Дейвид Гемел
Среднощен сокол (6)

5.

Бейн се изкачваше нагоре по склона под прехвърчащите снежинки. На билото спря да огледа бялата къща в стопанството. Чувстваше се неспокоен и неуверен. Персис Албитан бе поискал от него да дойде при Бяс призори, та ветеранът гладиатор да реши дали младият боец от племената заслужава да се присъедини към цирк „Орисес“. Бейн не бе очаквал, че ще се наложи да мине през някакви изпитания. Нали вече беше воин, нали бе убивал врагове в сражения? Оказа се, че това не стига. След срещата в онази огромна постройка Персис го заведе през центъра на града в стадиона на „Орисес“ и по пътя му обясни, че на Бяс се пада да реши дали да го приемат.

— Но той не ме харесва — възрази Бейн, щом седнаха в малката канцелария на дебелака.

— Бяс не харесва никого — осведоми го весело Персис. — Не се тревожи излишно.

— Аз трябва да придобия всички умения на гладиаторите — настоя Бейн. — Това е много важно за мен.

— Бяс ще бъде справедлив в изпитанията, на които ще те подложи, обещавам ти. Ще отидеш в стопанството му утре щом се зазори. Той ще провери силата ти, бързината ти, издръжливостта ти и бойните ти умения. Ако прецени, че имаш нужните заложби, ще се споразумеем с тебе.

В мразовитото зимно утро Бейн се спусна към къщата. Не беше настроен самонадеяно. Щом доближи, видя гладиатора да излиза. Носеше риза без ръкави от черна коприна, торбест панталон от черна вълна и меки ниски обувки. Не личеше да усеща студа. Само като го гледаше Бейн сякаш започна да мръзне повече.

Гладиаторът не го поздрави. Посочи му да го последва зад къщата към заснежена равна земя, на която бяха издигнати някакви странни рамки от греди. После попита:

— Разбираш ли в какво е същността на дисциплината?

— Дисциплината ли? Да, струва ми се. На война някои са офицери, други са войници. Важно е войниците винаги да изпълняват заповедите на офицерите.

— Говоря за вътрешната дисциплина. За самообладанието.

— Питаш мога ли да заповядвам на самия себе си? Не разбирам какво точно…

Преди да довърши, Бяс го удари с отворена длан по лицето и едва не го повали. За миг Бейн се смръзна от изненада, но яростта тутакси надделя и той се метна към гладиатора. Бяс пристъпи ловко встрани и го спъна. Бейн се търкулна по земята и скочи, ръката му вече посягаше към ножа на колана. Бяс обаче хвана ръката му и го запрати на посипаната със сняг пръст. Бейн падна тежко, но пак се надигна бързо… и видя, че гладиаторът сяда невъзмутимо на близката дървена скамейка.

— Сърцето и главата… — каза тихо Бяс. — Трудно е да постигнеш равновесие между тях. Без страст в сърцето воинът не може да се бие с всички сили, но без главата няма как да оцелее. Знаеш ли защо навремето ми лепнаха прякора Бяс?

Бейн вдиша дълбоко и се помъчи да се овладее. В този миг най-силно беше желанието му да убие тоя дъртак.

— Не знам — процеди през зъби, пръстите му бяха до дръжката на ножа.

— Защото никога не побеснявам. Прякорът беше нещо като шега. Задържам всичко тук. — Гладиаторът се тупна по широкия гръден кош. — Външно оставам невъзмутим, за да позволя на тялото си да свърши това, за което е обучено.

— Браво на тебе — промърмори Бейн. Беше настръхнал от едва сдържан гняв.

— Успокой се, момко. Ето защо първо те попитах за самообладанието. Без него ще се провалиш. Аз съм на четирийсет и осем, а току-що те съборих два пъти на земята. Първия път ти не беше подготвен, а втория път даде воля на сърцето си, а не на главата. Знам, че не ти липсва дързост. Убедих се още когато те видях. Видях и че си бърз и точен.

Бяс стана, извади червена копринена кърпа от един джоб на черната си риза и я върза на бръснатата си глава.

— Благодаря ти за похвалите — намусено каза Бейн. — Но я да видим ще ме победиш ли, когато съм подготвен.

— Не разбираш поуката от първия път, а? — позасмя се гладиаторът. — Хайде, щом искаш.

Бейн пристъпи предпазливо към него и нападна. Бяс хвана протегнатата му ръка, завъртя се на пета и го прехвърли през хълбок. Без да пуска ръката му, го принуди да се обърне по корем и докосна гърлото му с изпънат показалец.

— Ако това беше нож, кръвта ти вече щеше да попива в земята.

Бейн се надигна и седна.

— Успя да ме убедиш. Как да се науча на самообладание?

— То е само едно от необходимите умения. Закусил ли си?

— Не. Персис ми каза да дойда съвсем рано.

— Добре. Можеш ли да тичаш?

— То се знае.

— Колко дълго?

— Колкото е нужно.

— Да започваме — каза Бяс и затича полека към хълмовете на изток.

Бейн свали наметалото си, окачи го на една от дървените рамки и догони възрастния мъж.

— Къде отиваме?

— Ще обикаляме по хълмовете.

— А защо толкова бавно?

— За да загреем мускулите. Ще спрем на първото било, ще се разкършим и тогава ще се заемем с истинската работа.

Бейн се нагоди към крачките му. На билото Бяс забави ход и се зае с упражнения за загряване и разтягане на сухожилията. Бейн го огледа внимателно. Краката му бяха мускулести и дълги, по якото му тяло нямаше никакви мазнини. Затичаха отново и изминаха с лекота няколко мили. От тези възвишения се виждаше пристанищният град Гориаса. Брат Слънцеднев твърдеше, че някога бил едно от най-грозните селища на света — скупчени нагъсто нескопосано построени дървени здания, между които имало криволичещи тесни улички. Но когато войските на Каменград го превзели преди шестнайсет години, почти всичко изгоряло в пожарите. И сега тук имаше зидани от камък храмове, къщи, работилници и складове, свързани с улици, които се отклоняваха от главната, минаваща през центъра. Около три хиляди граждани на Каменград се бяха настанили сред двайсет и пет хиляди души от племето гат.

Бяс и Бейн тичаха по билата на източните хълмове, после се спуснаха в гориста долина. Гладиаторът ускори крачка и Бейн направи същото, без да се задъхва. Но умората в краката му се засилваше и той усещаше напрежение в прасците. След като онази вещица от племето сени го бе изцелила, се възстанови бързо, но след това се разболя от някаква треска. Измършавя и загуби сили, остана три месеца в Ация, докато оздравее напълно. До днес си мислеше, че има предишната издръжливост, но сега откриваше, че изобщо не е така.

Бяс свърна надясно и пое нагоре по хлъзгав склон. Бейн падна, търкулна се, но все пак го настигна. Щом излязоха на равно, гладиаторът започна да бяга още по-бързо. Бейн вече дишаше тежко и само с отчаяни усилия успяваше да не изостане. Бяс забеляза колко му е трудно и се ухили. Гневът пришпори младежа.

Пробягаха още три мили, преди да прескочат ниска каменна ограда и да се насочат към белеещата в далечината къща насред стопанството. Щом стигнаха до отъпканата площадка, Бяс пак се разкърши, а Бейн тупна отмалял и запъхтян на една скамейка.

— Свали ризата — каза гладиаторът.

— Защо?

— Момче, хайде да се разберем за нещо. Персис поиска от мен да преценя бива ли те за гладиатор. Правя му услуга. Съгласих се, стига и ти да си сговорчив. Когато си с мен, ти си мой ученик. Наредя ли ти нещо, ще се подчиняваш. Незабавно. Така ще се научиш на дисциплина. Според мен си достатъчно умен, затова ще разбереш какво ти казвам — проявиш ли вироглавство още веднъж, ще те отпратя и тогава ще търсиш в друг град кой да ти помогне в сбъдването на твоите мечти. Разбра ли?

Бейн се вгледа в черните му очи.

— Да, разбрах.

— Тогава свали ризата и стани.

Бейн се подчини. Бяс го огледа отблизо, накара го да се обърне, за да види колко са развити мускулите му.

— Трябва да се занимаваш повече с бицепсите и раменете. Имаш обаче здраво телосложение, което дава и сила, и бързина. От добро потекло си. — Гладиаторът помълча и се взря в белега на гърдите му. — Това е от къс меч, който би трябвало да е срязал белия дроб смъртоносно. Как си останал жив?

— Не знам — отвърна Бейн. — Може би съм късметлия.

— Раната на гърба ти също е от гладиус. В същата схватка ли те пронизаха?

— Да.

— С повече от един ли се би?

— Не. Рани ме същият противник.

— Първо в гърба ли те наръга?

— Не. Първо тук. — Бейн се тупна по хълбока.

— Аха, вече ми е ясно. Ти си се нахвърлил, той се е отдръпнал и те е намушкал в гърба. Ти си опитал да се обърнеш, за да продължиш схватката, и той те е довършил с мушкане в гърдите. Умел боец. Майстор на меча.

— Такъв си беше — промърмори Бейн.

— С гладиатор ли се би?

— Посъветваха ме да пестя приказките, когато говоря за… раните си.

— Много уместен съвет — кимна Бяс. — Добре, облечи ризата и да продължаваме.

Заведе Бейн при една от дървените рамки. Заоблен прът бе закрепен между две забити в земята греди на височина десет стъпки. Бяс вдигна ръце, подскочи и се хвана за пръта. Набра се нагоре, докато брадичката му докосна пръта. Направи го двайсет пъти и се пусна.

— Твой ред е.

За Бейн упражнението беше лесно… първите десет пъти. Следващите пет го затрудниха, последните пет го измъчиха.

Цял час гладиаторът го караше да прави упражнения, които бяха истинско изтезание за тялото му. Бейн се справи с всички и се тръшна изтощен докрай на заледената земя.

— Време е за закуска — каза Бяс.

— Не ми се вярва, че мога да хапна и един залък — отвърна Бейн.

Гладиаторът вдигна рамене.

— Както искаш.

Тръгнаха към къщата. Бейн седеше мълчаливо, докато Бяс сипваше овес и мляко в тенджерка и я слагаше на черната желязна печка.

— Защо още се биеш на арената? — попита внезапно младежът, докато Бяс разбъркваше кашата.

— А защо да не се бия?

— Според Персис си печелил с двубоите толкова пари, че чак не е за вярване.

— Така е. Успях да спестя десет хиляди жълтици. Отнеха ми ги, когато се отказах. Остана ми само това стопанство.

— Защо ти отнеха парите?

— Защото съм бил опозорил благородните гладиаторски битки. Сега ти ми кажи защо искаш да се биеш на арената. За слава, за богатство, за отмъщение?

— Ами… за едно от трите.

— Досещах се — кимна Бяс. — Искаш да намериш мъжа, който едва не те е убил, и да докажеш на самия себе си, че го превъзхождаш.

— Не! — озъби се Бейн. — Искам да го убия заради онова, което ми отне.

— Интересно… — промълви гладиаторът. — Не забравяй приятелския съвет, който си получил. Нека засега не говорим повече за това.

Вратата се отвори и в кухнята влезе момиче на около тринайсет. Беше слабичко, с дълга бяло-руса коса. Носеше кафява памучна нощница и се прозяваше.

— Добро утро, дядо — измънка сънено.

— Успа се, принцесо — каза Бяс. — Хубави ли бяха сънищата ти?

— Нали знаеш, че не помня сънища.

Забеляза Бейн и се обърна към него. Огромните й очи бяха сини като незабравки. Не отвърна на усмивката му.

— Кой си ти?

— Бейн, от племето риганте.

— Аз съм Кара — представи се момичето и седна срещу него. — Изглеждаш много уморен.

— Позна.

Бейн си каза, че тази прямота е и приятна, и смущаваща. Бяс сипа гъстата овесена каша в три дървени чинии и ги сложи на масата.

— Има мед, захар и сол. Каквото предпочиташ.

Бейн завъртя глава и придърпа едната чиния към себе си.

— Още е гореща — каза Кара. — По-добре почакай малко. Или добави малко мляко. Иначе ще си изгориш езика.

Бейн се засмя и поклати глава.

— Нещо смешно ли казах? — попита момичето.

— Просто си помислих, принцесо, колко приличаш на дядо си.

— Не съм принцеса — поправи го тя строго. — Просто дядо ми казва така. Но ако ти харесва, и ти ме наричай „принцесо“.

— Добре — каза той. — Майка ти още ли спи?

— Майка ми е мъртва — каза Кара и си наля студено мляко в кашата.

— Жалко.

— Защо? Ти познавал ли си я?

— Не. Жалко за тебе. Моята майка умря миналата година. Липсва ми.

— Моята майка не ми липсва — каза Кара. — Умряла е, когато съм била бебе. Изобщо не я помня.

— И баща ти ли е мъртъв?

— Не. Заминал някъде. Може и да е умрял. Не знаем нищо. Нали, дядо?

— Нямаме никакви вести за него — потвърди Бяс.

— Само двамата ли живеете тук? — попита Бейн.

— Четиримата пастири имат стаи в другия край на къщата. Имаме и две прислужници, но те не живеят тук.

След закуската Бяс отпрати Кара в нейната стая да се измие и да се облече. Изми тенджерата и чиниите и пак изведе Бейн навън.

— Ще те обучавам. Ще се настаниш тук. Стаята ти ще е готова още днес. Тази седмица всяка сутрин ще бягаме и ще се занимаваме с упражнения. Следващата ще започнеш да се усъвършенстваш с меча. Сега тръгвай. Аз трябва да се погрижа за кравите.

И се върна в къщата, а Бейн се загърна с наметалото и си тръгна към Гориаса.

 

 

Бейн плати за нощувката в странноприемницата, оседла коня си и пое към стопанството малко преди пладне. Дебела жена на средна възраст от племето гат го заведе в оскъдно обзаведена стая с изглед на запад. Имаше тясно легло, скрин за дрехите му и два стола. По белосаните стени нямаше никаква украса, само вдясно от вратата се виждаше празна лавица. Иначе стаята беше просторна — двайсет стъпки на петнайсет, а боядисаните в червено капаци на широкия прозорец се отваряха навън. В огнището вече имаше запалени дърва.

— Ако ти е нужно нещо, просто кажи — заръча жената. — Аз съм Гирта, готвя и чистя тук три пъти седмично.

— Благодаря, Гирта.

— Ти си от риганте, нали?

— Да.

— Един мой братовчед живее сред твоето племе. Замина отдавна с Оста и други бойци, за да служи на Конавар. Често се чудех дали да не прекося морето, за да се преместя при него. Но май няма да го направя. Не ми се гледат още войни и смърт. — Бейн мълчеше и тя тръгна към вратата. — Другите ще дойдат след час. Тогава ще поднеса обяда.

— Другите ли?

— Другите гладиатори — обясни Гирта, затвори вратата и стъпките й заглъхнаха в коридора.

Бейн свали наметалото, сложи го на облегалката на единия стол и отвори прозореца. Виждаха се обрасли с гора хълмове и далечният път към Гориаса. Небето над възвишенията беше ясно, но над морето се трупаха тъмни буреносни облаци.

Умората от сутринта му тежеше и той свали ботушите и се просна на леглото. Сети се за Бануин и пак се запита защо неговият приятел го бе изоставил. Оранус му бе казал, че Бануин се качил на кораб още сутринта след убийствата. Бейн не можеше да проумее това. Та нали бяха приятели. Толкова зле ли се бе заблуждавал за Бануин?

Задряма и му се присъниха Кайр Друаг и Лия. Държеше ръката й на планинския склон и сочеше надолу към село Трите потока. А тя се зарея във въздуха далеч от него. Той хукна подире й, но тя се издигаше като листо с вятъра и накрая изчезна в облаците.

Рязко почукване по вратата го сепна.

— Влез! — подвикна Бейн.

Кара бутна вратата. Носеше яркосиня туника до коленете.

— Денят не е отреден за сън — укори го момичето.

Той се ухили.

— Права си, но аз съм стар и уморен.

— Не си стар. Дядо е стар, но той не спи през деня. Както и да е. Полон и Телорс дойдоха. Искаш ли да се запознаеш с тях?

Бейн си обу ботушите.

— И те ли са гладиатори?

— Да. Дядо свика среща.

Бейн слезе след нея по стълбата. Минаха през кухнята и влязоха в дълга стая с десетина стола и шест диванчета. В стаята седяха двама мъже. Единият беше висок и плещест, със спретнато подрязана черна брада, в която вече се виждаха бели косъмчета. Другият беше по-дребен, с пясъчноруса коса и сиви очи. Кара се втурна към чернобрадия, който се усмихна сърдечно, награби я в прегръдка и я целуна по бузата. Бейн стоеше на прага.

— Телорс — каза момичето, — това е Бейн. Дядо ще го обучава за двубои на арената.

Телорс я пусна да стъпи на пода, стана, протегна ръка и Бейн влезе и я стисна.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Няма да натрупаш пари от това — подхвърли русият, без да стане, за да се здрависа.

Телорс поклати глава и каза:

— Полон е вкиснат днес. Цяла нощ игра комар и вече няма дори грош в джоба.

Полон го напсува.

— Не се говори така! — разсърди се Кара. — Каза лоши думи.

— Че той си е лош човек… и още по-лош комарджия — засмя се Телорс. — Принцесо, ще изтичаш ли да ни донесеш нещо горещо за пиене? — Щом тя излезе, той изведнъж се навъси. — Не бива да говориш така пред нея — сопна се на Полон.

— Що пък да ми пука? — троснато отвърна Полон, изправи се и застана пред един прозорец с гръб към него.

Телорс се обърна към Бейн.

— Ти от гат ли си?

— Не. Риганте съм.

— Това ще привлече тълпите. Особено в Каменград. Всички риганте се биели като демони. Така разправят де — добави с добродушна усмивка и Бейн откри, че този човек му е симпатичен.

— Ето ги — обади се Полон.

Бейн погледна през прозореца. Петима конници доближаваха къщата. Един слуга отведе конете им и те влязоха. Всичките бяха над трийсетгодишни, някои наближаваха четирийсетте. Стройни, жилави, мрачни мъже. Никой не ги запозна с Бейн и той си избра стол до стената, откъдето можеше да ги наблюдава. След минути пристигнаха още трима ездачи, малко по-късно дойдоха други четирима. Гирта и Кара донесоха чаши с гореща билкова отвара и ги сложиха на масата в средата. Телорс си взе чаша; другите не поглеждаха към масата. След като в стаята се събраха четиринайсет мъже, влезе Бяс. Сега бе с обикновени селски дрехи — кожен елек върху дебела вълнена риза и кожен панталон. Въпреки това привличаше погледите като магнит. Бейн се взря в него. Този човек сякаш излъчваше сила и решителност, а щом застана с гръб към огнището, всички млъкнаха.

— Чули сте вече за предложението на „Палантес“ — започна Бяс. — Персис Албитан трябва да им прати отговор. Е… Да го обсъдим. Кой иска да говори пръв?

— Колко ще са парите? — попита Полон.

— Циркът ще получи предварително пет хиляди жълтици и една трета от приходите. Според мен ще се съберат поне четири хиляди зрители. Персис се съгласи да даде една десета от своя дял от приходите на осмината, които решат да участват. Значи на бойците ще се паднат около двеста жълтици.

— Искаш да кажеш — на оцелелите от осмината? — вметна мургав мъж със слабо лице от другия край на стаята.

— Да, Горен, на оцелелите — кимна Бяс. — Парите на онези, които умрат, ще бъдат изплатени на техните близки… или на хора, които бойците изберат преди да излязат на арената.

— Това е справедливо — одобри Телорс. — Имам бивша съпруга и две дъщери. Ако… се проваля… искам те да получат моя дял.

— Тя те заряза, човече! — изсумтя Полон. — Не заслужава и пукнат петак.

Телорс се престори, че не го е чул.

— Ще изпратят ли някого от Списъците? — попита друг.

— Няма да участват известни гладиатори — отговори Бяс. — Всички ще са младоци, които още не са минали през изпитание с кръв на арената. Но в „Палантес“ не вземат страхливци. Всички са били войници и са се доказали в показни двубои.

— Бяс, самият ти какво ще кажеш? — намеси се един набит мъж с къса руса коса и сплескан нос.

— Аз съм против, Торис. Но ако се съберат седмина желаещи, аз ще съм осмият. Има нещо, което всички трябва да разберат добре — цирк „Орисес“ е на загуба и този сезон, няма пари за зимните ни надници. Вярно, миналата зима някои от вас намериха работа на пристанището, други — при секачите в планината. Но тази година урожаят беше лош навсякъде и в града са се събрали още шест хиляди гладни гърла. Работа ще се намира трудно. Ако приемем предложението на „Палантес“, всеки ще получава половин надница до пролетта.

— Хич не ми трябва — заяви Горен. — Отказах се от големите арени преди десет години. Още тогава знаех, че вече не ми стигат и бързина, и сила. Нямаше да доживея края на следващия сезон. А сега съм още по-муден. Нямам желание да умра на пясъка.

— Разбирам те — каза Бяс, — защото и аз мисля като тебе. Това е най-благоразумното решение. Всички тук не сме в първа младост…

— Онзи там ми се вижда съвсем млад — прекъсна го Полон и посочи Бейн.

— Той не е готов и няма да участва в решението. Според мен всички трябва да помислите за думите на Горен. Не сме в разцвета на силите си, а „Палантес“ нямаше да ни предложат тези двубои, ако не бяха изпратили предварително хора да ни огледат, когато сме на арената. Убеден съм, че ако се съгласим, малцина от нас ще доживеят да харчат жълтиците си. Сега да видим кой за какво ще вдигне ръка. Колко от нас смятат, че трябва да откажем?

Бяс вдигна ръка, последва го Горен. Другите не помръднаха. На Бейн му се стори, че са се сковали от напрежение. Бяс отпусна ръката си.

— Кои искат да приемем?

Останалите тринайсет гладиатори вдигнаха ръце.

— Така да бъде — каза Бяс. — Остава въпросът кои ще участват в двубоите?

Никой не шавна. Бяс завъртя глава и се усмихна и това като че ли засрами другите.

— Аз ще се бия — заяви Полон. — Боговете са ми свидетели, че имам нужда от тези пари.

— Аз също — обади се Телорс.

Още петима вдигнаха ръце, сред тях беше Торис със смачкания нос.

— Не искам пак да се моля за работа през зимата — каза той.

Стаята притихна и Телорс се вгледа в Бяс.

— А ти защо ще се биеш, побратиме? Стопанството може и да не те обсипва със златен дъжд, но поне имаш какво да сложиш на масата.

Бяс сви рамене.

— В „Палантес“ имат нов боец, когото искат да прославят. Наумили са си, че като ме убие, ще стане известен.

— Значи те подтиква гордостта? — попита Горен. — Или мислиш, че си безсмъртен?

— Очаквам да науча дали е така — каза Бяс.

 

 

Поприказваха още малко, Бяс обяви края на срещата и мъжете се разотидоха. Телорс си тръгна последен. Преди това отиде при Бяс, стисна ръката му и каза тъжно:

— Този ден не беше добър, братко.

— Всички оглупяваме от бедността — отвърна Бяс.

Когато в стаята останаха само двамата, Бяс седна и отпи от изстиналата отвара в чашата си. После погледна младежа.

— Такъв е животът, момко. Черна работа на кейовете или страшна смърт на арената.

— Щом е тъй, защо го правите?

— Само това умеят.

— А ти защо се съгласи?

Старият гладиатор въздъхна.

— Без мен не би имало двубои. Все още съм в Списъците. Името на онзи, който ме убие, ще бъде вписано вместо моето. — Той се облегна удобно. — „Палантес“ е най-големият… и най-богатият цирк. През седемнайсет от последните двайсет години те имаха Първия гладиатор, най-великия боец. И аз съм бил в „Палантес“, и Волтан, а сега имат Бракус. Но за да останат на върха, трябва да събират нови бойци — яки и пъргави младежи. Бракус скоро ще навърши трийсет и казват, че в последния двубой бил ранен зле. Затова е време и младите им бойци да се бият до смърт — да се подготвят за врявата и тълпите, за напрежението и страха. Има ли по-добър начин от изпращането им в пограничните градове за двубои срещу стари и уморени мъже, които са забравили как да се сражават настървено за живота си?

— В думите ти има горчивина.

— Да, малко ми е криво. — Бяс разтърка лицето си с длан и махна червената кърпа от главата си. Бейн си каза, че без нея изглежда по-стар. — Е, как ти понесе първата сутрин при нас?

— Тежичко ми беше. Аз… боледувах дълго. По-слаб съм, отколкото си мислех.

Бяс кимна.

— Бейн, мислех си за някои неща около тебе. Преди три месеца и до нас стигна вестта, че двама от Рицарите на Каменград били убити, когато отишли да екзекутират генерал Апий отвъд морето. Трети от Рицарите изпълнил заповедта… и съсякъл младия боец от племената, който убил съратниците му. Случило се в Ация. И ти идваш от Ация. Дали съм прав в догадката си, че младият боец не е умрял?

— Прав си — призна Бейн.

— Бил се е да спаси пълководец на Каменград. Поне така се говори. Защо би му хрумнало да постъпи така?

— Може пълководецът да му е бил симпатичен. Или да е харесвал дъщеря му.

Бяс мълча дълго.

— А успял ли е да спаси дъщерята?

— Не. Само успял да види как убиецът я пронизал в сърцето с меча си.

— Знаел ли е името на убиеца?

— Не и в онзи ден.

— Но сега го знае?

— О, да, знае го.

— Предполагам, че мога да очаквам този млад боец от племената да потърси Волтан, за да се бие с него?

Бейн се вторачи в тъмните очи на гладиатора.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че не съм виждал по-голям майстор на меча от Волтан. В него има нещо неземно. Едва ли не мистично. Както белката може да вцепенява заека с поглед, така и той има дарбата да напомня на противниците си, че са смъртни. Направо ги омагьосва. И те стават непохватни или безразсъдни.

— Защо се е отказал от боевете на арената?

Бяс вдигна рамене.

— Свършиха достойните за него противници. Пък и Наладемус, един от старейшините в Каменград, му предложи да го направи предводител на Рицарите. И Волтан прие. Получи титла, имение в Тургония и възможността да убива безнаказано.

— Ще се убеди, че има наказание — разпали се Бейн. — Аз ще…

— Нито дума повече, момче! — скастри го гладиаторът. — Изобщо не искам да знам какви са чувствата и намеренията ти. Ако боецът от племената, за когото говорим, си е наумил да погне Волтан, надявам се, че поне ще има благоразумието да се обучава и да се възползва от опита на онези, които засега го превъзхождат. Само това ще кажа.

— И защо трябва да сме толкова предпазливи? — попита младежът.

— Тежки времена настанаха. Има шпиони навсякъде. Някои служат на Джасарай, други — на Наладемус. Не ме вълнуват нито политиката, нито религията, затова не съм заплашен. Нито ще позволя да ме въвличат в заговори, нито ще лъжа. Затова колкото по-малко знам, толкова по-добре за околните.

 

 

Пет дни Бяс подлагаше Бейн на все по-изтощителна подготовка. Слагаше на китките и глезените му кожени гривни със зашити в тях оловни тежести, преди да пробягат шестте мили, с които започваха упражненията всяка сутрин. И Бейн усещаше почти през цялото време, че е на края на силите си. Сутринта на шестия ден след задължителното бягане — без тежести и едва ли не мудно — Бяс го поведе обратно към къщата.

— Край на тренировките за днес.

Бейн не издаде облекчението си.

— Защо?

— Тялото се нуждае от малко време, за да се възстанови от трудните упражнения. Този ден е отреден за отдих. Работим пет дни, на шестия почиваме.

— Всички гладиатори ли го правят?

— Не — призна Бяс. — Повечето разчитат на присъщите им сила и умения. Или само си мислят, че са им присъщи. Телорс бяга през повечето дни, но другите… — Той разпери ръце. — Според тях няма нужда да се тормозят сами.

— Но според тебе има.

— Да. Открай време смятам, че е така.

Небето притъмняваше, снегът ставаше все по-гъст. Къщата беше празна — Кара бе отишла на уроци, а слугите още не бяха дошли.

— Налага се да помислиш за бронята си — каза Бяс. — Персис ще предложи да ти поръча броня, но той купува евтинии от занаятчия, който работи без никаква гордост. Имаш ли пари?

— Имам.

— Значи е по-добре да кажеш на Персис, че искаш сам да си избереш майстора. Аз бих ти препоръчал Окторус. Той е сред най-добрите. Нуждаеш се от свестен нагръдник, набедреници, кожена препаска с бронзови плочки, предпазници за ръцете и шлем, който да приляга точно на главата ти.

— Ами ризница?

— Ризниците са забранени на арената, металните нашийници — също. Не можеш да носиш дори нагръдник в двубоите до смърт. Нали се очаква да проливаш кръв за удоволствие на тълпата. Няма по-голяма радост за тях от смелчага, който залита по арената, а животът му изтича с кръвта, бликаща от разсечените вени на шията.

— Винаги ли си се отнасял с такова презрение към призванието, което сам си избрал? — попита Бейн.

— Винаги — тежко изрече гладиаторът. — И това не е призвание. Излязох на арената, защото само така можех да спечеля пари. Тъй и не се научих да харесвам проливането на кръв.

По пладне вече не валеше толкова силно и Бейн оседла сивия кон и потегли да търси Окторус. Бяс му бе обяснил как да стигне. Ковачницата се намираше на две мили северно от Гориаса в малко селище от двайсетина каменни къщи до укрепление. Когато Бейн доближи къщите, деца се замеряха със снежни топки. Една от тях прелетя до главата на коня и той се уплаши и малко оставаше да се подхлъзне по леда.

— Извинявай! — провикна се рижо момче.

Бейн му се ухили и вкара коня си в конюшнята до ковачницата. Млад мъж пое юздите от ръката му и попита дали гостът ще нощува в селището. Бейн му каза, че е дошъл за малко, и отиде в ковачницата.

Горещината вътре беше почти непоносима: в две пещи пламтяха въглища и неколцина мъже удряха с чукове нажежен до червено метал. Бейн им извика, че търси Окторус, и един от тях посочи с палец през рамо към вратата в дъното. Още преди Бейн да я отвори, по челото му избиха капки пот.

Зад ковачницата имаше дълга стая с наредени брони, шлемове и всевъзможни оръжия — от мечове до брадви, от къси копия за мушкане до алебарди. В отсрещния край седеше застарял мъж и излъскваше старателно прекрасен шлем с позлатени ръбове на наушниците.

Бейн го доближи и мъжът вдигна глава. Въпреки възрастта си беше як, с бичи врат и огромни мускули. Имаше сиви като камък очи и все още тъмна коса, но набръчканата му кожа изглеждаше твърде суха.

— Какво искаш?

— Броня — отговори Бейн.

— Ами потърси си в Гориаса. Само на занаятчиите там можеш да платиш.

— Казаха ми, че няма по-добър майстор от тебе.

— Аз съм най-добрият — потвърди Окторус. — Затова продавам скъпо и нямам време за губене с бедняци от племената.

Бейн се засмя.

— Бяс ме предупреди, че си свадлив старец, но че трябвало да съм снизходителен, защото си ненадминат в занаята си.

Окторус сложи внимателно шлема върху парче плат на тезгяха.

— Щом те праща Бяс, не си толкова беден, колкото изглеждаш. — Загледа се в меча на младежа и изпръхтя презрително. — Но и не си голям познавач, ако се съди по това тенеке за клане на прасета.

— Досега ми служеше добре — възрази Бейн.

— Защо не, като си се бил с други диваци без броня. Удари с него три пъти по някой от моите нагръдници и това… нещо или ще се затъпи, или ще се счупи. Е, какво търсиш?

Окторус изслуша търпеливо обясненията на Бейн. После отиде при западната стена на стаята и го повика с жест. Няколко минути сочеше нагръдници и шлемове и наблягаше на предимствата и недостатъците им.

— Този ще издържи и удар с копие от нападащ конник, но е прекалено тежък за арената. Ще те направи твърде бавен. Този пък е достатъчно лек да го носи ездач, но няма да изтрае дълго ударите на боец, който знае какво прави. Хайде да премериш няколко и да провериш как ти стоят.

За около час Бейн си избра полиран железен шлем, железен нагръдник с релефни очертания на гръдни и коремни мускули, два бронзови набедреника и меч от стомана.

— Това ще ти струва двайсет и пет жълтици — пресметна Окторус.

— Не знаех, че трябва да купя и цялата ковачница — промърмори Бейн, докато развързваше кесията и изсипваше монетите в шепата си.

— Още не е късно да размислиш — не се трогна ковачът.

Бейн се усмихна и отброи жълтиците.

— Харесвам твоята стока, цената не е висока.

— Персис ще ти върне осем жълтици — каза старецът. — Чувал съм, че харчи толкова за броните на своите хора. Ще изпратя човек да ти донесе всичко. А сега да полеем сделката.

Окторус го заведе в къщата отзад и двамата седнаха до разпалено огнище с по чаша уисге.

— Ти ще участваш ли в тази щуротия с двубоите до смърт? — попита ковачът.

— Не. Бяс каза, че не съм готов.

Окторус тръсна глава.

— Никой никога не е готов. Бих се до смърт дванайсет пъти. Устата пресъхва, пикочният мехур ще се пръсне. Когато отворят портата и излезеш на арената, изобщо не се чувстваш готов.

— Но ти си оцелял — напомни Бейн.

— Оцелях, да. На косъм. Мръсникът ме намушка в белия дроб… тъкмо когато му разсякох гърлото. Биваше си ме, но не бях велик боец. А след тази рана вече не ме биваше за нищо. Задъхвах се. Дробът ми не оздравя напълно. — Старецът опразни чашата и си сипа още уисге. — Но Бяс беше от великите. Направо страшен. Не съм виждал по-съсредоточен в боя от него. В началото тълпите не го харесаха. Защото беше прекалено бърз. Излиза, поздравява зрителите, чака сигнала на фанфарите и напада. — Окторус щракна с пръсти. — И докато се опомниш, противникът му лежи мъртъв, а той вече върви към портата, за да излезе от арената. Лишаваше ги от забавление, разбираш ли? То се знае, по едно време хората започнаха да се обзалагат колко бързо ще победи Бяс. Някой отбиваше бавен ритъм с тъпан още след фанфарите и когато трупът на окаяника, излязъл срещу Бяс, паднеше на арената, друг извикваше броя на ударите. Този път обаче не ми се вярва някой да бие тъпана. — Ковачът поклати глава. — Бяс е глупак, щом пак се захваща с това. Не можеш да върнеш годините. Те си отминават и крадат по малко от тебе. Известно ли е вече кой ще се бие с него?

— Не.

— Трябва да е Воркас.

— Воркас ли?

— Взеха го в цирк „Палантес“ през този сезон. Ветеран от армията, воювал е пет години на изток. Първият му двубой до смърт беше през пролетта. Излязъл срещу свестен гладиатор от Списъците. Убил го бързо. Оттогава е участвал в шест… може би седем двубоя до смърт. Само че му е нужна прочута жертва, за да може да привлича зрителите.

— Защо си уверен, че ще изберат него?

— Той ми поръча нов гладиус. Не поиска да му го изпратя, щял да си го вземе лично. Не ми се вярва Воркас да се домъкне тук чак от Каменград само за да зяпа от трибуните.

— Бяс знае ли това?

— Може да е остарял, но умът му още е остър. Сигурно се е досетил.

Когато Бейн потегли от селището, снегът пак се сипеше като бяла пелена. Ставаше много студено. Той се уви плътно с наметалото, но докато стигне до последното възвишение преди стопанството, лицето и ръцете му посиняха. Загледа се надолу и зърна голяма черна точка да се движи по отсрещния склон. Бяс тичаше по привичните пътеки. Бейн се спусна предпазливо към къщата и заведе сивия кон в конюшнята. Свали седлото, разтърка коня добре и му даде сено. Чак тогава се прибра в къщата.

Кара седеше на перваза в голямата стая и гледаше към заснежените хълмове. Явно чакаше Бяс. Обърна се, когато Бейн влезе.

— Ти трябваше да се биеш, а не дядо ми — изфуча момичето.

— Той не ми позволи, Кара. Пък и ако беше отказал, никой нямаше да се бие.

— Знам. Онези от цирк „Палантес“ искат той да умре, за да спечелят повече пари. Мразя ги!

— Той е много силен и корав — напомни Бейн, докато окачаше наметалото си до вратата. — Може би се тревожиш повече, отколкото е нужно.

И в собствените му уши тези думи прозвучаха като слабичка утеха, но не можа да измисли нищо друго.

— Дядо е стар. Ужасно стар! Не бива да постъпват така с него.

И се разплака. Бейн се чувстваше все по-неловко. Накрая каза:

— Той е мъж и сам решава какво да прави.

— Той е велик мъж — отвърна Кара, избърса си очите и пак погледна към хълмовете. — Връща се. Ще му сваря билкова отвара. Винаги пие след упражненията.

Надигна се пъргаво и излезе. Бейн отиде до прозореца. Гледаше как Бяс дотича в двора, забави крачка и започна да се разкършва. Смъкна ризата и панталона, овъргаля се в снега, накрая се изправи и изпъна ръце нагоре. Забеляза Бейн, кимна му, обу панталона и влезе в къщата. Кара му донесе пълна чаша и той седна с нея на едно широко кресло до огнището. Момичето седна на страничната облегалка и отпусна глава на рамото му.

— Този ден не беше ли за отдих? — попита Бейн.

— Само за тебе, момко. Аз си почивах цяла седмица, докато те дундурках. Време беше да потичам здравата, за да си прочистя главата. Видя ли се с Окторус?

— Да. Прибра почти всичките ми пари.

— Няма да съжаляваш. Той прави най-добрата броня. — Бяс погледна момичето. — Принцесо, ще ми донесеш ли нещо за ядене?

Тя се усмихна щастливо и отиде в кухнята. Бяс допи отварата и стана.

— Ковачът каза, че ще се биеш с някой си Воркас — добави Бейн.

— Не съм изненадан. Говори се, че „Палантес“ го подготвят за Първенството догодина.

Старият гладиатор свали червената кърпа, бутна капаците на прозореца, взе малко сняг и разтърка с него бръснатата си глава.

— Има ли как да ти помогна? — попита Бейн.

— За какво говориш?

— Нали каза, че се размекваш покрай мен. Не е ли по-добре да тренирам сам?

Бяс помълча и се усмихна.

— Не се безпокой, момче. Това не те засяга. А и не го казах съвсем сериозно. Напредваш бързо. Видях те да говориш с Кара, когато се връщах. Тя май беше тъжна.

— Много е натъжена… и уплашена.

— Ще поговоря с нея.

Бяс пак се отпусна на креслото. Бейн си каза, че изглежда твърде уморен. Вторачи се в остарелия боец, разглеждаше многото белези по ръцете и голото му до кръста тяло.

— Не мога да се сетя как би успял да я успокоиш — изтърси внезапно. — Сам знаеш, че не бива да се биеш. Това е лудост.

— Целият свят е луд, Бейн — отвърна Бяс печално. — И винаги е бил. Но аз не мога да променя света. Стопанството е почти разорено, а моят дял в цирк „Орисес“ не струва нищо. Останало ми е единствено името. С парите от двубоя Кара ще може да живее, без да й липсва нищо… поне докато се омъжи. Избрах Горен за неин настойник, той ще се грижи за нея както трябва.

— Говориш като човек, който очаква да умре.

— Или ще умра, или няма да умра… но Кара ще има с какво да се прехранва.