Мелиса Ландърс
Звезден полет (14)

Четиринадесета глава

На следващата сутрин, когато Солара се прозя и се протегна, разтривайки схванатите си рамене, тя изпитваше малко вина заради всички онези седмици, когато го бе карала да спи на пода, въпреки че на матрака имаше достатъчно място. Тя погледна към него да види дали е буден и той примигна към нея със сънени очи.

— Гадно е долу, нали? — попита той.

Солара не обърна внимание на въпроса му и се вгледа по-внимателно в него, защото нещо не й изглеждаше както трябва. Подутините по лицето му бяла спаднали и откриваха високи скули, позволявайки на очите му да се отворят напълно. Но въпреки това кожата му беше бледа и по челото му блестеше пот.

— Не се обиждай, но не изглеждаш кой знае колко добре.

— Не се обиждам. — Той се обърна настрани и изохка от болка. — Права беше, когато каза, че ще го усетя на сутринта.

— Къде те боли?

— Къде не ме боли? — отговори иронично той и погледна към вратата. — Мислиш ли, че Касия има още от онези магически хапчета?

— Ще я попитам — Солара погледна с присвити очи засъхналите цепнатини по долната му устна, които изглеждаха така, сякаш щяха отново да се разтворят. — Но първо трябва да се намажеш отново.

Доран протегна треперещата си ръка към балсама, но успя само да го бутне на пода. Тъй като той беше прекалено слаб, тя взе бурканчето и намаза един дебел слой. Обезводнената му плът веднага попи балсама, принуждавайки я да повтори процедурата, без да обръща внимание на това как плъзгането на пръста й по устните му караше всичко в нея да затанцува.

— Сега е по-добре — каза тя и преди да осъзнае какво прави, облиза пръста си и избърса едно петънце от засъхнала кръв на челото му. Не знаеше какво й бе станало, че да чисти лицето му със слюнката си. — Ще отида да ти намеря хапчетата.

Беше стигнала на половината път до вратата, когато Доран се изкашля и каза:

— Панталони.

— Какво?

— Не си обула панталони.

— О, добре че ми каза.

Солара грабна панталоните си от пода и ги обу, по-учудена от това, че не се почувства неудобно, отколкото от факта, че е показала бельото си на Доран. Странно колко спокойна бе започнала да се чувства в негово присъствие. Кога се бе случило това?

Тя тръгна по чорапи към кухнята, където откри Касия и Рени да седят сами и да си шепнат, докато пиеха кафето си, без да виждат Ейкорн, която пълзеше безшумно покрай стената зад тях. Рунтавата захарна мечка разпери крилата си и кацна върху главата на Касия, забивайки миниатюрните си нокти в русите й расти. Касия изпищя и разплиска кафе в скута си, докато Рени се опитваше да не се разсмее. Той внимателно освободи ноктите на Ейкорн и й даде една стафида, преди да я отпрати в другата посока. Касия се втренчи гневно в животинчето.

— Мразя това малко…

— Доран се събуди — прекъсна я Солара. — Има нужда от още хапчета против болката. Може би ще му дадеш и антибиотик за инфекцията. Изглежда сякаш има треска.

Това разсея Касия от гнева й. Тя се намръщи и стана от масата.

— Вече му дадох.

— Антибиотик?

— Заради отворените рани — кимна Касия.

Двамата с Рени последваха Солара в спалнята. Щом седна на ръба на леглото, Касия сложи ръка върху челото на Доран.

— Нямаш треска. Дори си студен.

В отговор Доран потрепери и се загърна по-плътно с одеялото.

— Някакъв световъртеж? — попита Касия.

— Малко — отговори той. — Но си мислех, че е от хапчетата.

— Действието им е преминало преди часове.

— Тогава ми дай още. Направо умирам.

Касия сякаш не хареса това, което чу. Тя хвърли поглед към Рени, а след това отново се съсредоточи върху пациента си.

— Къде те боли най-много? — попита тя. — Носът ли?

— Ъхъ. — Доран се сви в ембрионална поза и отново потрепери. — Коремът и страните ми. Сякаш съм направил хиляда коремни преси, докато съм спал.

— Димаркъс удрял ли те е там?

Солара знаеше отговора на този въпрос.

— Да. И не си пестеше силите.

— Легни по гръб и дръпни завивките — каза Касия. — Искам да погледна под ризата ти.

— Сигурен съм — пошегува се Доран.

Това накара Касия да се усмихне.

— Днес имам късмет.

— Хайде стига — каза Солара, чието лице внезапно пламна. — Не е време за шеги.

— Слушам, госпожо — промърмори сърдито Доран, лягайки по гръб.

Щом вдигна ризата си, Касия ахна, но явно не от възхищение пред мускулестото му тяло. Усмивката й изчезна и тя прошепна:

— О, господи.

Солара се приближи, за да види какво не е наред. Тя съзря открита плът, но почти не забеляза голотата на Доран. Беше сляпа за всичко, освен ужасната бъркотия от белези, които кървяха по тялото му така, че не можеше да каже къде свършва един и започва друг. Изглеждаше така, сякаш някой е инжектирал вино под кожата му.

Стомахът й се сви.

— Какво значи това?

— Вътрешен кръвоизлив — отговори Касия. — Затова е замаян. Загубил е прекалено много кръв.

— Престани да говориш за мен сякаш не съм тук — дръпна ризата си надолу Доран. — Как ще го оправим.

Вместо да отговори, Касия размени поглед с Рени.

— Можеш да го оправиш — настоя Рени, поглеждайки от единия към другия. — Нали?

— Имаме само най-обикновени лекарства — отговори Касия. — Болкоуспокояващи и антибиотици за обикновени рани. Не и лекарства, които лекуват вътрешни увреждания.

— Но има такова лекарство, нали? — попита Солара.

— Тъкан-свързващо — каза Рени. — Скъпо е.

— Тогава ще купим.

— Не е толкова просто.

— Парите правят всичко просто — сопна се Солара. — Имам тонове горивни чипове. Ще го купя на черния пазар.

Касия започна да навива нервно една руса къдрица ниско на главата й, прекалено къса, за да се вплете в растите. Тя погледна първия помощник:

— Трябва да му кажеш. Ако аз бях на негово място, щях да искам да знам.

— Това звучи зловещо — каза Солара. — Димаркъс е, нали? Той ръководи черния пазар и сега няма да продава на нас.

Рени издиша продължително и зарови ръце в джобовете си, за да разучи нещата, които бе събрал — счупена огърлица, няколко пълни с течност капсули и малката кутийка с мазилото, което току-що бе използвала за устните на Доран. Тя протегна ръка към Рени и той най-после заговори, подавайки й кутийката.

— Определил е награда за Доран. Жив, ако е възможно. Но не е задължително.

— Колко? — надигна се на лакти Доран.

— Два пъти повече от това, което предлага Слънчевата лига.

— Чудесно — измърмори Солара. Когато Кейн разбереше, сигурно щеше да организира бунт. Или да прибере наградата. Мразеше се за това, че го мисли, но след избухването му предишната вечер не знаеше на какво е способен.

Оптимист както винаги, Рени посочи:

— Нищо лично. Двама от хората на Димаркъс са го предизвикали след боя ви. Мисля, че се притеснява, че никога няма да има и миг покой, докато не те убие.

— Е, това е голямо облекчение — каза Доран. — Аз се тревожех, че вече не ме обича.

— Може ли малко по-сериозно за момент? — попита Солара. Тя дръпна одеялото върху Доран и внимателно го зави. — Това не е смешно. В момента координатите ти са златна мина. Ако се опитам да купя лекарството ти от някой контрабандист, накрая сигурно ще ме изтезават, докато им кажа къде си.

— Може би нямам нужда от него — каза Доран, поглеждайки с надежда към Касия. — Кървенето може да спре и само.

— И по-странни неща са ставали — каза му тя. — Но вероятността е малка. — Чувстваш ли се късметлия?

— Няма да си играем с живота ти, Доран — поклати глава Солара.

— Ако можех да се свържа с баща ми…

— Но не можеш — прекъсна го Солара. През последните няколко седмици два пъти се бяха опитвали безуспешно да се свържат с баща му по комуникационната система на кораба. Тя погледна към ръкавиците си, разбирайки, че има само един начин да решат въпроса. — Щом никой няма да ни продаде лекарството, ще го откраднем.

— Няма да се получи — обади се веднага Рени, сякаш кражбата беше първото нещо, за което бе помислил. — Ще трябва да пуснем разузнаването си и да разберем кои контрабандисти го имат. Дори и само това ще е достатъчно, за да ги накара да станат подозрителни, защото всички знаят за двубоя.

— Не съм казала, че ще крада от контрабандисти — отговори Солара.

Рени изви любопитно едната си вежда над стъклото на очилата си.

— Близо сме до Обсидиан — каза тя. — Плажовете са в туристическата зона, което означава храна и магазини, и лъскави медицински центрове с добре снабдени складове.

— Димаркъс има хора и в болниците — обади се Рени. От там идват половината от наркотиците му.

— Така е — съгласи се Солара. — Но хората ме познават като Солара Брукс, мръсна престъпница от улиците, цялата в синини. — Тя изтича до сандъка си, отвори капака и извади вечерната рокля, която беше купила. Онази, за която бе помислила, че никога няма да облече. Вдигна дрехата, примигна с очи и изрече провлачено: — Не Лейси Вандербилт, дама от висшето общество, която почива тук и е наранила глезена си.

— Хубава рокля — отбеляза Касия.

— Благодаря. Доран ми я купи.

— Май съм забравил — той погледна към роклята с присвити очи. — Колко ми струваше това малко подаръче?

— Няма значение — тя се обърна към Рени: — Те държат заключени наркотиците, а не акселерантите за заздравяване. Ти имаш бързи пръсти, а аз ще отвличам вниманието на персонала, така че когато забележат липсата им, вече ще сме си отишли.

Първият помощник свали очилата си и по устните му бавно пропълзя усмивка:

— Е, госпожице Вандербилт, харесва ми начинът, по който мислите.