Джо Абъркромби
Полукрал (18)

Смърт чака

Ярви падаше. Удари рамото си, фрасна главата си, преметна се през някакви чували и се просна по очи на пода.

Нещо мокро по бузата. В трюма е.

Претърколи се с мъка настрани и запълзя към тъмнината.

Тъмно е. Тъмно като в рог, но добрият пастор винаги знае пътя. Ярви протегна ръка и напипа своя с върховете на пръстите си.

Ушите му бучаха, гърдите му изгаряха, целият беше настръхнал от ужас, но трябваше да се пребори с него, да го овладее, да мисли.

„Винаги има начин“, казваше майка му.

Чу виковете на надзирателите, надвесени над стълбата към палубата, близо са, толкова близо. Придърпа веригата си и се запровира през сандъци и бъчви. Оскъдната светлина от факлите отгоре проблесна в металните скоби и нитове по дървото — показа му пътя навътре, пътя към склада.

Промуши се през ниската вратичка, тръгна между рафтовете, газейки из ледената локва на пода. Клекна и долепи гръб в студения борд. Дъхът му свистеше и хриптеше в гърлото. Светлината се усили, надзирателите бяха слезли след него в трюма.

— Къде е?

Трябва да има начин. Нямаше време за кроене на нови планове, а старите се бяха изпарили яко дим. Триг чака там горе. Триг е ядосан.

Погледът му се стрелкаше при всеки шум, при всяко проблясване на светлина, търсеше отчаяно път за бягство, търсеше скривалище, но така и не ги откриваше. Имаше нужда от съюзник. Беше безпомощен. Облегна гръб на студеното дърво, усети влагата, чу капките солена вода. В мислите му изплува образът на майка Гундринг, седнала край огнището, чу тихия й глас.

„Когато е заобиколен отвсякъде с врагове, мъдрият пастор изправя срещу един враг по-лош враг.“

Ярви се хвърли напред и заопипва слепешката под най-долния рафт. Пръстите му напипаха железния прът, с който заковаваше пироните.

„Най-върлият враг на моряка е морето“, не спираше да повтаря Шадикшарам.

— Къде си, момче?

Очертанията на кръпката на Сюмаел бяха едва забележими в тъмнината. Ярви заби края на желязото между дървото на корпуса и пресните дъски на кръпката и задърпа с всички сили. Изскърца със зъби, натика още по-надълбоко желязото и виейки от ярост, болка и отчаяние, задърпа отново. Нахвърли се върху дъските с такова настървение, сякаш бяха Триг, Одем и Гром-гил-Горм накуп. Дърпа, натиска, помага си с китката на сакатата ръка. Дървото заскърца. На няколко пъти блъсна с рамо рафта и изпопадалите от него тенджери и кутии издрънчаха на пода.

Чу надзирателите, приближаваха. Видя светлината от газените фенери по бордовете, прегърбените им сенки пред ниската врата, проблясването на стомана.

— Я ела тука, сакат!

Ярви изкрещя и напрегна сили за последен опит. Дъските поддадоха изведнъж с остър пукот и той полетя назад. Майка Море нахлу в трюма с яростното съскане на изпуснати от ада дяволи.

Политайки назад, Ярви събори един от рафтовете и миг по-късно беше подгизнал до кости от ледената вода. Претърколи се настрани и скочи на крака. Запрепъва се към кърмата, оставяйки зад гърба си какофония от викове, гнева на морето и пращенето на дърво.

Докато се добере, залитайки, до стълбата, водата вече беше стигнала до коленете му. Един от надзирателите беше по петите му, протегнал напред ръка да го сграбчи. Ярви запрати по него парчето желязо и той залитна назад, попадна право в струята нахлуваща вода, която го отнесе и запремята през склада като кукла. Ярви забеляза, че сега и на други места по корпуса избиваше вода. Морето шуртеше от няколко страни и заглушаваше с рева си виковете на надзирателите.

Ярви изкатери няколко стъпала по стълбата, блъсна нагоре капака, мушна се през отвора и застана, олюлявайки се, на палубата. Зачуди се каква ли магия го бе пренесла на този съвсем различен кораб, при това в разгара на битка.

Пътеката между пейките гъмжеше от биещи се мъже. Фигурите им бяха окъпани в оранжевата светлина от горящото масло, разплискано навсякъде по кърмата от няколко счупени газени фенера. Светлината от пламъците блещукаше по черната вода, в ужасените очи на робите и извадените мечове на надзирателите. Ярви видя Джоуд да сграбчва с две ръце един от тях и да го изхвърля през борда.

Не беше окован за пейката. Веригите бяха отключени и гребците — свободни.

Или поне част от тях. Повечето все още бяха оковани и се гушиха боязливо един в друг, притискаха се към бордовете, колкото може по-далеч от битката. Неколцина лежаха в кръв на пътеката. Други скачаха през борда. Бяха предпочели да опитат късмета си с майка Море вместо с хората на Триг, които вървяха сред робите и ги посичаха наред.

Ярви видя Рълф да удря с глава в лицето един от надзирателите. Носът на онзи изхрущя, а мечът му издрънча и се изтъркаля по палубата.

Трябваше да помогне на другарите си по гребло. Здравата му ръка ту се свиваше в юмрук, ту се отпускаше безпомощно. Трябваше да помогне, но как? Последните няколко месеца бяха потвърдили нещо, което знаеше отдавна — той не беше герой. Надзирателите ги превъзхождаха по численост, бяха въоръжени. Един от тях посече със секирата си поредния безпомощен роб и Ярви трепна и примижа от ужас. Вече се забелязваше наклонът на палубата — водата пълнеше трюма и теглеше „Южен вятър“ надолу.

Добрият пастор претегля фактите и спасява каквото успее. Добрият пастор избира по-малкото зло. Ярви скочи върху най-близката пейка и изтича към борда и черната вода отвъд него. Събра сили за скок.

Беше във въздуха, когато усети рязкото дръпване за нашийника си. Всичко се завъртя и той се стовари по гръб на пейката. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но не можеше да си поеме дъх.

Триг се надвеси отгоре. В едната си ръка държеше края на веригата му.

— Никъде няма да ходиш, момче.

Наведе се и постави другата си ръка на гърлото на Ярви, точно под нашийника, който се впи в челюстта му. Този път стисна още по-здраво. Вдигна Ярви от пейката и го изправи пред себе си толкова високо, че само върховете на ботушите му останаха да драпат едва-едва по дървото на палубата. Извърна бавно лицето му към хаоса, който беше обзел кораба. Навсякъде лежаха мъртви и ранени, а сред тях двама надзиратели налагаха с пръчки един от гребците.

— Виждаш ли какви неприятности ми причини? — изкряска той в лицето му.

Окото му, в което беше забил пръста си Ярви, беше зачервено и сълзеше. Надзирателите крещяха един през друг:

— Къде е Джоуд, къде е онова копеле Рълф?

— Видях ги на пристана. Не ги мисли, със сигурност ще измръзнат до смърт там навън.

— О, богове, пръстите ми!

— Как са се освободили?

— Сюмаел.

— Малката кучка имаше ключ.

— Откъде, по дяволите, извади тази брадвичка?

— Отсече ми пръстите! Къде са ми пръстите?

— Какво значение има къде са? Вече не са ти от никаква полза!

— Той проби кораба! — викна смаян един подгизнал до кости надзирател, изпълзявайки от трюма при кърмата. — Долу нахлува вода!

Сякаш в подкрепа на думите му „Южен вятър“ се разтърси и палубата му се наклони още повече. Триг трябваше да се хване за една от пейките, за да остане прав.

— Боговете да са ни на помощ! — изпищя един от все още окованите роби и впи пръсти в нашийника си.

— Потъваме ли? — викна друг и извъртя облещени от ужас очи надолу.

— Как ще обясним това на Шадикшарам?

— Проклятие! — изрева Триг и фрасна главата на Ярви в най-близкото гребло. Пред очите му блеснаха ярки светлини и той усети как устата му се пълни с пареща слюнка, в следващия миг беше по гръб на палубата и Триг го душеше с всичка сила.

Започна да се мята и рита колкото сили имаше, но цялата тежест на надзирателя беше отгоре му. Не успяваше да си поеме лъх, виждаше само озъбената физиономия на Триг, която постепенно ставаше все по-неясна, отдалечаваше се от него, а той сякаш потъваше в тъмен тунел.

През последните няколко седмици беше успял да излъже Смърт сигурно половин дузина пъти, но без значение колко силен или умен е човек, колко добър е късметът му, никой не залъгва Смърт вечно. Герои и върховни крале, майки и баби от Събора, дори те рано или късно минават през нейната врата. Тя не прави изключения за едноръки момченца с остър език и сприхав нрав. Черният трон ще остане за Одем, баща му няма да бъде отмъстен, клетвата му ще остане неизпълнена…

Тогава през шуртенето на кръвта в ушите си Ярви чу глас.

Дрезгав, хриптящ, стържещ като дървено трупче за лъскане на палубата. Изненада се не от това, че не беше гласът на Смърт, нейният глас не би го изненадал. Изненада го това, което каза.

— Не чу ли какво каза Шадикшарам?

Ярви извърна с усилие насълзени очи.

Нищо стоеше в средата на палубата. Сплъстената му мазна коса беше отметната назад и Ярви за пръв път видя ясно лицето му — криво, чепато, изпито и белязано. Облещените му очи лъщяха насълзени.

Беше намотал дебелата верига около едната си ръка и от юмрука му висяха металната халка на края й и откъртеното от палубата парче дърво, все още с дългите пирони на него. В другата си ръка държеше меча, който Рълф беше избил от ръцете на надзирателя, когото фрасна с глава в лицето.

Нищо се усмихна. Усмивката му беше пълна с изпочупени зъби — уместно олицетворение на съсипания му разсъдък.

— Тя каза да не ми даваш острие в ръката.

— Пусни меча! — излая заповедта Триг, но гласът му потрепери и Ярви долови в него нещо, което никога преди не беше чувал.

Страх.

Страх, какъвто човек би изпитал, ако самата Смърт стоеше пред него на палубата.

— О, не мисля, Триг, не мисля да го пускам. — Усмивката на Нищо се разтегли и от зачервените му обезумели очи бликнаха сълзи и се стекоха по сбръчканите бузи. — Мисля да го сложа в теб.

Един от надзирателите се хвърли към него.

Докато търкаше палубата, Нищо изглеждаше стар и муден. Крехка останка. Човек от слама и съчки. С меч в ръката се носеше плавно като водата, танцуваше като пламък. Сякаш острието в ръката му се движеше от само себе си, светкавично и безпощадно, а Нищо просто го следваше по пътя му.

Мечът се стрелна напред и върхът му лъсна за миг между плешките на надзирателя, който залитна, изхриптя и се хвана с ръка за гърдите. В същия момент втори надзирател замахваше със секира и Нищо се отмести спокойно от пътя й, пропусна я покрай себе си и острието й откърти ръба на една от пейките. То се издигна отново, но тогава се чу остър звън на метал и ръката, която го държеше, се запремята във въздуха и изчезна в тъмнината. Надзирателят облещи очи, свлече се на колене пред Нищо, който вдигна крак и го просна с едно босо стъпало по гръб.

Третият надзирател го връхлетя в гръб, с вдигнат над главата меч. Без дори да се обръща, Нищо изпъна рязко ръка и го прониза в гърлото. Изби с края на веригата си летящата към себе си къса сопа, заби топката на дръжката на меча в устата на надзирателя, който я държеше, и от нея хвръкнаха зъби. Сниши се и подсече ниско краката на друг, който се превъртя във въздуха, преди да се просне по лице на палубата.

И всичко това за един дъх време. Естествено, ако Ярви можеше да си поеме дъх.

Първият нападател на Нищо продължаваше да стои и да опипва стъписан дупката в гърдите си, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаха само кървави мехури. Нищо го отмести внимателно от пътя си с опакото на ръката си и тръгна напред, пристъпяйки безшумно с босите си крака. Погледна надолу към оплисканите с кръв дъски и цъкна с език:

— Палубата е толкова мръсна. — Вдигна поглед. Изпитото му, омазано с чернилка лице беше опръскано с кръв. — Да започна ли да търкам, Триг?

Главният надзирател отстъпи внимателно назад и повлече безпомощния Ярви със себе си:

— Приближиш ли, ще го убия!

— Убий го — сви рамене Нищо. — Смърт чака всички ни. — Подкосеният надзирател започна да вие от болка, докато се опитваше да се надигне по наклонената палуба. Нищо го прониза мимоходом в гърба. — Но днес тя чака теб. Посяга с ключа, Триг. Отключва Последната врата.

— Да поговорим, а! — Триг продължи да отстъпва, протегнал напред ръка и разперил пръсти. Палубата се накланяше все повече и от капака към трюма на кърмата започна да блика черна вода. — Нека просто поговорим!

— Говоренето носи само проблеми. — Нищо вдигна меча пред себе си. — Стоманата е отговорът, винаги. — Завъртя острието в ръката си и то проблесна в червено, жълто и бяло — всичките прекрасни цветове на огъня. — Стоманата не увърта, не прави компромиси. Стоманата не лъже.

— Просто ми дай възможност! — каза умолително Триг.

Водата прехвърли борда и потече между пейките.

— Защо?

— Имам мечти! Имам планове! Имам…

Мечът разцепи с глух удар главата на Триг до основата на носа. За момент устните му продължиха да мърдат, но от устата му не излизаше звук. Той се строполи по гръб и ритна няколко пъти с крак. Ярви се отскубна от безжизнената му ръка, пое задавено въздух, разкашля се и задърпа нашийника си.

— Може би не трябваше — каза Нищо, докато измъкваше меча си от главата на Триг, — но се чувствам толкова по-добре.

Навсякъде наоколо крещяха хора. Малкото оцелели надзиратели избираха морето пред меча на Нищо. Някои от гребците прескачаха към по-горни пейки, когато водата доближаваше техните, други, изчерпали вече дължината на веригите си, се дърпаха колкото сили имат по-далеч от прииждащото море, трети — само глава над водата, блещеха очи, а устите им поемаха жадно последни глътки въздух. Ярви се досещаше, че има и такива, които вече не вижда, защото са под черната повърхност, стиснали устни, дърпащи отчаяно веригите.

Свлече се на четири крака. Давеше се, главата му се маеше. Затършува из окървавените дрехи на Триг за ключа. Опитваше се да не поглежда към разцепената му глава, но въпреки това зърваше, без да иска, изкривеното му лице и лъскавата пихтия в огромната рана и стомахът му се надигаше, но той преглъщаше обратно повърнатото и продължаваше да търси. Писъците на прикованите за пейките гребци кънтяха в ушите му.

— Спри.

Нищо застана над него, по-висок отколкото някога си бе представял, че ще го види. Опръсканият с кръв меч висеше отпуснат покрай крака му.

Ярви примига неразбиращо към него, после надолу към наклонената палуба и давещите се роби.

— Но те ще умрат.

Гласът му бе изтънял и пресипнал.

— Смърт чака всички ни.

Нищо сграбчи Ярви за нашийника, изправи го на крака и го изхвърли през борда. И за пореден път майка Море го пое в ледената си прегръдка.