Мелиса Ландърс
Звезден полет (24)

Двадесет и четвърта глава

Както Доран очакваше, планета X беше една замръзнала пустош.

Далечното й слънце, което се виждаше като точица топлина на хоризонта, хвърляше коса светлина върху пейзажа и сякаш създаваше повече сенки, отколкото светлина. Контрастът му позволи да види, че хълмовете са пояси от лед, подредени на миниатюрни стъпала. Навсякъде другаде теренът беше сравнително равен, осеян с плитки дупки, които му напомняха на белязано от шарка лице. Ако тук имаше някаква полезна или опасна руда, щеше да му трябва индустриална сонда, за да я открие.

Какво очакваше от него баща му? Какво трябваше да направи на тези координати?

Докато Доран стоеше в пилотската кабина и оглеждаше пустия пейзаж, стана ясно, че тук няма признаци на живот — нито растителни, нито животински. И въпреки това сензорите на „Банши“ отчитаха електрически поток, достатъчен да захрани цял град. Нещо го заблуждаваше — или оборудването, или очите му.

— Кога за последен път си проверявал сензорите? — обърна се Доран към капитана.

— На оборудването ми му няма нищо — каза Роси, поглаждайки брадата си, втренчен намръщено през прозореца. — Щом улавяме заряд, значи има работещи машини.

— Може би са покрити — каза Доран. — Или заровени под земята.

Сканираха за метал и откриха един диск, вкопан в леда близо до центъра на източника на енергия. От предварителната скица на компютъра изглеждаше като капак на въздушен шлюз, което подкрепяше теорията му, че нещо работи под повърхността на планетата.

— Каквото и да е отдолу, трябва да е огромно — замисли се капитанът. — Използва тонове енергия.

— Опитай да кацнеш до капака — каза Доран. — Ще се облека и ще видя дали ще мога да вляза вътре.

— Вземи Рени и Кейн със себе си — каза капитанът. — Въоръжени, за всеки случай.

Доран се поколеба. Не искаше Кейн близо до себе си.

— Мога да се справя без…

— Рени и Кейн — повтори капитанът. — Това не подлежи на обсъждане.

Доран знаеше, че няма смисъл да спори.

Тръгна към товарното помещение и когато „Банши“ кацна на повърхността на планетата, тримата прикрепваха кислородни шлемове към скафандрите си.

За да тества комуникационната връзка на скафандъра си, Доран погледна към Рени и го предупреди:

— Не знам какво има там долу, но мисля, че Инфиниумът може да е оръжие. И ако съм прав, този, който го произвежда, няма да се зарадва на посещението ни.

— Няма проблем — отговори Рени. — Ние ще те покриваме.

Кейн замръзна са секунда, докато си слагаше ръкавиците. Устните му се свиха под шлема от фибростъкло, но кимна в знак на потвърждение. Рени подаде на всеки по един револвер и след като ги сложиха в кобури на хълбоците си, те излязоха от кораба.

Топлоизолираните скафандри не помагаха особено против студа и дори и с тежести на глезените, ботушите им се пързаляха по заледената земя, докато вървяха към капака. През голата равнина свиреше лют вятър, който се бореше срещу всяко тяхно движение, свирейки неестествено, когато се смесваше с постоянното отделяне на кислород вътре в шлема на Доран. Когато стигнаха до капака, кожата му беше настръхнала, повече заради призрачния пейзаж, отколкото от температурата.

Не намериха автоматичен ключ, затова Доран грабна ръчния лост и го дръпна настрани, а Кейн отвори дебелата метална врата. Един по един те слязоха по металната стълба, водеща към въздушния шлюз. Доран тъкмо щеше да затвори капака, когато от нищото изскочи нов шлем и той трепна, като едва не изпусна металната дръжка.

Беше Солара.

— По никакъв начин не мога да пропусна това — изрече тя през комуникационната връзка.

Доран въздъхна с облекчение. Тя беше обещала да остане на кораба, докато се уверят, че е безопасно, но той тайно се радваше, че е тук.

— Добре, но побързай. Този вятър ме убива.

След като тя слезе по стълбата и затвори капака, те щракнаха ключа за кислорода и се заслушаха в тихото жужене на затопления въздух, който изпълваше стаята. Светна зелена светлина за оптимално налягане и наситеност с кислород. Една врата в стената се открехна леко. Доран свали шлема и го закачи на колана си, след което отвори вратата и надникна от другата страна.

— Прилича на бункер — каза той, оглеждайки циментовите стени и подове на слабо осветения коридор. Той водеше към един ъгъл на около десет метра и продължаваше надясно. Доран забеляза леко застоялата миризма на рециклиран въздух, но нямаше нищо необикновено. Не вонеше на гнило, нито се усещаше мирис на старо и изоставено. И въпреки това, инстинктите му казваха, че това място не е оазис.

— Не виждам никого. — Той завъртя глава и добави: — Нито чувам нещо.

От тавана на стаята се обади компютъризиран глас и ги накара да подскочат стреснато.

Вътрешната врата на въздушния шлюз се затваря след десет секунди, каза той и започна обратно броене.

Доран и останалите се спогледаха тревожно. Изглеждаше, че нямат друг избор, освен да продължат напред или да се върнат. Тръгнаха навътре по коридора и свалиха шлемовете си, докато вратата се затваряше зад тях. Пристъпвайки предпазливо, Доран тръгна към бункера. Щом зави зад ъгъла, сензорите над главите им активираха поредица от лампи, които го накараха да закрие очите си от ярката светлина.

Солара примигна, докато закачаше шлема на колана си.

— Тези сензори може да изпращат сигнали до централизирана система — предупреди ги тя. — Трябва да сме подготвени за компания.

— Извадете оръжията си — каза им Рени. — Но не вдигайте предпазителите.

Доран не беше използвал револвер досега и трябваше да гледа Кейн, за да разбере какво да прави. Той свали ръкавиците си и вдигна с палец едно лостче до спусъка, след това стисна оръжието в ръка и продължи по празния коридор. След като завиха зад още два ъгъла, стигнаха до двойни врати, заключени отвътре. Нямаше стъкла, нито табели, така че нищо не показваше накъде водят. Доран погледна към друг ъгъл надолу по коридора, разкъсван между желанието да продължи и да остане и да разгледа.

— Вие със Солара останете тук и проверете — предложи Рени, кимвайки към вратата. — Ние с Кейн ще видим какво има по-нататък.

— Звучи добре — каза Доран, въпреки че идеята да се разделят не му харесваше. Каза им, че е съгласен да огледа, като използва комуникационната система на скафандъра, а след това остана да наблюдава как половината от групата се отдалечава.

Солара взе ръката му и я стисна, за да му вдъхне надежда. Двамата вдигнаха резето и плавно отвориха вратата. Доран се прицели навътре с револвера си. Движението задейства още една редица лампи над главите им и пред тях се появи голяма стая. Очите му по инерция се огледаха за признаци на живот и когато откри, че стаята е празна, той си позволи да огледа по-внимателно.

Мястото беше идеално чисто, с бели стени и лъскави плочки на пода. По края имаше няколко маси, покрити с компютри, микроскопи и различни машини. Не му трябваше много време, за да разбере предназначението на стаята.

— Това е лаборатория — каза той.

Солара надникна над рамото му.

— Каква? Медицинска ли?

— Не знам. — Тъй като изглеждаше безопасно, той прибра револвера в кобура и влезе в стаята. — Ще разберем.

Двамата се заеха да разглеждат двете противоположни страни на стаята, започвайки от входа и отивайки към далечния край. Докато Доран се местеше от една маса към друга, той усети позната миризма, нещо, което докосна спомените му от времето, когато беше на стаж в отдела за разработване на нови продукти. Миризмата беше малко остра и метална, като метална руда. След това забеляза в стената пещ със стъклена врата, в която гореше парче метал, и всичко си дойде на мястото.

— Виждал съм това и преди — каза той. — Разработка на гориво.

— Не какво да е гориво. — Внезапната решителност в гласа на Солара го накара да се обърне с лице към нея. Тя прокара показалец по един таблет, прикрепен за стената и добави: — А това, за което си обвинен, че си откраднал.

Той се втурна към нея и погледна екрана, забелязвайки веднага думата Инфиниум на няколко места на страницата. Останалата част от текста беше безсмислена бъркотия от формули, така че той докосна панела и се върна на основната страница с файловете. Откри един наречен Г. С. ЛАБОРАТОРЕН ДНЕВНИК — ИНФИНИУМ и го избра, след това прегледа вписванията, а Солара четеше заедно с него.

Г. С. ВПИСВАНЕ 1: Соларен ден 3, Цикъл 9. Открита изключително нестабилна руда с необикновени свойства за дълго изгаряне.

— Виж — посочи Доран към оставената на масата малка прозрачна торбичка с камъни, с надпис ПРОБИ — НЕОБРАБОТЕНА РУДА ИНФИНИУМ. — Точно както си мислех. Хващам се на бас, че баща ми е разбрал колко опасна е тази руда и е искал да я унищожи.

Следващите няколко вписвания потвърждаваха теорията му. Ученият описваше предизвикателствата пред стабилизирането на рудата. Самостоятелно металът беше толкова леснозапалим, че се превръщаше в оръжие. Но след това дневникът поемаше в друга посока. След няколко месеца опити и грешки, Г. С. бе открил комбинация от добавки, които позволяваха рудата да се запали и да генерира енергия, без да избухва. Когато процесът бил завършен, той нарекъл новото вещество „Инфиниум“ заради свойството му да гори сякаш безкрайно.

Г. С. ВПИСВАНЕ 243: Инфиниум вече е стабилен, но температурата, която излъчва, е прекалено висока, за да се използва в съществуващите двигатели.

Тъкмо бяха минали през записките за още една седмица, когато комуникационната система в скафандрите им се активира и от вътрешната страна на яките им се чу гласът на Рени:

— Дайте информация — каза той. — Добре ли сте?

— Да — отговори Доран. — Открихме лабораторията за Инфиниума и се забавихме заради информацията във файловете. Вие?

— Тук, долу, има частен дом — отговори Рени. — Пълен с…

— По-скоро е резиденция — прекъсна го Кейн. — Това място е супер. Киноекрани във всяка спалня, напълно оборудван фитнес и душове, които са толкова големи, че могат да те удавят. Има дори и басейн с топла вода и слънчеви лампи — и плажен симулатор.

— Вярно е — потвърди Рени. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— Къщата изоставена ли е? — попита Солара.

— Не мисля — отговори Рени. — В кухненската мивка има съдове, а в хладилника — храна, но не се вижда жива душа.

— При нас също — добави Доран, като внезапно изпита нужда да погледне зад себе си. Нямаше никого, но това не намали безпокойството му.

— Хангарът е празен, така че този, който живее тук, може да е отлетял някъде — каза Рени. — Дръжте си очите отворени и скоро пак ще се чуем.

Доран размени тревожен поглед със Солара. Разкошна къща, скрита лаборатория. Очевидно баща му беше възнаградил някого много щедро, за да остане тук и да експериментира с Инфиниум, далече от лапите на Соларната Лига. Но нищо в тази сделка не даваше основания на Доран да мисли, че тук има оръжие за масово унищожение.

Той се наведе напред и прегледа екрана, докато откри следващото вписване, описващо напредъка на учения. Беше му отнело няколко месеца, но Г. С. най-после бе създал образец на Инфиниум, който беше взаимозаменяем с горивото на Сполдинг.

Г. С. ВПИСВАНЕ 360: За да тествам дали е подходящ, свързах източника на енергия за комплекса ни с двигателя в лабораторията, задвижван с триста и петдесет грама Инфиниум. Резултатът беше успешен, без прекъсвания в снабдяването с енергия. Ще запиша времето, което ще измине, докато Инфиниумът свърши.

Доран мина през записките за следващите два месеца, но не успя да открие нищо, което да показва, че първоначалното количество Инфиниум е свършило. Той се обърна и се втренчи към другия край на стаята, където парчето скала гореше в пещта на лабораторията. Трябваше да се насили да примигне.

— Искаш да ми кажеш, че това миниатюрно камъче захранва комплекса? — изрече той. — Цели месеци?

Солара докосна ръката му.

— Ако е вярно, помисли какво значи това.

Нямаше нужда да му го казват на глас. Главата му вече се беше замаяла при мисълта за ефекта на Инфиниума върху свободния пазар. Една бучка от това супергориво щеше да гори цял живот в селскостопанските машини, които сега лежаха бездейни навсякъде в далечните райони. Домовете щяха да се отопляват поколения наред. Цените на пътуванията щяха да паднат драстично, отваряйки нови търговски маршрути, и заселниците щяха да имат свободата да пътуват където поискат. Търговията щеше да процъфтява и животът на мнозина щеше да бъде спасен.

Инфиниумът имаше силата да промени всичко.

Но онова, което нито едно от тези неща не му казваше, беше защо баща му го беше изпратил тук или как негова ДНК се беше озовала върху касата, в която бе пътувал Инфиниумът. Знаеше само, че никога не беше докосвал тази каса. Огледа се из лабораторията и забеляза един черен косъм на пода. Тогава му хрумна идея. С пинсета той вдигна косъма и го отнесе до генетичния скенер на лабораторията.

— Да видим кой е Г. С. — каза Доран.

След като постави косъма, машината забръмча за няколко минути и думите НАМЕРЕНО СЪВПАДЕНИЕ се появиха на екрана. Той докосна опцията ПОКАЖИ и се наведе по-близо, а пулсът му се ускори в очакване. Но когато резултатът присветна на екрана, оттам го гледаше собственото му лице, заедно с текста ДОРАН МИЧЪЛ СПОЛДИНТ, ХЮСТЪН, ТЕКСАС: ЗЕМЯ.

— Това е невъзможно! — каза той. — Видя този косъм — не е мой.

— Косата ти била ли е някога толкова дълга? — попита Солара. — Може някой нарочно да е я е сложил тук.

— Не, никога.

— Тогава трябва да приемем, че е твоят генетичен код.

— Но не е.

— Сигурен ли си? — Солара наклони глава и се загледа съсредоточено в него. — Доран — каза тя и го докосна леко по ръката. — Помисли си. Преди много време е имало някого със същата ДНК като твоята. Мисля, че той е изобретил Инфиниума или поне е пипал касата, която баща ти предполагаемо е откраднал, когато от Слънчевата лига са го транспортирали.

Близнакът на Доран? Изводът бе толкова абсурден, че той едва не се изсмя.

— Брат ми го няма вече. Намерихме тялото му.

— Ти видя ли останките?

— Разбира се, че не. Бях на девет.

— Той как се казваше? — попита Солара. — Така и не си ми казвал.

— Гейдж — отговори той. В момента, в който изрече думата, космите по ръцете му настръхнаха. — Гейдж Сполдинг.

— Инициалите съвпадат. Всичко съвпада.

— Не — прошепна Доран. — Това е лудост.

Той поклати глава, отново и отново, без да спира, защото отричането беше единственият начин да пропъди зрънцето на надежда, което се зараждаше в него. Не можеше да си позволи да се надява. Щеше да го боли много повече, когато реалността отново се върнеше. Брат му не можеше да е жив, защото Доран щеше по някакъв начин да го е усетил. А родителите му? Ако другият им син бе оцелял, те щяха да го знаят и нямаше да пазят такава тайна от него.

Солара грешеше. Не можеше да не греши.

Но в този момент вратата на лабораторията се отвори. Гледката, която разкри, преобърна напълно света му.

Рени и Кейн влязоха с кръстосани зад главите им ръце, и двамата водени от разгневен огледален образ на самия него.

Веднага един спомен завладя Доран — един изпълнен с емоции спомен от детството, който той почти беше забравил. Спомни си, че вечерта, когато го грабнаха от леглото му, той лежеше със завързани очи на студения под на някаква совалка и държеше ръката на брат си. Страхът го задушаваше заедно със стария парцал, натъпкан в устата му, но пръстите на Гейдж, стиснали неговите, му даваха сили.

Сега тези пръсти бяха свити около пулс-пистолет.

Доран трябваше да си напомни да диша. Колкото и невъзможно да изглеждаше, Гейдж Сполдинг беше жив и здрав. Но каква част от момчето, което Доран помнеше, бе все още в него?