Рюноске Акутагава
Зъбчатите колела (2)

2. Отмъщението

Събудих се към осем сутринта и понечих да стана, но кой знае защо единият ми чехъл липсваше. От година — две подобни неща винаги ме изпълваха с безпокойство и страх. На всичко отгоре ми напомняха гръцката легенда за царския син с един сандал^[1]. Позвъних, извиках момчето и го накарах да намери чехъла. Озадачено, то се зае да претърсва тясната стаичка.

— Ето го. Беше в банята.

— Как е попаднал там?

— Ами-и… Може би плъх.

След като момчето си отиде, аз изпих чаша черно кафе и се залових отново за разказа. Четвъртитият прозорец на стаята гледаше към заснежена градина. Оставях от време на време писалката и отправях разсеян поглед към снега. Той лежеше под вече напъпилите тук-там храсти, сивкав от градските пушеци. Гледката кой знае защо ме изпълваше с тъга. Сам не разбрах кога съм престанал да пиша и пушейки настървено, мисля ту за едно, ту за друго. За жена си, за децата и най-вече за мъжа на сестра си…

Преди да се самоубие, го подозираха, че е подпалил умишлено къщата си. Пък и как да не го подозират, когато точно преди пожара я бе застраховал на двойно по-голяма от стойността й сума. Освен това имаше и условна присъда за лъжесвидетелство. Но аз се ужасявах не толкова от самоубийството му, колкото от факта, че при всяко идване в Токио непременно ставах свидетел на пожар. Било на горски от прозореца на влака или на онзи големия в района Токивабаши (тогава пътувах с кола с жена си и децата). Бях видял пожарите, преди да изгори къщата на зет ми, и те бяха събудили у мен някакви лоши предчувствия.

— Нищо чудно тази година и у нас да стане пожар.

— Какви са тия мрачни поличби!… Би било ужасно! И застраховката е нищожна…

Често си говорехме за това. Но ето че не нашата къща изгоря… Пропъдих от главата си зловещите фантазии и отново взех писалката. Само че не можах да напиша нито ред. В крайна сметка захвърлих ръкописа, изтегнах се на леглото и зачетох „Поликушка“ на Толстой. Героят на разказа е човек със сложен характер, в който се преплитат суета, болезнени страсти и честолюбие. На всичко отгоре, леко видоизменена, жизнената му трагикомедия бе карикатура на собствения ми живот. Особено страшно ми стана, когато долових в нея ледения присмех на съдбата. Не издържах и час, скочих от леглото и запратих с все сили книгата в ъгъла на сумрачната стая. „Да опустееш, дано!“

В същия миг изпод спуснатото перде изскочи огромен плъх и се стрелна по диагонал през стаята към банята. Последвах го с един скок, блъснах вратата и претърсих цялата баня, но не го открих дори под ваната. Изведнъж изпаднах в ужас. Преобух се светкавично, излязох и тръгнах по безлюдния коридор. И днес той беше мрачен и потискащ като затвор. Оклюмал, дълго слизах и се изкачвах по стълбите и накрая попаднах в кухнята на хотела. Тук се оказа необикновено светло. В едната страна на помещението имаше няколко печки. Всичките горяха. Докато минавах край тях, чувствувах ледените погледи на готвачите с бели шапки. И същевременно чувствувах ада, в който се бях сгромолясал. От устните ми се откърти молитва: „О, господи! Накажи ме, но не се гневи! С мен е свършено!“.

Изскочих от хотела и забързах към дома на сестра си през локвите разтопен сняг, в които се оглеждаше синьото небе. Клоните и листата на дърветата в парка покрай улицата бяха черни. На всичко отгоре дърветата имаха досущ като нас, хората, лицева и задна част. Пак ми стана неприятно и даже страшно. Спомних си превърнатите в дървета грешни души от Дантевия „Ад“ и веднага прекосих трамвайната линия и тръгнах по отсрещната страна на улицата, където имаше само високи сгради. Но и тук не ми бе писано да извървя спокойно и стотина метра.

— Извинете, че си позволявам дързостта да ви задържам — заговори ме двадесет и две — тригодишен младеж в униформа със златни копчета. Изгледах го мълчаливо и забелязах, че на лявата си ноздра има бенка. Той си свали фуражката и попита тихо: — Не сте ли случайно господин А(кутагава)?

— Да.

— Така си и помислих и затова…

— Какво обичате?

— Не, просто исках да се запозная с вас. Аз съм един от ревностните ви читатели, сенсей, и…

Приповдигнах шапката си и без да го оставя да довърши, продължих пътя си. „Сенсей. А. сенсей…“ От известно време не можех да понасям това обръщение. Живеех с убеждението, че на съвестта ми тежат всевъзможни грехове, а околните непрестанно търсеха повод да ме нарекат „сенсей“. Това според мен беше някаква ирония на съдбата. Съдбата ли? Моят материализъм обаче отричаше категорично всякаква мистика. Само преди два-три месеца бях писал в малкото списание на литературната ни група следното: „Нямам никаква съвест, дори съвестта на творец. Имам само нерви…“.

Сестра ми се бе подслонила с трите деца в бараката в дъното на запустялата градина. В облепената с кафеникава хартия съборетина беше по-студено, отколкото навън. Разговаряхме, протегнали ръце над мангала. Зет ми беше едър и як, а аз — прекалено хилав, поради което ме презираше инстинктивно. Освен това неведнъж бе заявявал открито, че произведенията ми са аморални. Аз от своя страна го гледах отвисоко и така и не благоволих поне веднъж да поговоря чистосърдечно с него. Но сега, докато си приказвахме със сестра ми, неусетно осъзнах, че и той като мен е живял в ад. Веднъж бил видял призрак в някакъв спален вагон… Запалих цигара и се помъчих да говоря само за финансовите проблеми на сестра ми.

— При това положение не ми остава друго, освен да разпродам всичко.

— Права си. Все ще вземеш нещо и от пишещата машина.

— Надявам се. А имаме и картини.

— И портрета на Н. (мъжа на сестра ми) ли мислиш да продадеш? Че нали той… — започнах, но щом погледнах окачения на стената портрет без рамка, почувствувах, че вече не мога да се шегувам безразсъдно по адрес на зет си. Колелата на влака били превърнали лицето му в кърваво парче месо. Оцелели само мустаците му. Историята бе наистина доста зловеща. Ала макар в лицето на портрета да не бе пропуснато нищо, единствено мустаците кой знае защо изглеждаха едва загатнати. Реших, че причината е в светлината, и заразглеждах портрета от различни ъгли.

— Какво правиш?

— Нищо… Просто ми се струва, че около устата…

— Че мустаците са някак редки, нали? — подхвърли тя полуобърната, сякаш не забелязваше нищо нередно.

Явно, че очите не ме лъжеха. Но щом това, което виждах, не беше илюзия, тогава?…

Прецених, че не е нужно да затруднявам излишно сестра си, и си тръгнах, преди да сложи обяда.

— Защо не останеш все пак?

— Утре ще намина отново… А сега трябва да се отбия и в Аояма.

— А-а, там ли? Пак ли не се чувствуваш добре?

— Непрестанно съм на лекарства. И всевъзможни приспивателни. Веронал, нейронал, торионал…

След половин час влязох в една сграда и се изкачих с асансьора на третия етаж. Бутнах стъклената врата на ресторанта, но тя не помръдна. Нещо повече, на нея висеше лакирана табела с надпис: „Почивен ден“. Започнах да се изнервям. През стъклената врата съгледах отрупана с ябълки и банани фруктиера и си казах, че нямам повече работа тук. Слязох пак с асансьора. На изхода се разминах с двама души, очевидно чиновници, които разговаряха оживено. А когато раменете ни се докоснаха, стори ми се, че единият каза: „Взе да нервничи“.

Застанах на улицата и зачаках такси, но дълго време не мина нито едно, а когато най-сетне се появиха, бяха все жълти. (Кой знае защо жълтите таксита непрестанно ми внушават страх от автомобилна катастрофа.) Скоро все пак за щастие успях да хвана едно зелено такси и поех към психиатричната клиника недалеч от гробището Аояма.

Нервничене… tantalizing^[2]… Tantalus^[3]… inferno…

Тантал — това бях самият аз, загледан в плодовете през стъклената врата на ресторанта. Втренчил очи в гърба на шофьора, проклинах отдън душа Дантевия „Ад“, който изплува отново в съзнанието ми. И за сетен път почувствувах колко измамно е всичко на света. Политика, промишленост, изкуство, наука… В този миг за мен те не бяха нищо повече от пъстроцветен лак, който покрива ужаса на човешкия живот. Започнах да се задушавам и отворих прозореца. Но стягащата сърцето ми болка не премина.

Зеленото такси наближи най-сетне Джингумае. Тук някъде беше пресечката, по която се свиваше за клиниката, ала днес, необяснимо защо, не можех да я открия. Накарах шофьора да мине няколко пъти напред-назад успоредно на трамвайната линия и накрая освободих таксито.

След дълго лутане най-сетне открих пресечката и завих по разкаляната улица. Тук обаче пак се обърках и излязох пред залата за траурни церемонии. От погребението на учителя Нацуме^[4] преди десетина години не бях минавал покрай вратите на тази зала. Тогава и аз не се чувствувах щастлив, но поне бях спокоен. Надникнах през портата в покрития с чакъл двор. Спомних си банановото дърво от „Планинската колиба“ на Нацуме и усетих, че е дошъл краят на нещо и в моя живот. Осъзнах какво точно ме бе довело след цели десет години в това гробище.

След клиниката пак взех такси и се отправих към хотела. Но когато слизах от колата, забелязах, че някакъв мъж в дъждобран се кара пред входа с едно от момчетата. С едно от момчетата ли? Не, това беше отговорникът по колите в своята зелена униформа. Стори ми се, че ако се прибера, ще ми се случи нещастие, и тръгнах по улицата в обратната посока.

Когато се озовах на Гиндза, вече се смрачаваше. Магазините от двете страни на булеварда и замайващият човешки поток ме потиснаха още по-силно. Особено неприятно ми бе да се разхождам безгрижно, сякаш не се досещам за престъпленията на хората около мен. Вървях все на север в сумрака на гаснещия ден, в който се вливаше светлината на електрическите лампи. По едно време забелязах книжарница с купчини списания върху тезгяха. Влязох и огледах разсеяно множеството рафтове. После свалих от един „Гръцка митология“. Тази книга в жълта обложка бе очевидно адаптирана за деца, но един наслуки прочетен ред в нея ме порази неочаквано.

„И Зевс, най-великият от боговете, е безпомощен пред бога на отмъщението…“

Излязох и се слях с човешкото множество. Вървях леко приведен и чувствувах, че богът на отмъщението ме следва неотклонно…