Джо Абъркромби
Полукрал (32)

Големи залози

Ярви се сепна при шума от отварянето на външната врата. Стъпките в коридора го накараха да преглътне тежко. Вратата се отвори рязко и той направи крачка напред, но после застина, останал без дъх…

Двама роби наведоха глави под ниската врата и влязоха в стаята. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете. Бяха широкоплещести инглингци със сребърни нашийници. Нищо се наежи и острието на меча му проблесна наполовина изтеглено от ножницата.

— Не! — спря го Ярви.

Познаваше ги. Роби на майка му.

В този момент собственичката им влезе в стаята, следвана по петите от Сюмаел.

Не се беше променила.

Висока, със строго лице, златистата й коса пригладена с помада и навита на безупречни лъщящи къдрици. Носеше по-малко бижута отпреди, но по-големи. Ключът на кралицата от хазната на Гетланд беше изчезнал от огърлицата й и на него висеше друг, по-малък и инкрустиран с тъмночервени, наподобяващи капки кръв рубини.

Ярви се бе провалил в опитите си да убеди спътниците си, че е крал, но майка му просто влизайки в стаята, успя с лекота да я изпълни до тавана с кралско величие.

— Богове — изграчи Рълф и направи болезнена гримаса, докато коленичеше.

Сестра Ауд, Джоуд, Сюмаел и двамата роби побързаха да сторят същото. Нищо коленичи последен, опря върха на меча си в пода и сведе поглед в него, така оставяйки само Ярви и майка му на крака.

Тя почти не обърна внимание на хората около тях. Погледът й беше прикован в Ярви, а неговият — в нея, сякаш бяха сами в стаята. Тя тръгна към него с каменно изражение на лицето, което Ярви намери за толкова красиво, когато тя спря на крачка от него, че чак очите го заболяха. Усети сълзите си да напират.

— Синът ми — прошепна тя и го обгърна с ръце. — Синът ми.

Стискаше го до болка в прегръдките си. Сълзите му потекоха по рамото й, а нейните усети да мокрят косата му.

Ярви най-после беше у дома.

Мина време, докато тя го пусне от прегръдките си, после протегна ръце и стисна раменете му, накрая бавно изтри сълзите от бузите си. Ярви осъзна, че вече не я гледа от толкова ниско. Беше пораснал. И не само в буквалния смисъл.

— Изглежда, приятелката ти е казвала истината — каза тя.

— Жив съм — кимна бавно Ярви.

— И си се научил да си закопчаваш наметалото — каза тя и провери с подръпване катарамата.

 

 

Тя изслуша историята му в пълно мълчание.

Мълча, докато слушаше за нападението и опустошаването на Амвенд. За предателството на Одем и дългото падане на Ярви в сърдитото море.

„Нима Гетланд заслужава полукрал?“

Мълча, докато той разказваше за това как бе превърнат в роб, продаден като роб, само погледът й се спря за момент на бледия белег на шията му.

„Това са едни много окаяни създания.“

Мълча по време на бягството от кораба, дългия преход през ледовете и битката на живот и смърт в елфическата руина. Като се замисли над разказа си, Ярви си каза, че от него би излязла чудесна песен, дано само доживееше да я чуе с мелодия.

„В добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.“

Когато стигна до смъртта на Анкран, а после на Шадикшарам, си спомни за червения нож в ръката си, за това как пъшка и хърка, докато я ръгаше в гърба, и гърлото му се сви, той стисна очи и трябваше да спре.

„Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.“

Тогава усети ръката на майка си върху своята.

— Гордея се с теб — каза тя. — Баща ти също щеше да се гордее. Сега е важно само това, че се върна при мен.

— Благодарение на тези четиримата.

Ярви преглътна тежко.

Майка му ги огледа един по един:

— Приемете благодарностите ми.

— За нищо — изръмжа Нищо, все така забол поглед в пода, със скрито в чорлави кичури коса лице.

— За мен е чест — отвърна Джоуд и кимна почтително.

— Нямаше да се справим без него — смотолеви Рълф.

— Беше ми като таралеж в гащите през целия път — каза Сюмаел. — Ако можех да избирам отново, щях да го оставя в морето.

— А откъде тогава щеше да намериш кораб да те върне у дома? — усмихна й се широко Ярви.

— О, щях да измисля нещо друго — отвърна на усмивката му тя.

Майката на Ярви не се присъедини към усмивките им. Тя проследи много внимателно погледите, които двамата си размениха, после присви подозрително очи.

— Какъв ти е синът ми, момиче?

Сюмаел замига смутено и мургавите й бузи поруменяха.

— Аз, ъъъ…

Ярви никога досега не я беше виждал толкова смутена.

— Приятел ми е — побърза да отговори той. — Рискува живота си, за да спаси моя. Другар по гребло. — Замисли се за момент. — Семейство.

— Така, значи? — Майка му продължаваше да се взира изпитателно в Сюмаел, която в този момент старателно изучаваше пода. — В такъв случай е и мое семейство.

В интерес на истината Ярви не беше сигурен нито каква му е на него Сюмаел, нито той на нея, но не гореше от нетърпение да се впуска в разискване по въпроса пред майка си.

— Нещата са се променили тук — каза и кимна към прозореца, откъдето призивите на проповедника от храма на Единствен бог долитаха приглушени.

— Нещата тук лежат в руини. — Майка му извърна отново поглед към него и Ярви видя в него гняв, какъвто не беше виждал преди. — Тъкмо бях свалила черните дрехи след смъртта ти и пристигна орел от баба Вексен. Покана за сватбата на върховния крал в Скекенхаус.

— Отиде ли?

— Хм — изсумтя тя. — Не бях, не съм и никога няма да бъда склонна да присъствам на тази сватба.

— Защо?

— Защото баба Вексен отправи поканата до мен не като гост, а като булка, Ярви.

— Ооо — Ярви се облещи от изненада.

— Точно така. Ооо. Мислят си, че могат да ме оковат за веригата с ключа на онази съсухрена древна останка, за да им преда злато от слама. А междувременно онази змия, чичо ти, и онзи червей, дъщеря му, се изпречват на пътя ми при всяка крачка, зарекли са се да унищожат всичко, което съм изградила тук.

— Изриун? — промърмори пресипнало Ярви.

Тъкмо щеше да добави „годеницата ми“, но един бегъл поглед към Сюмаел му подсказа, че е по-добре да спре дотук.

— Знам името й — изръмжа майка му. — Предпочитам да не го изричам. Разрушиха съюзи, градени от мен с години, за миг обърнаха спечелени с труд и мъка приятели във врагове, заприщят стоките на чуждоземни търговци и ги прокуждат от пазара. Ако целта им е да съсипят Гетланд, справят се великолепно. Дадоха монетния ми двор за храм на фалшивия Бог на върховния крал, видя ли това?

— Досетих се…

— Един Бог над всички останали, точно както един крал е над всички останали. — Тя избухна в дрезгав горчив смях, който накара Ярви да подскочи. — Боря се с тях, но губя позиции. Те не познават като мен бойното поле, но имат Черния трон. У тях е ключът от хазната. Боря се с тях всеки ден, с всяко оръжие и стратегия…

— Освен меч — изръмжа Нищо, без да вдига очи от пода.

Майката на Ярви извърна към него остър поглед:

— Това ще е следващата ми крачка. Но Одем не рискува със сигурността си и има всичките воини на Гетланд зад гърба си. А аз имам не повече от две дузини мъже на служба в домакинството ми. Разбира се, Хюрик…

— Не — прекъсна я Ярви. — Хюрик е човек на Одем. Опита се да ме убие.

— Хюрик е мой избран щит — ококори невярващо очи тя. — Никога не би ме предал…

— Мен предаде с лекота. — Ярви си спомни как кръвта на Киймдал пръсна в лицето му. — Повярвай ми. Беше момент, който няма да забравя лесно.

Тя оголи зъби и постави треперещ от ярост юмрук на масата:

— Ще се погрижа да бъде удавен в тресавището. Но за да победя Одем, имам нужда от армия.

Ярви прокара език по устните си:

— Аз имам такава на път за насам.

— Нима загубих син, а си върнах магьосник? Откъде?

— Ванстерланд — отвърна Нищо.

Майка му посрещна вестта с каменно изражение на лицето.

— Разбирам — каза след известно мълчание и извърна леден поглед към сестра Ауд, която се усмихна половинчато, покашля се и сведе поглед към пода. Малцина бяха онези, които можеха да си позволят да гледат другаде в присъствието на майката на Ярви. — Сключил си съюз с Гром-гил-Горм? Човекът, който уби баща ти и те продаде в робство?

— Не той уби баща ми. Убеден съм в това. — Не напълно, помисли си Ярви, но да кажем три четвърти. — Одем уби съпруга ти и сина ти, собствените си брат и племенник. А и в момента трябва да сграбчим за съюзник, когото ветровете изберат да довеят на пътя ни.

— Каква е цената на Горм?

Ярви прокара език из пресъхналата си уста. Трябваше да се досети, че Златната кралица няма да пропусне тази подробност от сделката.

— Да коленича пред него като негов васал.

От ъгъла на стаята Нищо изръмжа сърдито.

Очите на майка му трепнаха:

— Кралят им коленичи пред най-върлия им враг? Какво ще си кажат хората ни за тази сделка с дявола?

— Стига Одем да свърши на бунището, да мислят каквото си искат. По-добре крал на колене, отколкото просяк с високо вдигната глава. Пък и после винаги мога да се изправя отново.

Крайчетата на устните й се повдигнаха в загадъчна усмивка:

— Ти си много повече мой син, отколкото син на баща си.

— И се гордея с това.

— При все това. Нима ще отвържеш ръцете на този дивак в Торлби? Нима ще превърнеш града ни в касапница?

— Ролята му е просто да послужи за примамка на отбраната на града — отвърна Ярви. — Да ги примами към стените, за да остане крепостта леко охранявана. Тогава ние ще влезем през тайните проходи, ще затворим зад тях Пищящата порта и ще нападнем Одем, когато най-малко очаква. Можеш ли да намериш достатъчно добри хора за това?

— Вероятно. Така мисля. Но чичо ти не е глупак. Ами ако не падне в капана ти? Ами ако остави воините в крепостта и зачака първата стъпка на Горм?

— И да се покаже като страхливец? С Трошача на мечове на прага си, предизвикващ го открито на битка? — Ярви се приведе напред и погледна майка си право в очите. — Бил съм на неговото място и знам как мисли. Одем е отскоро на Черния трон. Няма велики победи, възхвалявани в песните. Има само спомените за баща ми и легендите за чичо Удил, с които да се мери. — Ярви се усмихна, знаеше какво е да стоиш в сянката на по-добрия брат. — Одем няма да пропусне такава златна възможност да направи онова, което братята му никога не успяха. Да срази Гром-гил-Горм и да се докаже като велик пълководец.

Устните на майка му се разтеглиха в усмивка и той се замисли дали някога я беше виждал да го гледа с възхищение.

— Брат ти може и да получи от боговете всичките пръсти на ръцете си, но за теб те запазиха целия разум и находчивост. Станал си много хитър и прозорлив, Ярви.

Явно съпричастието, използвано намясто, е смъртоносно оръжие.

— Годините обучение за пастор не са били пропилени. Независимо от това малко помощ от някого, на когото Одем има доверие, ще повиши шансовете ни. Може да поговорим с майка Гундринг…

— Не. Тя е пасторът на Одем.

— Тя е моят пастор.

Майка му поклати глава:

— В най-добрия случай лоялността й ще е раздвоена. Кой знае къде ще види всеобщото благо? Имаме достатъчно други неща, които може да се объркат.

— Но и отплатата е голяма. Високите залози означават големи рискове.

— Самата истина. — Тя стана, оправи полите си и го погледна учудено. — Кога любимият ми син стана комарджия?

— Когато чичо му го хвърли в морето и открадна престола му.

— Той те подцени, Ярви. Аз също. Но сега се радвам да се поуча от грешката си. — Усмивката й изчезна. — А той ще плати за своята с кръв — добави с леден тон. — Изпрати птица на Гром-гил-Горм, малка сестро. Кажи му, че трепетно очакваме пристигането му.

Сестра Ауд се поклони ниско:

— Разбира се, кралице моя, но… направя ли това, няма връщане назад.

— Питай господарката си — подсмихна се горчиво майката на Ярви. — Аз не съм човек, който се отмята от думата си. — Пресегна се през масата и постави силна длан върху сакатата ръка на Ярви. — Синът ми също.