Джей Ашър
13 причини защо (17)

Денят след изпращането на касетите

Боря се с всеки мускул на тялото си, което копнее да се предаде и да припадне. Да не тръгвам за училище. Да отида някъде другаде и да се скрия до утре. Но когато и да се завърна, фактите ще са същите — ще трябва да се изправя лице в лице с останалите хора от записите.

Доближавам входа на паркинга, една туфа бръшлян зад широка плоча от дялан камък ни посреща в гимназията. „ОТ ВИПУСК ’93“. През последните три години съм подминавал тази плоча безброй пъти, но нито веднъж паркингът не е бил толкова пълен. Нито веднъж, защото никога не съм закъснявал толкова много.

До днес.

Поради две причини.

Първо, чаках дълго пред вратите на пощата. Чаках да се отворят, за да изпратя една кутия от обувки, пълна с аудиокасети. Използвах торба от кафява амбалажна хартия и широко тиксо, за да я опаковам наново, като удобно забравих да си напиша адреса на мястото на подателя. После изпратих пакета на Джени Къртс, променяйки завинаги начина, по който тя ще гледа на живота и на света отсега нататък.

Причина номер две: господин Портър. Ако присъствам на първия час, който е в неговия кабинет, единственото място, към което вероятно ще бъдат извърнати очите ми, докато той пише нещо по дъската или стои зад катедрата, ще е средата на стаята, един чин вляво от моя.

Празният чин на Хана Бейкър.

Хората се втренчват в него всеки ден. Но за мен днешният ден е напълно различен от вчерашния. Така че ще се забавя възможно най-дълго пред шкафчето си. И в тоалетната. Или ще се помотая по коридорите.

Вървя по тротоара покрай училищния паркинг. Пресичам тревистите площи отпред, минавам през стъклената двойна врата на главната сграда. Странно ми е — почти тъжно — да вървя по тези празни коридори. Всяка моя стъпка звучи толкова самотно.

Зад витрината със спечелените от училището трофеи има пет реда шкафчета, от двете им страни са разположени офисите и тоалетните. Неколцина закъснели като мен ученици вземат учебниците си. Бъркам в своето шкафче, протягам шия напред и облягам чело на хладната метална вратичка. Концентрирам се върху раменете и шията си, отпускам мускулите. Концентрирам се върху дишането си, за да го забавя. После набирам комбинацията на ключалката. Пет. Вляво — на четири, вдясно — на двайсет и три. Колко пъти съм стоял тук и съм си мислел, че никога няма да постигна успех с Хана Бейкър? Нямах представа какво изпитва тя към мен. Нямах представа каква е в действителност. Вместо това вярвах какво другите говореха за нея. И се страхувах от онова, което могат да кажат за мен, ако разберат, че я харесвам.

Завъртам ключалката, изчиствайки комбинацията.

Пет.

Четири.

Двайсет и три.

Колко пъти след партито, докато Хана още беше жива, съм стоял точно тук, на това място, и съм си мислел, че вече нямам никакви шансове с нея? Че може би съм казал или направил нещо погрешно. Бях прекалено уплашен да я заговоря отново. Прекалено уплашен да опитам.

А после, когато тя умря, шансовете изчезнаха завинаги. Всичко започна преди няколко седмици, когато в шкафчето ми беше пъхната една карта.

Чудя се какво ли има в шкафчето на Хана в момента? Дали е празно? Дали не бяха събрали всичко в кутия и не я бяха оставили в склада, очаквайки завръщането на родителите й? Или шкафчето й е останало недокоснато, точно както тя го беше оставила?

Продължавам да притискам чело към вратичката. Извръщам глава само колкото да хвърля поглед към най-близкия коридор, към вечно отворената врата за първия час от програмата ни. Кабинетът на господин Портър. Точно там, пред неговата врата, за последен път видях Хана Бейкър жива.

Затварям очи.

Кого ще видя днес? Освен мен още осем души от това училище вече са чули касетите. Осем души днес очакват да видят какъв е ефектът им върху мен. А през следващата седмица, докато касетите се прехвърлят от човек на човек, и аз ще правя същото като останалите.

В далечината зад стената на една класна стая долита приглушено познат плътен глас. Бавно отварям очи. Този глас вече никога няма да ми прозвучи приятелски.

— Моля някой да занесе това до регистратурата вместо мен.

Гласът на господин Портър пропълзява по коридора право към мен. Мускулите на раменете ми се напрягат, сякаш натежават, и аз забивам юмрук в шкафчето.

Проскърцване на стол, последвано от стъпки, излизащи от стаята.

Коленете ми всеки момент ще се подкосят, очаквам някой да ме види и да ме попита защо не съм в час.

В отсрещната редица шкафчета се чува хлопване на вратичка.

От кабинета на господин Портър излиза Стив Оливър, кима ми и ми се усмихва. Ученичката от другото шкафче завива зад ъгъла и излиза в коридора, почти се блъсва в Стив Оливър. Прошепва извинение и го заобикаля.

Стив я поглежда, но не отвръща нищо, просто продължава да върви с равна стъпка към мен, приближава.

— Добре, Клей! — казва ми. После се засмива. — Някой е закъснял за час, а?

В коридора зад гърба му момичето се обръща. Скай. По тила ми започва да избива пот. Гледа ме и в рамките на няколко стъпки аз устоявам на погледа й, после тя се обръща.

Стив приближава, но аз не го и поглеждам. Махам му да отстъпи настрани.

— Ще говорим по-късно — казвам му.

Снощи слязох от автобуса, без да си поговоря със Скай. Исках да разговарям с нея, опитах се, но я оставих да се измъкне от разговора. С времето се е научила как да отбягва хората. Всички.

Отдръпвам се от шкафчето си и я гледам как продължава надолу по коридора.

Искам да й кажа нещо, да я повикам по име, но гърлото ми се свива.

Част от мен копнее да игнорира ситуацията. Копнее просто да се обърна и да продължа да се правя на зает до началото на втория час.

Но Скай върви по същия коридор, по който преди две седмици гледах как се отдалечава Хана. Тогава Хана изчезна в тълпа от ученици, оставяйки касетите да се сбогуват вместо нея. Но аз все още чувам стъпките на Скай Милър, все по-тихи и по-тихи. Тръгвам след нея.

Подминавам отворената врата на кабинета на господин Портър и бързият ми поглед остава секунда повече, отколкото съм предполагал. Празният чин някъде към средата на стаята. Празен от две седмици насам — и до края на годината. Друг чин, моят чин, който ще остане празен за един ден. Дузина лица се извръщат в моята посока. Познават ме, но не виждат всичко. Ето и господин Портър, гледа някъде другаде, но започва да извърта глава.

Залива ме вълна от емоции. Болка и гняв. Тъга и съжаление. И най-изненадващо от всичко — надежда. Продължавам да вървя.

Сега стъпките на Скай са по-силни. Колкото повече приближавам, колкото по-бързо крача, толкова по-леко ми става. Гърлото ми започва да се отпуска. На две стъпки зад нея произнасям името й:

— Скай!