко да я изтегли, но размисли. Твърде много автори, твърде много Ур, твърде малко време.
Частица от съзнанието му — малка, но сериозно изплашена — упорито настояваше, че това е хитро скроена шега, чийто замисъл се е родил във въображението на изперкал компютърен програмист. Но доказателствата, които се трупаха с напредването на нощта, говореха друго.
Например Джеймс Кейн. В един Ур той беше загинал изключително млад, създавайки две книги: „Свечеряване“ (нова) и „Милдред Пиърс“ (стара). Уесли би се обзаложил, че константата в неговото творчество — ур-романът му, тъй да се каже, — ще бъде „Пощальонът винаги звъни два пъти“, но нямаше такова нещо. Въпреки че провери Кейн в дузина Ур, откри „Пощальона“ само веднъж. От друга страна, „Милдред Пиърс“ — сравнително слаба творба — неизменно присъстваше. Като „Сбогом на оръжията“.
Въведе своето име и опасенията му се потвърдиха: въпреки че Ур се пукаха по шевовете от Уесли Смитовци (един бе автор на уестърни, а друг — на порнороманчета като „Питсбъргското парти на путенцата“), очевидно това бяха други личности. Разбира се, не можеше да е сто процента сигурен, но по всичко личеше, че е открил 10,4 милиона алтернативни реалности и не е успял да се осъществи като писател в нито една от тях.
Напълно буден в леглото си, заслушан в далечния лай на самотно куче, Уесли се разтрепери. В този момент литературните му амбиции изглеждаха доста жалки. Струваше му се, че главното — онова, което хвърляше застрашително сянка върху живота и психиката му, — са съкровищата, скрити в тънкия розов пластмасов панел. Мислеше си за всички писатели, чиято кончина беше оплаквал — като се започне от Норман Мейлър и Сол Белоу и се стигне до Доналд Уестлейк и Еван Хънтър. Танатос беше накарал вълшебните им гласове един по един да замлъкнат и те вече не говореха.
Но сега това можеше да се промени.
Те можеха да говорят с него.
Отметна завивките. Киндълът го зовеше, само че не с човешки глас. Звукът беше като от туптящо сърце, сърцето-издайник на По, само че скрито не под дъските, а в куфарчето му и…
По!
Боже мили, изобщо не беше проверил какво има от По!
Беше оставил куфарчето на обичайното му място до любимото си кресло. Спусна се към него, отвори го, грабна киндъла и го включи в контакта (за нищо на света не би рискувал да изтощи батерията). Бързо отвори „УР КНИГИ“, въведе името на По и от първи опит намери Ур — 2 555 676 — в който По беше живял до 1875, вместо да умре на четирийсетгодишна възраст през 1849. В тази своя версия По беше писал романи! Цели шест! Алчност завладя сърцето на Уесли, докато очите му изпиваха заглавията. Едното беше „Къщата на срама, или цената на падението“. Уесли го изтегли — цената беше само 4,95 долара — и чете до ранни зори. После изключи розовия киндъл, обори глава на ръцете си и два часа спа на кухненската маса.
Засънува. Сън без образи, само от думи. Заглавия! Безкрайни редове със заглавия, много от тях — неоткрити шедьоври. Толкова заглавия, колкото звезди на небето.
Криво-ляво избута вторника и срядата, но на уводния курс по американска литература в четвъртък недоспиването и прекомерната възбуда си казаха думата. Да не говорим, че все по-трудно му се удаваше да запази досег с реалността. Посред лекцията си (която обикновено изнасяше с голяма доза убедителност) за това как Твен произлязъл от Мисисипи; Хемингуей произлязъл от Твен, а почти цялата американска литература на двайсети век произлязла от Хемингуей, се хвана, че обяснява на студентите как Хемингуей така и не бил написал нищо свястно за кучета, но ако бил поживял още някоя година, непременно щял да поправи този пропуск.
— Щеше да създаде нещо по-читаво от „Марли и аз“[2] — завърши той и пресилено се засмя.
Обърна се с гръб към черната дъска и видя двайсет и два чифта очи да го гледат с различна степен на тревога, объркване и насмешка. Дочу шепот — сподавен, но ясен като биенето на сърцето на стареца в ушите на лудия герой на По: „Смити е изкукуригал.“
Смити все още не беше изкукуригал, но имаше опасност да се превърне в пълно куку.
„Няма да се дам — помисли си. — Не се давам, не се давам“ С ужас осъзна, че шепне.
Хендерсън, който седеше на първия ред, го беше чул.
— Господин Смит? — Младежът се поколеба. — Сър? Добре ли сте?
— Да — отговори той. — Не. Влязъл ми е бръмбар в главата. — „Може би златният бръмбар на По“ — помисли си и едва не избухна в зловещ кикот. — Стига толкова за днес. Хайде, свободни сте.
Докато студентите се блъскаха пред вратата, той се опомни, колкото да добави:
— За следващия път — Реймънд Карвър! Не забравяйте! „Откъде се обаждам“!
После се зачуди: „Какво ли още се намира от Карвър в световете на Ур? Дали пък няма един или дузина, или хиляда, където е престанал да пуши, доживял е до седемдесет и е написал още пет-шест книги?“
Седна на бюрото си и посегна към розовия киндъл в куфарчето, но в последния миг се дръпна като опарен. Посегна отново и отново спря, сетне изпъшка. Бе като наркотик. Или сексуално вманиачаване. Последното го подсети за Елън Силвърман, която напълно беше изтрил от ума си, след като откри експерименталните менюта в киндъла. За пръв път, откакто тя му би дузпата, Уесли не се беше сещал за нея.
„Не е ли иронично? Сега чета на компютъра, Елън, и нямам спиране.“
— Отказвам до края на деня да се зверя в това нещо — заяви той, — отказвам да полудея. Няма да се зверя, няма да полудея. Отказвам. Не се давам. Отказ…
Само че държеше розовия киндъл! Беше го извадил дори когато отричаше властта му над себе си! Кога беше станало? И наистина ли смяташе да седи в празната аудитория и влюбено да го съзерцава?
— Господин Смит?
Гласът така го стресна, че той изпусна киндъла на бюрото си. Веднага го вдигна и с ужас провери дали не е счупен, но му нямаше нищо. Слава Богу.
— Не исках да ви уплаша. — Хендерсън стоеше на прага с притеснен вид. Уесли не се изненада кой знае колко.
„Ако сега се видех отнякъде, и аз щях да се притесня.“
— О, не си ме уплашил — възрази Уесли. Очевидната лъжа му се стори смешна и той едва не се изкикоти. Затисна уста с ръка, за да сподави смеха.
— Какво ви има? — Студентът пристъпи вътре. — Мисля, че не е обикновен вирус. Направо не сте на себе си. Да не са лоши новини?
Уесли се канеше да го разкара, да му каже да се чупи, пръждосва, омита, но тогава онази изплашена частица от него, която се спотайваше в най-далечното кътче на съзнанието му, настоявайки, че розовият киндъл е лоша шега или начален гамбит на някаква сложна измама, реши да излезе от прикритието си и да действа.
„Ако наистина не искаш да се даваш на лудостта, по-добре направи нещо — каза тя — Не съм ли права?“
— Кое е собственото ви име, господин Хендерсън? Напълно ми избяга от ума.
Младежът се усмихна. Приятна усмивка, но в очите му още се четеше притеснение.
— Робърт, сър. Роби.
— Роби, аз съм Уес. Нека минем на „ти“. Искам да ти покажа нещо. Или нищо няма да видиш — което означава, че халюцинирам и най-вероятно преживявам нервен срив, — или ще видиш нещо, което ще те шашне. Би ли ме придружил до кабинета ми?
Хендерсън се опита да го разпитва, докато пресичаха вътрешния двор на „Мур“. Уесли пресече опитите му, но бе доволен, че Роби Хендерсън се е върнал, и облекчен, че изплашената частица от съзнанието му е поела инициативата и е проговорила. Чувстваше се по-добре — в безопасност — за пръв път, откакто откри експерименталните менюта на киндъла. Ако това беше разказ, Роби Хендерсън нямаше да види нищо и главният герой щеше да реши, че полудява. Или че вече е загубил разсъдъка си. Уесли почти се надяваше на такъв вариант, защото…
„Защото искам да е халюцинация. Ако е така и този хлапак ми помогне да приема действителността, със сигурност няма да полудея. А аз отказвам да полудея.“
— Говорите си сам, господин Смит — подхвърли Роби и се поправи: — Тоест Уес.
— Извинявай.
— Мъничко ме плашите… плашиш.
— Аз също се плаша от себе си.
В кабинета завариха Дон Олман — беше си сложил слушалки, поправяше курсови работи и си тананикаше за жабока Джеремая[3], достигайки неподозирани висоти във фалшивото пеене. Изключи айпода си, когато видя Уесли.
— Мислех, че изнасяш лекция.
— Отмених я. Това е Робърт Хендерсън, един от студените ми по американска литература.
— Роби — представи се Хендерсън и протегна ръка.
— Здрасти, Роби. Аз съм Дон Олман. Един от недотам известните членове на „Братя Олман“[4]. Свиря отлично на туба.
Роби учтиво се засмя и се здрависа с Дон. До този момент Уесли възнамеряваше да помоли колегата си да излезе, предполагайки, че един свидетел на душевния му срив е предостатъчен. Но може би това бе един от редките случаи, в които повече наистина означаваше по-весело.
— Ако е нужно, да изляза? — предложи Дон.
— Не — отвърна Уесли. — Остани. Искам да ви покажа една джаджа. И ако за разлика от мен не видите нищо, на драго сърце ще се въдворя в психиатрията. — Той отвори куфарчето си.
— Леле! — възкликна Роби. — Розов киндъл! Боже! Допреди не бях виждал такъв!
— Сега ще ти покажа още нещо, което не си виждал допреди — каза Уесли. — Поне така си мисля.
Пъхна зарядното в контакта и включи киндъла.
Онова, което убеди Дон Олман, беше „Събрани съчинения на Уилям Шекспир“ от Ур 17000. След като го изтегли по молба на Дон — защото в този Ур Шекспир беше починал през 1620 вместо през 1616, — тримата откриха две нови пиеси. Едната се казваше „Двете хемпширки“ — комедия, написана скоро след „Юлий Цезар“. Другата бе трагедия със заглавие „Тъмен субект в Лондон“, създадена през 1619. Уесли я отвори и (с известна неохота) подаде киндъла на колегата си.
Дон Олман беше румен веселяк, който много се усмихваше, но докато прелистваше първо и второ действие на „Тъмен субект в Лондон“, престана да се усмихва и руменината се оттече от лицето му. След двайсет минути, в които Уесли и Роби седяха и мълчаливо го гледаха, той побутна киндъла към Уесли. Едва го докосна с крайчеца на пръстите си, сякаш пареше.
— Е? — попита Уесли. — Каква е присъдата?
— Възможно е да е имитация — заяви Дон, — но разбира се, винаги е имало учени, които твърдят, че Шекспировите пиеси не са написани от Шекспир. Поддържат се теории, че техният автор е Кристофър Марлоу… Франсис Бейкън… дори граф Дарби…
— Да, бе, а пък Джеймс Фрей[5] е написал „Макбет“ — прекъсна го Уесли. — Интересува ме твоето мнение.
— Мисля, че не е изключено да е автентичен Уили — каза Дон. Малко оставаше да ревне. Или да се разсмее. Може би и едното, и другото. — Едва ли някой би се старал толкова за обикновена шега. А ако всичко е нагласено, нямам идея как са го постигнали. — Той се протегна към киндъла, лекичко го пипна и светкавично дръпна пръста си. — Трябва внимателно да проуча двете пиеси и да се заровя в справочниците, за да бъда по-конкретен, но те… носят неговия почерк.
Оказа се, че Роби Хендерсън е изчел почти всички криминалета на Джон Макдоналд. В списъка на Ур 2 171 753 с произведенията му той намери седемнайсет романа от „поредицата за Дейв Хигинс“. Във всяко заглавие имаше някаква багра.
— Този елемент е верен — обясни Роби, — но всички заглавия са сбъркани. А главният герой на Макдоналд се казва Травис Макгий, не Дейв Хигинс.
Уесли изтегли „Елегия в синьо“, като плати с кредитната си карта 4,50 долара, и избута киндъла пред Роби, когато заглавието бе добавено към нарастващата му електронна библиотека. Докато младежът четеше — отначало всичко, после по диагонала, — Дон слезе в главния офис и донесе три кафета. Преди да седне зад бюрото си, окачи на вратата табелката с надпис „СЪВЕЩАНИЕ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“.
Роби вдигна поглед, пребледнял почти колкото Дон, след като бе прочел оттук-оттам ненаписаната Шекспирова пиеса за африканския принц, който пристига в Лондон, окован във вериги.
— Много прилича на романа за Травис Макгий „Светлосивото е признание за вина“ — каза той. — Само че Травис Макгий живее във Форд Лодърдейл, а този Хигинс — в Сарасота. Макгий има приятел с фамилията Майер, който е мъж, а Хигинс има приятелка Сара… Той се приведе над киндъла. — Сара Майер. — Оцъкли се към Уесли. — Божичко, и казвате, че има десет милиона от тези… други вселени?
— Десет милиона четиристотин хиляди и нещо според менюто „УР КНИГИ“ — уточни Уесли. — Мисля, че цялостното изследване дори на един писател би отнело повече години, отколкото имаш до края на живота си, Роби.
— Възможно е да се гътна още днес — тихо рече Роби Хендерсън. — Възможно тази джаджа да ми докара инфаркт. — Изведнъж грабна чашката си от бяла пластмаса и изгълта почти всичкото кафе, въпреки че то още димеше.
Уесли, от друга страна, се беше посъвзел. Вече не се страхуваше, че полудява, но изникваха купища нови въпроси. Само един изглеждаше напълно уместен.
— А сега какво да правя?
— Тази тайна — заяви Дон — непременно трябва да си остане между нас тримата. — Обърна се към Роби: — Умееш ли да си държиш езика зад зъбите? Отговори ми с „не“ и ще се наложи да ти светя маслото.
— Умея. Но какво да кажем за хората, които са ти изпратили киндъла, Уес? Дали те ще си държат езика зад зъбите? Или не?
— Как да ти отговоря, когато дори не знам кои са?
— С каква кредитна карта поръча тук розовото сладурче?
— „Мастеркард“. Напоследък използвам единствено нея.
Роби посочи компютърния терминал в кабинета.
— Ако обичаш, влез онлайн и провери извлечението си. Ако тези… тези Ур-книги… пристигат от „Амазон“, много ще се изненадам.
— Откъде другаде да пристигат? — запита Уесли.
— Джаджата е тяхна, продават книги за нея. Освен това пристигна в кутия на „Амазон“. С усмихнатото лого.
— А те продават ли джаджата в искрящо розово?
— Ами не.
— Пич, провери си банковото извлечение.
Уесли барабанеше с пръсти по подложката за мишка с рисунка на Могъщия мишок[6], докато техният остарял компютър мислеше. После изпъна гръб и зачете.
— Е? — поинтересува се Дон. — Кажи.
— Според извлечението — отговори Уесли — последната ми покупка с „Мастеркард“ е била от сако от „Менс Уеърхаус“. Преди седмица. Нямам изтеглени книги.
— Дори и поръчаните по стандартния начин ли? „Старецът и морето“ и „Пътят на промените“?
— Не.
— А самият киндъл? — намеси се Роби.
Уесли превъртя нагоре с мишката.
— Нищо… нищо… нищо… ни… Ей, я чакай малко…
— Той заби нос в екрана. — Брей! Да му се не види!
— Какво? — попитаха Дон и Роби в един глас.
— Излиза, че покупката ми е била анулирана. Основанието е „грешен номер на кредитната карта“. — Той се замисли. — Напълно възможно. Вечно размествам две цифри, понякога дори когато проклетата карта е пред мен до клавиатурата. Имам лека форма на дислексия.
— Но поръчката някак си е била приета — замислено произнесе Дон. — Някак си… до някого. Някъде. В кой Ур сме според киндъла? Припомни ми.
Уесли се върна към съответния екран и прочете числото 117 586.
— Само че за да го въведеш като предпочитание, пропускаш интервала. Също така не бива да слагаш тирета или запетайки.
— Обзалагам се, че киндълът идва от този Ур. В него номерът на кредитната карта, който си посочил, е верен за един Уесли Смит, който съществува там.
— Каква е вероятността да се случи подобно нещо?
— Не знам — отвърна Дон, — но сигурно е по-малка от едно на десет милиона и четиристотин хиляди.
Уесли се канеше да допълни колегата си, но го прекъсна сърдито чукане по вратата. Тримата наскачаха. Дон Олман дори изписка.
— Кой е? — попита Уесли, като притисна киндъла до гърдите си.
— Портиерът — рече раздразнен глас от другата страна на вратата. — Абе, вие няма ли да се прибирате вече вкъщи? Седем часът стана, трябва да заключвам.