Мелиса Ландърс
Звезден полет (17)

Седемнадесета глава

През следващите дни Доран започна да се страхува от нощите.

Беше прекарал толкова време на легло, че тялото му бе забравило ритъма му на сън и сега осемте часа, когато на кораба цареше тишина и спокойствие, той се чувстваше като в затвор. Искаше му се да бе излъгал Касия, че му трябват болкоуспокояващи. Тогава в малките часове щеше да е в медикаментозна кома, вместо да лежи буден и да се тревожи за онова, което му бе казала Солара.

Баща ти е в затвора.

Ехото от тези думи все още успяваше да накара стомаха му да се свие, защото разкриваше ужасяваща истина — той беше сам.

Не помнеше време, когато баща му да не е бил с него, за да му помага. Дори и когато не бе имал нужда от подкрепа, Доран бе минавал през живота с повече увереност, знаейки, че ако се препъне, баща му ще го хване. Сега, когато тази подкрепа вече я нямаше, той не можеше да се отърси от чувството, че пада. А баща му? И той ли беше самотен и изплашен или бе превърнал килията си в импровизиран офис и оставяше тревогите на адвокатите си? Доран нямаше как да разбере и мразеше това. Липсваше му гласът на баща му. Липсваше му това да кара баща си да се смее. Сега нямаше как да говорят, а Доран така и не бе разбрал какво трябва да направи, след като стигне на мястото с онези координати.

Щеше да продължи мисията си, но вече не беше уверен, че ще успее да изчисти името им. Вчера бе взел един таблет и бе узнал подробност по делото, която го накара да повярва, че някой им е скалъпил обвинение — някой в правителството. Пазителите на Реда твърдяха, че ДНК на Доран е открита по кашона с откраднатия от кораба им Инфиниум. Но Доран никога не бе стъпвал на борда на правителствен кораб и никога не бе чувал за Инфиниум. Това можеше да означава само, че Пазителите на Реда са поставили лъжливите улики, а ако беше вярно, процесът срещу него нямаше да е справедлив. Обзе го паника и му хрумна, че колкото и упорито да се бори, нещата може би никога няма да бъдат същите. Старият му живот може би щеше да свърши и да бъде заменен от това ново съществуване на бягство и постоянно криене.

Не. Доран пропъди тези мисли от главата си. Баща му разчиташе той да остане силен и да завърши задачата си. Каквото и да го очакваше на тези координати в далечните райони, то беше ключът към свободата му.

Трябваше да вярва в това.

* * *

На следващата сутрин той примигна към светлината на звездите, която се процеждаше през прозорчето, и погледна надолу към свитата на топка Солара, скрита под купчина одеяла така, че се виждаше само носът й.

— Защо все още спиш на пода? — попита той, след това се изкашля да оправи гласа си. Със сигурност там не й беше удобно. Само като я гледаше и раменете започваха да го болят от спомена за тези корави метални плочи.

За да се отърве от това чувство, той протегна и двете си ръце над възглавницата и изви голия си гръб в протягане. В отговор няколко разместени прешлена си дойдоха на местата по гръбначния му стълб. Беше толкова хубаво, че той повтори движението, а след това сви колене към гърдите си, за да раздвижи и краката. Точно както и забравените удоволствия на душа, Доран не бе оценявал напълно всички възможности за движение, докато не бе останал неподвижен. Закле се никога вече да не приема тялото си за даденост.

Солара се прозя и се обърна по гръб, а свитите й в юмруци голи ръце се показаха изпод одеялото, докато се протягаше. Той се радваше, че бе престанала да носи ръкавиците си, но не каза нищо по въпроса. Тя беше чувствителна на темата за татуировките й и той никога не можеше да говори за тях, без да я ядоса.

Когато Солара не отговори на въпроса му, Доран посочи празното място до себе си.

— Леглото е двойно, нали помниш? Има повече от достатъчно място за двама. — Той се подуши и добави: — Не мириша. Поне така мисля.

Тя седна, като мърмореше и разтриваше шията си отстрани. Сигурно много се беше въртяла в съня си, защото огромно количество коса се беше измъкнала от плитките й и беше оформила нещо като птиче гнездо на челото й. Това го накара да се усмихне.

— Знаеш защо — отговори тя. — Трябва ти…

— Както и да е. — Той отхвърли претекста й, защото ставаше дума точно за оправдание. — Нищо ми няма. — Избута одеялата надолу до кръста си и каза: — Ела и виж сама.

Облечена само по тениска, която едва стигаше до бедрата й, тя стана от пода и седна на края на матрака. Изглеждаше сякаш е загубила малко от стеснителността си и Доран нямаше нищо против.

— Все още имаш рани — настоя тя, посочвайки жълтеникавите петна по тялото му.

— Но вече не ме болят.

Тя изви устни със съмнение и постави топлите си длани отстрани на тялото му, а след това ги придвижи нагоре и надолу по гръдния му кош, докато дъхът на Доран секна.

По дяволите.

При докосването всичките му вътрешни органи се стегнаха — и няколко външни също. Кожата му оживя под пръстите й като електричество, което протича по затворена верига, и той беше благодарен, че имаше дебела покривка от одеяла, които скриваха скута му.

— Наранявам ли те? — попита тя.

Доран поклати глава. В момента изпитваше изключително много усещания, но болката не беше едно от тях. Може би идеята да спи до нея все пак не беше толкова добра. Той хвана ръцете й и ги задържа на безопасно разстояние от тялото си.

— Виждаш ли? — каза той и преглътна с усилие. — Скоро ще съм като нов.

Тя заразглежда върховете на пръстите си. Сякаш нямаше нищо против, че са хванати между дланите му.

— Тогава ще си отидеш — каза тя. — И цялото легло ще е мое. По-добре да почакам.

Той не каза нищо, но тя всъщност беше права.

„Банши“ беше стигнал до Обсидиан предишния ден и сега се криеха на един голям обикалящ в орбита около него метеор, докато Солара поправяше нанесените на двуместната совалка щети. Щом Доран се почувстваше достатъчно добре, за да пътува, той щеше да отиде със совалката до кораба, който го чакаше на планетата. След това никога вече нямаше да види нито „Банши“, нито екипажа. Но в момента не искаше да мисли за това.

Той обърна кокалчетата на Солара, така че да ги вижда, и прокара палеца си по татуираните върху кожата й кодове. Странно, но вече не го притесняваха. Ако активите му не бяха блокирани, щеше да наеме фалшификатор на плът, за да може тя да започне отначало. След всичко, което бе направила за него, Солара го заслужаваше.

— Значи вече можеш да понесеш да ги гледаш? — каза тя.

— Какво?

— Онзи ден в банята, точно преди да се повреди горивната клетка. Тогава ми каза, че щом ти можеш да понесеш да гледаш татуировките ми, значи и аз също ще трябва да мога.

Тя издърпа ръцете си и седна върху тях.

— Нямах предвид това — отговори Доран. — Ти изобщо не ми даде възможност да ти обясня.

— Добре тогава — тя вдигна предизвикателно вежда. — Обясни ми.

— Това е дълга история.

— Имам достатъчно време.

Доран забеляза, че бедрата й са настръхнали от студ. Не че се вторачваше или нещо такова. Просто обикновено наблюдение. И понеже проблемът в шортите му бе отминал, той повдигна завивките и я покани да се присъедини към него. Тя се поколеба за момент, след това пропълзя под тях и скоро двамата лежаха на една педя един от друг, обърнати с лице към тавана и със скръстени на стомаха ръце.

— Хайде — каза Солара, намествайки се по-удобно. — И дано си струва.

— Историята няма щастлив край — предупреди я той и въпреки че нямаше такова намерение, гласът му прозвуча мрачно. Тя обърна глава към него, но той се бе втренчил в пространството. Така беше по-лесно. — Голяма част от нея е общоизвестна. Учудвам се, че не си я чувала.

— В груповия дом няма жълти вестници — отговори Солара.

— Когато се случи, се вдигна много шум, но беше отдавна. Дори и да си чула, предполагам, че си забравила.

— Какво да съм забравила?

— Когато бях на девет, ме отвлякоха — каза той и заучените думи излизаха леко от устата му. — Двамата с брат ми бяхме отвлечени за откуп. Бавачката ни също участвала. Тя изключила алармата на задната врата, докато всички спели.

Солара се надигна на лакти, принуждавайки го да я погледне.

— Имаш брат? Не знаех.

— Нямам — отговори той и замълча, за да й даде време да разбере. — Вече нямам.

Тя сложи бързо ръка на гърдите си и когато Доран примигна, в съзнанието си видя отново покритите с мастило кокалчета на мъжа, който бе запушил устата му с ръка и го бе измъкнал от леглото му онази вечер. Имаше толкова много маркировки — редове и редове, направо една върху друга — но тогава той не знаеше какво означава това. До следващия ден, когато се озова заключен в един килер с мозъчно сътресение и разкървавена устна. Тогава бе научил.

Солара го върна в настоящето с леко докосване.

— Съжалявам — прошепна тя. — Той на колко години беше?

— Колкото мен. Бяхме близнаци.

— Близнаци — повтори тя. — Тогава загубата сигурно е била още по-тежка. Чувала съм, че близнаците имат специална връзка.

Доран не можеше да каже дали това е истина или не, защото нямаше други братя и сестри, така че нямаше с какво да сравнява. Спомняше си, че двамата с Гейдж бяха като двете страни на една монета — направени с един калъп, но достатъчно различни за всеки, който гледаше внимателно. Доран приличаше на баща им, унищожавайки сергиите за лимонада на другите деца като подбиваше цените, а Гейдж следваше майка им в лабораторията й, надничайки над плота със страхопочитание заради експериментите й. Но независимо от различията си, двамата с брат му бяха партньори в безкрайни лудории. От малки бяха разбрали, че бавачката не може да ги различава, и понеже никога не можеше да е сигурна кого от тях е видяла да скача по дивана или да пуска топчета в пианото, нито един от тях не беше наказван.

Разбира се, тя им го беше върнала — тъпкано.

Доран разбра, че е замълчал, и се обърна към Солара с извинителен поглед. Но тя, изглежда, нямаше нищо против. Лежеше тихичко по гръб, провряла ръка през неговата, и го чакаше да продължи, когато е готов.

— Както и да е — каза накрая той. — Баща ми нямаше доверие на Пазителите на Реда и нае група наемници да изпълнят задачата. — И те наистина се бяха справили. Никой не можеше да предвиди това, което се бе случило след това. — Намериха ни два дни по-късно в една стара къща на края на града. Планът бил да нахлуят със сила, но когато хвърлили зашеметяваща граната, тя предизвикала газов теч и цялата къща пламна.

Дори и сега Доран можеше да усети горчивия зашеметяващ газ, от който крайниците му бяха омекнали, а зрението му се беше замъглило. Гранатата беше свършила работата си, така че никой в къщата не можеше да се движи. Той лежеше на мухлясалия мокет в килера и слушаше крясъците на мъжете, които бяха прекалено дрогирани, за да се изправят и да избягат от огъня. Сред хаоса той бе чул Гейдж да вие от болка. Това беше ужасен звук, който никаква терапия не можеше да го накара да забрави, въпреки че бе опитвал многократно.

— Един от наемниците ме намери в килера — каза Доран. — Но докато ме изнесе навън, горният етаж се беше срутил и вече не беше безопасно да се връща.

Този ден дванайсет човека загубиха живота си — трима белязани престъпници, осем наемници и другата половина от монетата на Доран. Огънят бе горял толкова дълго, че следователите не очакваха да открият никакви тела. Но майката на Доран бе отказала да се примири, докато не се намери тялото на Гейдж, като се кълнеше, че тази къща няма да е последното място, където синът й да намери покой. Беше останала непоколебима и на следващата седмица намериха останките му, все още със завързани ръце и крака. На Доран му се искаше да не знаеше тази подробност.

— Затова мразиш килери — каза Солара.

— И татуировки на престъпници — добави той и повдигна ръката й, за да огледа кокалчетата й. — Хората, които ме отвлякоха, имаха такива татуировки.

Като замаяна, тя издърпа дланта си и пусна ръката му.

— О, не — прошепна тя, изправяйки се толкова бързо, че разтресе матрака. — Това събужда асоциации у теб. Затова полудя първия път, когато видя ръцете ми без ръкавици. И затова замълча, когато казах, че екипажът може да те отвлече за откуп.

Доран щеше да каже „да“, но тя не му даде възможност.

Солара се измъкна от леглото и започна да се извинява отново и отново, без да му обръща внимание, когато той й каза да се върне под завивките. След това се зае да рови в дрехите си и извади онези ужасни ръкавици.

— Не — настоя той, повдигайки се на лакти. — Свали ги.

— Няма проблем — каза тя. — Аз нямам нищо против да ги нося.

— Но аз имам, по дяволите! — Доран нямаше намерение да вика, но ако тя започнеше отново да крие ръцете си, това нямаше да е заради крехката му чувствителност. — Искам да виждам татуировките ти. Те са част от самата теб.

— Но…

— Но нищо. Не ме е грижа какво сме казали по-рано. Денят, в който свали ръкавиците и ми разказа историята си, е денят, в който станахме приятели. Ако сега ги скриеш от мен, това ще е като стъпка назад. — Той знаеше, че не би трябвало да го е грижа. Скоро щеше да си отиде и нищо от това нямаше да има значение. Но имаше значение. За него. — Просто ги свали.

Тя се поколеба.

— Моля те — настоя той. — Заради мен.

Тя свали ръкавиците от ръцете си, но след това избягваше погледа му, докато сресваше и сплиташе косата си. Разговорът замря и когато Доран предложи да закуси с нея в трапезарията, тя настоя той да остане в леглото. Той се възпротиви, но успя да стигне само до вратата и едно замайване го накара отново да си легне.

Глупавото му тяло го предаде.

Дори повече от тишината Доран мразеше да се излежава като инвалид, докато останалите работеха. Всички на борда на „Банши“ имаха своето място — Рени се грижеше за навигацията, Солара поправяше, Касия и Кейн се занимаваха с ежедневни задачи, а капитанът общо казано спасяваше кожите им. Всичко, което Доран бе постигнал, беше един мизерен пиратски развод.

Ти никога няма да се промениш и животът ти никога няма да има смисъл. Когато умреш, няма да липсваш на никого, защото животът ти е без значение. Ти нямаш значение.

Знаеше, че сега Солара не вярва в тези думи, но все още го болеше, защото някъде дълбоко в тях имаше зрънце истина. Заради него „Банши“ се криеше като насекомо в този астероид. Половината квадрант го издирваше и ако Дейва научеха местонахождението му, щяха да използват това, за да заловят екипажа. Най-доброто, което можеше да направи за тези хора, беше да си тръгне. Така, макар и в много малка степен, щеше да направи нещо от значение.

* * *

— Сигурен ли си, че имаш достатъчно сили за това? — попита Солара, без да го поглежда, и побутна брезентовата му чанта с върха на обувката си. — Няма нужда да бързаш.

Няма нужда да бързаш. Това му повтаряха всички от екипажа, но беше минала още една седмица, а той не можеше да остане тук завинаги. Замайванията бяха изчезнали и, честно казано, той от доста време се чувстваше в състояние да пътува. Но не можеше да го признае, затова отклони въпроса, задавайки свой в отговор:

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? Логично е. И двамата отиваме в далечните райони.

Вчера не бе издържал и й беше казал, че координатите са на място в далечните райони. Баща му нямаше да одобри това, но Доран не го беше грижа. Имаше доверие на Солара и не искаше да пътува сам.

— Благодаря ти, но тук имат нужда от мен. — Тя измърмори нещо за повредена охладителна система на главния двигател. — Твоят кораб сигурно върви като по вода.

— Ами Дейва?

— Каквото и да правя, не съм в безопасност — сви рамене тя. — Ако остана тук, ще са Дейва. Ако тръгна с теб, ще са Димаркъс и Пазителите на Реда. Шест от едната страна и половин дузина от другата.

Не можеше да възрази нищо на това.

— Но — добави тя — ще те закарам със совалката до кораба ти.

— Не е нужно — каза Доран. — Кейн каза, че той ще ме закара.

— Но аз искам да го направя. — Тя най-после погледна към него с колеблива усмивка в очите. — Така трябва. Аз съм тази, която те доведе на това побъркано място.

— Вярно е. Благодарих ли ти изобщо?

— Не, не мисля — кривна глава тя, правейки се на обидена.

— Нищо чудно. Аз съм си такъв глупак. — Тя го възнагради със силен смях и в този момент той би дал всичко да можеше да запази този звук. — Но вземи това — добави той, подавайки й огърлицата с горивните чипове. — Парите са по-полезни от думите.

— Няма ли да ти трябват?

Доран поклати глава. Политика на компанията беше да държат торба с пари на всеки кораб, притежаван от Сполдинг. Той щеше да има предостатъчно, за да завърши мисията си, а вероятно и за след това. Солара завърза кожената каишка зад врата си. Това накара Доран да си помисли за нещо и той се усмихна.

— Предизвиках Димаркъс заради теб — каза той. — А сега носиш моя знак. И знаеш какво значи това, нали?

— Погледни ме как скачам от един съпруг пират към друг — засмя се отново тя.

— Какво ще помислят монахините?

— Няма да им кажа, ако и ти си мълчиш.

— Договорихме се. — Той протегна ръка, за да стисне нейната. — Ще бъде нашата тайна.

Но когато Солара пъхна дланта си в неговата, това не беше достатъчно. Доран я придърпа в прегръдките си и обви ръце около раменете й, очаквайки тя да се отдръпне. Тя го изненада, като сключи китките си на кръста му и облегна глава на гърдите му — реакция, която едновременно го зарадва и разтърси. Защото сега щеше да е два пъти по-трудно да си тръгне.

Мина дълго време, но тялото й беше толкова топло и меко, че той не искаше да приключи с прегръдката. Не беше разбрал колко му е липсвал човешки контакт. И сега зарови лице в навитите около главата й плитки и вдиша мириса на масло, останал от машинното помещение — опияняващ, когато се смесеше с естествения й сладък аромат. Никога не си бе представял, че комбинацията може да мирише толкова добре, и му се искаше да запази и това.

Накрая Доран пръв се отдръпна.

— Готов ли си? — попита тя.

Той скри разочарованието си и преметна торбата на рамо. След това тръгна през „Банши“, като стискаше ръце и разменяше благопожелания, докато вече не остана нищо друго, освен да се качи на совалката и да тръгне към целта си.

На Доран му се стори, че пристигнаха прекалено бързо на мястото, където беше скрит корабът му. Беше покрито с ониксов пясък парче земя до Обсидиан в обратната посока от Плажовете, където един древен солен океан отдавна беше изчезнал и бе оставил на мястото си пустиня. Тук не идваха туристи. Нямаше нищо освен дюни от лъскав черен пясък, които се простираха на километри във всяка посока. Той се съмняваше, че нещо изобщо можеше да оцелее тук. Огледа се и забеляза леко различие в цвета на пясъка, горе-долу колкото дължината на малък пътнически кораб.

— Ето го корабът — посочи той. — Под капак е.

Солара кимна и кацна наблизо.

Когато тръстерите замряха и двамата отвориха вратите на совалката, веднага ги удари изгаряща въздушна вълна със силата на цунами. Над пустинния пейзаж танцуваше вятър, който не носеше никакъв хлад. Въздухът беше толкова горещ и лишен от влага, че на Доран му се струваше, че е насочил сешоар в лицето си.

— Значи така изглежда адът — отбеляза Солара, оглеждайки се наоколо. — Баща ти винаги ли крие корабите си в пустинята?

— Само този. Той настоя за това.

Доран намери ръб под заровения в пясъка капак и започна да го дърпа нагоре. Задачата беше лесна, но веднага започна да се поти. Солара му помогна и не след дълго двамата освободиха кораба. Беше седан — стандартен тип за пътуванията, които бе предприемал като стажант.

— Искаш ли да остана малко? — попита Солара. — Трябва поне да се уверя, че двигателят ще запали.

— Не, няма нужда. Ако имам нужда от помощ, ще се свържа с теб по радиото.

— Тогава предполагам, че трябва да си кажем довиждане.

— Да — отговори той, повдигайки рамо, за да изтрие потта от лицето си. — Предполагам.

Внезапен порив горещ въздух ги засипа с напечени частици пясък, ускорявайки сбогуването им. Солара забърза към совалката, за да се скрие. Точно преди да затвори вратата, Доран извика:

— Чакай.

Тя се обърна към него, закривайки очите си.

— Не те попитах къде отиваш — каза той. — Къде в далечните райони.

— Една чисто нова тераформация, наречена Вега — извика тя.

— Вега — повтори той, за да запомни. — Ако някога съм наблизо, ще те потърся.

— Непременно го направи. И донеси няколко птици.

Солара помаха и изчезна зад металната врата, след това му даде малко време, за да се изкачи по рампата на своя кораб и включи тръстерите. Когато Доран вече беше вътре в товарното помещение, совалката й се издигна, обърна се на северозапад и започна да набира скорост. Той наблюдаваше как корабът й става все по-малък и по-малък в далечината, докато изчезна от погледа му. След това остана още пет минути, очаквайки Солара да се върне.

Тя не се върна.

Докато се движеше по тесните коридори на кораба, Доран си повтаряше, че това не е окончателно сбогуване. Ако изчистеше името си от обвиненията, работата му за „Сполдинг Фюъл“ щеше да го отведе до различни райони на галактиката, понякога и до най-отдалечените, където всеки ден откриваха нови елементи. Напълно възможно беше да я намери на Вега.

Но след това си представи как би изглеждало едно такова посещение.

Дотогава тя щеше да е намерила нов кръг приятели, свое място сред новосъздаващата се общност от бегълци и отхвърлени от обществото. Какво общо можеше да има той с тях? А ако в живота й имаше някой мъж? Доран усети остра болка в гърдите си, когато си я представи с друг.

Както и да е — помисли си той. — Ще се тревожа за това по-късно.

Стигна до пилотската кабина и започна да търси скритото отделение в пода, докато намери торбата с горивни чипове. Хвърли една шепа в джоба си и върна останалите на мястото им, а след това включи навигационните уреди на кораба. Баща му не му беше казал нищо за мястото, към което трябваше да отиде, освен Ще разбереш какво трябва да направиш, когато стигнеш там, така че Доран вкара координатите и седна на пилотския стол, за да види резултата. На картата се появи безименна планета с размерите на луна, която се намираше поне на един ден път след най-последното селище от далечните райони. Класифицирана само с номера си, миниатюрната планета се въртеше на прекалено голямо разстояние от слънцето си, за да поддържа някакъв човешки живот, което означаваше, че никога няма да влезе в списъците за тераформиране. Доран беше виждал такива светове, нищо повече от безполезни камъни, въртящи се в орбитата си. Защо баща му го изпращаше на такова място? Може би за някой нов елемент?

Тъкмо беше начертал основен навигационен курс, когато отвън един двигател изръмжа толкова силно, че контролното му табло започна да вибрира. Той премести поглед към предното стъкло и това, което видя, накара сърцето му да слезе направо в петите.

Пазителите на Реда го бяха открили.

Въоръжен кораб на Слънчевата лига, два пъти по-голям от неговия, кръжеше над дюните и тръстерите му вдигаха облаци от пясък във всички посоки. За част от секундата Доран си помисли, че някой го е предал, но след това умът му се затвори за всякакви ясни мисли, с изключение на тази за бягство. Ръцете му се впуснаха в действие, включвайки двигателите и помощните системи на кораба. Тръстерите от двете страни на кораба избумтяха, готови за излитане, и той сграбчи кормилото с разтреперани пръсти.

Сякаш очаквали действията му, Пазителите на Реда дадоха два идеално насочени изстрела, които превърнаха тръстерите му в безполезни парчета метал. Ударът изхвърли Доран от стола му и преди да успее да ахне, той се озова на пода, а над главата му зави хор от противопожарни аларми. В пилотската кабина се промъкнаха и се извиха струйки дим, който отрови въздуха и накара Доран да запълзи по корем към задната врата.

Подхранван от кислорода, огънят се втурна като светкавица през стените и електрическата система даде на късо. Докато Доран стигне до задната врата, вече и аварийното осветление не работеше. Той заопипва за ръчния лост и успя да отвори вратата. Вътре се разля ярка слънчева светлина и нахлу горещ въздух, който запрати пясък в лицето му.

Той излезе залитайки, като закриваше очите си от атаката на пустинята, и започна да се върти в кръг, търсейки безопасно място. Знаеше, че няма къде да се скрие, но му трябваше известно време, за да могат очите му да приемат тази мисъл. Опита да си каже, че така е най-добре, че в крайна сметка все някой щеше да го намери — и по-добре това да са Пазителите на Реда, отколкото Дейва или Димаркъс Хан. Сега поне щеше да стигне до Земята цял, а можеше дори и да разчита на справедлив процес.

Когато Пазителите на Реда кацнаха, Доран почти бе повярвал на собствените си лъжи.

Но тогава забеляза, че към него се носи още един кораб, толкова високо в небето, че трябваше да присвие очи, за да го види. Колосът се приближаваше, закривайки слънцето, като все пак оставаше извън гравитационното привличане на планетата. Дори и от това разстояние Доран разпозна очукания кораб, по-голям от великаните на Шотландия и два пъти по-грозен — като пирата, който го управляваше. Коремът на звяра се отвори и изхвърли десетина совалки, които се насочиха като стрели към него.

Доран се облегна назад, без да си направи труда да бяга. Черният пясък го опари отзад, но той не му обърна внимание. Защото каквото и да направеше, битката беше свършила.