Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
歯車, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
johnjohn (2022 г.)

Издание:

Автор: Рюноске Акутагава

Заглавие: Разговор в мрака

Преводач: Дора Барова

Език, от който е преведено: японски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: сборник разкази

Националност: японска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

Излязла от печат: декември 1986 г.

Редактор: Цветана Кръстева

Редактор на издателството: Ганка Петкова

Художествен редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Емилия Георгиева

Рецензент: Вера Вутова

Художник: Асен Иванов

Коректор: Теодора Гатева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12442

История

  1. — Добавяне

6. Самолетът

Пътувах с кола от една гара по железопътната линия Токайдо към вилната зона. Въпреки студа шофьорът кой знае защо беше във вехт дъждобран. Потръпнах от това неприятно съвпадение и си наложих да гледам само навън. В далечината между ниските борове — навярно по старото шосе — видях да се точи погребално шествие. Като че нямаше фенери от бяла хартия, но отпред и отзад на катафалката се полюляваха леко сребърни и златни изкуствени лотоси…

Благодарение на жена ми, децата и приспивателните прекарах два-три доста спокойни дни. От моята стая на втория етаж се виждаше в далечината, отвъд боровата гора, морето. Работех до обяд, усамотен горе, и слушах гугукането на гълъбите. Освен гълъби и врани на верандата кацаха и врабци. Те също ме радваха. Щом ги видех, веднага си спомнях думите: „Влизам в храма на радостните птици!“.

Един топъл облачен следобед отидох за мастило. Но в магазина имаше само с цвят на сепия, а то ме разстройва повече от всяко друго. Нямаше обаче какво да се прави. Излязох с празни ръце и тръгнах наслуки по безлюдната улица. Скоро, изпънал гръд, срещу мен се зададе четиридесетгодишен късоглед чужденец. Беше шведът, който живееше наблизо и страдаше от мания за преследване. На всичко отгоре се казваше Стриндберг. Стори ми се, че при разминаване го усетих физически.

Улицата бе много къса, но докато стигнах края й, някакво наполовина черно куче мина точно четири пъти край мен. Свих в една пресечка и се сетих за уиски Black and White. Мина ми през ума, че и вратовръзката на Стриндберг беше в бяло и черно. За нищо на света не можех да повярвам, че съвпадението е случайно… Изпитах чувството, че само главата ми върви по улицата, и се поспрях. Зад телена ограда край пътя лежеше захвърлена малка стъклена паница, преливаща с оттенъците на дъгата. Около дъното се образуваше рисунък с очертанията на криле. В този момент от клоните на близкия бор се спусна ято врабци. Но щом наближиха паничката, сякаш сговорили се, птиците се вдигнаха като облак право нагоре.

Отбих се у родителите на жена ми и седнах на плетения стол до градината. В ъгъла зад телена мрежа се разхождаха бавно бели кокошки порода „легхорн“. После в краката ми се излегна черно куче. Опитвах се да разреша съмненията си, за които никой не знаеше, а външно разговарях съвършено спокойно с майката и брата на жена ми.

— Колко спокойно е винаги тук!

— Да, в сравнение с Токио.

— Защо, нима се случват неприятности?

— Че да не сме извън света я? — отвърна тъща ми и се засмя.

Вилният район наистина не беше извън света. Знаех, до последната подробност колко престъпления и трагедии се бяха случили тук за по-малко от година. Лекар, замислил да отрови бавно пациента си; старица, подпалила къщата на осиновения си син и жена му; адвокат, кроящ планове да заграби имуществото на по-малката си сестра… Когато гледах къщите им, все имах чувството, че виждам ада на човешкия живот.

— Наблизо си имате и един луд, нали?

— А-а, сигурно Х. Само че той не е луд, а просто глуповат.

— Което на медицински език е dementia praecox[1]. Става ми ужасно неприятно, като го видя.

— Ужасно неприятно ли?… Не бива така, бъди по-твърд!

— Той е несравнимо по-твърд от мен, но… — присъедини се както винаги свенливо към разговора братът на жена ми и се приповдигна от постелята. Изглеждаше отдавна небръснат.

— Но и в силата има слабост…

— Ах, ах, ето че ме затрудни — подхвърли тъща ми.

Погледнах я и се усмихнах горчиво. Усмихваше се и братът на жена ми и зареял поглед към далечната борова гора над оградата, продължи разпалено. (Понякога този млад и вече почти здрав мъж ми се струваше въплъщение на изтръгналия се от оковите на плътта дух.)

— Удивляваш се, че се е изолирал така от хората, а излиза, че се разкъсва от непреодолими човешки страсти.

— Както впрочем се случва да мислиш някого за необикновено добър, а той да се окаже злодей.

— Не, има и по-крайни противоположности от доброто и злото.

— Като, да речем, детето у един възрастен човек.

— И това не. Не намирам точните думи, но… Нещо като например двата електрически полюса. Защото електричеството носи в себе си две абсолютни противоположности.

В този миг се сепнахме от невъобразимия рев на самолет. Вдигнах инстинктивно очи нагоре — самолетът прелетя толкова ниско, че почти докосна върховете на боровете, сетне се издигна право нагоре. Беше рядко срещащ се моноплан с жълти криле. Подплашени от рева, кокошките се пръснаха на всички страни. Най-силно се ужаси кучето. То залая, подви опашка и се свря под верандата.

— Как мислиш, няма ли опасност да падне този самолет?

— Ами, ще падне… А знаеш ли какво представлява „летателната болест“?

Тъкмо си палех цигара, та само поклатих отрицателно глава.

— Летците са непрестанно из висините и затова постепенно престават да понасят земния въздух…

Сбогувах се и поех през застиналата в абсолютен покой борова гора. С всяка измината минута унинието в душата ми се засилваше. Защо ли самолетът прелетя точно над главата ми, а не по-встрани? И защо в хотела продаваха само цигари „Еършип“?

Избрах най-безлюдната пътека и тръгнах по нея, разкъсван от въпроси.

Морето отвъд ниските дюни изглеждаше стоманеносиво, а на едно от пясъчните хълмчета стърчеше самотно рамката на люлка, но самата люлка беше изчезнала. Загледах се натам и изведнъж си представих бесилка. И наистина по напречната греда бяха накацали врани. Забелязаха ме, ала дори не дадоха вид, че се канят да отлетят. На всичко отгоре враната в средата навири огромния си клюн и изграчи четири пъти.

Повървях край обраслия с посърнала трева пясъчен насип, после свих по една пътека, от двете страни на която се издигаха вили. Вдясно сред високите борове трябваше да белее двуетажна дървена къща в европейски стил. (Един мой приятел я бе нарекъл „домът на пролетта“.) Но ето че стигнах до мястото, а вместо къща върху бетонната площадка видях само една вана. Изгоряла е, премина като светкавица през ума ми, и веднага забързах напред, като се стараех да не се обръщам. Насреща ми се носеше на колело мъж с кафява ловджийска шапка. Той се бе облегнал с цялата си тежест върху кормилото и се взираше необикновено съсредоточено пред себе си. Стори ми се, че лицето му е досущ като на зет ми и преди да ме забележи, побързах да свърна по страничната пътека. Само че насред пътеката лежеше с корема нагоре полуразложен плъх.

Нещо ме преследваше и с всяка крачка засилваше тревогата ми. Ето че и полупрозрачните зъбчати колела започнаха едно след друго да стесняват полезрението ми. Ужасен, че настъпва сетният ми час, аз вървях и се стараех да държа главата си съвсем изправена. Колелата ставаха все повече и се въртяха все по-бързо. В същото време застиналите вдясно борове с преплетени клони се премрежиха, сякаш ги гледах през армирано стъкло. Усещах, че сърцето ми ще изскочи, и няколко пъти се опитвах да спра край пътя. Но някой като че ме тласкаше напред.

След половин час вече лежах в стаята си на втория етаж и затворил очи, се борех с ужасното главоболие. Но ето че под клепачите ми се появиха криле с люспи като сребристи пера. Крилете се отразяваха отчетливо върху ретините ми. Отворих очи, обърнах ги към тавана и след като се уверих, че там няма нищо такова, ги затворих. Но сребристите криле отново изплуваха от мрака. Изведнъж си спомних, че и на радиатора на колата, с която се бях возил неотдавна, имаше криле…

В този миг някой се изкачи припряно по стълбата, но веднага хукна надолу. Разбрах, че е жена ми, и уплашен, слязох в полутъмната столова. Едва поемайки си дъх, жена ми стоеше с отпусната глава, а раменете й се тресяха.

— Какво се е случило?

— Не, нищо… — вдигна най-сетне глава тя и се усмихна преко сили. — Наистина няма нищо… Просто ми се стори, че умираш и…

Това бе най-страшното преживяване в живота ми… Нямам повече сили да пиша. Непоносимо тежко ми е да живея в такова душевно състояние. Няма ли някой да се смили и да ме удуши, докато спя?

1927 година

(Публикувано посмъртно)

Бележки

[1] Ранно слабоумие (лат.). — Б.р.

Край