Дейвид Гемел
Среднощен сокол (8)

7.

Бейн се носеше в море от сънища, лица и гледки се мяркаха в съзнанието му, сливаха се, променяха се. Виждаше майка си, после Ворна, остарелия ловец Паракс, гладиатора Фалко… Човешкият поток беше нескончаем. Опитваше се да ги докосне, но пръстите му преминаваха през тях и образите се разкривяваха, сякаш бяха от вода.

Събуди се облян в студена пот и отметна завивката. В стаята беше мразовито, капаците на прозореца бяха заледени.

Щом седна на леглото, изпъшка от усещането, че в главата му блъскат нажежени чукове. Побърза да се облече и да излезе от стаята. В кухнята Кара помагаше на дебелата Гирта да измият съдовете след закуската.

— Успа се — каза му момичето. — Да ти препека ли филии от вчерашния хляб?

— Ще ти бъда благодарен.

Туптенето в главата му отслабваше, но зад очите се настани тъпа болка. Той седна до масата и разтри слепоочията си. Вените под кожата бяха твърди като медна жица. Гирта сложи билки в една марля, уви я като торбичка и я потопи в чаша с вряла вода. В кухнята се разнесе приятно ухание. Тя сложи чашата пред него.

— Почакай да се накисне и го изпий. Ще ти олекне.

Бейн се усмихна насила.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Прекалено си блед, но под очите имаш тъмни кръгове, оставени от уисге.

И му се ухили. Бейн си потърка очите. Уж си бе позволил само няколко глътки снощи, но питието наистина беше много силно. Все едно гълташе огън.

След няколко минути Кара му донесе горещи филии, намазани с масло. Бейн й благодари и допи отварата. Гирта беше права — главата му започна да се прочиства почти незабавно.

— Къде са Бяс и Телорс? — попита той.

— Закусиха преди час и излязоха да тичат — отговори Кара. — Телорс заръча да не те будим, защото си пил уисге. — В погледа й имаше укор. — Дядо казва, че гладиаторите не бива да си позволяват силни питиета. Казва, че са като отрова за тях.

— Той е много мъдър — отбеляза Бейн.

— И повече няма да се бие. Никога.

— Радвам се да чуя това.

Кара се обърна към Гирта.

— Вчера беше ужасно, нали? Седим тук и не знаем дали дядо… Ужасен ден!

— Но днес вече не е толкова страшно — подхвърли Бейн.

— Днес е рожденият ми ден — похвали се Кара. — Навършвам четиринайсет. С дядо ще отидем в града. Ще ми купи кон. Не някакво пони! Истински кон. И ще купим още добитък. Дядо вече е богат. Затова няма нужда да се бие отново.

Докато Бейн си дояждаше закуската, Бяс и Телорс се върнаха тичешком и той погледна през прозореца. Телорс му махна с ръка и се облегна на перваза.

— Младите не умеят да пият — подигра му се.

— Не е от пиенето — отвърна Бейн. — Не можах да мигна от твоето хъркане.

Телорс пръсна сняг към него и се обърна да погледне ездача, който доближаваше двора. Мъжът имаше скъпо наметало, обточено с хермелин, и скъпи зимни ботуши за езда. Конят му беше породист и си личеше, че се грижат добре за него. Бяс тръгна към госта, а Бейн попита Телорс:

— Кой е този?

— Ако се съди по бродирания на наметалото му орел, трябва да е от цирк „Палантес“.

Телорс също тръгна към конника. Бейн се премести в голямата стая и седна при огнището. Главоболието стихваше, но се чувстваше твърде немощен. Креслото беше дълбоко и удобно и той изпъна крака и затвори очи.

— Имаш посетител — каза Бяс.

Бейн седна по-изправено. Високият едър мъж, който започваше да напълнява, му кимна сдържано. Бейн надуши парфюм.

— Аз съм Джайн, Пръв роб в цирк „Палантес“ — представи се непознатият с напевен глас. — За мен е удоволствие да се запозная с тебе.

Бейн стана и стисна протегнатата ръка. Пръстите на мъжа бяха вяли, дланта — влажна.

— Гледах твоя двубой вчера — продължи Джайн. — Ти беше великолепен. — Бейн мълчеше и чакаше. — Говорих с Персис Албитан за тебе и му предложих да откупим договора ти. Казано направо — цирк „Палантес“ иска да поеме покровителството над тебе.

— Покровителство ли?

— Искат да се биеш за тях — обясни Бяс.

— Щом подпишеш, ще получиш петстотин жълтици. Гарантираме ти най-малко двеста жълтици след всяка победа. Разходите по настаняването и личните ти нужди също ще бъдат поети от цирка, ние ще ти осигуряваме оръжията и бронята.

Бейн погледна Бяс.

— Това добро предложение ли е?

— Приемливо. Нищо повече.

— Какво би ме посъветвал?

— Да го обмислиш много внимателно.

Бейн пак се вторачи в мъжа от „Палантес“.

— Ще ви отговоря утре.

— Няма да получиш по-добро предложение от други — увери го Джайн все така усмихнат.

— Утре — повтори Бейн.

— Да, да, разбира се. Както вече казах, за мен е удоволствие да говоря с тебе. Поздравления за победата. — Джайн пристъпи към Бяс. — Поздравления и за вас, почитаеми господине. Всички бяхме убедени, че Воркас ще стане Пръв гладиатор. Вие ни показахте колко сме се заблуждавали.

— Довиждане — гласеше краткият отговор на Бяс, който му отвори вратата.

Гостът излезе невъзмутимо, яхна коня си и потегли.

— Нали ти казах — подхвана Бяс, — че в „Палантес“ няма да тъгуват дълго. Винаги има още някой боец, когото могат да изстискат като мокро пране.

— Този не ми допадна — призна си Бейн. — И все пак неговото предложение ме доближава към… целта.

— Няма спор — съгласи се Бяс. — В техния цирк дисциплината е строга, наставниците си знаят работата, удобствата са предостатъчни — имат свои бани, масажисти, хирурзи. Дори поддържат собствен бардак само за гладиаторите и собствениците. Ще ти наемат дом, ще плащат на слугите, дори ако са четирима, ще имаш и личен наставник.

— Описваш всичко много примамливо — каза Бейн. — Ще ми изброиш ли и причините да им откажа?

— Не се сещам за нито една, момко. Ти мечтаеш за отмъщение. Това ще ти помогне да се подготвиш. Или някой ден ще умреш на арената.

— Цирк „Палантес“ искаше смъртта ти — напомни Бейн.

— Така е, искаха да умра. Но не влагаха никаква злоба в това. Подтикваше ги само бездушният стремеж да спечелят повече пари. Такива хора заслужават не омраза, а презрение. Ако можех да си върна младостта, нямаше да се бия отново за тях. Но сега говорим не за мен, а за тебе. Ти нямаш никакви подбуди да презираш „Палантес“. Вече знаеш какви са и какво можеш да очакваш от тях. — Бяс прекрачи към вратата на стаята. — Време е да се изкъпя и да се преоблека, за да заведа Кара в града. Ти помисли за всичко, което ти казах. Обсъди го с Персис. Не се съмнявам, че и той ще дойде тук след не повече от час.

Два часа по-късно Бейн се връщаше тичешком след обиколката по хълмовете и видя други два коня, вързани пред къщата. Забави крачка и спря на площадката да направи упражнения за разтягане. Зимният вятър охлаждаше потта му. Зашитата рана на рамото му смъдеше, но поне от главоболието се бе отървал. Случилото се през нощта го човъркаше непрекъснато. Защо Моригу бе решила да му се яви? Какви бяха намеренията й? Най-много му тежеше тъгата заради Бяс. През последните седмици бе започнал да изпитва благоговение пред стария гладиатор и му се струваше, че въпреки редките изблици на горчивина той е доволен от живота си. А от снощи знаеше каква печал таи в душата си.

Вече мръзнеше и побърза да влезе в кухнята. Гирта приготвяше вечерята. Усмихна му се и кимна към голямата стая.

— Имаш двама посетители. Станал си знаменитост.

Бейн се качи в стаята си, свали дрехите и се изтърка с кърпа. Облече чист панталон и риза, обу се и се върна на първия етаж.

Персис Албитан го посрещна със сияйна усмивка на дебелото си лице. Стана да стисне ръката му.

— Добре изглеждаш, приятелю. Позволи ми да ти представя Хорат, който е тук от името на цирк „Окциан“. И той беше на стадиона вчера.

Хорат бе строен и тъмнокос, с хлътнали кафяви очи, някъде на трийсет. И той като Джайн носеше скъпи дрехи — риза от дебела сива коприна, която блестеше подобно на сребро, черен панталон от мека вълна, поръбен с лъскава кожа. Кинжалът на колана му имаше златна дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Ръкостискането му беше уверено и кратко. Бейн седна при тях до огнището.

— Хорат дойде да поговорим тази сутрин — продължи Персис. — Интересуваше го твоят договор с цирк „Орисес“.

— Май съм станал много търсен — каза Бейн.

— Прав си — съгласи се Хорат. — И в Каменград на стадиона ще се стичат огромни тълпи, за да гледат боец от племето риганте.

— Какво предлагате?

Хорат се усмихна с искрено добродушие.

— Каквото ти е предложил Джайн и една жълтица отгоре.

— И в цирк „Окциан“ сигурно ще съм като любим син на семейството?

Хорат не сдържа смеха си.

— Да, някои биха предпочели да те залъгват с подобни приказки. Убеден съм, че ти вече си разбрал добре истината — за нас ще бъдеш ценна придобивка и точно така ще се отнасяме към тебе. Докато побеждаваш, ще те възхваляваме и почитаме, а цирк „Окциан“ ще забогатява. Когато загубиш, ще заровим трупа ти в общ гроб за бедняци и ще те забравим за ден-два. А мен ще ме изпратят да намеря боец, който да те замести.

— Колко съблазнително — вметна Бейн. — Особено ми хареса гробът за бедняци.

— Презирам измамата — увери го Хорат. — Никак не обичам да си служа с красиви лъжи и неискрени ласкателства. И аз се държа така понякога, разбира се. В по-издигнатите кръгове на Каменград това е задължително. Но когато мога да говоря честно, правя го. Според мен ти ще станеш изгодно допълнение в цирк „Окциан“ и ще ни помогнеш да привличаме зрители.

— Които ще идват да позяпат свирепия варварин ли?

— Именно.

— Ти какво би казал? — обърна се Бейн към Персис.

Дебелакът разпери ръце.

— Има само три големи цирка — „Палантес“, „Окциан“ и „Порос“. Два от тях искат да се присъединиш към тях. И двата са прославени, и двата ти дават шанс да бъдеш велик… и богат гладиатор. Ти трябва да решиш.

— А цирк „Орисес“? Не искаш ли да остана?

Персис се подсмихна.

— Аз приключих с двубоите до смърт. Приятно ми беше да видя стадиона претъпкан, но много по-непоносимо беше да гледам как на арената умират мъже, за да забавляват тълпата. Имам други планове. Нямам нищо против да останеш, но трябва да знаеш, че парите, с които ще откупят твоя договор, за мен са шанс да обогатя представленията на моя цирк. Накратко казано — не бива да искаш съвет от мен, защото бих спечелил много, ако напуснеш. — Персис прихна и изгледа Хорат. — Проклятие, тази честност е като зараза…

Бейн се облегна удобно в креслото. За да убие Волтан, беше задължително да има уменията на този предводител на Рицарите в Каменград. Нямаше по-добър шанс да постигне това от присъединяването към голям и богат цирк. Накрая вдигна глава и се вторачи в Хорат.

— Ако наемете Бяс и Телорс за мои наставници, ще приема предложението. Ако те откажат, аз също ще откажа.

— Твоите услуги ще ни излязат скъпичко — каза Хорат, — но същото важи за всяко ценно нещо на този свят. Добре, ще поговоря с Бяс. Убеден съм, че за цирк „Окциан“ ще е радостно събитие да го наеме.

Той се надигна и загърна раменете си с наметалото. Пак си стиснаха ръцете и излязоха в бледата светлина на зимния ден. Бейн попита Персис:

— И какво ще правиш с всички тези пари, които спечели?

— Намислил съм да купя слон — щастливо си призна дебелакът.

 

 

Бяс все мърдаше на креслото, сякаш му беше неудобно. Телорс бе изпружил крака пред себе си.

— Е, какво ще кажете? — не се стърпя Бейн. — Искате ли тази работа?

— Аз съм склонен да приема — каза Телорс. — А ти, Вани?

— Не знам… Иска ми се пак да видя Каменград, а и там ще мога да запиша Кара в добро училище, за да се подготви за живота в големия град.

— Но?… — подкани го Телорс.

Бяс се усмихна със стиснати устни.

— Уж искам да го направя с почтени подбуди, а дълбоко в душата си знам, че така посвоему ще си го върна на „Палантес“ за подлостта.

— Не виждам нищо лошо в отмъщението — насърчи го Телорс.

— То помрачава духа — промълви Бяс, впил поглед в очите на Бейн. — Какво ще направиш, ако откажа?

— Ще остана тук с надеждата, че ще склониш да ме обучаваш и занапред. Вярвам, че си ненадминат и че ще науча от тебе повече, отколкото от всеки друг.

— Не е така, Бейн. Обучението не стига. От двубоите ще научиш много повече. Нека обаче сме наясно с нещо от самото начало — ти имаш дарба на боец, силен дух и вродена бързина. Може би притежаваш заложбите да станеш велик воин. Още не мога да преценя. Но знам, че трябва да се трудиш дълго, преди да си способен да осъществиш своето… намерение. Ако се съглася да те обучавам, искам да дадеш дума, че няма да прибързваш в стремежа си към тази цел, докато аз не ти кажа, че си готов.

— Не знам дали мога да ти обещая това.

— Ако не можеш, пътищата ни ще се разделят.

— По-лесно ли ще се разберете без мен? — намеси се Телорс. — И двамата май говорите много заобиколно.

Бяс изгледа Бейн и не каза нищо. Бейн се обърна към Телорс.

— Един мъж от Каменград уби жената, която обикнах. Аз бях там. Видях как мечът му се заби между ребрата й. Зарекъл съм се да го намеря и да го убия.

— Разбирам те — каза Телорс. — Но защо увъртате така?

— Онзи мъж е бил Волтан — натърти Бяс.

— Тъй ли…

Телорс се почеса по брадата, отметна шава и се вторачи в тавана.

— Знам, че е добър боец — каза Бейн.

Телорс се засмя.

— За да бъде само добър, трябва да се лиши от способностите си наполовина. Не ти ли е хрумвало просто да го издебнеш и да забиеш нож в гърба му?

— Не. Искам да се бия с него.

— Виждал съм стотици бойци — започна Телорс. — Способни, некадърни, невзрачни. Някои от тях дори бих признал за велики. Но до ден-днешен съм виждал само двама, чиито дарби ги доближават до божественото. Единият е Вани, другият — Волтан. Такива мъже се появяват рядко, младежо. Те стават легенди приживе. Преди години Волтан трябваше да се бие срещу млад претендент за славата. И някой успя да сипе отрова във виното му. Волтан едва не умря. И след два дена — изпосталял, отслабен от треската — излезе на арената и уби противника си.

— Не ме е грижа колко е добър — наежи се Бейн. — Щом го срещна, ще го убия.

Телорс сви рамене и погледна Бяс.

— Какво ще кажеш?

— Ще приема… ако чуя обещанието ти — каза Бяс на Бейн.

— Кога ще знаеш дали мога да изляза в двубой срещу него?

— След година. Може би две.

Бейн поседя мълчаливо.

— Така да бъде. Обещавам ти да чакам най-много две години. След това сам ще реша как да постъпя. Съгласен ли си?

— Достатъчно е — кимна Бяс.

— Липсваше ми Каменград — сподели Телорс. — Има един несравним бардак до булевард „Габилан“. И раят не може да предложи нещо по-хубаво от една нощ там.

— Споразумяхме се — каза Бяс. — Ще дойдем с тебе в Каменград.

 

 

Бануин излезе от Голямата библиотека и тръгна между дърветата по белия чакъл на алеята към изкуственото езеро. Седна на любимата си извита каменна пейка под висока върба. Гъвкавите клони се спускаха навсякъде около него като зелен воал и сякаш галеха тревата. Сред тази кротка красота му се струваше, че е попаднал в съновидение, отърсваше се от грижите и тревогите на този чужд свят. През дългите години на детството си си бе представял как ще намери покой тук. В дните на най-тежко отчаяние се пренасяше мислено тъкмо в този парк. Когато Форвар и останалите го измъчваха, се виждаше мислено как е избягал от тях на това място.

Изнизаха се две години, откакто бе напуснал земите на риганте, а паркът на Фесус си оставаше за него средище на хармонията. Никога не му омръзваше, дори през зимата, когато езерото замръзваше и сняг покриваше земята. Обличаше топли дрехи и пак идваше да мечтае на тази пейка.

Само че… Признаваше си, че нещо му липсва. Разбираше, че почти винаги е доволен от живота си, но не и щастлив. И тук не бе намерил приятели също както сред риганте. Имаше хора, към които се отнасяше със симпатия, като стария Сенкра, неговия наставник по история, и Пазителя на текстовете Меникас. Знаеше имената на мнозина други студенти, поздравяваха се усмихнати при среща. Но никога не го канеха на своите сбирки и забавления, не опитваха да се сближат с него. С времето Бануин проумя, че Бейн може и да е бил прав. Да, беше си саможив, а хората долавяха това и страняха от него. Знаеше си обаче, че това не е единствената причина да не намира щастие в дните си тук. Но нямаше никакво желание да задълбава в истинската причина.

Иначе двете години в този град бяха добри за него. С препоръките от Апий го приеха веднага в университета, а пълководецът Барус се погрижи да одобрят молбата му за гражданство. След време неговият наставник Сенкра му предложи да преписва текстове. Заплащането не беше особено щедро, но с тези пари Бануин плащаше за квартирата си близо до университета. Помагаше му и липсата на ламтеж по разкоша, дори не се отбиваше често в гостилници, театри и стадиони. Задоволяваше се да учи, да преписва древни текстове и да броди прехласнат по широките булеварди, да се любува на великанските здания, на величествените статуи и на прекрасните паркове.

Заседяваше се в раздела за древни ръкописи на Голямата библиотека и още не можеше да се начуди, че твърде често там нямаше никой друг. В този раздел се съхраняваха историята и философията на много прастари народи. Но учените на Каменград почти не отделяха време да ги проучват. Бануин бе открил звездна карта на толкова крехък от старост папирус, че малко оставаше да се пропука, докато го вземаше предпазливо. Копира картата с неизчерпаемо усърдие и повече не я извади от нишата й. Имаше и други карти на далечни страни, пергаменти, запълнени с текстове на езици, които никой вече не говореше. Бануин размишляваше над тях, напрягаше ума си да разгадае знаците. Какви ли знания криеха? Веднъж занесе такъв пергамент на Сенкра и наставникът му се разсмя.

— Вероятно е някаква история за владеещи магия герои. Не е важно.

— Но как да сме сигурни в това, господине?

— Не е трудно да стигнеш до този извод, момчето ми. Знаем, че Каменград е най-великият в историята, а нашата култура е най-възвишената. Затова няма да открием нищо съществено в древните ръкописи. Нашите философи отдавна са надминали всичко, до което са стигнали древните мислители.

За Бануин тези думи не бяха убедителни, но той предпочете да не спори със стареца, който беше благ и добродушен наставник. Не понасяше обаче несъгласните с него.

В този ден под върбата Бануин се сети за Кайр Друаг. Огледа се дали няма хора наоколо, легна по гръб на пейката и затвори очи. Духът му се отдели от тялото и се понесе нагоре през дървото. Това също превръщаше мястото в любимо за Бануин. Тук — и само тук — можеше да освободи духа си от клетката на плътта. Когато и тази дарба се пробуди в него, първия път той се уплаши, но скоро се увери, че стига да пожелае, духът му веднага се връща в тялото. Първата година свикваше да се пренася на все по-голямо разстояние и накрая се озова при Кайр Друаг и спря над Трите потока. Избликът на радост при вида на дървените къщи го изненада.

Този път видя нова постройка в северния край на селото — огромна, с конусовиден покрив. Проникна вътре. Оказа се зала за сборища и там пируваха стотици риганте. Брефар, брат по майка на Конавар, седеше на почетното място — кльощав русокос мъж с неспирно шарещи очи. Смееше се на някаква шега и вдигаше за наздравица златен бокал.

Бануин се пренесе в къщата на майка си. Ворна дремеше пред огнището, опряла глава на възглавница. Изглеждаше уморена.

Тъмните й очи се отвориха и погледнаха право към него. Тя се протегна с прозявка и седна.

— Добре ли си, синко?

— Добре съм. Но ти като че ли си останала без сили.

— Върнах се от Старите дъбове късно снощи. Там върлува болест. Четирийсет души умряха. Мисля, че успях да премахна заразата. Не си ли се виждал с Бейн?

— Не. Той се прочува. Шестима убити на арените и още петнайсет победи в показни двубои за по-малко от две години. Името му вече е в Списъка.

— Трябва да се помириш с него. Той ти беше истински приятел.

— Той е убиец, нямаме нищо общо.

— Нима? И двамата сте риганте, родени сте в сянката на Кайр Друаг.

— Майко, аз съм гражданин на Каменград — напомни Бануин.

— И това е вярно. По свой избор стана такъв. Но по кръв принадлежиш на риганте, а името на душата ти бе произнесено сред планините и в гората с Дървото на желанията.

— Говорили сме неведнъж за това — засмя се той. — Не се оставих да ме убедиш преди, няма да се оставя и сега. Доволен съм, майко, да бъда какъвто съм.

— Още не знаеш какъв си — възрази Ворна. — И не е достатъчно само да си доволен.

— Радвам се да видя, че при тебе всичко е наред — каза Бануин.

И отвори очи в парка на Фесус. Както винаги след астралните си пътешествия се почувства освежен и странно въодушевен. Стана, мина между клоните на върбата и отиде при езерото. Виждаше пъстри рибки под повърхността. Вдигна глава и огледа кулите на Каменград, белеещи под следобедното слънце.

Каменград въплъщаваше бъдещето. Някой ден навсякъде по света щеше да има такива градове, средища на безмерна красота и възвисена култура. А войните щяха да останат само спомен в историческите ръкописи.

Чу тропот на бягащ човек, извъртя се и видя младеж, който тичаше с все сила по пътеката между дърветата. Преследваха го неколцина конници. Първият се изравни с него и го събори на земята. Ездачите скочиха от конете и започнаха да бият младия мъж с пръчки. Бануин не смееше да шавне. По черните наметала и брони позна веднага, че са от Рицарите на Каменград.

Изправиха младежа, вързаха му ръцете и го подкараха пред конете. Последният от Рицарите свърна встрани и се приближи до Бануин.

Изпълнените с насилие мисли напираха от него като прибой. Съзнанието на Бануин се обърка, гадеше му се. Опря се на дарбата си и насочи към мъжа вълна от покой и хармония.

— Познаваш ли онзи? — попита конникът.

Бануин завъртя глава.

— Господине, виждал съм го в Библиотеката, но не знам името му.

Опитваше се да направи по-силно внушението за хармония към ездача и почувства как непреклонността му се смекчава.

— А ти как се казваш?

— Бануин, господине. Аз съм студент и преписвач на текстове.

— Бануин, значи… Ти предан ли си на града, Бануин?

— Да, господине. Гордея се с това.

Мъжът обърна коня си и последва останалите. Духовната следа на жаждата за насилие остана като воня във въздуха и Бануин потръпна. Тръгна умърлушен към Библиотеката. През последната седмица двама наставници и дванайсет студенти бяха задържани и изведени от университета. Никой не бе чул нищо за тях оттогава. Бануин странеше от политиката и религията, не искаше да го въвличат в никакви спорове и разногласия. Уплаши се, когато Сенкра подхвана такъв разговор в кабинета си една вечер.

— Младежо, имал ли си някакъв досег с Дървесния култ?

— Не, господине. Нямам желание това да се случи.

— Имат интересни идеи, но повечето им доводи са убедителни само на пръв поглед, а техният пацифизъм несъмнено е отблъскващ.

— Господине, изобщо не искам да говоря за тях.

Сенкра се засмя.

— Мислиш си, че жреците могат да те докопат посред нощ, а? Твърде вероятно е… но само ако станеш поклонник на Култа. Засега обаче не е престъпление да говорим за това. Ти си от народа келтой. Вярваш в духове и подобни явления, нали? Наричате ги сиди, струва ми се.

— Вярвам, господине.

— Те добри ли са към хората, или зли?

— Могат да бъдат всякакви. — Бануин се успокои, че престанаха да обсъждат Култа. — Съществуват отделно от нас. Имат гори и други магически места. Хората ги отбягват.

— Те са духове, така ли?

— Да, господине. Но могат да се явят и в плът. Крал Конавар е получавал помощ и от Тагда, и от Горската старица.

— Тагда… аха, той пък е Горския старец. Чел съм за него. Има тяло от дървесна кора, а брадата му е от мъх. — Сенкра прихна. — А старицата… тя е Моригу, нали?

Бануин усети студен повей по кожата си.

— Господине, по-добре е да не изричаме името й. Това носи лош късмет.

— Според мен има някои прилики между Дървесния култ и вярванията на келтоите. И в двата случая се говори за духа и материята и необходимостта от хармония между тях. Доколкото разбирам основата на тези представи, смята се, че тялото е несъвършен носител на духа, а на свой ред духът не може да се разгърне изцяло, докато тялото се подчинява на плътските желания, гнева или омразата. Какво е твоето мнение?

— При цялото ми уважение към вас се налага да подчертая, че не бива да говорим за това. Опасно е.

— Уж всички келтои сте безумно смели, неукротими бойци — укори го Сенкра. — Разочарован съм от тебе. Добре, тогава да поговорим за трудовете на Хабидес и за Желязното правило.

На връщане към Библиотеката Бануин сякаш преживя отново разговора. Той беше гражданин на Каменград, не келтой. Чувстваше се уязвен, че дори тук му натякват недостатъка да произхожда отчасти от племената.

Бялата сграда на Библиотеката беше огромна, петдесет великански колони крепяха двеста помещения под купола на покрива. Навсякъде имаше прекрасни статуи, релефите по стените не им отстъпваха по изящество. Бануин изкачи четирийсет и двете стъпала към главния вход и влезе в Залата на природата. Тук на поставки и пиедестали бяха изложени десетки препарирани животни и птици. Грамаден слон, чието тяло беше обрасло с козина, стоеше в дъното с вдигнат хобот. Бивните му бяха по-дълги от десет стъпки. Имаше крокодили, костенурки, няколко мечки, сред които вероятно и животно албинос, защото беше бяло. Тук можеха да бъдат видени същества от далечни земи — кон на ивици, колосален петнист лъв и тревопасно с неимоверно дълга шия. То бе показано стъпило на задните си крака, мъртвите му бърни сякаш отхапваха листа от изкуствено дърво, сложено в галерията на втория етаж.

Бануин се качи на третия етаж в Античния раздел. Щом влезе, забеляза учудено четирима младежи в ъгъла. Те го огледаха внимателно и продължиха да си шепнат.

Той взе един свитък от рафтовете, на които бяха сложени ръкописите за народа келтой, и се настани до малка маса, опряна в стената. Разгърна предпазливо свитъка и се зачете. Авторът бе починал преди повече от две столетия, а в писанието му за келтоите имаше всевъзможни груби отклонения от истината. В един от разделите разказваше за принесени в жертва хора и човекоядство, към което според него били пристрастени племената. Бануин не бе чувал никога което и да е племе от келтой да е извършвало човешки жертвоприношения. В този ръкопис не намираше безпристрастието на учен. Сложи го на мястото му и взе друг.

В това съчинение бяха разгледани и вярванията на племената, споменаваше се и за преклонение пред дърветата. Авторът заявяваше съвсем сериозно, че келтоите са като деца, неспособни на интелектуални постижения, защото вярвали, че гръмотевиците са породени от богове, удрящи по щитовете си. Изтъкваше обаче, че ако бъдат подчинени на строги правила, те са подходящи за роби.

Бануин сложи и този свитък на рафта. Взе друг, избелял от времето, който се беше изсулил от нишата си. Хвана го много внимателно. Краищата на крепящата го панделка бяха оръфани. Този текст описваше сухо някакъв ритуал на келтоите — друид благословил земята на селянин, чиито посеви оставали безплодни през трите години, откакто обработвал земята. Друидът казал, че на тази земя преди век имало битка и духът бил избягал от нея. За да го върне, друидът се погрижил там да се състои сватбено пиршество. Стотици хора от племето се отзовали на поканата, танцували и пеели, веселили се цял ден и до късно през нощта. Написалият бележката търговец от Каменград бе добавил послепис — на следващата година селянинът събрал богата реколта от тази земя.

Този текст беше пестелив, убедителен и озадачаващ. Търговецът не коментираше видяното, а само го описваше подробно. Бануин искаше да прочете целия свитък, но долови как напрежението в голямата зала се засилва. Негов източник беше групичката, която си шушукаше в ъгъла. Имаше и страх, но надделяваше силната тъга. Бануин вече само се преструваше, че чете. Съжали, че не може да напусне тялото си, за да чуе разговора. Тук това беше непосилно. Трябваше да се намира съвсем близо до върбата, за да го направи.

Колкото и да се заслушваше, не различаваше думите. Накрая четиримата станаха. Бануин се вглъби отново в свитъка, но вдигна глава, когато минаха покрай него. Вървящият последен висок и красив младеж с къса черна коса поспря при масата.

— Ти ли си Бануин Целителя?

Бануин посърна. Бе помогнал на наставника си Сенкра, като го избави от огромен гнойник на гърба. Оттогава старецът го помоли два пъти да лекува негови приятели. Бануин не издаваше дарбата си — използваше компреси с ароматни билки като мента или лавандула. После затваряше очи за малко и изцеляваше с вродените си сили. Двамата възрастни приятели на Сенкра се мъчеха от възпаление на ставите. Сега му се искаше никога да не е прибягвал до дарбата си, защото предпочиташе да не се набива на очи. Стремеше се само към спокойствие в почти пълна неизвестност.

— Имам някои знания за билките — отговори той, — но не са много задълбочени.

— Аз съм Марон, син на Барус — представи се младежът и протегна ръка.

— Баща ти прояви добрина към мен, когато пристигнах в града — каза Бануин. — Моля те да му предадеш най-сърдечни поздрави от мен.

Марон се усмихна.

— Той не е в града, пак замина да се сражава… но няма да забравя и ще му предам твоите поздрави, когато се върне.

Въпреки усмивката Бануин вече знаеше колко се тревожи Марон за баща си. И той, и приятелите му, които чакаха в коридора, направо насищаха въздуха наоколо с неувереност и страх.

— Не съм те виждал тук досега — каза Бануин. — Какво изучаваш?

— История, то се знае. Иначе какво да правя тук?

— Питах кой период от историята те интересува — измъкна се Бануин.

— Ранната история на града. Всички имаме изпити през пролетта. А ти? С какво се занимаваш?

— Плащат ми да преписвам най-старите пергаменти и свитъци, които се разпадат. А това си е странно, откровено казано, защото много от тях не са докосвани от години. Дори има ръкописи на езици, които вече никой не може да чете. Въпреки това ги копирам колкото може по-точно.

На Марон като че ли му олекна мъничко да чуе това обяснение.

— Е, значи може да се видим отново тук. Желая ти приятен ден.

Бануин опита да се заеме с работата си, но желанието за това бе изчезнало неусетно.

Залавянето на онзи младеж от Рицарите го бе изправило по неволя пред избора, който все отбягваше. Обичаше архитектурата на този град, неговите библиотеки и музеи, но вече не можеше да си затваря очите за ужаса, който се бе стоварил върху мнозина от жителите му. Всеки ден арестуваха поклонници на Култа и ги затваряха в тъмниците под Аления храм. Част от тях бесеха, други изгаряха на клади. Само преди седмица четирийсет мъже бяха отведени на стадиона на цирк „Палантес“, където ги вързаха на забити в земята стълбове и струпаха около тях дърва, които поляха с масло. След това ги подпалиха. Бануин научи, че от доволните крясъци на тълпата писъците на умиращите изобщо не се чували.

Досега не искаше да съзре злото в Каменград. Но то беше навсякъде.

„Трябва да се пазиш от неприятности — внушаваше си той. — Не се забърквай в спорове за религията. Все някой ден Ужасът ще свърши. Дотогава се постарай да оцелееш.“

След три дни отведоха стария Сенкра. Четирима Рицари в черно влязоха в университета, нахълтаха в аудиторията и смъкнаха Сенкра от подиума. Старецът се вбеси и им се развика да го пуснат. Един от Рицарите го халоса с юмрук по ухото и го просна на пода. Виковете на Сенкра се превърнаха в стонове.

Бануин беше сред стотината студенти, събрали се да слушат наставника. Не можеше да повярва на очите си. Винаги сядаше близо до вратата. Преди да осъзнае какво прави, стана и се изпречи пред Рицарите, които влачеха хленчещия старец към изхода.

— В какво е обвинен? — чу гласа си да ехти под купола на залата.

Рицарят се надвеси над него.

— Опитваш се да ни пречиш ли?

— В какво е обвинен? — повтори Бануин. — Сенкра е почтен гражданин и чудесен учител.

Рицарят се вторачи в очите му.

— Посочен ни е като поклонник на Дървесния култ. Ще бъде отведен в Храма за разпит.

— Това е грешка — заяви Бануин. — Сенкра винаги е говорил против всякакви култове.

— Точно така! — изхълца старецът. — Грешка!

Рицарят пристъпи към Бануин.

— Изчерпваш търпението ми, младежо. Нямам време да се разправям с тебе.

Бануин отвори уста, но юмрукът на мъжа го улучи в слепоочието и го повали. Светът се завъртя. Нечии ръце го вдигнаха да стъпи и го замъкнаха от залата в малка стая, където му помогнаха да седне на стол.

Марон донесе мокра кърпа и избърса внимателно главата му. Бануин с изненада видя по плата кръв.

— Трябва да отида в Храма — измънка той. — Това е неправилно.

— Не мърдай от стола — настоя Марон. — За тях няма значение какво е правилно.

— Той не изповядва Култа! — възкликна Бануин.

— Разбира се. Но някой го е набедил.

Влезе друг млад мъж. Носеше чаша вода и я подаде на Бануин. Той отпи. Стомахът му се свиваше, главата му туптеше.

— Аз… трябва да легна — прошепна той.

Пак му помогнаха да се изправи. Подпираше се на Марон, защото стаята сякаш се разлюля.

Почти го отнесоха в друга стая, без прозорци, и го сложиха да легне. Той изпадна в несвяст почти мигновено. Когато се опомни, на отсрещната стена имаше запален фенер. Не смееше да мръдне. Стомахът му още беше зле, но болката в главата отслабваше. Докосна слепоочието си. Напипа цицина, по която имаше засъхнала кръв.

— Как си? — попита някой.

Бануин се обърна и видя седналия до леглото Марон.

— Отведоха го…

— Да, отведоха го.

Бануин стисна клепачи.

— Защо?

— Каменград е в ноктите на Ужаса. Безсмислено е да се питаме защо са отвели още един невинен човек. В града никога не е имало повече от хиляда поклонници на Култа. А през последните три години бяха екзекутирани поне четири хиляди души — обесени, изгорени, обезглавени. На някои богати и влиятелни граждани разрешиха да изпият отрова.

Бануин не каза нищо. Пред очите му сякаш се разпръскваше мъгла. Толкова искаше да повярва в Каменград и онова, което въплъщаваше той, че сам си пречеше да види истината. Не говореше за Ужаса, дори не желаеше да мисли за него, бе сътворил в главата си образа на съвършения град, средището на знанието и културата.

— Искам да се прибера у дома…

Опита се да седне на нара.

— Къде живееш?

— Имам квартира близо до Белия площад.

— Ще ти помогна.

Марон го изведе в коридора, минаха през опустелия университет и излязоха на широката улица. Свечеряваше се. Чистият въздух ободри Бануин. Можеше да върви сам. За няколко минути стигнаха до Белия площад, където залязващото слънце сътворяваше малки небесни дъги около високите струи на фонтаните, а подранили клиенти седяха около масичките в многото гостилници. Слуги палеха фенери с цветни стъкла и ги окачаха на въжета, опънати между сградите. Откъм една маса се разнесе смях.

Бануин седна на парапета около един фонтан. Марон се настани до него.

— Каква е изгодата на императора от тези… тези убийства? — промълви Бануин.

— В началото имаше изгода, защото първо арестуваха поддръжниците на републиката. Тоест врагове на Джасарай, ако не задълбаваме в подробностите. Но сега… Не ми се вярва, че има някаква изгода. Всъщност е точно обратното. Наладемус става по-могъщ с всеки ден.

— Ако е така, защо Джасарай не прекрати всичко това?

— Не може. Повечето Пантери са изпратени да воюват на изток. В града Рицарите са повече от верните на императора войници. Ако Джасарай се опълчи на Наладемус, ще загуби. Впрочем той може да е обречен и без това. Вече е в седмото си десетилетие, няма нито съпруга, нито синове. Ще го свалят от трона преди края на годината.

— И Наладемус ще стане новият император?

— Поне според мен. Но баща ми казва, че Джасарай е лукав стар лисугер и никой не бива да го подценява.

— Баща ти знае ли, че си поклонник на Култа? — тихо попита Бануин.

— Не съм… макар че съм слушал техните проповедници. Според мен тяхната философия на любовта и хармонията е чудесна, но нямам силата на духа да се придържам към нея. Нито пък желая да прегърна враговете си и да ги превърна в свои приятели. Ще посрещам враговете си с остър меч и силна десница. Но когато слушам Забулената, малко остава да повярвам…

Двуколка без пътник тракаше по каменните плочи наблизо. Бануин викна на кочияша да спре и той дръпна юздите.

— Докъде сте?

— До Аления храм.

— Качете се, млади господине — покани го веднага кочияшът.

— Полудя ли?! — прошепна Марон и сграбчи ръката на Бануин.

— Трябва да се застъпя за Сенкра.

Марон завъртя глава.

— От баща си съм чувал, че вие, риганте, сте безумно смели хора. Сега се убеждавам, че е прав.

— Марон, аз не съм храбрец. През целия си живот съм бил страхливец. Длъжен съм обаче да направя това.

— Сигурно си много привързан към стареца.

— Не чак толкова.

— Тогава защо? — попита объркано Марон.

— Защото така е редно. Ако го изгорят на кладата, а аз си замълча, ще е все едно, че със собствената си ръка съм поднесъл факела към дървата. Разбра ли?

— Приятелю, не можеш да го спасиш.

— Не се опитвам да спася него. Спасявам себе си.

Бануин се качи на задната седалка на двуколката. Кочияшът изплющя с камшика и колелата затракаха по улицата.

 

 

Бануин се облягаше на тапицираната седалка и гледаше града. Улиците гъмжаха от хора, които избираха къде да хапнат преди представленията в многото театри. Наоколо беше пълно с колесници и двуколки, в повечето се возеха знатни особи със скъпи премени. Огромни фенери на железни стълбове осветяваха големите булеварди, в пресечките окачаха по-малки фенери на опънати между къщите въжета и тел.

Каменград сияеше като скъпоценен камък. Но младият мъж от племето риганте вече не виждаше тази красота. Седеше потънал в тягостните си мисли.

— При кой от входовете на Храма да ви оставя? — попита кочияшът.

— Не знам. Колко са?

— Главният вход е на Лъвската улица, но скоро ще го затворят. Има входове на управата, на музея и на казармите на Рицарите.

— Днес арестуваха мой невинен приятел.

Кочияшът настръхна видимо.

— Значи ще искате да отидете в тъмницата…

Двуколката свърна наляво през Градината на спомените, мина под Триумфалната арка и продължи през центъра на града. Тук нямаше толкова хора и фенерите бяха по-нарядко.

Главоболието пак мъчеше Бануин и малко му се гадеше. Можеше ли да види бъдещето? Не бе използвал тази страна от дарбата си от онзи страшен ден в Ация, когато прозря, че Рицарите идват да се разправят с Апий и дъщеря му. По челото му изби пот, стомахът му се сгърчи. Лишените от Дарбата не биха проумели защо изпада в такава паника. Да седиш с живи хора, които вече са обречени, да слушаш смеха им и да знаеш, че утре ще крещят в агония. Да имаш силата… и да си безсилен. Тогава го завладя желанието да бяга, да остави видението зад гърба си. Искаше да спаси себе си и своя приятел.

Но Бейн беше истински риганте и дори неминуемата гибел не би го възпряла да се притече на помощ на Апий и Лия. Как му завиждаше за тази доблест…

— Това е входът. — Кочияшът посочи с камшика и спря доста далече от портата.

Бануин му плати и слезе. Кочияшът подкара припряно, за да се махне.

Бануин тръгна към сградата. Подобно на всички големи здания в Каменград и тя бе облицована с бял мрамор и украсена със статуи. Портата, състояща се от две огромни бронзови решетки, беше отворена, а от двете страни стояха на пост Рицари с копия. По белите им наметала личеше, че са Пазители — елитните бойци, които бдяха над живота на Наладемус.

Бануин доближи единия и каза:

— Идвам да говоря с някого на висок пост.

— Искаш да назовеш предатели ли?

— Не, господине. Моят наставник бе отведен днес и искам да се застъпя за него.

— Щом е арестуван, значи е предател — отсече Пазителят. — Значи искаш да защитаваш предател?

— Той не е предател, господине. Набедили са го.

— Тъй ли? — Мъжът се ухили подигравателно. — Щом казваш… Почакай тук.

Пристъпи зад портата и удари с желязното острие на копието по камбаната пред караулното. От сградата излезе възрастен слуга, поговори с часовия и хукна към главното здание. Бануин чакаше търпеливо. След малко се появиха още двама Рицари — намръщени мъже с безизразни очи.

Часовият се върна при Бануин.

— Те ще те заведат при човека, пред когото можеш да изложиш възраженията си.

— Благодаря ви, господине.

Бануин последва Рицарите по алея от бял чакъл, минаха през градина с дървета и влязоха в тесен коридор. Стъпките им ехтяха. Качваха се по стълби, завиха първо наляво, после надясно и Бануин скоро се почувства изгубен в тази плетеница от стаи и коридори. Накрая спряха пред двукрила врата и войниците я отвориха. Зад нея се откри просторно помещение с високи сводести прозорци. По стените нямаше нищо, но подът беше от красива мозайка — пресичащи се златни линии на бял фон. В средата зад полукръгла маса седеше жрец с бръсната глава и боядисана в червено брада. Вдигна глава и се облегна в креслото, пръстите му опипаха разсеяно светлосивия медальон на шията му.

— Дошъл си да защитаваш предател, така ли? — съскащо попита жрецът.

Бануин замря от усилието да пробуди Дарбата. Долови веднага чувствата на стоящите от двете му страни Рицари. И за двамата случващото се беше удоволствие, предвкусваха мига, когато ще го завлекат пищящ в тъмницата. Той потърси съзнанието на Аления жрец и се потресе. Този човек мислеше само за изтезания и злини. Бануин беше готов да му отговори, но изведнъж усети присъствието на четвърти човек и насочи Дарбата към него. Невидимият мъж слушаше разговора, скрит зад плюшена завеса. Бануин докосна студен пресметлив ум и могъщ покоряващ дух. Освен това скритият наблюдател се бореше да потисне постоянна болка.

— Ти да не си глътна езика? — сопна му се жрецът зад масата.

— Не съм, господине, но трябва да ви призная, че съм озадачен. Доколкото ми е известно, подлагате заподозрените на разпит, за да решите дали са виновни или невинни. Но без да знаете за кого от арестуваните съм дошъл да се застъпя, вие вече го обявихте за виновен. Как да разбирам това?

Бледото лице на жреца се зачерви.

— Дръзваш да оспорваш думите ми?! Кажи си името!

— Аз съм Бануин Лечителя, студент на Сенкра, който преподава история в университета.

— Не ми допада държането ти, Бануин. Не проявяваш подобаващото уважение. Неуважението към жрец на Каменград е неуважение към самия град. Това също е предателство. А твоят гнусен наставник… Разпитахме го преди два часа. Той бе обявен за виновен и ще постъпим с него както заслужава.

Краят на плюшената завеса в дъното на стаята се отмести и иззад нея се показа огромен мъж в широка червена роба, който носеше позлатен жезъл. Жрецът стана и се поклони. Двамата стражници сведоха глави почтително. Бануин също се поклони, а после се загледа в подутото лице на мъжа. То изглеждаше невъзможно широко и бялата коса го обрамчваше като лъвска грива. Мъжът вървеше твърде трудно, болката бе врязала дълбоки бръчки в лицето му. Аленият жрец се дръпна встрани от стола и отеклият мъж намести туловището си.

— Наричаш се лечител — забоботи глас като далечна гръмотевица. — Какво лекуваш?

— Господарю, мога да облекча всякаква болка — увери го Бануин — и да изцелявам различни болести.

— Всякаква болка ли?

— Да, господарю.

— На колко години си?

— Двайсет и една, господарю.

— Двайсет и една… — повтори мъжът с червената роба. — Къде си придобил такива смайващи умения? В университета ли?

— Не, господарю. Роден съм сред хората от племето риганте. Майка ми е лечителка, от нея научих тайните на билкарството. Тя ми предаде и уменията си в разпознаването на болестите.

С измъчена гримаса мъжът опря лакти на масата.

— И каква е според тебе болестта ми, лечителю Бануин?

— Господарю, вие страдате от тежък оток, в тялото ви се натрупват течности, а това е признак, че сърцето, черният дроб или бъбреците не са в добро състояние. Налага ли ви се да спите облегнат?

— Да. Задушавам се, ако легна.

— Значи сърцето ви е отслабнало, господарю.

— А могат ли твоите… билки да му върнат силата?

— Мога да ви излекувам за десет дни — обеща Бануин.

— Десет дни?! Убеден ли си в това?

— Да, господарю.

— Ами ако ти кажа, че провалиш ли се, очите ти ще бъдат избодени с нажежени шишове, езикът ти ще бъде изтръгнат от устата, а ръцете и краката ти — отрязани? Ще запазиш ли своята самонадеяност?

Думите бяха изречени със смразяваща наслада, но Бануин продължи да се взира в студените очи срещу себе си.

— Измъчва ви болест, господарю. Аз мога да я излекувам — каза той тихо. — Не лъжа. Както не е лъжа и твърдението ми, че моят наставник Сенкра не принадлежи към Култа. Лъжец е онзи, който го е набедил. Често е говорил пред мен за глупостта на поклонниците на Култа. Също и за възхищението си от вашите дела, господарю — излъга невъзмутимо Бануин.

— Да не намекваш, че ще ме излекуваш само ако освободя твоя наставник?

Думите сякаш увиснаха заплашително във въздуха и Бануин знаеше, че правилният отговор е един-единствен.

— Не, господарю. Ще ви излекувам, защото това е по силите ми. Само казвам, че Сенкра е невинен.

— Ще проверя този случай. Какви билки ти трябват?

— Семена от гърлица и листа от някои цъфтящи растения като невен. Също и листа от коприва. Освен това и масло, ароматизирано с лавандула. Ще се върна утре с тези съставки, за да започна лечението.

Наладемус се надигна тежко.

— Моите стражници ще дойдат с тебе и ще се върнеш тук с билките след не повече от час. Лечението ще започне още тази вечер.

 

 

Само след два часа въведоха Бануин в разкошните лични покои на Наладемус — старшия жрец на Каменград. Плюшени завеси скриваха прозорците, неизброимите масички и лавици бяха украсени със злато и сребро. Всички дивани бяха тапицирани с богато извезана коприна, позлата лъщеше дори по лампите.

Наладемус седеше на диван, тялото му подпряно отвсякъде с възглавници. В светлината на лампите кожата му приличаше на восък. Сега не носеше червената роба и плътта на раменете му изглеждаше немислимо опъната и раздута.

Бануин сложи пакета с билките на близката масичка.

— Набави ли всичко необходимо? — попита Наладемус.

— Да, господарю, макар че аптекарят се уплаши до полуда, защото бях придружен от Рицари.

— Има полза и от ужаса — увери го жрецът. Двамата стражници стояха мълчаливо до вратата. — Ти каза, че ще използваш и семена от гърлица.

— Да, господарю. Те ще помогнат на сърцето ви.

— Научих, че тези семена са смъртоносна отрова.

— Така е — потвърди Бануин. — Ако се прекали с тях, болният ще умре. Но аз няма да прекаля.

— Не се шегувах за нажежените шишове. Надявам се, че разбираш това.

— Разбирам. А аз ви моля да разберете, че се нуждаете от спокойствие. Вашето тяло е претоварено и това изтощава сърцето ви. Какво ви предписваха вашите лекари?

— Все ми пускат кръв, досега ме накараха да погълна и цяла кофа гнусни отвари. Сега ти ще поискаш да преглътна още една…

Бануин стри няколко семена, смеси ги с прах от цвят на лайка и бъз и сложи сместа в чаша вода. Поднесе чашата на Наладемус и той изпи всичко на един дъх.

— Подпрете главата си на възглавницата и затворете очи — каза Бануин.

Наладемус го послуша. Бануин хвана дясната му ръка. Плътта беше влажна и гореща. Той затвори очи, за да насочи Дарбата в това тежко болно тяло. Както се опасяваше, сърцето нямаше достатъчно сила, а бъбреците бяха още по-зле. Почака малко, та извлекът от напръстниче в билковата смес да подейства. Преди години Ворна му бе обяснила двойната полза от растението — ударите на сърцето стават по-мощни и по-редки, мускулът е по-силен, но има и повече време за почивка. А за Наладемус щеше да има още една полза — по-голям приток на кръв в изтощените бъбреци, за да започне да изпикава събраните в тялото течности. Това обаче не стигаше. Дори билките само щяха да отложат смъртта му с няколко седмици.

Бануин се възползва от допира до ръката му, за да заздрави бъбреците, после насочи силата си към черния дроб, в който също бяха започнали смъртоносни промени.

— Подейства… — прошепна Наладемус. — Болката намалява. Ти знаеш какво правиш.

— Господарю, сега трябва да легнете на пода.

— Ако легна, не мога да дишам.

— О, ще можете. Сега сърцето ви е по-силно. Но трябва да помогна на тялото ви да премахне течностите, събрани в мускулите.

Пак излъга, защото беше много важно Наладемус да вярва, че е оздравял благодарение само на обичайно лечителство. Бануин не би допуснал някой да заподозре какви способности има.

Помогна на жреца да легне по гръб на дебелия килим и сложи възглавница под главата му. Започна да масажира с плавни движения гръдния кош, раменете и ръцете му. Накрая докосна слепоочията му и ги притисна леко с върховете на пръстите си. Наладемус затвори очи, дишането му стана по-дълбоко.

Бануин стана и разкърши схванатия си гръб. Повика стражниците да му помогнат, за да изправят жреца и да го заведат в спалнята му.

— Толкова е приятно да се отпусна на леглото — каза Наладемус. — От седмици спя на кресло.

— Господарю, утре не бива да се изтощавате. Сега сте по-силен, но е нужно още време, докато бъбреците ви оздравеят.

— Бануин, минаха месеци, откакто съм се чувствал толкова добре. Все пак ще те послушам.

— Освен това мисля, господарю, че трябва да съм наблизо през следващите дни. В случай, че имате нов пристъп.

Жрецът се усмихна.

— Вече заповядах да ти приготвят покои. — Надигна се с пъшкане и излезе през една тясна врата. Бануин чакаше. — Кълна се в Каменград — похвали се Наладемус, когато се върна в спалнята, — че не съм пикал така от пет години.

Бануин се усмихна неискрено.

— Господарю, няколко дни ще ви се налага да го правите често. Тялото ви трябва да изхвърли голямо количество течности.

Наладемус седна на ръба на леглото.

— Младежо, днес ми провървя. Затова провървя и на твоя наставник Сенкра. Прегледах обвиненията срещу него и той ще бъде освободен без протакане.

— Благодаря ви, господарю. Това е добро дело.

— За добротата ми се разказват легенди — студено каза жрецът. — А сега стражниците ще те заведат в твоите стаи.

 

 

Лампите в отредените за Бануин покои бяха запалени. Той постоя на прага, изумен от разкоша. По стените на голямата стая имаше великолепни фрески — пейзаж на лозе с винетки от листа и гроздове. Лозите сякаш се показваха от стените, привидя му се, че може да протегне ръка и да откъсне чепка от тях. Мебелите бяха изящни, а килимите под краката му — от коприна.

Щом влезе, стражниците затвориха вратата. Нямаше огнище, топъл въздух проникваше през две метални решетки в пода и в стаята беше приятно въпреки отворената врата на балкона.

Излезе и видя, че стои над казармите на Рицарите и бронзовата порта, през която бе влязъл толкова уплашен. Най-после беше сам и можеше да се отпусне. Ръцете му се разтрепериха. На балкона имаше извито диванче и той се тръшна на него с облекчение. Глождеха го съмнения. Радваше се, че са освободили Сенкра, и дори си позволяваше сдържана гордост, че бе постигнал това. Гнетеше го обаче неизбежният факт, че се кани да спаси живота на истинско чудовище. Едва се бе насилил да докосва отеклата плът на Наладемус. От този човек бълваше зло като невидима, всепроникваща мъгла, която разяждаше всичко. Потрепери от вътрешен студ и се върна в топлата стая.

По масичките и лавиците имаше красиви дреболии, повечето порцеланови фигурки, и вазички от цветно стъкло. Загледа се в тях. Осъзна, че вижда нечия лична сбирка, която издаваше възхищение от крехката красота на тези предмети. Отиде при един шкаф и го отвори. По рафтовете и куките нямаше нищо, но долу бе останал един сандал. Бануин обиколи навсякъде, отвори чекмеджетата, но не намери никакви вещи. Който и да бе живял тук, явно бе напуснал покоите много набързо, без дори да си вземе красивия порцелан. Може би щеше да се върне, за да си прибере сбирката.

Някой почука на вратата и Бануин отиде и отвори. В коридора чакаше млад мъж със сребърен поднос, на който имаше блюда с печено и пушено месо и зеленчуци, също и кана вода. Прислужникът кимна почтително, влезе и сложи подноса на една лакирана маса.

— Кой е живял тук преди мен? — попита Бануин. Слугата се поклони отново, в очите му имаше страх. Излезе припряно. — Благодаря! — подвикна Бануин след него.

Скоро на вратата пак се потропа. Този път бяха двама по-възрастни слуги. Единият носеше сгънати дрехи, другият — голяма медна кофа с гореща вода. Бануин забеляза, че дрехите са взети от неговата квартира. Първият прислужник ги подреди в един шкаф, поклони се и излезе. Вторият занесе кофата в стая зад дърпаща се встрани врата, която Бануин не бе видял досега, и изля водата във вана с формата на гигантска раковина. Дойдоха още слуги с пълни кофи. За броени минути напълниха три четвърти от ваната. Първият прислужник се върна с хавлии и малка стъкленица с благоухание, което добави във водата. После всички излязоха, без да кажат нито дума.

Бануин свали туниката и сандалите си, влезе във ваната и водата покри цялото му тяло, а приятният аромат проникна в ноздрите му. Усещането беше неописуемо приятно. Наплиска лицето и косата си и се отпусна във ваната. Седя така, докато водата не започна да изстива. Когато реши да стане, докосна със стъпало нещо на дъното на ваната. Протегна ръка надолу и напипа метална халка. Дръпна я. Водата започна да се стича с бълбукане в отпушената дупка. Той се сащиса и веднага запуши отвора от страх да не наводни живеещите на етажа под него. Но през прозореца на банята чуваше плискане на вода отвън. Отиде да надникне. От стената стърчеше тръба и водата се изливаше през нея. Бануин се усмихна, върна се при ваната и пак дръпна халката. Върна се до прозореца да гледа как водата изтича. Незнайно защо тази дреболия го разведри и той отиде в голямата стая да изяде донесените му гозби. Умората натежаваше и той се премести в спалнята. Всички дървени части на леглото бяха покрити със златиста боя, но му се стори странно, че твърде широкият дюшек не подхожда точно на рамката. Щом легна, безпокойството го завладя отново и той осъзна, че нещо е пробудило Дарбата. Отпусна се по гръб и се съсредоточи.

Само след миг го споходи видение за двама войници над леглото, а зад тях беше гневното подпухнало лице на Наладемус. Войниците държаха ножове и замахваха към него. Ужасът го накара да скочи на пода.

Видението изчезна.

Бануин хвана дюшека и го издърпа. Светлината стигаше да види мокрото петно на дъските отдолу. Оказа се лепкаво. Той вдигна пръсти към очите си и видя, че са изцапани с кръв. Изтича в банята, избърса ги с една кърпа и я хвърли на пода. Сърцето му туптеше бясно, страхът заливаше ума му.

Убийството на мъжа, живял в тези стаи, се бе случило преди не повече от денонощие. Войниците го бяха намушкали пред погледа на Наладемус. После слугите бяха изнесли напоения с кръв дюшек и бяха донесли нов с други размери. Мъжът не бе умрял веднага — иначе защо имаше кръв по дъските? За какво ли провинение го бяха погубили?

Отиде в голямата стая да пие вода и пак се загледа в порцелановите фигурки. Накрая умората надделя, той се върна в спалнята и намести дюшека.

Спа неспокойно на дивана.

 

 

Мъчителен сън го събуди посред нощ и той се разтрепери уплашен. Споменът за съня изтичаше от главата му като вода през пръсти. Помнеше само остриета на ножове по кожата си.

Завлече се на балкона. Под ярките звезди в ясното небе започна да му олеква. Как му се искаше да затвори очи и да освободи духа си, но в тази каменна грамада това беше невъзможно. Вятърът смразяваше и Бануин се върна в стаята и се наметна с одеяло. Изведнъж се почувства натясно между стените, които сякаш притискаха духа му отвсякъде. Пак излезе, седна под звездите и се загледа в града.

Оттук виждаше кулите на университета и вдъхващия страхопочитание белеещ в лунните лъчи Дворец на републиката, където сега живееше императорът. „Каменград наистина е величав нощем“ — помисли Бануин. Обзе го и тъга, и срам. За този град бе мечтал, затова не бе искал да види истината. Да, Каменград беше прекрасен… като гробница; величавата външност скриваше разложението вътре.

Сградите бяха измислени и съградени от невероятно надарени хора, използвали само най-добрите материали. Но всичко вложено в построяването на града бе придобито със завоевания, с цената на изтребените съседни народи и цивилизации. Каменград бе издигнат върху море от кръв. Всяка колона, статуя и плоча беше просмукана с кръв.

Погнусата му от самия себе си разпали гнева му. „Защо не можех да видя това?“ Истината се набиваше на очи като ярката луна над него. Всъщност той бе разбирал всичко, но го бе избутвал в някакво тъмно кътче на ума си с надеждата да забрави, беше си позволявал да вижда само постиженията на града — университета и Големия музей, библиотеките и чудесата на архитектурата. Така неговата себичност крепеше сбъднатата мечта. Но когато попадна в Храма, в това средоточие на злото, в съзнанието му сякаш се разгоря факел и освети цялата грозота на Каменград.

Копнееше да се втурне и да тича чак до Парка на Фесус, да седне под върбата и духът му да се понесе в прелестната чистота на нощта.

— Ела да поседиш с мен, Бануин.

Той се извъртя стреснато. Вратата към стаята бе изчезнала. Вместо рамката имаше свод от гъсто преплетени орлови нокти, които ухаеха силно. Нямаше я и стаята зад клоните, а покритата с воал Моригу седеше на паднало дърво. Пред нея в кръг от наредени камъни горяха дърва. Бануин надуши и миризмата на гора — влажна пръст и гниещи листа.

Моригу го подкани с жест, той доближи огъня, клекна и зарови пръсти в меката земя. Усещането за гората се вля в духа му. Вдигна длани към лицето си и вдиша силно и дълбоко.

— Гледай ти — подхвърли Моригу, — човек от Каменград си цапа ръцете с кал като някакво животно.

— И да ми се присмиваш, почитаема госпожо, аз си го заслужих. Не си спомням по-приятна миризма от тази през целия си живот.

— А знаеш ли защо е така?

— Да, знам. В земята има живот. Има семена, чакащи да покълнат, в нея ровят буболечки. Тя е богата и плодородна, в нея всичко напира да расте. Прекрасна е.

— Е, можеш да си вземеш от нея в шепи. Ще я занесеш в университета и ще кажеш на хората там: „Вижте, момчето от риганте ви донесе малко пръст.“ И те ще те увенчаят с цветя, може би дори ще обявят празник в твоя чест.

— Днес си настроена твърде зле…

— Аз ти помогнах да се родиш. Очичките ти бяха затворени, за да не ги заслепява светлината на лампата. Останаха си затворени. Тепърва са започнали да се отварят. Искаш да те хваля за това ли? Държиш тази пръст на дланите си и говориш за нейното плодородие. Прав си. Но защо чувстваш, че подхранва и тебе? Защо се чувстваш възвисен от нея? Я да чуя отговора ти!

— Ами… не знам.

— Глупаво хлапе. Тя подхранва не твоята плът, а духа ти. А силата ти се корени в духа. Гледах те как насред Каменград бягаш при върбата и освобождаваш духа си, за да се пренесеш при Кайр Друаг. Колко щастлив беше… Никога ли не си се питал защо старата върба ти даваше тази свобода? И защо беше безсилен да използваш способностите си на всяко друго място в Каменград? Не си се питал, разбира се. Ти преливаше от себични мечти. Старата върба е израснала на последното свято място сред тези пет хълма. Всички останали са покрити с камък. Погребани. И духът на земята изнемощява и умира.

— Вече знам — увери я Бануин. — Разбирам, че в Каменград е събрано злото. Съжалявам, че мина толкова време, докато го проумея.

— Повярвай ми, дете, още не си разбрал какво означава всичко това. Този свят… всички светове живеят само чрез хармонията между духа и материята. Пръстта в ръцете ти се преобразява чрез духа — свеж, жизнен и прекрасно вълшебен. Без духа в нея не остава нищо. Няма да поникнат семена, няма да ровичкат насекоми. В моята отдавнашна младост духът пламтеше в света. Накъдето и да хвърлиш семе, то покълваше и растеше. Сидите благоденстваха тук, а с нас и още десетки хиляди същества на духа. Хората ни наричаха богове и се прекланяха пред нас. Ние пък им помагахме. Вдигнахме човека да стъпи на краката си, научихме го да гледа нагоре към звездите. От обич към хората ли го направихме? Не. Виждахме в тях твари, които са способни да подхранват духа на света. Всяка проява на самоотверженост, любов, храброст или състрадание добавяше жизненост в света. — Тя се изсмя рязко и хвърли още една съчка в пламъците. — Разбира се, всяка проява на алчност и злоба отнемаше от духа. Изобщо няма да си изненадан, ако научиш, че злите хора изчерпват духа многократно по-бързо, отколкото добрите хора успяват да допринесат за него. Може би е същото като със статуите. Талантлив скулптор може да сътвори прекрасно изваяние за четири-пет години. Тъпанар с чук в ръка може да го унищожи за няколко удара на сърцето.

— Дълго се трудихме да намерим равновесието — продължи тя. — Стараехме се да покажем на хората тяхната порочност. Казано направо — провалихме се. И съществата на духа напускаха този свят едно по едно в търсене на по-уютни домове. По-глупавите останахме, още опитваме да вразумим заблудения, самозабравил се човек. Духът вехне, а с него и ние. Веднъж ме попита защо съм си избрала такава външност. Не съм я избирала аз, Бануин. Вие я избрахте. Ти и твоят човешки род.

— Съжалявам.

Колко слаба и нелепа беше тази дума…

— Не ми говори, че съжаляваш. Покажи ми!

Светът се завъртя като вихър. Бануин отвори очи. Още седеше на балкона. Нямаше бръшлян по рамката на вратата, нямаше гаснеща жарава в каменен кръг.

Но ръцете му ухаеха на пръст.

 

 

През следващите три дни Наладемус се чувстваше все по-добре, но на четвъртия го налегна непоносимо главоболие. Бануин чу трясъка на захвърлени съдове, изкрещените към някакъв слуга ругатни. Хукна по коридора към покоите му.

— Ще ти извадя очите, говедо кьопаво! — изрева жрецът на слугата, който се присвиваше до вратата, закрил главата си с ръце.

Бануин усети яростта му като удар и едва не се дръпна заднешком от прага. Но вместо да избяга, се вкопчи в чувството, укроти го и го върна към Наладемус променено. Старшият жрец на Каменград стърчеше над слугата и стиснатите му юмруци полека се отпуснаха. Поклати грамадната си глава.

— Махай се! — заповяда на втрещения мъж. — Хайде, да те няма.

Слугата се измъкна от стаята и изтича по коридора. Наладемус се обърна към Бануин.

— Главата ми се ще пръсне.

— Седнете, господарю. Ще облекча болката.

Туловището на жреца потъна дълбоко в мекото кресло и Бануин мина зад него. Наладемус се скова от безпокойство.

— Господарю, няма да ви сторя зло — тихо каза Бануин и докосна с пръсти слепоочията му.

Затвори очи, извлече болката и помогна на скованите мускули на шията и раменете да се отпуснат.

— Така е добре… — прошепна Наладемус. — Болката почти я няма.

— Господарю, опасявам се, че може да съм допуснал грешка. Някои от билките имат и друго въздействие. Понякога причиняват главоболие, и то силно. Ще намаля количествата.

Бануин се отдръпна, но Наладемус му посочи отсрещното кресло.

— Имаш забележителни умения, младежо. Как да покажа благодарността си?

— Господарю, вие вече освободихте Сенкра. С ваше позволение ще остана още два дена, за да се уверя, че сте напълно възстановен, после ще се върна към учението и работата си в университета.

— Ще останеш тук, Бануин — натърти жрецът. — Ще получаваш щедро заплащане, а колесница ще те откарва в университета, когато пожелаеш.

— Благодаря, господарю — отвърна умърлушеният Бануин.

— Сега ми кажи какво знаеш за Бендегит Бран.

Бануин зяпна.

— Защо, господарю?

— Той пристигна в града преди десет дни като гост на императора. С него е и един грубиян — пълководецът Фялок, придружавала ги е почетна стража още от Гориаса. Настанени са във вила над залива. Предполагам, че ще се срещна с тях, затова ще съм ти признателен, ако науча повече за тях от тебе.

Бануин се опомни.

— Господарю, Бран е брат по майка на нашия крал Конавар. Освен това е генерал на Конните стрелци и управлява северните земи на племето панони. Добър е по душа, винаги се е отнасял много мило с мен и майка ми.

— Женен ли е?

— Да. Когато потеглих от Кайр Друаг, имаха две деца.

— Какво ще ми кажеш за неговите амбиции? Стреми ли се към властта?

— Не ми се вярва, господарю. Той е предан на Конавар. Позволявате ли да попитам защо императорът ги е поканил тук?

— Само императорът знае това, Бануин. А не обикновени слуги като нас двамата. — Бануин мигновено долови затаения в думите гняв. — Що за човек е Фялок?

— Той е могъщ воин… и може би най-силният мъж в земите на цялото племе риганте. Макар и на повече от пет десетилетия, още е страховита гледка. Висок е шест стъпки и половина, раменете му са огромни. В битките е свиреп, храбър и безмилостен. Фялок е един от тримата генерали, които командват Железните вълци — тежката конница на Конавар.

— Харесваш ли го?

— Господарю, той не буди симпатия у околните. Все пак не съм настроен срещу него.

— Според тебе и той ли е верен на Конавар?

— Всеотдайно. В младостта на Конавар са били врагове. Обичали едно и също момиче, тя избрала Конавар. Но поне от двайсет години са неразделни приятели.

— Какво мислиш за Брефар?

— И той ли е тук?

— Не, но съм чувал неведнъж за него.

— Брефар е леърд на Трите потока, той също е брат по майка на Конавар. Много умен мъж.

— Май дочувам някакво „но“ в гласа ти…

— Според мен той смята, че би трябвало да му възлагат по-сериозни задължения. Оплаква се на всеослушание, че подценяват способностите му.

— А така ли е? — тихо попита Наладемус.

— Не бих казал, господарю. Всеки път, когато Конавар му е възлагал важна работа, нещо е потръгвало зле. Брефар неизменно обвинява други за неуспехите си и не желае да признава своите грешки.

— Интересно — промърмори Наладемус. — Благодаря ти за отговорите. Сега имам работа. Ще заповядам пред портата да те чака колесница, за да отидеш в университета. Моля те да предадеш моите най-добри пожелания на Сенкра.

Бануин се поклони и излезе от покоите на старшия жрец.

След час вървеше по централния коридор в университета. Излезе в Парка на Фесус. Ръмеше, но той не обръщаше внимание на капките, докато тичаше по бялата пътека към върбата. Пъхна се между провисналите клони, седна на извитата каменна пейка и освободи съзнанието си. Духът му се издигна над града. Понесе се бързо над водата и се зарея над изисканите вили с изглед към залива. Прелиташе през тях една след друга в търсене на своите сънародници.

Накрая ги видя да се разхождат по терасите на врязана в склона градина. Бран изглеждаше разтревожен, красивото му лице бе застинало мрачно, докато слушаше спътника си. Фялок като че беше остарял, в стегнатата на плитка руса коса имаше бели косми, в увисналите мустаци също. Бануин се зарадва, че е близо до тях, и в този миг разбра колко му липсват родните планини. Искаше му се да чуе разговора им, но реши, че е непочтено, и се върна в тялото си.

Отвори очи. Тъмнокосият Марон се беше навел над него.

— Помислих, че си припаднал — отдъхна си младежът. — Добре ли си?

— Всичко е наред.

— Очаквахме най-лошото, защото ти все не се връщаше. После Сенкра се прибра и ни каза, че си се застъпил за него пред самия Наладемус. Ти направи голямо добро, Бануин.

— Той беше невинен. Аз само обясних това на Наладемус.

— Скромността подхожда на героите — каза Марон. — Баща ми все ми го втълпява. Хайде да отидем в библиотеката. Ще ми разкажеш за приключенията си.