Рюноске Акутагава
Зъбчатите колела (1)

1. Дъждобранът

Трябваше да присъствувам на сватбеното тържество на свой познат и стиснал пътната си чанта, пътувах с кола от вилната зона към една гара на железопътната линия Токайдо. От двете страни на шосето растяха само борове. Съмнявах се, че ще стигнем навреме за токийския влак. В колата освен мен беше и собственикът на бръснарски салон — пухкав дебеланко с брадичка. Разговарях от време на време с него, но все се притеснявах, че закъсняваме.

— Понякога стават наистина невероятни неща. Разправят например че в дома на господин Н. и посред бял ден се появявал призрак.

— И посред бял ден ли? — повторих, нагаждайки се доколкото можех, към тона му, но без да откъсвам очи от далечните, обрасли с борови гори хълмове. Залязващото слънце ги къпеше с лъчите си.

— Но никога в слънчево време. Явявал се най-вече в дъждовни дни.

— Може би иска да се намокри.

— Ама вие се шегувате… Всъщност разправят, че носел дъждобран.

Шофьорът забибитка настойчиво и спря пред гарата. Сбогувах се със собственика на бръснарския салон и влязох в чакалнята. Но както се опасявах, влакът за Токио бе заминал само преди няколко минути. На една пейка в залата седеше мъж в дъждобран и гледаше разсеяно навън. Спомних си чутата преди малко история за призрака, но се позасмях и тръгнах към кафенето срещу гарата, защото и без това трябваше да чакам следващия влак.

Интересно кому бе хрумнало да го нарече кафене. Седнах в ъгъла и си поръчах чаша какао. Мушамата на масата беше бяла на елементарни квадрати от тънки сини черти. Изпод олющените тук-там ръбове се провиждаше възмръсната основа. Отпивах от намирисващото на туткал какао и оглеждах празното кафене. По прашасалите стени висяха всевъзможни надписи: „Ояко-домбури“, „Кюфтета“, „Яйца на очи“, „Омлет“ и прочие.

В надписите се чувствуваше духът на селата и нивите край железопътната линия Токайдо. Села и засадени с ечемик и зеле ниви, през които минава електрическа железница.

Следващият влак пристигна почти по здрач. Обикновено пътувам втора класа, но този път нещо ме принуди да се кача в трета.

Вагонът бе доста пълен. На съседните места седяха ученички, тръгнали навярно на екскурзия в Оисо или някъде другаде. Запалих цигара и се загледах в шумното детско множество. Момичетата — ученички от началното училище — бяха прекалено възбудени и не преставаха да бъбрят.

— Господин фотограф, какво значи „рабу шийн“^[1]?

„Господин фотографът“, който седеше точно насреща ми и очевидно придружаваше групата, успя някак да се измъкне от положението. Но едно четиринадесет-петнадесетгодишно момиче продължи да го притиска с въпроси. Изведнъж забелязах, че то страда от синузит, и кой знае защо ме досмеша. После друга моя съседка по място — дванадесет — тринадесетгодишно девойче, седна в полата на младичката учителка, прегърна я през врата и започна да я милва по бузата. От време на време спираше да бърбори с приятелките си и чуруликаше на учителката:

— Колко сте мила! Какви хубави очи имате само!

Момичетата не приличаха на ученички, а по-скоро на зрели жени. Ако се изключеше, разбира се, това, че гризяха ябълките заедно с кората, а между пръстите си стискаха карамелените бонбони голи, без обвивки… Едно по-голямо момиче мина край мен и навярно настъпи някого, защото побърза да се извини. Изглеждаше наистина по-голямо от другите, но според мен имаше като че по-ученически вид. Захапал цигара, неволно се изсмях над собствените си противоречиви съждения.

По някое време запалиха лампите и влакът спря на крайградската гара. Слязох на студения ветровит перон, минах през моста и зачаках трамвая. Неочаквано на спирката се оказа и моят познат Т. — чиновник в някаква фирма, и докато дойде трамваят, ние се разприказвахме за икономическата депресия. Т. естествено бе много по-вещ по тия въпроси от мен. На един от яките му пръсти забелязах пръстен с тюркоаз, който не съответствуваше на задълбочаващата се депресия.

— Каква великолепна вещ!

— А-а, това ли? Накара ме да го купя мой приятел, който замина на работа в Харбин. Сега се е хванал за главата, понеже търговията с кооперативите никак не върви.

За щастие трамваят бе далеч по-празен от влака. Седнахме с Т. един до друг и продължихме да си приказваме. През пролетта на същата година той се бе върнал от задгранична работа във Франция, тъй че разговорът постепенно се завъртя около Париж, мадам Кайо^[2], деликатесите с раци, някакво обикалящо света величество…

— Противно на всеобщото мнение, Франция не е чак толкова зле. Просто французите поначало не обичат да плащат данъци и затова правителствата се провалят едно след друго.

— Само че франкът постоянно пада, нали?

— Така е според нашите вестници. Но да знаеш пък те какво пишат за Япония! Само за земетресения и наводнения.

В този момент на мястото срещу нас седна мъж в дъждобран. Стана ми някак неприятно и кой знае защо почувствувах нужда да разкажа на Т. историята за онзи призрак. Но приятелят ми извъртя рязко дръжката на бастунчето си наляво, приведе се и рече тихо:

— Виждаш ли оная там жена? Със сивия вълнен шал?

— Жената с европейската прическа ли?

— Да, същата. Държи вързопче. Това лято беше в Каруидзава^[3]. Обличаше се с вкус.

Но както и да я гледаше човек, сега жената правеше впечатление на твърде бедна и невзрачна. Докато разговарях с Т., все я наблюдавах крадешком. В лицето й, особено между веждите, имаше нещо налудничаво. На всичко отгоре от вързопа й се подаваше наподобяваща леопард гъба.

— В Каруидзава танцуваше с разни млади американци. Всякакви танци „модерн“… или как там им казваха.

Когато дойде време да се сбогуваме с Т., мъжът в дъждобрана беше вече изчезнал. От спирката до хотела вървях пешком. От двете страни на улицата се издигаха високи здания. Внезапно се сетих за боровата гора. На всичко отгоре пред очите ми се появи нещо необикновено. Необикновено? Бяха непрестанно въртящи се полупрозрачни зъбчати колела. Случвало ми се бе и друг път. Винаги едно и също — зъбчатите колела ставаха все повече и повече и почти обсебваха полезрението ми. После, не след дълго, изчезваха, а на тяхно място идваше главоболието. Заради тази халюцинация (?) лекарят все ме съветваше да намаля цигарите. Само че аз бях виждал колелата и преди да навърша двадесет години, тоест преди да се пристрастя към тютюна. Пак започва, казах си и закрих с ръка дясното си око, за да проверя доколко виждам с лявото. В него нямаше нищо. Затова пък под клепача на дясното се въртяха безброй зъбчати колела. Вървях забързан и виждах как зданията отдясно постепенно изчезват.

Когато влязох във фоайето на хотела, колелата бяха вече изчезнали, но главоболието продължаваше. Предадох палтото и шапката си и помолих да ми запазят стая. После позвъних в редакцията на едно списание, за да се договоря за хонорара.

Сватбеното тържество очевидно бе започнало доста отдавна. Седнах на ъгъла на масата и грабнах вилицата и ножа. Всички в залата — и младоженците на централните места, и над петдесетте души гости около белите маси — бяха, разбира се, необикновено весели. Но от ярката светлина на душата ми ставаше все по-мрачно и за да се избавя от това чувство, подхванах разговор със съседа си по място — старец с лъвска брада, известен синолог, чието име бях чувал и аз. Разговорът, естествено, се завъртя около китайската класика.

— Цилинът е еднорог. А птицата фънхуан — феникс^[4]…

Известният синолог се заинтересува, изглежда, от думите ми. Говорех машинално. Постепенно обаче започна да ме обзема болезненото желание да руша и не само че обявих Яо и Шун за недействителни личности, но заявих, че авторът на „Чун-цю“^[5] е живял много по-късно, чак през епохата Хан. Върху лицето на синолога се изписа явно недоволство и без да ме удостои дори с поглед, той ме прекъсна рязко с почти лъвски рев:

— Ако Яо и Шун не са съществували, излиза, че Конфуций лъже. А Великия учител не може да лъже!

Млъкнах, разбира се, и отново насочих ножа и вилицата към чинията си. Но изведнъж в крайчеца на парчето месо се разшава червейче. То ме подсети за английската дума worm. И тя безспорно означаваше някакво митично животно от рода на еднорога и феникса. Оставих вилицата и ножа и се загледах как пълнят чашата ми с шампанско.

Банкетът най-сетне свърши и аз забързах по безлюдния коридор, за да се усамотя час по-скоро в предварително запазената стая. Коридорът ме караше да се чувствувам не в хотел, а в затвор. За щастие, поне главата не ме болеше вече чак толкова силно.

В стаята намерих, разбира се, и пътната чанта, и палтото, и шапката си. Стори ми се, че не палтото, а самият аз вися на стената, затова го свалих мигновено и го напъхах в шкафа в ъгъла на тясното помещение. После застанах пред огледалото и се загледах в лицето си. Под кожата прозираха ясно контурите на черепа. Внезапно в паметта ми изпълзя червейчето.

Отворих вратата, излязох в коридора и тръгнах напосоки. В стъклената врата на фоайето искреше отражението на високия лампион в ъгъла. Това като че поуспокои душата ми. Седнах и се замислих. Но не издържах и пет минути, защото съгледах дъждобрана. Някой го беше метнал небрежно на облегалката на близкото канапе.

„Дъждобран в най-големите студове“, мина ми през ума. Скочих и тръгнах обратно по коридора. В дежурната в дъното не се виждаше жива душа, но чувах, че момчетата вътре разговарят. В отговор на нечии думи едно от тях каза на английски: „All right“. Ол райт ли?… Нервничех от нетърпение да схвана смисъла на разговора. Ол райт? Ол райт? Какво намираха за „Ол райт“?

От моята стая, естествено, не долиташе нито звук. Но необясним страх ми пречеше да отворя и да вляза. Поколебах се за миг и нахлух решително. После, като се стараех да не поглеждам към огледалото, седнах на масата. Столът бе тапициран със зеленикава изкуствена кожа като кожа на гущер. Извадих от чантата листове и се приготвих да продължа разказа си. Дори потопих писалката в мастилото, но тя застина в ръката ми и дълго — дълго не помръдна. На всичко отгоре, когато все пак се раздвижи, изпод перото започна да излиза все едно и също: „Ол райт… Ол райт… Ол райт…“.

Изведнъж се разнесе звън — беше телефонът до леглото. Скочих сепнат и грабнах слушалката:

— Кой е?

— Аз съм. Аз…

Обаждаше се племенницата — дъщерята на сестра ми.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— Да… Да… Нещастие! Затова… Случи се нещо ужасно! Току-що позвъних и на леля…

— Нещастие?

— Да! Затова веднага ела вкъщи. Веднага!

Телефонът прекъсна. Върнах слушалката на мястото й и натиснах машинално копчето на звънеца. Давах си сметка, че ръката ми трепери. Момчето все не идваше и не идваше. По-скоро измъчен, отколкото вбесен, продължих да звъня упорито. Натисках копчето със съзнанието, че съдбата най-сетне ми подсказва как да тълкувам смисъла на думите „Ол райт“.

Същия ден следобед мъжът на сестра ми се бе хвърлил под влака в някакво село недалеч от Токио. На всичко отгоре бил облечен в неподходящ за сезона дъждобран.

Затворен в хотелската стая, продължих да пиша разказа. Беше среднощ и в коридора нямаше жива душа. Но от време на време пред вратата се чуваше плясък на криле. Може би някой отглеждаше птици.