Рюноске Акутагава
Зъбчатите колела (3)

3. Нощ

На втория етаж на „Марудзен“^[1] открих „Легенди“ на Стриндберг и прехвърлих две — три страници. Написаното не се различаваше много от онова, което сам бях преживял. На всичко отгоре томът беше с жълта обложка. Върнах го на мястото му и измъкнах наслуки друга дебела книга. Но и в нея на една от илюстрациите имаше зъбчати колела с досущ като нашите, на хората, очи и носове. (Това бяха събрани от някакъв немец рисунки на луди.) Чувствувах се дълбоко потиснат, ала в същото време в душата ми започна да се надига протест и аз запрелиствах трескаво книга след книга с настървението на губещ комарджия. Но за мой ужас във всяка — в текста или в илюстрациите — се спотайваха игли. Във всяка?… Дори когато взех „Мадам Бовари“, която бях чел безброй пъти, изведнъж усетих, че и аз, малодушният, по нищо не се различавам от средния буржоа мосю Бовари.

В този час в края на деня бях, изглежда, единственият посетител на втория етаж на книжарницата. Разхождах се под светлината на лампите между рафтовете. После спрях пред един с надпис „Религия“ и разлистих някаква книга със зелена обложка. В съдържанието попаднах на главата „Четирите страшни врага — Подозрението, Страхът, Високомерието, Чувствената страст“. Тези думи мигом засилиха бушуващия в душата ми протест. Защото поне за мен въпросните врагове бяха другото име на прозорливостта и съзнанието. Далеч по-непоносимо бе, че и традиционният, и съвременният дух ме правеха еднакво нещастен. Докато държах книгата, изведнъж си спомних думите „Младежът от Шоулин“, които някога бях използувал за псевдоним. Докато се учел да ходи като жителите на Гандан, героят от разказа на Хан Фейдзъ съвсем забравил как вървят в Шоулин и се върнал в родния си край пълзешком^[2]. Без съмнение сега и аз бях в очите на всички „Младежът от Шоулин“. Но как да си обясня, че бях избрал този псевдоним още преди да падна в ада?… Отдалечих се от рафта и силейки се да избягам от мъчителните мисли, влязох в изложбата на плакати насреща. Но ето че и на един от тях конник — очевидно свети Георги — бе пронизал с копието си крилат змей. На всичко отгоре изпод шлема надничаше мрачна надута физиономия, която ми напомни лицето на един мой враг. Сега пък ми дойде наум разказа на Хан Фейдзъ „Изкуството да убиеш дракон“^[3], тъй че напуснах изложбата, без да я доразгледам, и слязох по широката стълба.

Навън се бе вече стъмнило. Вървях по булеварда и продължавах да разсъждавам върху смисъла на фразата „да убиеш дракон“. Същото пишеше и върху моята кутия с туш. Тя ми бе подарък от млад предприемач, който след редица неуспехи във всевъзможни предприятия миналата година се бе разорил окончателно. Вдигнах очи към високото небе. Исках да опитам да си представя колко нищожно малка е планетата Земя сред сиянието на безчислените звезди и следователно колко нищожно малък съм самият аз. Но макар чисто и ясно през деня, сега небето бе покрито с облаци. Внезапно усетих заплахата на нечия незнайна ненавист и веднага потърсих убежище в едно кафене на отсрещния тротоар.

То наистина се оказа убежище. Стените с цвят на роза ме успокоиха невероятно и аз се отпуснах облекчен на масичка в най-далечния ъгъл. За щастие, освен мен имаше още само двама — трима посетители. Отпих глътка от какаото и, както обикновено, запуших. От цигарата се изви тънка синкава струйка дим и се плъзна нагоре към розовата стена. Хармонията на тези два нежни цвята ми достави удоволствие. Но след малко съгледах на стената вляво портрет на Наполеон и отново започнах да изпадам в паника. Като ученик, Наполеон записал в края на тетрадката си по география: „Света Елена — малък остров“. Може да е било, както казваме, чиста случайност. Но тя сигурно го е ужасила. Портретът ме наведе на мисли за собствените ми произведения. Най-напред в паметта ми изплуваха афоризми от „Словата на един пигмей“ (и по-точно: „Човешкият живот е по-страшен от ада“.), след тях съдбата на художника Йошихиде — героя на разказа „Мъките на ада“^[4], а после… Пушех и за да се избавя от тези спомени, разглеждах кафенето. Нямаше и пет минути, откак бях намерил убежище тук, а обстановката край мен бе успяла вече да се преобрази. Особено ме огорчи пълната дисхармония между розовите стени и имитиращите махагон маси и столове. Боях се, че пак ще изпадна в невидими за човешкото око страдания, затова хвърлих сребърна монета и се устремих панически навън, но ме спряха:

— Ало, сметката ви е двадесет сена.

Оказа се, че бях извадил не сребърна, а медна монета.

Тръгнах сконфузен по улицата и изведнъж си спомних своя дом в далечната борова гора. Не къщата на моите осиновители край Токио, а онази, взетата под наем за семейството, на което аз самият бях глава. Да, в такава къща живеех преди десет години. После обстоятелствата се стекоха така, че се преместих прибързано при родителите си. И веднага се превърнах в роб, в тиранин, в безпомощен егоист…

Прибрах се в хотела чак към десет. Бях толкова съсипан от дългото ходене, че не намерих сили да се кача в стаята си, а почти рухнах на един стол пред камината, в която горяха дебели кръгли цепеници. По едно време се замислих за своя още незапочнат роман. Той трябваше да се състои от около тридесет подредени в хронологичен ред новели с обединяващ герой — народа, във всичките етапи на историческото му развитие от Суйко^[5] до Мейджи. Наблюдавах унесен танца на искрите в камината и внезапно пред очите ми застана бронзовата статуя пред императорския дворец^[6]. Тя представляваше възседнал гордо коня си воин в шлем и доспехи — олицетворение на верноподаничеството. Но неговите врагове…

Ето че пак се пренесох от далечното минало в най-непосредственото настояще. Но за щастие, в този момент се приближи един мой стар приятел — скулптор. Беше както винаги с любимото си кадифено сако и щръкнала козя брадица. Станах и стиснах протегнатата му ръка. (Не че имах навика да се здрависвам, а просто се съобразявах с него. Той бе прекарал половината си живот в Париж и Берлин.) Но за мое удивление, ръката му бе влажна като влечуго.

— Тук ли си отседнал?

— Да.

— За да работиш ли?

— Да, и за това.

Той ме изгледа внимателно. Очите му като че търсеха нещо подозрително в мен.

— Какво ще кажеш да поговорим в моята стая, а? — подхвърлих предизвикателно. (Имам отвратителния навик да се държа предизвикателно, когато съм притеснен.)

В отговор той се усмихна и попита:

— И къде е тая твоя стая?

Рамо до рамо, като истински добри приятели, ние минахме покрай разговарящите тихо чужденци и се качихме в стаята ми. Моят приятел веднага седна с гръб към огледалото и се разприказва за какво ли не. За какво ли не?… Говореше най-вече за жени. Бях един от онези, които изкупваха престъпленията си в ада, и затова всякакви безнравствени приказки ме хвърляха в още по-дълбоко униние. Заех временно позата на пуритан и започнах да се гавря с нежния пол.

— Устните на С. например са страшни за гледане. То от целуване с всекиго… — но изведнъж млъкнах и се взрях в отражението на гърба му в огледалото. Под едното му ухо съзрях лепенка жълт анкерпласт.

— От целуване с всекиго ли?

— Ами имам чувството, че е от тоя тип жени.

Той кимна усмихнат. Усещах, че не престава да ме следи с необикновено внимание, като че се мъчеше да разкрие тайните ми. Във всеки случай продължихме да одумваме жените. Не се отвращавах от него, а по-скоро се срамувах от собственото си малодушие и ставах все по-мрачен.

Едва изчаках да си отиде, изтегнах се на кревата и зачетох „Път в тъмната нощ“^[7]. Душевната борба на героя ме измъчваше болезнено. Дадох си сметка, че в сравнение с него съм кръгъл идиот, и неочаквано заплаках със сълзи. Ала в същото време сълзите ми донесоха неподозиран покой. Само че не задълго — в дясното ми око отново се появиха полупрозрачните зъбчати колела. Те се въртяха и ставаха все повече и повече. Обзет от ужас, че всеки миг ще започне и главоболието, оставих книгата, изпих таблетка веронал и се помъчих да заспя.

Присъни ми се езеро, в което плуваха и се гмуркаха деца — момчета и момичета. Погледах ги, но сетне се обърнах и тръгнах към отсрещната борова гора. Някой извика след мен:

— Ей, татко.

Обърнах се назад и видях на брега на езерото жена си. Изведнъж съвестта ми се сгърчи от яростни угризения.

— Татко, няма ли да си вземеш кърпа?

— Не ми трябва. Внимавай там за децата.

Продължих напред. Но неочаквано пътеката се превърна в перон на някаква провинциална гара. От едната страна се издигаше ограда от жив плет. Край нея стояха студентът Н. и възрастна жена. Щом ме съгледаха, двамата приближиха и заговориха в един глас:

— Пожарът беше страхотен!

— Едва успях да се измъкна!

Имах чувството, че съм виждал някъде жената. На всичко отгоре, разговаряйки с нея, изпитвах особена радостна възбуда. В това време, обвит в облаци дим, влакът навлезе бавно в гарата. Качих се и тръгнах по коридора на спалния вагон между спуснатите от двете страни бели завеси. На едно от леглата лежеше с глава към мен някаква жена — гола и досущ като мумия. Моят бог на отмъщението — дъщерята на лудия…

Отворих очи и скочих. Оказа се, че съм заспал със светната лампа. Отнякъде се дочуваше плясък на криле и цвърчене на мишки. Отворих вратата, излязох в коридора и се озовах светкавично до камината. Свих се в креслото пред нея и се загледах в несигурния гаснещ огън. Дойде момче в бяла униформа и хвърли дърва.

— Колко е часът?

— Към три и половина, господине.

В отсрещния ъгъл на хола някаква американка продължаваше да чете. Дори отдалеч се забелязваше, че роклята й е зелена. Почувствувах, че съм спасен, и зачаках търпеливо утрото. Като старец, който след дълги години страдания очаква кротко смъртта…