Дейвид Гемел
Среднощен сокол (11)

10.

— Мога ли да разчитам на твоята подкрепа? — попита Джасарай, докато изпращаше Бендегит Бран на стъпалата пред императорския дворец.

Фялок чакаше наблизо с конете и десетимата войници от почетната стража, които щяха да ги придружат до портите на града.

— Ваше величество — отвърна Бран, — много съм доволен от посещението си тук и от голямата чест да се запозная с вас. Благодаря на боговете, че покушението срещу вас беше неуспешно, и съм щастлив, че мой сънародник ви помогна в онази съдбовна нощ. Ще предам на моя крал дословно всичко, което ни казахте, и се надявам времената на вражда между нашите народи да са останали в миналото.

Джасарай го хвана под ръка и слезе с него по стъпалата.

— Войните са необходими понякога и често са неизбежни — каза императорът. — Но Каменград има врагове, които са много по-наблизо от Конавар. Предай му и това заедно с моите най-добри пожелания.

Бран се поклони и яхна коня си. Фялок също се поклони. Джасарай се взря в очите му.

— Мисля, че потегляш с радост към родните земи. Опасявам се, че животът в града не ти допада.

— Да, влече ме към планините — призна Фялок.

— Казват, че Кайр Друаг е прекрасно място.

— Ако ни навестите като приятел, ще ви разходя на кон в планинските гори и в долините — обеща Фялок.

— Много изкусително предложение — отвърна Джасарай.

Бран смуши коня си и групата бавно потегли.

След час излязоха през портата и подкараха конете в лек тръс по хълмовете на запад. На първото било Бендегит Бран спря и се обърна към Каменград.

— Разтревожен си, приятелю — каза Фялок.

— Така е. Предстои ни война, Фялок.

— Но Джасарай каза…

— Няма значение какво е казал. Държа се като книжник и като човек, който желае мир. Но той живее заради битките и завоеванията. Проумях това още щом видях тигъра в парка му. Можеш ли да си представиш какво им е струвало да уловят звяра и да го превозят на хиляди мили? И защо? Само за да изкарат тигъра на арената по волята на Джасарай, където да бъде убит за забавление, защото тълпите в Каменград жадуват за още кръв. Така ли се държи един книжник? Не. Той смаза враговете си на изток и унищожи непокорните в империята. Сега ще се стреми да заслужи възхищението на тълпите с война срещу единствените врагове, които някога са побеждавали армия на Каменград.

— Ами приказките му за крал Шард и неговата все по-многочислена армия? Няма съмнение, че Шард е по-голяма заплаха за Каменград. На него не му се налага да прекоси морето, за да се сражава срещу Джасарай. Войските му могат да навлязат в земите на империята за броени дни.

— Няма спор — съгласи се Бран. — Аз обаче подозирам, че Джасарай и Шард са се съюзили. Щом настъпи пролетта, Шард ще нахлуе в нашите земи от север, а Джасарай — от юг. Ще воюваме срещу две армии.

Бран подкара коня си на запад. Фялок яздеше до него и си мислеше, че уважението му към този мъж може да се мери само с почитта му към Конавар. Бран не беше обикновен пълководец, дори кралят се вслушваше във всяка негова дума за стратегията и тактиката. Умът му беше по-остър от кинжал, за дарбите му на предводител в битките вече се разказваха легенди. Конавар неведнъж казваше, че Бран може да разчете бойното поле така, както другите хора четат простичък надпис.

— Жалко, че Копелето го спаси — подхвърли Фялок, когато се спуснаха по склона и излязоха на широкия западен път.

Бран го погледна и каза:

— Бейн извърши подвиг. Не мога да го обвинявам за това.

— Аз пък мога — ядно изрече Фялок. — За нищо не става това момче, Бран. Родено е от измяна и носи злото в кръвта си.

— Чувал съм да казват такива неща за копелетата, но не им вярвам — възрази Бран. — Във вените на Бейн тече кръвта на Конавар. Кълна се в Таранис, дори приликата им е очебийна! Присъщи са му и смелост, и сила на духа. Момчето заслужаваше брат ми да се отнася по-добре към него. Омразата ти към Бейн ме натъжава.

— Не искам да слушам как укоряваш Конавар — още по-гневно възкликна Фялок.

— Приятелю, кралете също като останалите хора не са безупречни. Да ти призная, намирам вина и в себе си. Трябваше още преди години да говоря с Конавар за Бейн. А не го направих. Сега се срамувам. Моят баща ме възпита с убеждението, че любовта към семейството е най-важният дълг на всеки риганте. И аз съм верен на мъдростта му със своите деца. А Бейн е мой племенник и трябваше да го приема като свой близък.

— Щеше да те отблъсне — изсумтя Фялок, — както отблъсна мен. Когато още беше малък… май на тринайсет, му пратих вест, че го каня в Седемте върби да прекара лятото с нас. Получих доста обиден отговор. Стигаше ми, за да разбера що за човек ще стане. Втори път не бих опитал да се сближа с него.

— Това е някак странно… — каза Бран. — От брат Слънцеднев знам, че Бейн тъй и не се е научил да чете и пише с лекота. Как да си представя, че ти е изпратил писмен отговор?

— Е, не го е написал той — уточни Фялок. — Писмото беше от Брефар, който ми предаде думите на момчето. Все същото е. Казал, че не иска да говори с мен и не ме смята за свой сродник. Ако вече беше зрял мъж, щях да го убия за такава наглост.

Бран тръсна глава.

— Открай време се чудя колко често изплува името на Брефар във всякакви неразбории, дрязги и кавги…

— Да не намекваш, че ме е излъгал?! Но това е нелепост! За какво му е да го прави?

— Не знам — призна Бран. — Не мога да го разбера. У него сякаш има бездънен кладенец с враждебност и ми се струва, че се стреми с наслаждение да поражда същите чувства у околните. За него това е като любима игра. Фялок, ще бъда откровен с тебе — не знам какво е могъл да каже Бейн тогава, може би Брефар ти е предал точно думите му. Но горчивият опит ме е научил да се отнасям с голямо недоверие към брат ми и подбудите му.

— Аз пък мисля, че си несправедлив към него. С мен винаги е бил любезен. Оплаквал се е само от нежеланието на Конавар да му възлага повече отговорности. Брефар е умен мъж, а не предвожда войски, само управлява Трите потока и земите по границата с норвиите.

— Радвам се, че си настроен добре към него — каза Бран. — Хайде да не задълбаваме повече в този разговор.

 

 

Бейн седеше навъсен в Оръжейната под арената на цирк „Палантес“. Телорс беше наблизо и довършваше старателно точенето на гладиуса му.

В рамката на вратата се появи могъща фигура. В първия миг Бейн се заблуди, че е Бяс, защото силуетът беше осветен от фенер зад вратата и лицето не се виждаше. Мъжът влезе и Бейн позна Бракус, Пръв гладиатор на Каменград. Вдигна глава към русия здравеняк. Бракус отиде при един шкаф до отсрещната стена, отключи го и извади две кожени манерки и малък свитък, вързан с панделка. Беше още по-едър от Бяс, но стъпваше със същата котешка ловкост.

Щеше да излезе, но Телорс му каза:

— Брак, вече се правим, че не виждаме старите приятели, а?

Гладиаторът се обърна и лицето му грейна в усмивка.

— О, небеса… Телорс, защо си си пуснал тази отвратителна брада? Помня те като млад красавец.

Телорс прихна и двамата си стиснаха ръцете.

— Научих, че с Вани обучавате бойците на „Окциан“. Добре си вършите работата.

— Приятно ми е пак да се занимавам с това — сподели Телорс. — Очаквах вече да си се отказал от двубоите. Няма как да не си натрупал цяла планина злато.

Бракус сви рамене.

— Все си обещавам, че поредният двубой ще е и последният. А после някой наперен млад боец се пръква от нищото и ми се фука, че съм бил старец и щял да ме заколи като пиле. И гордостта ми надделява. — Обърна се към Бейн. — Момко, ти няма ли да ми кажеш колко стар и уморен изглеждам?

— В моите очи изглеждаш як и жилав — отвърна Бейн.

— Такъв съм си — кимна Бракус. — Ще ми се да те попитам нещо… Защо поиска този двубой? И без това вече си прочут, а Волтан няма да ти се даде лесно.

— Лична вражда — намеси се Телорс. — Волтан е убил негова… приятелка.

— Аха, разбирам. Е, желая ти сполука, Бейн. Може пак да се видим.

— Съмнявам се — каза Бейн. — Това е последният ми двубой. Утре тръгвам към родината си.

Бракус се ухили.

— Значи бележките ми за тебе стават безполезни. — Пак направи крачка към вратата, но се обърна. — Имаш навика да свиваш левия си юмрук, преди да нападнеш. Волтан ще забележи веднага.

— Благодаря ти. Бяс ме предупреди за това, но май не мога да се отърва от този навик.

— Волтан е смайващо бърз в контраатаките. Отърви се от навика си още сега, иначе няма да се прибереш вкъщи. — Бракус погледна Телорс. — Радвам се, че те видях, приятелю. След три дни в дома ми ще има малко празненство за моя рожден ден. Ела и ти. Доведи Вани.

— Ще дойдем — обеща Телорс.

Бракус излезе и Телорс пак се зае с точенето на меча.

— Надявах се и Бяс да дойде — каза Бейн.

— Е… знаеш какво мисли за този двубой.

— Знам. Мисли, че ще умра. Греши.

— И преди му се е случвало. Както на всеки от нас. — Телорс погледна свещта на рафта, по която имаше равномерно разположени черти. — Остава по-малко от час до двубоя. Как се чувстваш?

— Добре съм.

Бейн седеше и разглеждаше стаята. Да, по нищо не приличаше на оръжейната в цирк „Орисес“… Ярки фрески украсяваха стените, имаше ниши, в които бяха сложени бюстове на най-великите бойци в историята на „Палантес“. Огледа бюстовете и попита:

— Защо няма бюст на Бяс?

— Махнали са го, след като Бяс се опозори като гладиатор.

Бейн се облегна удобно. Лесно прогонваше всякакви грижи и тревоги от ума си преди двубоите, но не и днес. В главата му се преплитаха мисли и спомени, отвличаха вниманието му.

Ако умреше днес, кой щеше да скърби? Някогашният му приятел Бануин го бе изоставил, баща му не бе пожелал да го приеме като свой син, а сега Бяс дори не бе дошъл да гледа как ще се справи с най-тежкото изпитание. Погледна Телорс, който му беше симпатичен, но не се бяха сприятелили. Ако извлечаха трупа му от арената след малко, Телорс щеше да вдигне рамене, да се върне във вилата, да пийне в негова памет, да каже някоя и друга добра дума за него — и щеше да продължи по пътя си.

Изведнъж се почувства съвсем сам и страхът се възползва от това, за да покълне в душата му. „Какво направих с живота си? Какво постигнах?“ Завъртя глава. Не биваше да си позволява такива мисли преди двубой до смърт. Стана, взе от масата кожена манерка и счупи восъчния печат, за да извади тапата. Всеки гладиатор си приготвяше сам питиета и запечатваше съдовете, иначе някой противник можеше да му сипе опиат преди двубоя. Вдигна манерката към устата си и започна да пие на големи глътки. Плодовият сок се плъзгаше в гърлото му като коприна.

— Не прекалявай — спря го Телорс. — Не бива да ти се подува коремът.

Бейн се върна на скамейката. През нощта му се бе явила Моригу. Събуди го шумоленето на листа и клатушкането на клони от вятъра. Надигна се и видя, че леглото му е насред малка поляна в дъбова гора. Моригу седеше на един пън.

— Копринени чаршафи — каза тя. — Колко си забогатял…

Черен гарван прелетя над леглото и кацна на клон до нея.

— Какво искаш от мен? — попита Бейн.

— Като знам в каква глупост си се забъркал, май е по-уместно аз да попитам какво искаш от мен.

Бейн вдиша дълбоко. Усещаше хладната свежест откъм планините.

— Само едно желание бих изрекъл пред тебе. Да спасиш Лия. Вече не искам нищо. Утре или ще победя, или ще умра.

— Да, да, не можа да спасиш своята любима. И това го има в живота, Бейн. А за себе си не помисли ли? Ако ме помолиш, ще ти дам силата и бързината, от които се нуждаеш за победата над Волтан.

— Имам ги.

— Напротив. Вани ти каза истината. Волтан е по-едър, по-силен и по-бърз от тебе. И много по-опасен. Помоли ме!

— Няма!

— Гордостта ли те възпира?

Той поумува.

— Може би. Но освен това не искам да се възползвам от магия срещу него. Не ми е нужна помощ. Ще бъдем наравно в двубоя.

— Какво благородство… Нима се заблуждаваш дори за миг, че Волтан би постъпил така на твое място?

— Не е моя грижа какво би направил Волтан или какво не би направил. Искам разплата за смъртта на Лия, искам и той да знае защо умира.

— Бейн, а какво ще постигнеш със смъртта му? Да не мислиш, че това ще го трогне накрая? Да не се залъгваш, че можеш да пробудиш угризения у него?

Бейн завъртя глава.

— Не го правя заради него. Правя го за себе си. Когато го убия, ще намеря покой.

— Ясно… Всичко се върти около Бейн. Не е заради Лия или злините на Волтан. Всичко е заради Бейн.

— Ами да, заради мен е — каза той сърдито. — Защо пък не? Кой се е бил на моя страна досега? Винаги бях сам. Обичах майка си и тя като че ли ме обичаше, докато бях дете. Но щом поотраснах, с всеки поглед тя виждаше в мен Конавар. Отблъсна ме. — Смехът му прозвуча кухо в собствените му уши и накара гарвана да плесне с криле. — Къде са моите приятели и любими? Мислех си, че имам поне един приятел, а той ме изостави, когато му казаха, че умирам. Да, наистина всичко е заради Бейн. Ако умра утре, кой ще жали за мен?

— Да, кой ли? — каза Моригу. — Е, щом не съм нужна, няма да ти губя времето. Върни се в леглото, боецо. Спи…

Чудноват сън, който несъмнено се дължеше на страховете му, но още го глождеше.

— Време е да се разкършиш — напомни Телорс.

Двама войници с посребрени брони влязоха в Оръжейната и единият каза на Бейн:

— Императорът заповяда да се явиш при него.

— Това време му е необходимо да се подготви за двубоя — възрази Телорс.

— Ще дойдеш с нас — отсече вторият, без да поглежда към Телорс.

Бейн облече риза от черна коприна и тръгна с двамата от императорската гвардия по подземните коридори. Качиха се по стълбата на втория етаж. Щом излязоха навън, той видя препълнените трибуни на стадиона — редица над редица скамейки, по които бяха насядали граждани в очакване на следобедното забавление. Стадионът на цирк „Палантес“ побираше почти трийсет хиляди зрители, но имаше и стотици правостоящи по пътеките между скамейките.

— Голяма тълпа — отбеляза първият войник.

— Само не се възгордявай — каза вторият на Бейн. — Повечето са дошли да зяпат как ще изгори Забулената. Май се питат дали няма да направи някакво чудо и да отлети в небесата. — Изсмя се грубо. — Да бе, непременно.

— Нали уж всички поклонници на Култа бяха освободени? — озадачено попита Бейн.

— Без нея. Тя ще изгори до Наладемус. Питам се какво ли ще имат да си кажат, докато ги връзват на кладата?

Продължиха към третия етаж, стигнаха до охранявания вход на Императорската ложа и пуснаха Бейн да влезе.

Джасарай беше сам. Носеше дълга бяла тога и пурпурно наметало. Широка сламена шапка пазеше лицето му от слънчевите лъчи.

— Седни до мен, момчето ми — каза императорът.

— Благодаря, ваше величество, но трябва да се подготвя за двубоя.

— Всичко с времето си — безпрекословно каза императорът.

В края на арената се появи тръбач, прозвуча висок протяжен тон. През западната порта излезе боец с меч и тръгна по пясъка. Тълпата го посрещна със злобни крясъци и освиркване. Бейн се взря надолу и едва повярва на очите си.

Гладиаторът беше Волтан.

— Трябва да изляза на арената, ваше величество!

— Чакай! — заповяда Джасарай.

— Но нали аз ще се бия с него?! Обещахте ми!

— Обещах, младежо. Спазвам обещанията си. Но не съм ти обещавал да си първият, който ще се бие с него.

Отвориха източната порта и още един боец тръгна по пясъка — гол над кожената препаска около кръста. Извади червена кърпа изпод широкия си колан и я върза на бръснатата си глава.

Беше Бяс.

Бейн не проумяваше какво се случва.

— Защо? — прошепна той.

— И аз си задавах този въпрос, когато чух молбата на Бяс — каза Джасарай. — Още в онази нощ с тигъра. Нали тогава ви казах, че можете да поискате всичко от мен? Бяс се забави малко, когато ти излезе, и помоли той да излезе пръв в двубой срещу Волтан. А на другия ден и ти дойде при мен. Така научих отговора. Убеден съм, че и ти го знаеш.

На Бейн му призляваше. Наведе се напред и впи пръсти в парапета на ложата. Да, знаеше. Бяс правеше това заради него. Казаното от стария гладиатор се изписа отново в ума му като огнени букви: „Ти не си имал баща, а аз нямах син. Струва ми се, че поне мъничко запълнихме взаимно тези празноти в живота си. И като всеки баща аз не искам да видя безсмислената смърт на сина си.“

Бейн тънеше в срам, сякаш се давеше. Себичната му жажда да си отмъсти бе застрашила живота на единствения човек, който бе станал негов истински приятел. Умът му едва издържаше немислимия ужас, детинското озлобление и самосъжалението губеха смисъл и се разпиляваха заедно с чувството, че е отритнат от всички, със самотата, обидите и разочарованията. Всичко беше толкова нищожно пред саможертвата на Бяс, който знаеше, че Бейн не може да победи Волтан. Знаеше и че въпреки възрастта си ще успее да изтощи противника, може би дори да го рани преди двубоя с Бейн — и даваше на младия си възпитаник по-голям шанс да доживее края на този ден.

— Не исках това… — изпъшка Бейн.

— Не бих очаквал от тебе да си го искал — отвърна Джасарай. — Но неговият жест е величав.

В гласа му звучеше гордост и изумление — дори да разбираше доблестта на Бяс, може би не успяваше да вникне в подбудите му.

Императорът стана и размаха сламената шапка. Свирачът наду тръбата отново и двамата бойци се поздравиха, като докоснаха върховете на мечовете си. Започнаха да се дебнат. Волтан нападна пръв със страховита пъргавина, но Бяс посрещна удара, мечът му се стрелна и принуди противника да отскочи. Тълпата се смълча, вторачена в схватката. Малцина сред тези трийсет хиляди зрители можеха да оценят майсторството, което виждаха, но никой не се съмняваше, че гледа сблъсък на изключителни бойци. Предчувстваха, че този епичен двубой ще остане в историята и че през идните години ще разказват на деца и внуци как Волтан и Бяс излезли на арената в цирк „Палантес“, за да се бият до смърт.

Бейн гледаше, разкъсван между смайването и влудяващия страх. Призна правотата на Бяс. Не би могъл да победи Волтан. Бързината на грамадния мъж беше недоловима за окото. Всяка негова стъпка беше съвършена, във всеки миг запазваше равновесие, дори когато се хвърляше в атака или се бранеше отчаяно. Скоростта на ударите, които двамата си разменяха, беше почти нечовешка, а двубоят приличаше на танц. Бейн не смееше да мигне, задъхваше се. Устата му пресъхна, кокалчетата на юмруците му белееха върху парапета. Каквото и да се случеше днес, той знаеше, че саможертвата на Бяс ще го преобрази. Нямаше повече да мрънка колко несправедлив е животът. В този горещ следобед му бе поднесен дар, който заличаваше всички досегашни обиди.

Волтан успя да плъзне върха на меча си по гърдите на Бяс, чието пъшкане остана нечуто в гръмотевичния рев на зрителите. Волтан се метна напред да довърши противника. Старият гладиатор изви тялото си встрани и острието му посрещна нападателя. Волтан отстъпи светкавично, но мечът на Бяс сряза кожата над десния му хълбок.

Двамата закръжиха по-предпазливо по арената. Раната на Бяс беше под дясната ключица и кръвта се стичаше по гърдите му. Волтан също кървеше силно, кожената му препаска потъмня, червена струя плъзна по бедрото му. Двамата пак скъсиха разстоянието, остриетата се заблъскаха със звън. Неочаквано Волтан улучи слепоочието на Бяс с ляво кроше и той залитна, но отби замаха с меча, който щеше да го изкорми. Продължиха да кръжат по пясъка и да се дебнат.

Двубоят вече не изглеждаше толкова яростно свиреп, всеки търсеше някаква пролука в защитата на другия. Но напрежението не спадаше и тълпата беше неестествено тиха. За Бейн ходът на времето сякаш ставаше все по-муден. Взираше се във Волтан, търсеше някаква слабост, някакъв издайнически признак, от който Бяс би могъл да се възползва. Не откриваше нищо. Волтан беше най-близкият до съвършенството боец, когото бе виждал.

А Бяс се уморяваше. Въпреки издръжливостта, която дължеше на безбройните часове упражнения и тичане, възрастта започваше да му тежи. Волтан също забелязваше това и двубоят незабележимо се превръщаше в игра на котка и мишка. Волтан отби внезапен мушкащ удар и с контраатаката нанесе плитка рана в рамото на Бяс. При следващия си опит да нападне Бяс залитна и Волтан щеше да го прободе в окото, но Бяс се хвърли встрани и мечът само закачи слепоочието му. Сега и по лицето на по-възрастния мъж имаше кръв.

Волтан направи лъжливо движение и мечът му литна към сърцето на Бяс, който го пресрещна със своя и с обратен замах улучи левия му бицепс. Изведнъж двубоят се ускори отново, двамата мушкаха и сечаха, отбиваха и се отдръпваха. Бейн знаеше, че Волтан се стреми да изтощи Бяс. И успяваше. Дясната ръка на Бяс не въртеше меча със същата бързина и острието на Волтан намери лявото му рамо. Бяс отстъпи. Бейн виждаше как гръдният му кош се издува и свива от усилията да поеме достатъчно въздух. А Волтан въпреки обилното кървене поне наглед оставаше бодър.

Хора се раздвижиха на трибуните вдясно от Императорската ложа и Бейн погледна натам. Телорс се провираше между плътно насядалите зрители; прескочи една ниска преграда, измъкна обшита с кожа палка от ръката на изненадан мъж с тъпан, опря големия тъпан на стената и започна да отбива бавен ритъм, който се разнесе над стадиона като ехо на гръмотевици.

Щом чуха първите удари, двамата бойци долу на пясъка спряха.

 

 

Волтан беше по-уморен, отколкото изглеждаше. От години беше командир на Рицарите, но за двубоите на арената бяха необходими особени упражнения, с които не се бе занимавал отдавна. Усещаше ръката си с меча твърде тежка. Но умората пречеше още повече на противника му и Волтан поне щеше да се порадва на смъртта му. Открай време се питаше колко добър боец всъщност е Бяс. Сега знаеше и беше доволен, че не са се срещнали по-рано на арената. Дори на тази възраст Бяс го изненадваше с мълниеносните си реакции и бързината на контраатаките.

В ранния следобед слънцето напичаше, въздухът трептеше над нагорещения пясък. Волтан обикаляше около остарелия гладиатор.

— Какво те прихвана, че излезе да се биеш с мен?

Не чу отговор.

— Нямаш ли сили да говориш, старче? — присмя се Волтан.

Бяс само се усмихна. Ядосаният Волтан нападна. Бяс отби удара. Волтан замахна с лявата ръка. Бяс се изви встрани и неговият ляв юмрук се заби в челюстта на Волтан, който също се изви и мечът на Бяс само изсъска във въздуха пред тялото му. Бяс опита да се възползва от уязвимостта му в този миг, но Волтан отби удара към гърдите си и щеше да прободе противника в корема, но върхът на меча му срещна голямата тока на колана.

— Късметлия си ти, късметлия — подхвърли Волтан, за да разсее Бяс.

Старият боец обаче си оставаше съсредоточен и не прахоса време да му отговори. Само че движенията му издаваха колко близо е до изтощението.

— Не ти останаха много сили — каза Волтан. — Как се чувстваш пред прага на смъртта?

Отново нито дума от устата на Бяс и Волтан започна да се ядосва. Винаги успяваше да проникне с подигравки през хладнокръвието на противниците, да ги подтикне към безразсъдство или нехайство, да отвлече вниманието им. Но Бяс не беше податлив като другите. Волтан все едно се биеше срещу статуя от плът, срещу същество, лишено от чувства.

Все пак знаеше, че печели надмощие. Имаше нужда само от още малко време. Докато се дебнеха, забеляза как върхът на меча в ръката на Бяс е малко по-ниско, сякаш е станал по-тежък. Старият гладиатор вече дишаше тежко.

— Може би се нуждаеш от кратък отдих — подхвърли Волтан. — Дръпни се, поеми си дъх.

Нападна още преди да изрече последните думи и малко оставаше да свари Бяс неподготвен — мечът му се промъкна покрай меча на Бяс, отскочи от ребрата му и сцепи кожата. Бяс се завъртя на пета и Волтан също не можа да отбие добре меча, който сряза рамото му още веднъж. Метна се назад. Бяс не продължи атаката и Волтан се ухили — старецът най-после бе останал без сили.

И тогава задумка тъпанът. Волтан примигна и огледа трибуните, вторачи се в чернобрадия Телорс.

Зрителите знаеха легендата за Бяс и започнаха да пляскат в такт с бумтящите звуци. Волтан пак съсредоточи вниманието си върху противника си — сега той стоеше по-изпъчено и в тъмните му очи имаше блясък вместо безнадеждността на изтощението. Волтан изруга. Разправата с дъртака щеше да се проточи.

Бяс вдиша дълбоко и пристъпи към него.

— Кара ти изпраща сърдечни поздрави — каза тихо с топлотата на близък приятел.

Волтан се вцепени за недоловим миг. И Бяс го връхлетя. Волтан понечи да пресрещне удара, но мечът на Бяс се вряза в корема му и нагоре, разпори белия дроб и щръкна от гърба. Волтан провисна, изтърва оръжието си и главата му се опря в рамото на мъжа, който го бе убил.

— Ама че… хитрост — прошепна той.

— Ти ме принуди, момко — отвърна Бяс и го бутна да се просне на пясъка.

Зрителите ръкопляскаха неистово, виковете им разтърсваха стадиона.

— Май се… радват да видят… как умирам — задъхваше се Волтан. Усмихна се насила. — Трябва… да ти зашият… раните по-скоро.

— Ще почакам — каза Бяс.

Волтан помълча. Не усещаше болка. Унасяше се в странен покой.

— Кара… знае ли… за мен?

— Не. И няма да научи. Но тя е чудесна млада жена — силна, смела и вярна. Всеки баща може да се гордее с такава дъщеря.

— И аз щях… да се гордея… ако знаех.

Главата на Волтан се килна встрани; той виждаше двата стълба за екзекуцията, които стърчаха като шипове от купчините залети с масло клони.

— Тя ми прости… — прошепна той.

Бяс не го чу.

 

 

Бяс се изправи до мъртвия Волтан, вдигна меча си в поздрав към императора и после тръгна през арената сред гръмовните приветствия на тълпата. Притичаха роби, хванаха трупа за стъпалата и го повлякоха по пясъка…

В отсрещния край на арената се появи малък отряд войници, водеха двама затворници. Пръв беше Наладемус. Щом видя стълбовете, той започна да се дърпа, хвърли се по лице на пясъка. Войниците го вдигнаха насила и го повлякоха към кладите. Той пищеше и виеше. Зрителите отвръщаха с гръмък присмех.

Зад него беше Забулената, дребничка и стройна, платът на синята й дълга дреха лъщеше просмукан с масло. Двама войници я държаха за голите ръце, но тя не се боричкаше, а вървеше с вирната под булото глава.

— Изгорете ги! Изгорете ги! Изгорете ги! — крещеше тълпата.

— Според мен е редно — започна Джасарай — да изпълня друго твое желание, защото Бяс ти отне шанса за отмъщение. Каквото поискаш, ще ти го дам. Може би земите на Волтан или други имоти? Или няколко сандъка злато?

Бейн не откъсваше поглед от арената.

— Ще взема нея — промълви тихо. — Подарете ми нейния живот.

— Какво? Познаваш ли я?

— Не.

— Помисли добре, Бейн. Тя е сърцето на този Култ и ако я помилвам, хората ще се разбунтуват.

— Ваше величество, нали казахте, че каквото поискам, ще ми го дадете? — напомни Бейн.

Джасарай леко се намръщи.

— Бейн, все още съм твой приятел. Дружбата с един император е ценна. Ако упорстваш, ще станеш мой враг и за тебе не би имало място нито в Каменград, нито другаде в империята. За какво ти е да ме превръщаш в свой враг заради жена, която дори не познаваш?

Бейн се взираше в Забулената и слушаше врявата на стадиона. Наладемус още пищеше и се противеше на войниците, а тя стоеше с изопнати рамене, отчуждена от всичко и горда, сякаш подигравките не я засягаха.

— Тя е храбра — каза накрая. — При цялото ми уважение към вас, ваше величество, мисля, че нейният живот е много по-ценен от вашата дружба.

Джасарай стана и отиде до парапета. Долу войниците чакаха знак от него. Той посочи жената и поиска с жест да я изведат напред. Изви глава към Бейн все така спокойно, но гневът кипеше в очите му.

— Слез да си вземеш наградата. Имаш два дни да напуснеш Каменград. Не се връщай никога.

Бейн се поклони и излезе от ложата.

На арената издърпаха пищящия Наладемус до стълба на кладата. Бейн изтича по стъпалата между скамейките, прехвърли се през парапета на стадиона и скочи от височина дванайсет стъпки на пясъка. Изтича при войниците, които държаха жената.

— Императорът я освободи.

Те погледнаха към високата леко прегърбена фигура в ложата. Джасарай кимна отсечено и те веднага пуснаха ръцете на Забулената.

Прозвуча тръба и наръчите клони под Наладемус пламнаха. Страшните му викове би трябвало да будят съжаление, но хората на стадиона дюдюкаха и крещяха обиди. Забулената се обърна към страдащия мъж и вдигна ръка. Обреченият жрец погледна през виещите се струи дим към крехката жена в синьо. Писъците му секнаха и той облегна глава на стълба. Гъстият пушек го скри.

— Какво направи? — прошепна Бейн.

— Избавих го от болката — отвърна жената.

Тълпата вече не можеше да се наслаждава на страданията на Наладемус и мнозина се разкрещяха, че Забулената трябва да умре. Бейн я поведе за ръка към Оръжейната. От просмуканата с масло за лампи дреха се разнасяше силна сладникава миризма. Жената вървеше безмълвно до него. Зрителите се убедиха, че тя няма да бъде изгорена, и воят на стадиона се засили оглушително. Някакви хора на западната трибуна се сбиха. Натам се втурнаха войници, за да ги усмирят. Зрители започнаха да къртят скамейки, някой хвърли възглавница към Императорската ложа. Все повече войници нахълтваха на трибуните. Бейн отвори вратата и издърпа Забулената в Оръжейната.

Там седеше Бяс, един хирург зашиваше раните му. Лицето на стария боец сивееше, той притискаше към гърдите си окървавена кърпа. Забулената отиде при него, взе кърпата от ръката му и я пусна на пода, после докосна с малката си длан кървящата рана на гърдите му. Раната се затвори мигновено. Хирургът гледаше стъписано, дори смаяно. Жената докосна поред срязаната кожа на слепоочието на Бяс и разсечените мускули на рамото. Пред погледа на Бейн лицето на Бяс си върна нормалния цвят.

— Благодаря ти — каза Бяс и целуна ръката й.

— И аз ти благодаря, Вани — каза Забулената. — Защото ако не беше твоята саможертва, щяха да ме изгорят.

После се обърна бавно към Бейн и вдигна булото си.

Той ахна и едва не падна.

— Милостиви небеса! — прошепна Бейн. Ръцете и краката му се разтрепериха и той се тръшна на скамейката до стената.

Забулената беше Лия.

 

 

Вратата се отвори с трясък и Телорс влезе забързано, последван от Бракус.

— Започнаха размирици! Пред изходите са се струпали тълпи. Крещят, че тя трябва да умре. А войниците получиха заповед да се изтеглят от стадиона.

Бяс стана и посегна към меча си.

— Не са ви нужни оръжия — спря го Лия. — Доверете ми се!

Той се поколеба, после се взря в отпуснатия на скамейката Бейн.

— Добре ли си, момко?

Бейн не го погледна, беше се вторачил в младата жена с лъсналата от масло дреха.

— Видях те да умираш. Видях как мечът се забива в сърцето ти.

Лия седна до него и хвана ръката му.

— Помня как Волтан заби меча си в мен, после отворих очи в една каруца. Хирургът Ралис седеше до мен. След това в паметта ми остана лицето на старица с воал. Това беше сън. Вървяхме в неописуемо прекрасна гора. Там имаше още някой — сияеща фигура, чието лице не можех да зърна. Това същество на светлината протегна ръка и докосна раната над сърцето ми. Раната заздравя и усетих как нещо се влива във вените ми. Стори ми се, че целият ми живот е бил пресъхнал кладенец, но водата на живота бликна отново в мен. После се събудих в дома на Ралис и той каза, че старицата дошла в Дома на мъртвите да ме спаси.

— Защо не дойде при мен? — попита Бейн и стисна ръката й.

— Ралис ми каза, че си убит. След два дни се качих на кораб, който отплава към Гориаса. Чух отново да говорят за тебе като убиец на арената, който пролива кръвта на мнозина. Пътищата ни се раздалечиха, Бейн. Когато видях смъртта на баща ми, пожелах да сложа край на насилието. А когато ти видя меча да ме пронизва, поиска кръв, отмъщение и смърт.

— Обичам те — каза просълзеният Бейн. — Мисля за тебе всеки ден, откакто те срещнах.

— И аз те обичам. Нищо няма да промени това.

— Няма ли да дойдеш с мен в планините, както искахме тогава?

Тя не отговори веднага и по мълчанието й Бейн разбра, че я е загубил за втори път.

— Не мога да бъда съпруга на мъж, оплискан с кръв. Ще продължа делото си. Не в Каменград — друга ще заеме мястото ми. Но аз ще пътешествам и ще проповядвам. Ще намеря копнеещи за духа хора и ще споделя с тях радостта, която открих.

— Опитах се да те спася — промълви Бейн. — Но тогава не бях достатъчно силен.

— Ти ме спаси — прошепна Лия. — Съжалявам, Бейн. Съжалявам и двама ни.

Тя го прегърна, той я притисна до себе си и я целуна по бузата.

— Къде ще отидеш?

— В далечния север. В Белите планини има едно племе. Ще отида при тях с истината за Извора.

— Чувал съм за онова място — обади се Бракус. — Дори варс не припарват там. Племената в Белите планини са свирепи. Някои твърдят, че изяждали сърцата на враговете си.

Лия се усмихна.

— Значи имат огромна нужда от словата, с които ще отида при тях.

Тя тръгна към вратата.

— Тълпата ще те разкъса — предупреди я Телорс. — Нека те придружим.

Лия завъртя глава.

— Никой няма да ме види и никой няма да ми стори зло. Поне няма да е тук и сега. Бъдете благословени от Извора.

И излезе.

 

 

Бейн не помръдваше. В главата му цареше пълна бъркотия. Повече от две години едно-единствено желание го бе тласкало напред — да отмъсти за смъртта на Лия. Беше се подготвял усърдно, отказвал си беше всички удоволствия на младостта. Не бе прекрачвал прага на бардака в цирк „Окциан“, не ходеше на буйните увеселения, организирани от цирка. Получаваше покани и от свободни, и от омъжени жени да ги навести в домовете им, но отказваше учтиво. Всяка нощ преди сън си представяше лицето на Волтан и деня, когато ще накаже убиеца.

А сега седеше в притихналата Оръжейна и се взираше в мраморния под.

Бяс седна до него и обви с ръка раменете му.

— Кажи нещо, момко.

— Трябва да се махнем преди тълпата да изтърбуши всичко — намеси се Телорс. — Бейн, щом Забулената им се изплъзна, може би ще поискат да се разправят с тебе. Нали те видяха да я отвеждаш от арената?

— Облечи се — кротко настоя Бяс. — Ще се приберем във вилата и там ще поговорим. Хайде!

Дръпна го да стане. Все още замаян, Бейн свали кожената препаска и предпазниците, обу черен кожен панталон и облече синя вълнена туника със сребърна бродерия. Препаса меча, преди да излезе с Бракус, Телорс и Бяс. Хирургът, който бе дошъл да зашие раните на Бяс, го хвана за ръката и прошепна:

— Коя от богините е тя?

Бяс се дръпна и догони другите. Излязоха на опустелия стадион и тръгнаха по широкия коридор към източния изход, който беше широко отворен и Бейн виждаше огромното гъмжило навън. Бракус вървеше отпред с Телорс и Бяс от двете си страни. Тримата бяха като жив щит пред Бейн, но някой в тълпата кресна:

— Ето го! Този дивак я освободи!

Гъмжилото се люшна около тях. Някой бутна Бракус и той повали наглеца с юмрук. Всичко можеше да завърши много зле, но Бяс вдигна ръце във въздуха и извика:

— Тишина!

Всички се подчиниха на властния му глас. Той изчака врявата да стихне и каза високо:

— Императорът помилва Забулената. Тя вече не е тук. Никой от нас не знае къде отиде. Сега ни пуснете да минем.

И тръгна напред. Хората се отдръпваха. Зад него Бракус, Телорс и Бейн минаха през тълпата, прекосиха площада и спряха голяма колесница, теглена от два коня. Докато се качваше, Бейн зърна жена със светлосиня роба, която вървеше сред минувачите. Никой не я забелязваше, никой не я поглеждаше. Тя го видя, махна му с ръка, отиде на отсрещната страна и свърна в близката пресечка.

След половин час колесницата стигна до вилата. Пред портата чакаха Персис Албитан и Норуин. Бейн, Бяс и Телорс слязоха. Бракус се наведе от седалката и каза:

— Интересен ден беше. — Телорс прихна и стисна ръката му. — Надявам се да видя и двама ви на празненството по случай рождения ми ден.

И махна на кочияша да продължи по пътя.

— Свестен мъж е той — каза Телорс на Бейн. — Радвам се, че няма да се биеш с него.

Бейн не отговори, а тръгна към вилата. Персис се опита да подхване разговор, но Бейн го подмина и се качи в стаята си, застана пред прозореца и се вторачи в залива.

Бяс дойде след няколко минути и каза тихо:

— Не беше напразно. Ако ти не бе дошъл в Каменград, тя щеше да умре. Две години те измъчваха угризения, че не ти е стигнала силата да я спасиш. Но днес я спаси.

Бейн се обърна.

— Приятелю, тя благодари на тебе. И беше права. Аз я спасих само защото императорът ми даде право на друго желание. Ако Волтан те бе убил, аз щях да се бия с него и тя щеше да умре. Моята жажда за мъст щеше да я погуби, а аз дори нямаше да разбера.

— Това обаче не се случи — напомни Бяс. — Бейн, ти си човек като всеки друг, принуден си да избираш и да живееш с последствията от избора си. Чух как тя ти каза, че пътищата ви са се раздалечили. Да, всички ние — гладиаторите, можем да бъдем укорени за онези, които сме убили за слава, за забавление на тълпата, за пари. Но и мъжете, срещу които се бием, се стремят към същото и излизат срещу нас на арената по своя воля. Никой от нас не го прави със злоба и омраза. Не ти си накарал Волтан да промени живота ти, като нападне скъпи за тебе хора. Сам е решил да извърши тази злина. Всеки герой, който някога е стъпвал по тази земя, би разбрал твоите постъпки след това. — Бяс въздъхна и седна на леглото. — Знаеш ли, слушал съм поклонници на Култа и думите им често ми допадаха. Дори вярвам във висшата сила, за която говорят. В душата ми няма място за омраза и съм готов да протегна дружески ръка на всеки срещнат, както те ни увещават. Но ако в дома ми нахълтат хора и се опитат да сторят зло на Кара или на слугите, ще съсека натрапниците, без да ми мигне окото. А ако бях на твое място в Ация, щях да пребродя целия свят, за да намеря онзи, който е убил любимата ми. Смъкни този товар от раменете си, момче! Момичето е живо. Всички сме живи.

— Благодаря на боговете за това — отвърна Бейн. — С цялата си душа. — Взря се в очите на Бяс и добави: — Никога няма да забравя какво направи за мен. Този спомен ще остане жив в сърцето ми завинаги.

— Значи не се сърдиш, че те лиших от отмъщението?

— Да се сърдя ли?! Изобщо не ми хрумва! Докато гледах вашия двубой, най-после разбрах какво се опитваше да ми втълпиш толкова упорито. И ти, и той сте различни от останалите. Не бях виждал такова изострено внимание, такава мощ. Аз щях да умра на арената. Вече съм убеден в това. Никога няма да постигна такова майсторство.

— Не си прав — възрази Бяс. — Сега си на… колко? Деветнайсет? Тепърва ще навлизаш в разцвета си. След пет-шест години ще си по-страшен боец и от двама ни. — Неочаквано прихна. — Всички млади гладиатори трябва да се радват, че Бейн вече не е един от тях. Мислил ли си какво ще правиш занапред? Има какви ли не търговски начинания, в които можеш да вложиш богатството си. Можеш да станеш ленив дебелак.

— Връщам се в родината си — каза Бейн. — Императорът ми даде два дни да напусна Каменград.

— Е, такава е благодарността на властниците…

Бейн сви рамене.

— Той е бездушен човек, какво друго да очаквам от него? Ще се върна в Кайр Друаг. Копнея да видя планините, да усетя тревата под босите си крака. Защо не дойдеш с мен? Тъкмо ще ме научиш как да се справям със стопанство.

— Може и да те навестя някога, но Кара ще се омъжи след четири месеца и искам да съм на сватбата й. Искам да видя как расте мой внук. Дано е момче. Момичетата са същинско чудо, но ми се ще да има и малко разнообразие в живота ми. — Старият гладиатор се изправи и прегърна Бейн. — Знаеш ли, може би трябва да отидеш при баща си и да се сдобриш с него.

За пръв път Бейн го целуна по бузата и се отдръпна.

— Нямам баща. Ако можех да избирам, щеше да си ти.

— Радвам се да чуя това и съм ти благодарен. Но преди да се размекнем, хайде да слезем при останалите и да хапнем. Прегладнях.

— Още един въпрос — спря го Бейн. — Ще се напиеш ли тази вечер?

Бяс се засмя.

— Вероятно. Не ми харесва да убивам… дори твари като Волтан.

— Тогава да се напием заедно. Можем да си дърдорим за звезди и духове, да бръщолевим за смисъла на живота.

— Звучи много противно. Да го направим — каза Бяс.

 

 

Снежни вихрушки се носеха над полето. Младият друид бе клекнал до един побит камък, гледаше как вятърът разпръсква искри от малкия огън и трепереше и от студ, и от тежестта на провала. За четвърти път през последните шест месеца се опитваше да освободи призраците от Когдънското поле. И те отново не го послушаха, а продължиха своята безсмислена свирепа битка.

Постара се да вразуми сянката на Валанус, като му напомни, че истинската битка е била посред бял ден, а сега само луната огрява полесражението. Валанус се разсмя и посочи небето.

— Ето го ослепителното светило. И небето синее. Нямам време за глупости, демоне. Още една атака, момчета, и победата е наша!

Вятърът отслабна и треперещият Бануин добави още съчки в гаснещия огън. Надигнаха се пламъчета и той протегна ръце към мимолетната топлина.

Кралят му бе разрешил да опита за последен път и му бе дал три седмици. А той се беше провалил. Утре трябваше да се върне в Старите дъбове, както бе обещал.

— Загрижен съм за тези души — бе казал Конавар, — но ще ти кажа откровено, че съм по-загрижен за живите. Сведенията за войските на Джасарай, които получаваме от теб, са жизненоважни. Бануин, никой друг няма твоята дарба. Ти си Очите на риганте.

Всичко това беше вярно, но мисълта за призраците на Когдънското поле оставаше като забит кинжал в душата на Бануин. Земята отчаяно жадуваше да се отърси от това клане, повтарящо се всяка нощ. На тази равнина отдавна не никнеше трева. И един бурен не се виждаше по мъртвата кафява пръст. Бануин надникна иззад камъка. Призраците още се сражаваха на заснеженото поле. Отчаянието го погълна.

Армиите на Каменград се събираха отвъд морето, а четири Пантери, които наброяваха дванайсет хиляди войници, вече се бяха разположили в земите на племето сени. Мнозина мъже от племето се присъединиха към тях като съгледвачи в похода, който всички очакваха през пролетта — настъпление първо в земите на норвиите, после и в земите на риганте. Щеше да има още битки, още души щяха да продължат нескончаемия сблъсък, който изсмукваше духа от земята.

— Трябва да намеря начин… — каза Бануин на глас.

Брат Слънцеднев все повтаряше, че истината е сила сама по себе си, но тези войнствени призраци не желаеха да чуят истината, казана им от Бануин. „Какво друго да направя?“

— Моригу! — кресна той. — Къде си?

Не чу отговор, но вятърът разпръсна още искри. Бануин се загърна унило в дебелото наметало от овчи кожи. Спомни си първия път, когато беше тук с Бейн. Оттогава сякаш се бе изнизала цяла вечност — друго време в друг свят. Тогава се бе устремил към мечтата си и му беше леко на душата, беше изпълнен с надежди.

Бейн му липсваше и сега Бануин съжаляваше горчиво, че не го бе потърсил в Каменград и не го бе помолил за прошка, че го е изоставил. Бейн се бе върнал в планините, но Бануин още не бе отишъл при него. Някогашният му приятел се беше прибрал богат и бе купил земя край Нарианската гора на двайсет мили югозападно от Трите потока. Беше я купил евтино, защото наоколо имаше много бегълци от закона и главорези — предишните двама собственици бяха убити от тях. Конавар изпращаше отряди да прочистят гората, но тя беше твърде голяма и войниците не успяваха да намерят никого. Мнозина в Трите потока посрещнаха със смях новината, че Бейн иска тази земя, защото знаеха, че добитъкът му ще бъде откраднат, а къщата — ограбена.

Вече не се смееха. Той имаше най-добрата паша за добитъка и нямаше никакви разправии с грабители. „Сдушил се е с онези обесници“ — казваха хората и неприязънта им към Бейн само се засилваше. А той не се и опитваше да спечели ничии симпатии.

После малък отряд Морски разбойници слезе на сушата близо до Седемте върби. Събраха се мъже с оръжие, за да ги пресрещнат. Всички знаеха, че Бейн е забележителен боец, и пратиха при него пратеник на кон. Бейн му заповядал да се махне от неговата земя. „Когато ме нападнат бандити, дошли отвъд морето, ще ги избия. И няма да искам помощ от вас.“

Неприязънта избуя във враждебност и хората си напомняха как беше убил Форвар и двамата сродници на Фялок. „Той е бясно псе. Трябва да го прогоним.“

Дори отидоха при Брефар и настояха да не седи със скръстени ръце. Брефар се съгласи с тях, че Бейн е позор за племето, но напомни, че си плаща налозите навреме, а Конавар се нуждае и от тези пари, за да издържа армията.

— Не е нарушавал законите и плати кръвен откуп за онези, които уби след смъртта на майка си. Но ако решите да не му продавате зърно и сено за добитъка, припаси за работниците и подкови за конете, това си е ваше право.

Послушаха го и принудиха Бейн да си набавя всичко много по-скъпо от земите на паноните на север. Въпреки това стопанството му процъфтяваше. А когато болест в белите дробове натръшка половината стада на краля и докара мнозина фермери почти до просия, говедата на Бейн останаха здрави. Този път местните хора бяха принудени да купуват от него и цената беше много висока.

За Бануин най-тъжното в цялата тази история беше, че повечето от зложелателите на Бейн бяха добри и почтени хора. Просто го бяха намразили, защото не искаше да има нищо общо с тях… също както се бяха държали преди с Бануин. Бейн вече не помагаше на никого, не идваше на празници, не участваше в лов, не се присъединяваше към мъжете за военни учения. И хората не напразно смятаха, че ги презира.

Под натиска на семействата си повечето младежи, които се бяха наели на работа в неговото стопанство, решиха да напуснат. При Бейн се събираха прогонени нехранимайковци или бегълци от закона. Хора, които също като него не носеха наметала с цветовете на племето. Бейн вече обличаше само черно наметало без никаква украса. Нито веднъж не сложи на раменете си горна дреха със сините и зелени карета на риганте.

Бануин потрепери. Студът проникваше през ботушите и панталона му. Стана и затропа с крака, за да се сгрее. „Не бива да мразя зимата. Щом свърши тя, ще започне войната.“

Джасарай се подготвяше за настъпление от юг, крал Шард бе събрал повече от триста кораба в бойния си флот, за да поведе нашествие от север. Дните на кръвопролитие наближаваха. „А аз седя тук — сам се укори Бануин — и се тревожа за душите на загиналите в отдавнашна битка…“

— Моригу! — изкрещя отново.

Чу някакъв шум и се опита да види нещо в нощта. Кон стъпваше бавно в снега, ездачът се бе прегърбил на седлото, качулка покриваше главата му. Вкара коня си в каменния кръг и бутна качулката назад.

— Ама че си идиот — каза Бейн. — Още не си се научил как да накладеш огън.

Слезе от коня, взе закрепения зад седлото голям наръч сухи клони и го занесе при отсрещната страна на кръга, където един от грамадните камъни се бе пропукал и паднал. Подреди сръчно подпалки и клони, взе горяща съчка от огъня на Бануин и запали новия, който се разгоря бързо на завет. Бейн седна на земята и махна на Бануин да седне до него.

— И аз бих избрал това място — оправда се Бануин, — обаче оттук не се вижда битката, която изпълва душата ми с горест.

— И сега ли се сражават? — попита Бейн.

— Да.

— Кажи ми, когато свършат и са готови да започнат отначало.

— Защо?

— Ще ти помогна да освободиш душите им.

— Ти не си посветен в мистериите. Как ще ми помогнеш?

— Ти пък не знаеш как да говориш с бойци. А аз знам.

— Изпраща те Моригу, нали?

— Не позна. Майка ти дойде при мен и ме помоли да ти помогна. — Впи очи в очите на Бануин. — Ворна винаги е била моя приятелка. А аз помагам на приятелите си, когато ми е по силите.

Бануин се извърна.

— Съжалявам за това, което се случи в Ация.

— Ха, това е минало и забравено.

— Наистина ли? — обнадежди се Бануин.

— Не! — озъби му се Бануин. — Просто се опитвам да съм любезен. Сега ми обясни за тази битка на призраците.

— Какво има да ти обяснявам? Повтарят нескончаемо сражението на Когдънското поле, защото не разбират, че е приключило отдавна. Духовете им са в капан тук, уловени са в паяжина от омраза и насилие. Опитвам да разубедя Валанус. Той ме чува, но не ми вярва.

— А защо е важно да ти повярва?

— Заради земята, Бейн. И тя страда заедно с тях. Това място е изцедено от всякакъв живот и прилича на скверно петно, което се разраства. Трябва да сложим край на това. Мъртвите трябва да намерят покой.

— Защо пък да са по-добре от живите? — подсмихна се Бейн. — Ние можем ли да намерим покой?

— Още си озлобен…

Бейн се разсмя искрено.

— Не ме разбираш. Не съм какъвто ме познаваше някога. В Каменград намерих приятел — най-добрия приятел, който рискува живота си за мен. Това ме преобрази. Сега понасям всичко по-лесно. Все ми е едно, че за Конавар не съм никой или че риганте ме отхвърлят. Живея своя живот и не съм длъжен на никого.

— Като листо по вятъра — каза Бануин. — Свързан си с риганте.

Бейн завъртя глава.

— Свързан съм с двайсетината мъже, които работят при мен. И с приятелите, които ме подкрепяха — Ворна, Бяс и Телорс. Не ме е грижа дали всички останали ще се натръшкате и ще пукнете. Докъде стигна битката?

Бануин се озърна и потръпна.

— Сега е в разгара си. Ще продължава така около час и ще започнат отначало.

Бейн сложи още клони в разгорелия се огън. Бануин го гледаше крадешком. Косата му още беше дълга и от едното слепоочие се спускаше стегната плитка, но вече имаше и съвсем късо подкастрена златиста брада. А раменете му май бяха още по-могъщи.

— Научих от майка си, че Лия е жива и че си я спасил отново.

— Да, спасих я.

— Радвам се.

— Приятно ми е да го чуя.

— Бейн, моля те да не ме мразиш. Постъпих като недостоен страхливец, но вече се опитвам да живея така, че да изкупя вината си.

— Одеждите на друид ти подхождат. Казват, че си велик лечител и пророк. Това е чудесно. Не те мразя. Сериозно. За мен си само познат.

— Но преди бяхме приятели, нали?

— Не мисля, че сме били приятели. А и вече няма значение. Как е кралят? И до мен стигна вестта, че е имало още едно покушение срещу него.

— Двама панони го нападнали, когато излязъл на лов. Убили коня му, а него ранили. Раната не беше дълбока и я изцелих.

— Не мога да обвинявам паноните. Риганте са ги покорили.

— Повечето панони вярват на краля — възрази Бануин. — Както и повечето норвии и хората от по-малките племена под неговото знаме. Но винаги ще има и такива, които тъжат за отминалите времена.

Бейн се подхилваше.

— Онези времена ли, когато са били свободни да решават сами какво да правят и не са плащали налози на чужд крал?

— Не е чужд крал — не отстъпи Бануин. — И той е келтой, бори се да запази древните ни свободи и обичаи срещу страшна заплаха.

Бейн клатеше глава.

— А не е ли странно според тебе, че самата защита на нашите свободи и обичаи ги променя неузнаваемо? Гражданите на Каменград плащат налози. Келтоите никога не са го правили. Риганте, паноните и норвиите са прекосили морето преди векове, за да намерят земи без крале. Благоденствали са като свободни племена. Не са имали редовни армии. Когато ги застрашавали врагове, всеки мъж грабвал оръжие да брани тези земи. Нямало е бирници, нямало е и свещеници, а законите са били малко и всички са ги разбирали. Какви свободи са ни останали сега? Ако се опитам да подхвана такъв разговор в Трите потока, ще ме оковат във вериги като размирник.

— Без единството, което постигна Конавар, всички земи на племената щяха да са под безбожното иго на Каменград — натърти Бануин.

— Това май ще се случи бездруго някой ден — подхвърли Бейн.

— Не и докато Конавар е жив.

— Тогава дано живее дълго.

Двамата се смълчаха, всеки мислеше за своите грижи. От небето отново се посипаха нагъсто снежинки, съскаха в пламъците. Бейн вдигна качулката на наметалото си и се облегна на падналия камък. Бануин поддържаше огъня и от време на време поглеждаше към беззвучната битка. Тя наближаваше края си. Побутна Бейн, който се събуди мигновено.

— Дай ми ръка — каза Бануин и се намести до него.

— Защо?

— Ако ще ми помагаш с призраците, ти също трябва да си като тях. Дай ми ръка и ще освободя духа от тялото ти.

Бейн го послуша и го обля студен поток, сякаш се бе гмурнал в езеро посред зима. Потрепери, огледа се и видя, че стои гол до безплътния Бануин, който попита:

— Как искаш да бъдеш облечен?

Самият той носеше чисто бялата роба на друид.

— Всякак ли мога да изглеждам?

— Всякак.

— Тогава нека приличам на офицер от Каменград с позлатен нагръдник и шлем.

Още преди да довърши усети как доспехите го обгръщат, около кръста му се появи кожена препаска с бронзови плочки, имаше и бронзови предпазници на прасците.

— Къде ми е мечът? — учуди се той.

— Нима очакваш да имаш нужда от меч? — отвърна с въпрос Бануин.

 

 

Двете призрачни армии се строяваха на срещуположните възвишения. Бейн и Бануин вървяха през полето. Бейн погледна надолу — краката му не оставяха никакви следи в снега, не мръзнеше от зимния вятър. Духовете им стигнаха до безмълвните редици на армията на Каменград, които трепкаха под луната. Бейн се взираше слисан във войниците, които изглеждаха сякаш изваяни от мъгла. Чуваше приглушени заповеди:

— Трета Пантера — строй се! Походна колона в редици по седем!

Бавни удари на барабан заехтяха над полето. Бейн гледаше как войниците се престрояват в колона по седем. Двамата с Бануин продължиха нагоре по хълма. Призраците не ги поглеждаха, а продължаваха да се готвят за сражението.

Бейн доближи предната редица на трийсетина стъпки и спря. Извика силно:

— Апий, къде си?

Духовете най-после му обърнаха внимание, студените им погледи се впиваха в него.

— Апий! — повтори гръмогласно той и продължи: — Оранус, къде си? Обади се, Оранус!

В редицата се образува пролука и го доближи офицер — висок и красив, с изкусни гравюри по нагръдника, предпазниците и шлема.

— Този е Валанус — прошепна Бануин.

— Апий! — кресна Бейн.

— Кой си ти?

Офицерът застана пред него с изваден от ножницата меч.

— Аз съм Бейн, синът на крал Конавар.

— Глупости! Познавам Конавар. Той не е много по-голям от тебе.

— Апий! — изрева Бейн с все сила.

— Той не е тук! — изръмжа Валанус. — Сега ми кажи какво искаш и защо носиш бронята на наш офицер. Отговори ми или ще те съсека…

— А защо Апий не е тук? — дръзко го прекъсна Бейн. — Не сме ли на Когдънското поле? Апий не е ли следващият по старшинство офицер в твоята армия?

Обърканият Валанус не помръдваше.

— Няма го… — промърмори накрая.

— Няма го? — повтори като ехо Бейн. — Как тъй го няма? Битката още не е започнала.

— Риганте нападат! — изсъска Бануин до него.

Бейн не го погледна, взираше се във Валанус.

— Добре, а къде е Оранус? Той не е ли твой адютант? Къде е Оранус?

— Що за лукава измама е това? — извика гневно Валанус.

— Не е никаква измама — увери го Бейн и се обърна към Бануин. — Сега ме направи боец от риганте. Не се бави!

Доспехите на офицер изчезнаха тутакси, замениха ги лъскава ризница и развяващо се наметало на сини и зелени карета.

Бейн се завъртя към настъпващите риганте, изчака да го доближат и закрещя:

— Конавар! Нека се покаже Конавар! — Призраците забавиха напора си. — Фялок! Къде си? Бендегит Бран, искам да те видя! Гованан, излез напред!

Тръгна към призраците, като пак викаше техните пълководци. Те вече не тичаха, а вървяха разколебани и се озъртаха смутено. Един от по-знатните риганте разбута останалите и застана пред тях.

— Защо викаш Конавар? Да не си пратеник на враговете? Примирие ли искат?

— Къде е Конавар? — настоя Бейн.

Мъжът се подвоуми и започна да оглежда призрачните редици.

— Не е с нас…

— Как е възможно? — попита Бейн. — Това е Когдънското поле. Тук крал Конавар е извоювал най-великата си победа. Заедно с него са се сражавали Фялок, Бендегит Бран и Гованан. — Погледна внимателно лицето на мъжа, който не беше млад — косата му бе оредяла, бръчки се бяха врязали дълбоко в кожата му. — И Макус се е сражавал редом с тях — добави, защото си спомни какво му бяха разказвали. — Макус, който бил прехвърлил шейсетте, но повел атаката, която разпръснала левия фланг на вражеската армия.

— Аз съм Макус. Помня тази атака.

— Величави мигове са били — каза Бейн. — Но защо си тук сега?

— Тук ли?… За да се бия с враговете.

— Защо нападате без Конавар? Къде са Фялок и останалите пълководци?

— Не знам. Но знам, че враговете са пред нас.

Духът на Валанус ги доближи и спря до Бейн.

— Какво става тук?

— Още една атака, момчета. Още една атака и победата е наша — тихо каза Бануин.

Валанус се сепна като от удар. Вторачи се в младия друид.

— Защо казваш това? Защо избра точно тези думи?

— Не ги ли каза ти току-що — преди смелата атака?

— Да… не. Още не сме се сражавали.

— Огледай се, войнико — подкани го Бейн. — Ето го Макус, който е загинал начело на войниците, нападнали вашия фланг. Връх на копие разкъсал гърлото му. — Изви глава към възрастния пълководец. — Помниш ли копието, почитаеми Макус?

— Помня го.

— Ако копие е разкъсало гърлото ти на Когдънското поле, защо още си тук?

— Аз… не знам.

Бануин пристъпи към духа на Макус.

— Някой те чака, почитаеми Макус. Тя те чака отдавна. Всички знаем колко си обичал съпругата си и колко съкрушен си бил след нейната смърт. Тя те чака… на много по-добро място от това.

— Значи… съм… мъртъв? И не съм сънувал копието? Помня как лежах на земята и не можех да вдишам. Помня…

Призракът на Макус избледня.

— Не сме мъртви! — изкрещя Валанус. — Това е хитрост на риганте!

— Всички вие тук сте загиналите на Когдънското поле! — извика Бануин. — Повтаряте все същата битка хилядократно. Вие сте сенки, призраци, духове. Затова Конавар и Апий не са тук. Те оцеляха в битката. Помислете! Всички вие — помислете! Спомнете си деня, страшното клане. Спомнете си как умряхте!

Валанус се отдръпна от него.

— Не мога да загубя отново… Аз съм генерал на Каменград. Ние не губим битки. Ще продължа да се бия. Ще постигна победа. — Призраците на загиналите бойци от племената изчезваха и Валанус се втурна към тях, размахал меча си. — Върнете се, страхливци! Върнете се и се бийте!

Бануин закрещя на тургонски към безредно тълпящите се призраци от Каменград:

— Намерете покой, войници! Умряхте като храбреци, но никому не е нужно да умирате отново и отново. Нека това свърши. Продължете нататък. Потърсете по-доброто място, което ви очаква!

Валанус се извъртя и видя как собствената му армия изчезва.

— Войници на Каменград! Не отстъпвайте! Още една атака… Още една…

Думите му заглъхнаха. Остана сам.

Бейн пристъпи към него.

— Сражавал си се доблестно, Валанус. Знаят името ти по цял свят. Време е да намериш покой.

— Не съм мъртъв! — закрещя Валанус. — Това е магия на риганте! Моите войници ще се върнат. Махнете се. Ще чакам хората си!

После побягна и бледите му очертания се изгубиха сред кръжащите снежинки…

Бейн се събуди в каменния кръг. Бануин слагаше съчки в гаснещия огън. Бейн седна и разтърка изстиналите си ръце.

— Не се сетих да викам живите — каза Бануин. — Това беше сполучливо хрумване. Благодаря ти.

— Няма за какво.

Бейн стана и отиде при коня си.

— Веднага ли тръгваш? — попита Бануин.

— Разбира се. Свърших работата, заради която дойдох.

Бануин го гледаше унило. Накрая промълви:

— Ще ми простиш ли някога?

Бейн въздъхна.

— Прощавам ти, Бануин. Не те лъжа. Желая ти сполука във всичко.

— Но не можеш да забравиш как постъпих? Да загърбиш миналото…

— Не мога да забравя — каза Бейн, яхна коня и излезе от каменния кръг.