Мелиса Ландърс
Звезден полет (4)

Четвърта глава

Докато Солара водеше новия си прислужник през станцията, тя не можеше да реши дали е гениална или е пълна глупачка. Да вземе парите на Доран беше много лесно. След като наемеше кораб и стигнеше до далечните райони, Пазителите на Реда нямаше да могат да я докоснат. Тяхната юрисдикция не стигаше до далечните селища, а заселниците по принцип не ги екстрадираха.

Всички знаеха това.

Но да вземе със себе си и Доран не беше от най-добрите й идеи. В един момент паметта му щеше да се върне, а тя не можеше да продължава да го зашеметява до безкрайност. Уредът й имаше само още един заряд, най-много два. Може би щеше да е най-добре да го остави тук, след като изтегли кредитите му. Това щеше да е умна постъпка.

— Мислех си дали да не те включим в списъка на чакащите за билет до Земята — каза тя. — Не трябва да продължаваш по-нататък в това състояние.

— Какво? — отвори широко очи той. — Не!

— Аз ще платя билета ти.

— Не можеш да ме оставиш тук!

— О, хайде стига. Не е толкова опасно.

— А какво стана с моето „хубаво лице“, което ще привлече работниците по корабите? — погледна я скептично той.

— Просто започни разговор с тях — отговори тя. — Ставаш значително по-непривлекателен в момента, в който си отвориш устата.

— Много смешно. — Мускулите му се напрегнаха, когато край тях мина огромен мъж с назъбен белег там, където трябваше да е лявото му око. — Трябва да стигна до Плажовете на Обсидиан — продължи Доран. — Имам важна работа там.

— Каква, например?

— Не знам — призна той. — Но си спомням, че това е причината да пътувам. Каквато и да е, знам, че е спешно. Трябва да ме вземеш със себе си.

Тя започна да протака, опитвайки се да измисли причина да го изпрати у дома.

— Нека го кажа по друг начин — добави той остро. — Идвам с теб.

— Моля? — спря внезапно Солара, принуждавайки го да направи същото. — Ще отидеш там, където те изпратя.

— Не съм…

— Не ме прекъсвай.

Той затвори плътно устата си.

— Взаимоотношенията ни са прости — каза му тя. — Аз казвам „Скачай“, а ти отговаряш „През кой прозорец, госпожице Брукс?“ Ти не предявяваш изисквания към мен. Ясно ли е?

Вместо отговор той се сви и притисна с ръце слепоочията си. Солара реши да не продължава, защото не беше забавно да мачка Доран, когато той изпитваше толкова голяма болка. Но не означаваше, че ще му позволи да й нарежда. Сега тя беше господарката… поне докато този фарс продължаваше.

Когато напрежението изчезна от устните на Доран, той кимна бавно.

Солара тъкмо щеше да му каже, че не иска това да се повтаря, когато той отпусна ръката си, която беше на рамото й, и прошепна:

— Моля те. — Преглътна с усилие и отвори умолително очи. — Моля те, не ме оставяй тук.

Дробовете й останаха без въздух.

— Вземи ме до Плажовете — изрече той, примигвайки към нея. — Няма да създавам никакви проблеми.

Как го правеше?

Преди минута искаше да му разбие зъбите, а сега трябваше да се бори с желанието да го погали по главата и да му даде бисквитка. Това сигурно беше суперсила. Най-после тя разбра как той успяваше да постигне всичко, което иска в живота.

Може би идеята да го вземе със себе си не беше толкова лоша. Станцията не беше от най-безопасните места, където да остави някого с невронатравяне, а ако го изпратеше обратно на „Зенит“, екипажът щеше да разбере какво е направила. Освен това, ако пътуваше с Доран, щеше да има по-голям достъп до кредита му, в случай на необходимост от спешни разходи. Като допълнителен бонус щеше да го накара да лъсне обувките и да изпере чорапите й — можеше също и да го събуди посреднощ, за да й донесе някоя и друга чаша вода.

Усмихна се само при мисълта за това.

— Добре — отговори тя, преценявайки, че вече си е изкопала достатъчно голяма дупка, така че можеше и да продължи да копае. Какво значение имаше едно престъпление повече? Паметта на Доран нямаше да се върне поне още ден. Винаги можеше да го остави, когато това се случеше, или да го зашемети отново. — Ще продължим заедно.

— Благодаря.

— Няма защо. Сигурна съм, че ще ми се реваншираш — отговори тя, скривайки усмивката си, и спря да се огледа наоколо.

От филмовите вечери в груповия дом знаеше, че космическите станции са построени по един и същ начин. По края им тесни коридори водеха до спрелите отвън кораби. Ако вратата светеше в зелено, това означаваше, че има кораб за наемане. С един поглед наоколо установи, че има само три зелени врати, по-малко, отколкото се беше надявала, но по-добре от нищо. Центърът на станцията беше широка площадка, изпъстрена с отворени будки, което улесняваше охраната в наблюдението им от площадката отгоре. Само две от сградите в станцията предлагаха прикритие от четири стени и покрив — автоматизираният мол, където се пазеха ценни стоки, и публичният дом, където вероятно щеше да се озове и самата тя, ако Доран бе успял да я изостави.

Солара хвърли крадешком поглед към него.

Изведнъж вече не се чувстваше виновна за това, че харчи парите му. Но първо трябваше да влезе в автоматизирания мол. Никой не можеше да влезе вътре, без да докаже, че има кредити, които да използва, което тя можеше да направи само като сканира гривната на Доран заедно с отпечатъка на дланта му. След това можеше свободно да купува каквото иска, без да сканира повторно.

— Искам да дойдеш с мен в автомола — каза му тя. — Сигурно има медпункт. Ще вземем нещо, което да оправи стомаха ти, преди да се качим на кораба.

Той кимна в отговор и тя го хвана по-здраво през кръста, докато минаваха през залата. За да не привличат внимание, тя вървеше небрежно и се притискаше към Доран, сякаш не може да му се насити. Надяваше се, че изглеждат като двойка, макар да й се повръщаше от тази мисъл.

Когато стигнаха до автомола, тя постави дланта му на контролното табло и сканира гривната си, благодарна, че той е прекалено зашеметен, за да забележи. След това вратите се отвориха и тя го въведе в пазара на мечтите си.

Никога не беше влизала в автомол — или в който и да било друг мол — но си помисли, че сигурно така изглежда раят. Пред нея се разкриха редове от луксозни стоки — изтънчени сладкиши, копринени рокли, скафандри, лекарства, инструменти и дори горивни чипове на Сполдинг. Беше се надявала да намери чипове тук, защото тези бавно изгарящи рудни монети бяха най-полезната валута в галактиката. Щеше да купи толкова, колкото можеше да носи.

След като се отървеше от Доран.

Тя му помогна да стигне до мед-пункта — един компютъризиран стол зад тънък метален параван, който създаваше у пациентите илюзията за уединение. Той седна и тя закопча колана през кръста и скута му, като сложи катарамите зад гърба му, за да не може да ги достигне. Ако паметта му се върнеше, поне щеше да е прикован там известно време. Към стола беше прикрепен малък екран, на който пишеше НАТИСНЕТЕ ТУК, ЗА ДА ЗАПОЧНЕТЕ ЛЕЧЕНИЕТО.

— Да видим — каза тя, преглеждайки предлаганите лекарства. — Специално приготвени тоници.

Натисна съответния бутон и каза на Доран да опише симптомите си. Докато той говореше, тя кликна на ГЛАВОБОЛИЕ, ГАДЕНЕ и СВЕТОВЪРТЕЖ.

Компютъризиран глас изрече монотонно:

— Моля осигурете сто кредита.

— Имам ли сто кредита? — погледна към гривната си Доран.

— Сигурно не — потупа го леко по бузата Солара, докато сканираше гривната си. — Но за твой късмет, аз се грижа за служителите си. — Когато съоръжението приготви чаша прозрачна, газирана течност, тя изчурулика: — Наздраве!

След това излезе иззад паравана и тръгна право към горивните чипове. На Доран нямаше да му отнеме дълго, за да изпие тоника си, а след това трябваше да тръгват. Всяка секунда, която прекарваха тук, беше риск.

Солара купи най-здравата чанта, която намери, и каза на компютъра да я напълни с чипове. Докато гледаше как миниатюрните монети падат в чантата, й хрумна една идея. Вкара в машината кожена каишка и й даде инструкции да пробие дупки в известен брой чипове. Сега те приличаха на огърлица, която Солара можеше да си сложи. Беше виждала търговци с такива — така парите им бяха подръка.

Докато се изпълняваше поръчката й за горивото, тя тръгна из мола и купи практични дрехи и достатъчно обувки за пет години напред. Предположи какъв е номерът на Доран и му купи няколко обикновени работни гащеризона като този, който бе носила в груповия дом. Мисълта за това как ще изглежда той като храненик на епархията я развесели.

След това се зареди със стандартни лекарства като обезболяващи и антибиотици. Беше чула, че трудно се намират в далечните райони. След като купи професионален комплект инструменти и комплект тоалетни принадлежности, тя беше готова да опаковат поръчката й. Но тогава един проблясък на светлина привлече погледа й и Солара видя нещо, от което дъхът й секна.

Беше рокля.

Но не просто рокля. Вечерна рокля, достойна за императрица. Изработена от най-разкошния плат, който Солара беше виждала, тя обгръщаше плътно манекена до кръста, след което се спускаше надолу до земята, проблясвайки като милиони падащи звезди. Ефектът беше омагьосващ. Не можеше да определи цвета й. Просто бе направена от светлина.

Солара знаеше, че никога няма да облече толкова разкошна дреха. Рокли като тази бяха за хора с повече пари, отколкото можеха да преброят. Но това не я спря да пристъпи напред и да остави компютъра да вземе мерките й. След миг екранът показа, че имат нейния размер, и й предложи роклята срещу пет хиляди кредита.

Тя преглътна и сканира гривната си.

 

Трансакцията Е ОДОБРЕНА.

 

— Благодаря ти, Доран — прошепна Солара. — Нямаше нужда.

От устните й се изтръгна несигурен смях. Най-добре да приключва, преди напълно да си е загубила ума. Върна се до мед-пункта, където Доран се удари с юмрук в гърдите и се оригна.

— По-добре ли си?

Когато той погледна през рамо, тя забеляза, че в него има разлика. Челото му беше гладко, а в очите му нямаше болка.

— Много по-добре.

— Чудесно, защото имаш да носиш много пакети.

В очите му проблесна раздразнение, но той стисна челюст и отговори:

— Да, госпожице Брукс.

Това беше като музика за ушите й.

След десет минути той беше облечен с очарователно невзрачен гащеризон и буташе количка, натоварена със съкровищата й. Тя вървеше отпред, оглеждайки станцията и зелените врати, преценявайки възможностите, докато по централната уредба се чу глас, който прекъсна мислите й.

— Моля пътникът Сполдинг да се яви на кораба си — прозвуча съобщението. — Моля, явете се на кораба си.

Сърцето на Солара изтръпна от страх. Как на „Зенит“ бяха открили отсъствието на Доран толкова бързо? Обръщайки глава към най-близката врата, тя му каза:

— Ето тук!

Изтича пред него до коридора и натисна бутона за контакт, като през това време оглеждаше временната табела, закрепена на стената.

 

„БАНШИ“. КАПИТАН ФИНИАС РОСИ,

ЕДНОЛИЧЕН СОБСТВЕНИК.

ПОЗВЪНЕТЕ ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ.

НИКАКВИ ТЪРГОВЦИ — ОСВЕН АКО

НЕ ПРОДАВАТЕ ЗАХАРНИ ГЛИДЕРИ.

 

Нямаше информация за марката или модела на кораба, а Солара никога не беше чувала за захарни глидери. Но нямаше избор. Натисна бутона още няколко пъти и се вгледа през огромната зала към вратата за качване на „Зенит“, където двама стюарди спореха. Вероятно разискваха още колко дълго да чакат, преди да изпратят група, която да го търси. Сърцето на Солара прескочи един удар и тя отново натисна бутона.

От коридора към кораба се чуха стъпки и прозвуча ядосан момчешки глас:

— Стига! Чух и първия път, дявол да ви вземе!

Той се появи, намръщен, но изражението му се промени веднага, щом я видя. Очите му имаха пшениченокафяв цвят и бяха точно като кожата му. Той я огледа от главата до петите и на устните му се появи прелъстителна усмивка. След това наведе русата си глава, разпилявайки расти по раменете си.

— Извинете езика ми — каза той. — Не знаех, че съм в присъствието на красива дама.

Никой по-рано не бе наричал Солара красива, нито дама, но комплиментът не я разчувства. Познаваше и други като него — очарователни и хитри момчета с една и съща дяволита искрица в очите. Те знаеха как да оплетат едно момиче само с думи.

Но не и нея.

— Пътуване за двама до далечните райони — изрече хладно тя.

— Далечните райони? — повториха момчето и Доран едновременно.

— Мислех, че отиваме до Плажовете на Обсидиан — каза Доран.

— Точно така — поправи се тя. — Плажовете на Обсидиан, а след това до далечните райони. — Тя си спомни лъжата си за своя прекалено загрижен баща. — С теб сме се договорили да отидеш само до Плажовете. Когато пристигнем там, ще намеря друг прислужник, който да дойде с мен останалата част от пътуването.

Русото момче се втренчи в нея, сякаш й беше пораснало трето око.

— Няма да е евтино.

— Мога да ти платя с кредити — отговори тя. — Или с горивни чипове.

— Предпочитаме чипове.

— Колко?

— Най-малко по две хиляди на човек, може би и повече.

— Ще ти дам двойно, ако тръгнем веднага.

Русите вежди се стрелнаха нагоре. Той вдигна показалеца си.

— Чакайте тук. Капитанът трябва да одобри всички пътници.

Преди да успее да го помоли да направи изключение, той се беше обърнал и тичаше по коридора за качване на кораба.

Минаха пет минути. След това десет.

— Пътник Сполдинг да се яви на кораба си — прогърмя интеркомът.

Дланите на Солара започнаха да се потят. Тя ги избърса в панталона си, докато надничаше в тъмния коридор, водещ до „Банши“. Защо капитанът се бавеше толкова?

След няколко секунди разбра причината.

Беше се забавил, защото беше по-стар от смъртта и два пъти по-ужасяващ. Като грубоват герой, излязъл от страниците на древна книга за мореплаватели, капитанът докуцука в залата, като на всяка втора стъпка се чуваше метално тракане, което предполагаше, че единият му крак е титанова протеза. Очите му също изглеждаха изкуствени, неестествено черни. Те се втренчиха в нея, докато той поглаждаше гъстата си бяла брада. Кожата на съсухреното му, хлътнало лице й напомняше сушена ябълка и въпреки че раменете му изпълваха широкото му палто, той беше приведен и се движеше с помощта на патерица.

Солара не знаеше какъв капитан беше очаквала, но със сигурност не този.

— Капитан Роси? — попита тя, устоявайки на желанието си да отвърне очи. Погледът му гореше като истински рентгенов лъч и тя можеше да се закълне, че той вижда през нея. — Аз съм Лара, а това е прислужникът ми Доран. Искаме да пътуваме до…

— Покрайнините — прекъсна я той с усмивка, която остана само на устните му. — Също и Плажовете на Обсидиан, разбира се. Не трябва да забравяме това.

Солара преглътна една буца страх. Той знаеше. По някакъв начин знаеше, че тя лъже. Единствената й надежда беше, че парите го интересуват повече от истината.

— Да, и както казах на помощника ви, ще платя двойна тарифа, ако тръгнем сега.

Той продължи да я гледа известно време, като все така поглаждаше брадата си.

— Бързаш, така ли?

— Кой не би бързал? — тя се опита да се засмее, но не се получи както трябва. Като чуруликането на птичка, ударила се в прозорец. — Чувала съм, че пясъкът на Плажовете на Обсидиан е най-финият, сякаш вървиш по вода.

Интеркомът повтори „Пътник Сполдинг да се яви на кораба си“ и Солара погледна крадешком към другия край на станцията. Онова, което видя, я накара да изстине. Десетина Пазители на Реда с червени униформи и шлемове сочеха към автомола. Тя обърна рязко глава към капитана и попита:

— Договорихме ли се или не?

Ониксовите му очи не пропуснаха нищо. Той погледна към Пазителите на Реда, после към ръкавиците на ръцете й. Гърдите й се издигаха и спускаха на пресекулки, краката й се напрегнаха, готови за бягство. Ако капитанът кажеше не, тя щеше да поеме риска и да се втурне към най-близкия кораб. Когато очакването бе станало непоносимо, той отговори:

— Десет хиляди чипа.

Обзе я такова облекчение, че щеше да го разцелува, ако имаше време.

— Съгласна съм.

Капитанът направи знак на някого в коридора зад него и момчето с русите расти се приближи.

— Помогни на прислужника на Лара с багажа — каза капитанът. — И побързай. Излитаме след пет минути.

* * *

Солара научи, че името на момчето е Кейн и че това, което той най-много обича, е звукът на собствения му глас.

— Това е кухнята — каза той, въвеждайки я в едно малко помещение с трапезария в съседство.

Правоъгълната маса беше закована за пода, а местата за сядане бяха дълги пейки, поставени от двете й страни. Те също бяха заковани. Всичко беше заковано — столове, сандъчета с инструменти, дори и съдовете за боклука. На „Зенит“ мебелите можеха да се местят, но той беше по-голям от повечето многоетажни хотели. „Банши“ предлагаше само четири нива и машинното, което беше също и товарно помещение, заемаше едно от тях.

— Може да закусвате и да обядвате където искате — продължи той, — но всички вечерят заедно в кухнята. — Кейн сложи ръка на рамото й, навеждайки се към нея сякаш бяха стари приятели. — Капитанът е изостанал с няколко века.

Солара погледна гневно ръката му и той я отдръпна.

— Аз съм готвачът, така че не очаквай нещо специално — добави той.

Тя подуши въздуха и усети острата миризма на изсушен лук и кимион. Екипажът вероятно ядеше много чили.

— Няма проблем. Не съм придирчива — отговори тя.

— Знаех си, че има причина да те харесвам — каза той с широка усмивка, която бавно избледня, когато тя не отговори със същото. Той прочисти гърлото си и се обърна, за да продължат обиколката. Едва тогава Солара си позволи да се усмихне. Това, че не се поддаваше на чара му, сигурно го гризеше отвътре.

— Там е складът на екипажа — посочи към една метална врата той. — А банята е ето там, в подножието на стълбите. Нямаме достатъчно вода, така че ти е позволен един душ на седмица, през останалото време се придържай към избърсване с гъба.

Тя кимна с глава. И в груповия дом беше така.

Изкачиха се по стълбите към жилищното ниво, където Доран седеше на пода в дневната и отброяваше десет хиляди горивни чипа. Стаята беше толкова необикновена, че накара Солара да спре стреснато на прага.

— Еха — прошепна тя, без да може да скрие удивлението си.

Вместо белещи се сиви стени, тук имаше стенописи, изобразяващи алпийски пейзаж с тъмни, вечнозелени дървета. В унисон с планинския пейзаж няколко стола бяха поставени около холограма на огън, а на отсрещната страна забеляза полица с книги — истински книги, каквито никой вече не печаташе. На другия край на стаята стоеше маса за игри, подобна на онези в груповия дом, въпреки че тук вероятно не липсваха половината от топките за билярд. До масата забеляза клетка с неподвижно колело за хамстер и легълце от стари парцали. Но съществото, живяло там, го нямаше. Спомни си захарните глидери, споменати на табелата, и реши, че талисманът на кораба е умрял.

Кейн посочи към стенописите.

— Това е Блек Форест — каза той. — Или поне така както капитанът си я спомня от времето, когато е бил момче. — Кейн сви рамене. — Аз не съм израснал на Земята, така че няма как да знам. Както и да е, тук прекарваме по-голямата част от времето си.

— Разбирам защо. Стаята е невероятна.

Доран им изшътка от пода.

— Три хиляди двеста петдесет и седем — каза той и постави още една монета на огромната купчина, която беше направил. Вдигна глава и присви очи към Солара. — Разопаковах нещата ти, но все още не съм намерил договора ни.

— Ще се появи — обеща тя. — Как е главата ти?

Смяната на темата сякаш не му хареса, но промърмори:

— Добре. Тоникът все още действа.

— Не трябва да спиш продължително тази нощ, в случай че имаш сътресение.

При това предупреждение той прокара притеснено ръка по главата си.

— Аз ще те събуждам — каза тя. — През час, на всеки точен час.

— Сигурна ли си?

— Повярвай ми, това е най-малкото, което мога да направя.

Когато тръгваше, за да продължи обиколката, тя чу една монета да траква на металния под, последвана от броенето на Доран:

— Три хиляди двеста и… и…

— Петдесет и осем — помогна му Кейн. — Но защо не…

— Не — прекъсна го Солара, преди да е предложил Доран да използва машината за броене. — Мисля, че бяха двайсет и осем — излъга тя. — Погрижи се да ги преброиш точно. Капитанът няма да е доволен, ако му дадем по-малко.

— Няма да започвам отново, по дяволите — сопна се Доран.

— Моля? — изрече тя. — Мисля, че не те чух добре.

Доран измърмори една дума, която би накарала и компаньонка да се изчерви, последвана от „едно“ — трак — „две“ — трак — „три“…

Пътуването щеше да е забавно.

— Каютите на екипажа са ето там — каза Кейн. — Всички сме по двама, дори и капитанът и първият помощник. — Той направи физиономия на съжаление и отвори последната врата в коридора. — Това е единствената свободна стая, която имаме.

Отначало Солара не видя какъв е проблемът. Мястото беше чисто и светло с ослепително бели стени и двойно легло в ъгъла — истински разкош, ако го сравняваше с тясното й легло в груповия дом.

— Не знам в какви отношения си с прислужника си… — Кейн се почеса по врата и изведнъж прояви голям интерес към обувките си.

— О! — Сега вече разбра. — Не такива, каквито си мислиш. — По-скоро щеше да спи със сбръчкания капитан, отколкото да дели легло с Доран. — Няма проблем. Той може да спи на пода.

Доволен, Кейн тръгна обратно по коридора и се качи по стълбите до мостика на най-горното ниво. Тук беше по-тясно, отколкото долу, и таванът се скосяваше, така че единственото място, където Солара можеше да стои без да се прегърбва, беше средата на стаята. Отляво един висок мъж с кестенява коса и очила на ръба на носа си, се беше навел над метална маса, запоена за стената. Беше около трийсетгодишен и изглеждаше сякаш разглежда звездни карти.

Той срещна погледа й и се ухили — истинска усмивка, която светеше и в очите му. Солара не беше виждала проблясък на истинска доброта от толкова дълго, че сърцето й се разтопи и тя веднага го хареса.

— Това е Лорънс — каза Кейн, посочвайки с ръка към мъжа. — Първият ни помощник.

— Наричай ме Рени — каза й мъжът, след това посочи към картите. — Тъкмо планирам курса ни до Плажовете на Обсидиан. Капитанът каза, че крайната ти цел са покрайнините, но не уточни къде.

— Вега — отговори тя и се наведе да погледне картите. Разпозна Слънчевите територии от часовете по междузвездна география. Млечният път беше разделен като мишена на четири сектора, като в центъра беше Земята с пет пръстена около нея. Най-близки бяха туристическите пръстени, след това идваха планетите колонии, рудните мини и затворническите селища, в този ред. Главният щаб на Слънчевата лига беше на Земята, заедно с повечето от производството на галактиката и богатството й, така че колкото по-далече пътуваше човек, толкова по-провинциална ставаше обстановката. Петият кръг бяха покрайнините или далечните райони, които правителството все още не беше присъединило. Тя потупа мястото на картата и му каза:

— Вега е в същия сектор като Плажовете на Обсидиан, само на няколко нива по-далече.

— Добре. Това няма да е прекалено…

— Кейн! — прекъсна ги пронизителен женски глас, който се извиси по стълбите с такава сила, че един разхлабен болт на пода започна да потраква. — Нищожество такова, негодник и контрабандист! — По металните стъпала затрополиха стъпки, но Кейн не изглеждаше притеснен. Той прехвърли единия си крак върху другия и започна да изучава ноктите си. — Ще си направя връзки за обувки от червата ти!

— Давай! — извика той. — Но трябва да бръкнеш в задника ми, за да ги извадиш!

Солара започна да отстъпва назад, докато се опря в стената. Тя се стегна, очаквайки притежателката на пробивния глас да изпълни стаята от край до край, но на мостика изскочи необикновено дребна жена, облечена в халат за баня, който се влачеше по земята. Тъй като стигаше не по-високо от рамото на Кейн, момичето изви шия и се втренчи гневно в него. Светлокафявата й кожа и дълги руси расти бяха почти еднакви с неговите, с тази разлика, че от тях капеше вода. Солара се запита дали не са брат и сестра.

— Пак си ми взел лазерния бръснач — извика момичето. — Единствения ден, в който мога да си взема душ, и сега не мога да се обръсна!

— Не съм пипал бръснача ти.

— Така ли? — момичето се повдигна на пръсти и огледа брадичката му. — Къде тогава е онзи мъх от глухарче, което обикновено расте по лицето ти?

— Добре. Използвах го вчера — въздъхна той.

— Знаех си!

— Но го върнах в тоалетната ти чантичка. — Кейн сложи ръце на хълбоците си. — Не си направих труда да попитам, защото знаех, че няма да ми го дадеш.

Момичето сви едната си ръка в юмрук и го размаха заплашително.

— Ще ти го дам — ще ти дам да разбереш!

— Провери в чантичката си, ненормалнице!

— Казах ти, че не е там. Единственият друг човек…

Внезапно спорът беше прекратен и двата чифта очи се насочиха към Лорънс, който се изчерви и сведе поглед към пода.

— Рени — каза момичето. — Обърни джобовете си.

Първият помощник зарови ръце в джобовете си и извади две шепи дребни неща, които постави на масата — чипове от казино, ръчен часовник, две различни обици, ключове, едно зарче, сгънати листа хартия и един розов лазерен бръснач.

— Съжалявам. Не можах да се въздържа — усмихна се смутено той.

Момичето пристъпи ядосано напред и грабна бръснача от масата. След това отметна мокрите си расти и тръгна надолу по стълбите.

— Ей! — извика след нея Кейн. — Дължиш ми извинение! — Когато тя не отговори, той посочи с брадичка към купчината дреболии на масата. — Това моят часовник ли е?

— Не знам — подаде му го Рени. — Сигурно.

Кейн вдигна театрално часовника и се обърна към Солара:

— В стаята ти има сейф. Предлагам да го използваш, защото Рени има крадливи пръсти. — Той посочи надолу по стълбите. — А това прекрасно момиче бе Касия, другият работник на кораба.

— Сестра ли ти е? — попита Солара.

— Господи, не! Щях да се обеся, ако беше — изсмя се той.

Рени взе един предмет от масата и започна да го оглежда на светлината. Бе съвсем черен и идеално кръгъл. Някой, който не се бе обучавал за механик в продължение на години, можеше да го сбърка с топче за игра. Но Солара знаеше какво е.

— Това тракерът на „Банши“ ли е? — попита тя. — Изваден от мястото си?

Рени и Кейн се спогледаха с разбиране, преди първият помощник отново да сложи топчето в джоба си.

— Да — отговори той. — Повреден е.

Солара не му повярва. Тракерите издържаха дори и на най-силните удари и беше незаконно да се изваждат от определеното им място. Единствената причина някой да направи това беше ако не искаше да го открият. Не че се оплакваше. Тя също не искаше да я открият. Но независимо от това, реши през нощта да залости вратата си.

Очевидно не беше единствената, която имаше тайни.