Стивън Кинг
Ур (2)

II — Ур функции

С влизането в апартамента си Уесли забеляза, че телефонният секретар примигва. Две съобщения. Натисна копчето, очаквайки да чуе оплакванията на майка си от артрита и язвителни коментари как някои синове се обаждали вкъщи по-често от два пъти месечно. После щеше да изслуша роботизиран глас от мурския „Ехо“, напомнящ му за стотен път, че абонаментът му е изтекъл. Но не беше нито майка му, нито някой от вестника. Чу гласа на Елън точно когато бъркаше за бира в мразовитото сияние на хладилника, и се закова на място.

„Здрасти, Уес — поде тя с непривична несигурност. Последва дълго мълчание и Уесли се зачуди това ли ще е всичко. На заден фон се разнасяха приглушени викове, тупкаха се топки. Тя беше в гимнастическия салон или поне е била там при оставяне на съобщението. — Мислех за нас. Може би трябва да опитаме отново. Липсваш ми. — И тогава, сякаш го беше видяла как хуква към вратата, рязко добави: — Но все още не. Трябва по-добре да си помисля за… онова, което каза. — Пауза. — Не биваше така да хвърлям книгата ти, но бях разстроена. — Нова пауза, дълга почти колкото онази след поздрава. — Този уикенд в Лексингтън има предсезонен турнир. Може би се сещаш, «Блуграс». Много е престижен. Не е зле да поговорим, когато се върна оттам. Ако обичаш, не ми се обаждай дотогава, защото трябва да се съсредоточа върху момичетата. Защитата ни е ужасна, имам само една състезателка, която може да стреля свястно от периметъра и… уф, вероятно правя голяма грешка.“

— Не е вярно — каза Уесли на телефонния секретар. Сърцето му думкаше. Все още стоеше приведен към отворения хладилник и студът лъхаше в пламналото му лице. — Повярвай ми, не е.

„Онзи ден обядвах със Сюзан Монтанаро и тя казва, че си се разхождал навсякъде с електронен четец. Това ми се стори… знам ли, знак, че трябва да опитаме отново. — Тя се засмя и изкрещя толкова силно, че Уесли подскочи: — Хвани свободната топка! Или тичаш, или седиш! — После уточни: — Извинявай. Трябва да затварям. Не ми се обаждай. Аз ще те потърся. Непременно. След турнира. Съжалявам, че игнорирах съобщенията ти, но… ти нарани чувствата ми, Уес. Ако искаш да знаеш, треньорките не са бездушни… Аз…“

Прекъсна я бибипкане. Времето за оставяне на съобщение беше изтекло. Уесли употреби мръсната дума, която издателите на Норман Мейлър бяха отказали да напечатат в „Голите и мъртвите“.

Тогава започна второто съобщение и гласът на Елън отново се разнесе. „Предполагам, че професорите по английски също не са бездушни. Сюзан твърди, че с теб не си подхождаме, че имаме твърде различни интереси, обаче… може би има компромисно решение. Аз… добре трябва да си помисля. Не ме търси. Още не съм готова. Довиждане.“

Уесли извади бирата. Усмихваше се. После се сети за злобата, която таеше в сърцето си през изминалия месец, и усмивката му изчезна. Отиде до стенния календар и написа ПРЕДСЕЗОНЕН ТУРНИР в квадратчетата за събота и неделя. Поспря се и тегли черта върху дните на следващата работна седмица, върху която написа ЕЛЪН???

След като свърши това, седна в любимото си кресло, отпи от бирата и се опита да зачете „2666“. Шантава книга, но в никакъв случай лоша.

Зачуди се дали я има в киндъл магазина.

Същата вечер, след като прослуша съобщенията на Елън за трети път, Уесли включи своя „Дел“ и посети уебсайта на катедра „Спорт“, търсейки подробности за предсезонен турнир „Блуграс“ в Кентъки. Знаеше, че ще е грешка да цъфне там, и смяташе да си кротува, но искаше да знае с кого ще играят „Мангустите“ и кога Елън ще се върне.

Оказа се, че отборите са осем: седем от Втора дивизия и само един от Трета: „Женските мангусти“ от „Мур“. Уесли изпита гордост от Елън, когато видя това, и още веднъж се засрами от злобата си… за която тя (щастливец!) нищо не подозираше. Явно си мислеше, че е купил киндъла, за да й отправи нещо като послание: вероятно си права и вероятно мога да се променя. Вероятно и двамата можем. Ако нещата отново потръгнеха, сигурно щеше да убеди себе си, че действително е било така.

В уебсайта видя, че отборът тръгва за Лексингтън в петък по обед. Същата вечер имаха тренировка в Ръп Арена, а в събота сутринта предстоеше първият им мач срещу „Булдозите“ от университета „Труман“, Индиана. От турнира се отпадаше при два загубени мача, затова със сигурност нямаше да поемат обратно преди неделя вечерта. Излизаше, че ще се чуят най-рано следващия понеделник.

Очертаваше се дълга седмица.

— А дотогава — сподели Уесли на компютъра си (добър слушател!) — тя може да размисли. Не пречи вътрешно да се подготвя за такъв вариант.

Е, можеше поне да се опита. Също така не бе зле да се обади на онази кучка Сюзан Монтанаро и да я предупреди да не му подлива вода. Какво изобщо я е прихванало? Та нали му беше колежка, за Бога!

Само че Сюзан можеше да го обади на приятелката си (приятелка? кой да знае? кой да подозира?) Елън. Най-добре засега да не предприема нищо. Макар че, изглежда, все още таеше злоба в сърцето си. Сега тя беше насочена към госпожица Монтанаро.

— Няма значение — обърна се към компютъра си.

— Джордж Хърбърт^[1] е грешал. Най-сладкото отмъщение не е да живееш добре, а да обичаш добре.

Понечи да изключи компютъра си и тогава се сети нещо, което Дон Олман беше казал за киндъла му: „Мислех, че ги правят само бели.“ На Хендерсън определено беше бял, но — как беше поговорката? — една лястовица пролет не прави. След няколко фалстарта Гугъл (гъчкан с информация, но иначе тъп като галош) го отведе до фенсайтове на киндъл маниаци. Един се казваше „Киндъл фарове“. Най-отгоре имаше чудата снимка на жена в квакерска носия, която чете от киндъла си на свещ. (Или това трябваше да мине за фар?) Тук прочете няколко публикации — всъщност оплаквания, — че киндълът се произвеждал само в един цвят, който един блогър находчиво определяше като „доброто старо бяло, което само чака мръсните ни ръчички“. Под мнението имаше коментар, че щом блогърът толкова държи да чете с мазни пръсти, трябва да си купи калъф за киндъла. „В който си искаш цвят — добавяше жената. — Порасни и покажи малко творческа мисъл!“

Уесли изключи компютъра си, отиде в кухнята за още една бира и извади киндъла от куфарчето си. Розов киндъл. С изключение на цвета изглеждаше точно като четците в уебсайта.

— Киндъл-фарове, тинтири-минтири — промърмори той. — Просто дефект в пластмасата. — Добре, но защо киндълът му пристигна с експресна доставка вместо с обикновена? Може би някой във фабриката е искал час по-скоро да се отърве от розовия мутант? Пълен абсурд. В такъв случай щяха да го бракуват. Поредната жертва на качествения контрол.

Можеш ли да ползваш интернет от киндъл? Уесли нямаше представа и се сети за още нещо странно: в пратката липсваше брошура с указания. Реши да не включва отново компютъра, за да провери отговора на своя въпрос в „Киндъл Фарове“. В крайна сметка се занимаваше с глупости, убивайки времето до следващия понеделник, когато може би щеше отново да се чуе с Елън.

— Липсваш ми, малката — прошепна той и изненадващо за него самия гласът му трепна. Наистина се беше затъжил за нея. Не осъзнаваше колко много, докато не чу гласа й. Беше прекалено погълнат от нараненото си его. И от противната си човешка злобица.

Екранът, титулуван „Уесли-киндъл“, светна. Появи се списък със закупените от него книги — „Пътят на промените“ от Ричард Йейтс и „Старецът и морето“ на Хемингуей. „Нов оксфордски речник на американския английски“ беше предварително инсталиран на джаджата. Започваш да набираш думата и киндълът я довършва вместо теб. И това ако не беше „ТиВо“^[2] за книжни червеи!

Но можеш ли да влезеш в интернет?

Натисна копчето за менюто и разгледа опциите. Първата (разбира се) го приканваше „НАПАЗАРУВАЙ ОТ КИНДЪЛ МАГАЗИНА“. Но по-надолу имаше друга, кръстена „ЕКСПЕРИМЕНТАЛНИ“. Стори му се интригуващо. Премести курсора на нея, отвори я и прочете на екрана: „Разработваме експериментални прототипи. Смятате ли, че са полезни?“.

— Откъде да знам — промърмори Уесли. — Какво представляват?

Първият прототип се казваше „БАЗОВА МРЕЖА“. Ето че получи отговор на въпроса си за интернет. Очевидно киндълът беше много по-компютъризиран, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Хвърли едно око на останалите експериментални опции: теглене на музика (голям праз!) и превръщане на текста в реч (удобно, ако си сляп). Натисна копчето „СЛЕДВАЩА СТРАНИЦА“, за да потърси още експериментални прототипи. Имаше един: Ур функции.

Какво, по дяволите, беше това? Доколкото му беше известно, думата „Ур“ имаше само две значения: град от Стария завет и представка със значението „пра-“, „изначален“. Менюто не му помогна да се ориентира: въпреки че имаше описания на другите експериментални функции, за тази не бе посочено нищо. Е, щом планината не иска да отиде при Мохамед, Мохамед ще отиде при планината. Уесли избра „Ур функции“.

Появи се ново меню с три раздела: Ур книги, Ур новинарски архив и Ур локален (в процес на изграждане).

— Ха — удиви се Уесли. — И таз добра!

Маркира „УР КНИГИ“ и насочи пръст към „ИЗБЕРИ“, след което се поколеба. Изведнъж усети хлад по кожата си, както когато гласът на Елън го накара да замръзне на място, докато си вадеше бира от хладилника. По-късно щеше да си помисли: „Това беше моят ур. Нещо изначално и първично дълбоко в мен, което ме съветваше да не натискам копчето.“

Но той не беше ли човек на техническата цивилизация? И не четеше ли сега на компютъра?

Беше. Беше. Затова натисна копчето.

Екранът се изчисти, после надписът „ПРИЯТНО ИЗКАРВАНЕ С УР КНИГИТЕ!“ просветна в горната му част… в червено! По всичко личеше, че потребителите на онзи сайт в интернет имаха нужда не само от фарове, но и от колела: толкова бяха изостанали от технологичната вълна. Киндълът беше цветен. Под надписа имаше снимка — не на Чарлс Дикенс или Юдора Уелти, а на огромна черна кула. В кулата имаше нещо зловещо. Отдолу, също в червено, светеше покана Избери автор (възможно е да няма в наличност). А най-отдолу примигваше курсорът.

— Какво пък — обърна се Уесли към празната стая. Облиза устни и написа в полето „Ърнест Хемингуей“.

Екранът отново се изчисти. Функцията, каквато и да беше тя, явно не работеше. След десетина секунди Уесли посегна към киндъла да го изключи. Преди да натисне копчето, на екрана най-сетне излезе ново съобщение.

ПРЕТЪРСЕНИ 10 438 721 УР

ОТКРИТИ 17 894 ЗАГЛАВИЯ НА ХЕМИНГУЕЙ

АКО НЕ ЗНАЕТЕ ЗАГЛАВИЕТО, ИЗБЕРЕТЕ УР

ИЛИ СЕ ВЪРНЕТЕ КЪМ МЕНЮТО С УР ФУНКЦИИТЕ

ИЗБРАНОТО ОТ СЕГАШНИЯ ВИ УР НЯМА ДА БЪДЕ ПОКАЗВАНО

— В Божието име, това пък какво е? — обърна се Уесли към празната стая. Под съобщението примигваше курсорът. Над него със ситен шрифт (черен, не червен) имаше още едно указание: „САМО ЦИФРЕНО ВЪВЕЖДАНЕ. БЕЗ ЗАПЕТАЙКИ, ИНТЕРВАЛИ И ТИРЕТА. СЕГАШНИЯТ ВИ УР Е 117586.“

Уесли изпита силно желание (ур желание!) да изключи розовия киндъл и да го пусне в чекмеджето със сребърните прибори. Или за предпочитане — във фризера при сладоледа и полуфабрикатите на „Стоуфърс“. Вместо това набра рождената си дата на мъничката клавиатурка. 1 971 974 не беше по-лошо число от всяко друго. Поколеба се, след което постави показалеца си върху „ИЗБЕРИ“. Този път, когато екранът се изчисти, едва се удържа да не стане от кухненския стол и да се отдръпне от масата. Беше го обзела налудничавата увереност, че от сивия екран на киндъла ще изплува ръка — или може би лапа на хищник, — която ще го хване за гушата и ще го издърпа вътре. Щеше да съществува вечно в компютъризирана сивота, носейки се около микрочиповете сред многото светове на Ур.

Тогава на екрана се появи текст — добре познати букви и думи — и суеверният ужас изчезна. Уесли жадно се втренчи в киндъла (с размерите на малка тетрадка), въпреки че нямаше представа какво толкова очаква да види.

Отгоре бе изписано пълното име на автора — Ърнест Милър Хемингуей — и датите на раждането и смъртта му. Следваше дълъг списък с произведенията му… само че неправилен. „И изгрява слънце“… „За кого бие камбаната“… разказите — „Старецът и морето“, разбира се, — но освен това имаше три-четири непознати заглавия, а с изключение на няколко маловажни есета Уесли беше изчел целия Хемингуей. Значи…

Отново погледна датите и установи, че тази на смъртта е сбъркана. Хемингуей умира на 2 юли 1961, след като се застрелва с пушката си. Според киндъла той се е записал в голямата небесна библиотека на 19 август 1964.

— Датата на раждане също е грешна — измърмори Уесли, като рошеше косата си, придавайки й нови екзотични форми. — Сигурен съм почти сто процента. Трябва да е хиляда осемстотин деветдесет и девета, не деветдесет и седма.

Премести курсора на едно от непознатите заглавия: „Кучетата на Кортланд“. Това беше представата за шега на някой смахнат компютърен програмист, нямаше какво друго да е, но „Кучетата на Кортланд“ поне звучеше като заглавие на Хемингуей. Уесли го избра.

Екранът примигна и се появи корица на книга. На нея — в черно-бяло — лаещи кучета бяха наобиколили едно плашило. На заден план, превил рамене от умора или поражение (или и двете), се виждаше ловец с пушка — вероятно въпросният Кортланд.

„В горите на Мичиган Джеймс Кортланд се изправя пред изневярата на жена си и факта, че е смъртен. Когато трима опасни престъпници се появяват в старата ферма «Кортланд», най-известният герой на Хемингуей се изправя пред ужасна дилема. Изпълнен със събития и символика, последният роман на Хемингуей е удостоен с наградата «Пулицър» малко преди смъртта му. 7,50 долара.“

Под палеца му киндълът питаше: ЩЕ КУПИТЕ ЛИ КНИГАТА? Д Н

— Пълна простотия — прошепна Уесли, когато маркира „Д“ и натисна „ИЗБЕРИ“.

Екранът пак примигна, след което светна ново съобщение: Възможно е Ур романите да не се разпространяват съгласно всички приложими Закони на парадоксалното. Приемате ли? Д Н

Усмихвайки се като човек, който е разбрал шегата, но не възразява тя да е за негова сметка, Уесли избра „Д“. Екранът се изчисти и подаде нова информация:

БЛАГОДАРЯ, УЕСЛИ!

ТВОЯТ УР РОМАН Е ПОРЪЧАН

ОТ СМЕТКАТА ТИ ЩЕ БЪДАТ УДЪРЖАНИ 7,50 ДОЛАРА

ПОМНИ, ЧЕ СВАЛЯНЕТО НА УР РОМАНИТЕ

ТРАЕ ПО-ДЪЛГО — МЕЖДУ 2 и 4 МИН

Уесли се върна обратно към стандартния изглед на Уесли-киндъла. На екрана както и преди се виждаха „Пътят на промените“, „Старецът и морето“ и „Нов оксфордски речник на американския английски“ и нямаше изгледи това да се промени. Не съществуваше роман на Хемингуей „Кучетата на Кортланд“ — нито на този свят, нито на някой друг. Въпреки това стана и отиде до телефона. Отсреща вдигнаха след първото позвъняване.

— Дон Олман — представи се колегата му по кабинет. — И ако искате да знаете, наистина съм голямо плямпало. — Този път липсваха приглушените звуци на спортна зала — чуваха се единствено варварските крясъци на тримата синове на Дон, които явно си бяха наумили да срутят цялата къща.

— Дон, Уесли е.

— А, Уесли! Човече, не съм те виждал от… брей, от цели три часа!

Някъде от лудницата, където колегата му живееше със семейството си, се разнесе нещо, наподобяващо предсмъртен писък. Дон Олман остана невъзмутим.

— Джейсън, не замервай брат си с играчката. Бъди добро малко тролче и върви да гледаш „Спондж Боб“. — После обърна внимание на Уесли: — С какво мога да ти помогна, Уес? Със съвети за любовния живот? С препоръки как да подобриш представянето си в леглото и издръжливостта си? Със заглавие за романа, който пишеш?

— Не пиша никакъв роман, както чудесно знаеш — сопна му се Уесли. — Обаче наистина искам да те питам нещо за роман. Познаваш пълните съчинения на Хемингуей, нали?

— Възбуждат ме мръснишките ти приказки.

— Да или не?

— Естествено. Но не чак колкото теб, надявам се. В края на краищата ти си спецът по американска литература от двайсети век; аз съм се закопал във времето, когато писателите са носели перуки, смъркали са енфие и са ползвали живописни изрази като „Чумата да те тръшне, поразнико“ и „Божке ле“. Защо ме питаш?

— Известно ли ти е Хемингуей да е писал за кучета?

Дон мълча, докато друго момченце не се разпищя.

— Уес, добре ли си? Струваш ми се малко…

— Отговори на въпроса. Да или не? — „Маркирайте Д или Н“ — помисли си той.

— Добре — въздъхна Дон. — Без да се допитвам до верния си компютър, ще дам отрицателен отговор. Спомням си обаче, че на едно място описва как партизаните на Батиста пребили кученцето му до смърт — това върши ли ти работа? Случило се е при престоя му в Куба. Приел го като знак, че с Мери трябва да си омитат крушите, и светкавично отпътували за Флорида.

— Случайно не си ли спомняш името на кученцето?

— По-скоро да. Бих проверил в интернет, за да съм сигурен, но май се казваше Негрита. Според мен името е малко расистко, но кой съм аз, че да кажа?

— Благодаря ти, Дон. — Устните му бяха изтръпнали. — Ще се видим утре.

— Уес, ти наистина ли си… ФРАНКИ, НЕ ПИПАЙ! НЕДЕЙ… Последва трясък. — Мамка му. Май това беше делфтската керамика. Трябва да затварям, Уес. До утре.

— Чао.

Уесли отново седна на кухненската маса. Видя, че в селекцията на киндъла му се е появило ново заглавие. Романът (или опусът), озаглавен „Кучетата на Кортланд“, е бил свален от…

Откъде точно? От друго ниво на реалността, наречено Ур (може би УР) 1 971 974?

Уесли вече нямаше сила да отхвърли тази нелепост. Силата му стигаше колкото да се завлече до хладилника. Една бира щеше да му дойде добре. Отвори я, преполови я на пет бавни глътки, оригна се. Седна, чувствайки се поосвежен. Маркира новото заглавие (7,50 долара са нищо за неоткрит ръкопис на Хемингуей) и се показа титулната страница. На следващата имаше посвещение: „На Сай и на Мери с обич“ А после:

Кортланд вярваше, че животът на мъжа е дълъг пет кучета. Първо е кучето, което те дресира. Второ е кучето, което ти дресираш. Трето и четвърто са кучетата, с които работиш. Последно е кучето, което те надживява. То е зимното куче. Зимното куче на Кортланд се казваше Негрита, но той мислено го наричаше „кучето плашило“…

В гърлото на Уесли се надигна бълвоч. Той изтича до мивката, наведе се и се опита да задържи бирата. Стомахът му се успокои и вместо да пусне водата, за да отмие повърнатото в канала, подложи шепи под течащата вода и напръска потното си лице. Така беше по-добре.

Върна се обратно и се втренчи в киндъла.

„Кортланд вярваше, че животът на мъжа е дълъг пет кучета.“

Някъде — в далеч по-амбициозен колеж от кентъкийския „Мур“ — разполагаха с компютър, програмиран да чете книги и да идентифицира авторите по стилистичните им белези, които бяха уникални като пръстовите отпечатъци или снежинките. Уесли смътно си спомняше, че програмата била използвана, за да се установи на авторството на романа „Първични цветове“. За няколко часа или за няколко дена компютърът проучил хиляди писатели и изплюл името на журналиста Джо Клайн, който впоследствие признал литературното си бащинство^[3].

Уесли си мислеше, че ако пусне „Кучетата на Кортланд“ през онази програма, тя ще установи авторството на Ърнест Хемингуей. В интерес на истината изобщо не се нуждаеше от компютър.

Взе киндъла (ръцете му силно трепереха).

— Какво си ти? — попита.