Джей Ашър
13 причини защо (15)

Касета 7: страна А

Паркът „Айзенхауер“ е пуст. Стоя смълчан на входа, поглъщам с поглед всичко наоколо. Тук ще прекарам нощта. Тук, преди да се оставя сънят да ме завладее, ще изслушам последните думи, които Хана Бейкър иска да каже.

Покрай площадките за игра се извисяват улични лампи, но крушките на повечето от тях са или изгорели, или счупени. Основата на пързалката ракета е обвита в тъмнина. Но някъде горе, там, където ракетата се издига над люлките и дърветата, лунната светлина се отразява в металните пръчки — чак до върха.

Стъпвам върху пясъка, заобикалящ пързалката. Навеждам се и минавам под долната платформа, повдигната от земята с три огромни метални перки. В най-ниското ниво над главата ми е изрязан отвор, достатъчно голям, за да се провре през него възрастен човек. Към пясъка се спуска метална стълба.

Когато се изправям, раменете ми минават над отвора. Със здравата си ръка се опирам на ръба и се изкачвам на първата платформа.

Бръквам в джоба на якето си и натискам бутона за старт.

⏵

Един… последен… опит.

Тя шепне. Касетофонът е близо до устните й и след произнасянето на всяка дума чувам дъха й.

Давам на живота още един шанс. И този път ще поискам помощ. Ще потърся помощ, защото не мога да се справя сама. Опитах.

Не, не си, Хана. Аз бях готов да ти помогна, но ти ме отпрати.

Разбира се, ако слушате това, значи съм се провалила. Или той се е провалил.

А ако той се провали, всичко е решено.

Гърлото ми се свива и аз започвам да се катеря по следващата стълба.

Само един човек стои между вас и тази колекция от касети: господин Портър.

Не! Той не може да има нещо общо с тази история.

Господин Портър ни преподаваше английски. Виждам го всеки ден. Не искам той да знае. За мен. За който и да било от другите. Намесването на възрастен в цялата история — на човек от училището — е повече, отколкото съм очаквал и съм си представял.

Господин Портър, да видим как ще се справите.

Звукът на велкро, което се разлепя. После някакво шумолене. Тя пъха рекордера в нещо. В раницата си? В джоба на якето си?

Чука.

И отново.

— Хана, радвам се, че успя.

Гласът звучи приглушено, но го разпознавам. Той е. Плътен, но приятелски.

— Влез. Седни.

— Благодаря ви.

Нашият учител по английски, но в същото време и педагогически съветник, отговарящ за всички ученици с фамилии от А до Г. Педагогическият съветникът на Хана Бейкър.

— Удобно ли ти е? Искаш ли вода?

Добре съм. Благодаря.

— Така, Хана, с какво мога да ти помогна? За какво искаш да си поговорим?

— Ами… всъщност не знам. За всичко, предполагам.

— Това може да отнеме доста време.

Дълга пауза.

Прекалено дълга.

— Няма нищо, Хана. Разполагам с толкова време, колкото ти е нужно. Когато си готова.

— Просто са… разни неща. В момента всичко ми е толкова трудно.

Гласът й трепери.

— Не зная откъде да започна, искам да кажа, донякъде знам. Но случилото се е толкова много, че не зная как да го обобщя.

— Няма нужда да го обобщаваш. Защо не започнем с това, как се чувстваш днес?

— В момента ли?

— В момента.

— В момента се чувствам загубена, предполагам. Някак празна.

— В какъв смисъл празна?

— Просто празна. Просто не изпитвам нищо. Вече не ми пука.

— За какво?

Накарайте я да ви каже.

Продължавайте да й задавате въпроси, но я накарайте да ви каже.

— За всичко. За училището. За самата мен. За хората от училище.

— Ами за приятелите ти?

— Ще трябва да обясните какво разбирате под думата „приятели“, ако искате да ви отговоря на този въпрос.

— Не ми казвай, че нямаш приятели, Хана. Виждам те по коридорите.

— Сериозно, имам нужда от дефиниция. Как разбира човек какво всъщност е приятелят?

— Някой, към когото можеш да се обърнеш, когато…

— В такъв случай нямам никакви приятели. Затова съм тук, нали така? Обръщам се към вас.

— Да, така е. И аз се радвам, че го правиш, Хана.

Пропълзявам по втората платформа и коленича до един отвор между решетките. Отвор, който е достатъчно голям, за да могат хората да се проврат през него и да стигнат до пързалката.

— Нямате представа колко трудно ми беше да си уредя тази среща.

— Графикът ми е доста свободен тази седмица.

— Не исках да кажа, че ми е било трудно да се запиша за среща. Трудно ми беше да се реша да го направя.

Лунната светлина се отразява в гладката метална повърхност на пързалката. Представям си как преди около две години Хана се оттласква и полита надолу по същата тази пързалка.

Как се плъзва.

— И пак да ти кажа колко се радвам, че си тук, Хана. Кажи ми, как би искала да се променят нещата за теб, след като излезеш от този офис?

— Искате да кажете — как бихте могли да ми помогнете? — Да.

— Предполагам, че аз… Не знам. Не съм сигурна какво очаквам.

— Ами, от какво имаш нужда в момента, а не го получаваш? Да започнем оттам.

— Искам да спре.

— Какво искаш да спре?

— Всичко. Хората. Животът.

Отдръпвам се назад.

— Хана, знаеш ли какво каза току-що?

Знае, господин Портър. Иска и вие да забележите какво е казала и да й помогнете.

— Каза, че искаш животът да спре, Хана. Твоят живот ли?

Никакъв отговор.

— Това ли имаше предвид, Хана? Разбираш, че това са много сериозни думи.

Тя разбира всяка дума, която излиза от устата й, господин Портър. Знае, че са сериозни думи. Направете нещо!

— Знам. Такива са. Съжалявам.

Не се извинявай. Говори с него!

— Не искам животът ми да свърши. Заради това съм тук.

— Какво се е случило, Хана? Как стигнахме дотук?

— Ние? Или как аз стигнах дотук?

— Ти, Хана. Как стигна до това положение? Зная, че не можеш да обясниш всичко с няколко думи. Става дума за ефекта на снежната топка, прав ли съм?

Да. Ефектът на снежната топка. Така го нарича и тя.

— Едно нещо води след себе си друго. Прекалено много е, нали?

— Прекалено трудно е.

— Животът ли?

Нова пауза.

Сграбчвам външните пръчки на ракетата и се издърпвам нагоре. Превързаната ми ръка ме прорязва. Пари, когато прехвърлям тежестта си върху нея, но няма значение.

— Ето. Вземи това. Цяла кутия носни кърпички само за теб. Не са използвани.

Смях. Той я разсмя!

— Благодаря.

— Да поговорим за училище, Хана. Мога да си представя как ние — извинявай — ти си стигнала до това положение.

— Добре.

Почвам да се изкачвам към най-горното ниво.

— Когато се замислиш за училище, кое е първото нещо, което ти хрумва?

— Ученето, предполагам.

— Добре, това е добре.

— Шегувам се.

Сега е ред на господин Портър да се засмее.

— Тук научавам разни неща, но не това е за мен училището.

— Какво тогава е то за теб?

— Място. Просто място, пълно с хора, с които съм длъжна да бъда.

Сядам на последната платформа.

— И това ти е трудно?

— Понякога.

— С определени хора или с хората по принцип?

— С определени хора. Но също така… с всички.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретна?

Облягам гръб на металното кормило. Лунният сърп над върховете на дърветата е толкова ярък, че ми е трудно да гледам към него.

— Трудно е, защото не знам кой ще е следващият, който… нали разбирате… ще ме захапе. Нито пък как.

— Какво искаш да кажеш с това „захапе“?

— Нямам предвид някоя конспирация или нещо от този род. Но имам чувството, че никога не знам какво ще изскочи от храстите.

— И ще те захапе?

— Знам, звучи тъпо.

— Тогава ми обясни.

— Трудно е да се обясни, освен ако не сте чули някои от слуховете по мой адрес.

— Не съм. Учителите, и особено онези от нас, които се подвизаваме в ролята на съветници, обикновено не научаваме клюките. Не че и ние си нямаме такива.

— За вас ли?

Той се смее.

— Зависи. Какво си чула?

— Нищо. Шегувам се.

— Но ще ми кажеш, ако чуеш нещо.

— Обещавам.

Не се шегувайте, господин Портър. Помогнете й. Стигнете до истинската Хана. Моля ви.

— Кога се появи… последната клюка?

— Разбирате ли, в това е цялата работа. Не всичко е клюки.

— Добре.

— Не. Слушайте…

Моля ви, чуйте я.

— Преди няколко години ме бяха избрали за… нали се сещате за онези гласувания. Е, не точно гласуване, просто нечия глупава идея да се състави един списък. От онези, за най-хубаво и най-грозно.

Той не отговаря. Дали го е виждал? Знае ли за какво говори тя?

— Оттогава насам хората все се сещат за този списък.

— Кога беше последният път?

Чувам я как издърпва салфетка от кутията.

— Наскоро. На едно парти. Кълна се, че това беше една от най-гадните нощи в живота ми.

— Заради някаква клюка ли?

— Нещо много повече от някаква клюка. Но отчасти, да.

— Мога ли да попитам какво се е случило там?

— Всъщност не беше точно по време на партито. Беше след това.

— Добре, Хана. Може ли да си поиграем на „Двайсет въпроса“?

— Какво?

— Понякога на хората им е трудно да разголят душата си, дори пред съветник, където всичко е строго поверително.

— Добре.

— И така, може ли да поиграем на „Двайсет въпроса“?

— Да.

— На партито, за което спомена, има ли замесено момче?

— Да. Но отново ви казвам, не беше по време на самото парти.

— Разбирам това. Но трябва да започнем отнякъде.

— Добре.

Той въздъхва дълбоко.

— Нямам намерение да те осъждам, Хана, но през онази нощ случило ли се е нещо, за което да съжаляваш?

— Да.

Ставам и отивам до външната решетка на ракетата.

Обгръщам две от пръчките с ръце и провесвам лице в празното пространство между тях.

— Да не е станало нещо с онова момче — можеш да си напълно откровена с мен, Хана — случило ли се е нещо, което може да бъде определено като незаконно?

— Имате предвид изнасилване ли? Не, не мисля.

— Защо не си сигурна?

— Защото имаше намесени определени фактори.

— Алкохол?

— Може би, но не и при мен.

— Наркотици?

— Не, просто… други фактори.

— Смяташ ли да повдигнеш обвинение?

— Не. Аз… не.

Издишвам дълбоко.

— Какви са възможностите ти тогава?

— Не знам.

Кажете й, господин Портър. Кажете й какви са възможностите й.

— Какво можем да направим, за да разрешим този проблем, Хана? Заедно.

— Нищо. Всичко е приключило.

— Нещо трябва да се направи, Хана. Нещо трябва да се промени за теб.

— Знам. Но какви са възможностите ми? Трябва да ми кажете.

— Ами, ако не повдигнеш обвинение, ако не си сигурна, че можеш да повдигнеш обвинение, тогава имаш две възможности.

— Какви? Какви са те?

В гласа й се прокрадва надежда. Прекалено много разчита на отговора му.

— Първо, можеш да се изправиш срещу него. Можем да го повикаме тук, за да обсъдим онова, което се е случило на партито. Мога да освободя и двама ви от…

— Казахте, че има две възможности.

— Втората — тук съвсем не се опитвам да бъда коравосърдечен, Хана — е да продължиш напред.

— Искате да кажете, нищо да не правя?

Сграбчвам пръчките и стисвам силно очи.

— Все пак е възможност, а нали за това говорим. Виж, нещо се е случило, Хана. Вярвам ти. Но ако не повдигнеш обвинение и не се изправиш очи в очи с въпросния младеж, трябва да се замислиш върху възможността да продължиш напред, независимо от случилото се.

А ако това не е възможност? Тогава? Защото познайте какво, господин Портър, тя няма да го направи.

— Да продължа напред, независимо от случилото се?

— Той от твоя клас ли е, Хана?

— От по-горен.

— Значи догодина вече няма да е тук.

— Искате да продължа напред, независимо от случилото се.

Това не е въпрос, господин Портър. Не го възприемайте като такъв. Просто размишление на глас. Не е възможност, защото тя не може да го направи. Кажете й, че ще й помогнете.

Чува се някакво шумолене.

— Благодаря ви, господин Портър.

Не!

— Хана, чакай. Недей да си тръгваш.

Изкрещявам между решетките. Над дърветата.

— Не!!!

— Мисля, че свършихме.

Не я оставяйте да си тръгне.

— Получих онова, заради което дойдох.

— Мисля, че има още за какво да си говорим, Хана.

— Не, струва ми се, че го изяснихме. Трябва да продължа напред и да превъзмогна случилото се.

Не я оставяйте да излезе от онази стая!

— Прав сте, знам го.

— Хана, не разбирам защо толкова бързаш да си ходиш.

— Защото има неща, които трябва да свърша, господин Портър. Ако нищо няма да се промени, тогава по-добре да се заема с тях, нали?

— Хана, за какво говориш?

— Говоря за живота си, господин Портър.

Хлопване на врата.

— Хана, чакай.

Второ хлопване. Отлепяне на велкрото.

Стъпки. Набират скорост.

Вървя по коридора.

Гласът й е ясен. По-силен.

Вратата му е затворена зад мен. Остава затворена.

Пауза.

Той не идва.

Силно притискам лице към пръчките. Колкото повече натискам, толкова повече ми приличат на менгеме, пристягащо черепа ми.

Оставя ме да си отида.

Слепоочията ми пулсират много силно, но аз не ги докосвам. Не ги потърквам. Оставям ги да си пулсират.

Мисля, че обясних съвсем ясно, но никой не пристъпи напред, за да ме спре.

Кой още, Хана? Родителите ти? Аз? На мен не си ми обяснила съвсем ясно.

Много от вас бяха загрижени, само че не достатъчно. А това… това точно ми беше нужно да разбера.

Но аз не знаех през какво преминаваш, Хана.

И го разбрах.

Стъпките продължават. Още по-забързани.

Съжалявам.

Рекордерът щраква.

Започвам да плача с лице, притиснато към пръчките. Знам, че ако някой минава през парка, ще ме чуе. Но ми е все едно, защото не мога да повярвам, че току-що съм чул последните думи на Хана Бейкър.

„Съжалявам.“

Още веднъж, това е думата. И сега, всеки път, когато някой я произнася, ще се сещам за Хана. Но някои от нас няма да имат желание да й отвърнат със същата тази дума. Някои от нас ще й бъдат страшно ядосани, задето се е самоубила и обвинява за това всички останали.

Аз щях да й помогна, ако ми беше позволила. Щях да й помогна, защото искам да е жива.

Стигнала края си, лентата започва да вибрира в уокмена.