Джо Абъркромби
Полукрал (28)

Изгаряне на мъртвите

Труповете горяха.

Обгърналите ги пламъци хвърляха причудливи сенки по стените на елфическите руини. От купчината към розовеещото небе се вдигаха кълба дим — подобаващ жест на благодарност към майка Война за победата, която им дари. Така поне каза Нищо, а малцина бяха в по-дружески взаимоотношения с нея. Ако примижеше с очи, на Ярви му се струваше, че вижда костите в огъня — тези на деветимата бания и тримата моряци от кораба, на Анкран и Шадикшарам.

— Той ще ми липсва — каза Ярви и едва сдържа сълзите си.

— На всички ни ще липсва — каза Джоуд и изтри своите с опакото на ръката.

Нищо беше оставил сълзите да текат на воля по белязаното му лице.

— На мен тя ще ми липсва — каза той и закима бавно към огъня.

— На мен пък никак — изсумтя Рълф.

— Значи си по-голям глупак, отколкото те смятах. Няма по-щедър дар от боговете от добрия враг. Добрият враг е за човека като точиларския камък за острието. — Нищо се загледа в меча си. За разлика от ръцете му, където кръвта чернееше под ноктите, острието беше старателно почистено. Той прокара камъка по него и стоманата изпищя. — Държи сетивата наточени.

— Моите са си добре и така, притъпени — изръмжа Джоуд.

— Подбирай враговете си по-внимателно от приятелите — продължи замислено Нищо, загледан в пламъците. — Ще са до теб по-дълго.

— Не се тревожи. — Рълф го плесна по рамото. — Ако съм научил нещо от този живот, това е, че следващият враг никога не е далеч.

— Винаги можеш да обърнеш приятелите си във врагове — каза Сюмаел и придърпа нагоре яката на палтото на Шадикшарам, което беше облякла. — Да обърнеш враговете в приятели, е по-трудна работа.

Ярви вече знаеше това.

— Мислите ли, че това е, което би искал Анкран? — промърмори той.

— Кое, да е мъртъв ли? — попита Джоуд. — Съмнявам се.

— Да бъде изгорен.

Джоуд хвърли поглед към Нищо и сви рамене:

— Хората, привикнали с насилие, веднъж влезе ли им в главите мисълта, не можеш ги спря. Особено ако миризмата на кръв им е още в носовете.

— А и защо ти е да се мъчиш? — Сюмаел се почеса под мърлявата превръзка, която Ярви беше направил на ръката й. — Това са трупове. Техните възражения най-лесно се пренебрегват.

— Добре се би днес, Ярви — провикна се Нищо. — Като истински крал.

— Истинският крал оставя ли приятелите си да умират вместо него? — Ярви погледна виновно към меча на Шадикшарам и спомените нахлуха в главата му — млати, млати с юмрук, червено острие в почервенялата му ръка — и го накараха да потрепери под взетото от един от мъртвите наметало. — Истинският крал наръгва ли в гръб жени?

Сълзите продължаваха да текат по съсипаното лице на Нищо.

— Добрият крал жертва всичко в името на победата — отвърна той. — Наръгва когото и както може. Велик е онзи воин, който още диша, когато започне гарвановият пир. Велик е онзи крал, който гледа труповете на враговете си да горят. Нека баща Мир рони сълзи за начините. Майка Война се усмихва на резултатите.

— Това би казал чичо ми.

— Мъдър човек, значи, достоен враг. Може пък него също да наръгаш в гръб, а после двамата с теб ще гледаме трупа му да гори.

Ярви докосна внимателно подутия си нос. Мисълта за повече горящи трупове, без значение чии, не го радваше. За пореден път преживя отново момента — погледът му се мести към Анкран, издава присъствието му, Шадикшарам се извръща, острието на меча й се стрелва. За пореден път прехвърли наум всичко, което можеше да направи иначе, така че приятелят му все още да е жив, но знаеше, че е просто загуба на време.

Няма връщане назад.

Сюмаел се извърна и се вторачи в тъмното.

— Някой чу ли…

— Стой! — гласът прокънтя в тъмнината внезапно, остро като плющенето на камшик.

Ярви се извърна и сърцето му подскочи, когато видя високият воин да влиза през арката на входа. Стори му се огромен, когато светлината на огъня го освети. Шлемът му, ризницата, масивният меч и щит блеснаха ярко.

— Предайте оръжията си! — разнесе се друг глас и от тъмнината изплува втори воин.

Лъкът му беше опънат и насочен напред. Косата му беше сплетена на две дълги плитки покрай лицето му. Ванстерландец. Зад него излезе втори, след него трети и в следващия момент в полукръг срещу огъня стояха две дузини воини.

Само допреди миг Ярви не смяташе, че е възможно духът му да падне по-ниско. Сега осъзна колко много бе сбъркал.

Погледът на Рълф се премести бавно към лъка му. Оказа се достатъчно далеч от него, той се отпусна бавно назад и се облегна на лакът.

— Къде стоят ванстерландци в списъка ти с достойни воини? — попита той.

Нищо ги огледа един по един и кимна:

— В такава численост доста високо.

Колкото сили бяха дали боговете на Ярви, беше ги изразходвал напълно през деня. Той побутна с върха на ботуша си меча на Шадикшарам настрана. Джоуд вдигна празни ръце. Сюмаел извади с два пръста късата брадвичка и я подхвърли настрани в сянката.

— Ами ти, старче? — попита един от ванстерландците.

— Обмислям положението.

Нищо изстърга още веднъж с камъка по острието на меча и писъкът на стоманата опъна до скъсване нервите на Ярви.

— Ако стоманата е отговорът, те имат прекалено много от нея — промърмори под носа си.

— Пусни го. — Друг ванстерландец опъна лъка си и го насочи към Нищо. — Или ще хвърлим и твоя труп на камарата.

Нищо заби меча в земята до себе си и въздъхна дълбоко:

— Този звучи убедително.

Трима от ванстерландците пристъпиха напред и под зоркия поглед на предводителя си прибраха хвърлените оръжия и претърсиха групата за скрити.

— Какво ви води насам? — попита водачът на ванстерландците.

— Пътници сме… — отвърна Ярви, загледан в един от воините, който изтърсваше оскъдната му собственост от една от торбите. — На път за Вулсгард.

Онзи с лъка повдигна учудено вежди към горящата купчина тела:

— Пътници, които горят трупове?

— Къде отива този свят, ако един честен човек не може да запали няколко трупа, без това да предизвика подозрения? — отвърна Нищо.

— Разбойници са, бяхме нападнати от засада — каза Ярви.

Мислите му препускаха.

— Хубаво е да пазите пътищата си чисти и безопасни за пътниците — добави Рълф.

— О, благодарим ви, че ги разчистихте вместо нас. — Предводителят се вгледа в шията на Ярви, после посегна и дръпна яката на Джоуд, под която се показаха белезите от нашийника. — Роби.

— Свободни мъже — поправи го Сюмаел. — Аз съм бившата им господарка. Търговец съм. — Тя бръкна под палтото си и бавно извади смачкано парче пергамент. — Казвам се Ебдел Арик Шадикшарам.

Мъжът се вторачи, свъсил вежди, в съвсем наскоро измъкнатия от трупа на законния му собственик кралски лиценз:

— Опърпана си за търговец.

— Не казах, че съм добър търговец.

— И прекалено млада за капитан.

— Не съм казвала, че съм стара.

— Къде е корабът ти.

— В морето.

— А ти защо не си на борда?

— Счетох за разумно да сляза, преди да е ударил дъното.

— Жалък търговец, спор няма — промърмори един от воините.

— С товар от лъжи — добави друг.

Предводителят им обаче просто сви рамене:

— Нека кралят решава дали да им вярва. Вържете ги.

— Кралят? — попита Ярви, докато подаваше напред ръце.

Мъжът се усмихна лукаво:

— Гром-гил-Горм дойде на север да ловува.

Оказа се, че Рълф е прав. Следващият враг се оказа по-близо, отколкото си мислеха.