Мишел Моран
Последната кралица на Индия (25)

Двайсет и първа глава

Приближихме се към трона на английската кралица така, както правехме пред трона на нашата рани в Джанси, а когато стигнахме подиума, сведохме глави и притиснахме длани в уважителния жест за намасте. Бяхме се подредили по двойки — първо аз и Джалкари, зад нас Арджун и Манодж, а зад тях останалите стражи. Мога само да си представям как ли сме изглеждали тогава в очите на кралица Виктория — боси и облечени в скъпи коприни посред зима, с халки на носовете и паунови пера на главите на мъжете.

— Никога досега не съм виждала подобни хора! — възкликна кралица Виктория, надигна се от трона си и слезе по трите кадифени стъпала, за да застане пред нас. Оказа се дребна жена с пухкави бузи и доста закръглена фигура. Съпругът й остана на мястото си.

— Вие сте една от жените воини на кралицата, така ли? — обърна се към мен тя.

— Да, ваше величество — отговорих.

Кралицата ме зяпаше така, сякаш не можеше да повярва на чутото.

— И сте в състояние да я защитавате така, както го правят тези мъже зад вас?

— Абсолютно.

— Как?

— Като използвам оръжията си. И ако е необходимо — думите си. Но днес думите са единственото, с което разполагам, тъй като съм тук, за да ви помоля да спасите кралството на нашата рани!

Кралицата се обърна към съпруга си, а след това отново към мен.

— Говорите много добре английски — изрече.

— Научих го от баща си, който беше войник в Бирма на страната на Британската източноиндийска компания — отвърнах аз.

Тя погледна към Джалкари, а после и към мъжете, които стояха зад нас. Бях сигурна, че те са извърнали очи заради изключително дълбокото деколте на кралицата.

— Бих искала да говоря само с вас и другата жена! — отсече.

— Опасявам се, че тя не говори английски, ваше величество. Мъжът зад мен е капитанът на стражата на рани и той е единственият друг човек в нашата делегация, който разбира английски.

— В такъв случай всички останали са свободни! — обяви кралицата.

Аз преведох тази заповед на Джалкари, която моментално поведе стражите обратно натам, откъдето бяха дошли.

После кралицата заповяда да бъдат донесени два стола. Докато чакахме да ги донесат, Арджун, който стоеше до мен, ме дари с поглед, изпълнен с огромно уважение. А когато столовете пристигнаха, ние бяхме настанени пред техни величества. И двамата започнаха да ни оглеждат много внимателно. Накрая кралицата отново поклати глава и отбеляза:

— Изумително! Всички ли жени в Индия се обличат като вас?

— Да — отговорих. — С изключение на няколко бижута.

— А мъжете? — поиска да знае принц Албърт. Говореше английски с акцент, но аз знаех, че родният му език е немският.

— Аз съм облечен с традиционна курта — отговори Арджун. — Това е дрехата, която ние носим само при много официални случаи.

— И освен това сте изключително изискани и образовани. За мен е изключително удоволствие, че рани е изпратила точно вас! Е, какво мислите за нашата страна?

Погледнах към Арджун, за да знам кой ще говори пръв. Той ми кимна и аз отговорих:

— Ваше величество има прекрасна страна, особено църквите!

— А на вас кое ви хареса най-много? — обърна се тя към Арджун.

— Зелените хълмове, изпъстрени с овце — отговори той.

Кралицата се усмихна и отбеляза:

— А ето че сега сте при мен!

— Точно така. Идваме от името на рани Лакшмибай — изрекох аз, — която се надява да си получи обратно трона на Джанси.

Кралицата кимна бавно и каза:

— Разкажете ми за нея! Как изглежда? Колко деца има?

Беше ми трудно да повярвам, че кралицата на Великобритания не знае тези неща. Особено след като ние си бяхме направили труда да научим всичко, което може да се знае за нея — от рождения й ден през май до името на третото й дете.

Този път започна Арджун:

— Рани е изключително красива жена. Имаше едно дете, което почина, преди да навърши една годинка, и след него тя си осинови друго.

— Защо? — запита заинтригувано кралицата. — Да не би съпругът й да е бил неспособен да има деца?

С Арджун се спогледахме, напълно онемели.

— Чувала съм слухове, че се обличал в женски дрехи — продължи безцеремонно кралицата.

Значи все пак беше чувала за Джанси.

— Така е — съгласих се аз.

Кралицата изгледа триумфално принца.

— Народът на Джанси се страхува да живее под управлението на Компанията — изрекох, насочвайки разговора обратно към рани. — Хората в нашето кралство биха желали да съхранят обичаите си и начина си на живот. Ако ваше величество се съгласи да помогне на друга кралица в нужда, това ще означава много за нашия народ!

Кралицата отвърна:

— Тази вечер заповядайте на вечеря! Всички, цялата делегация. А след нея ще получите отговора на вашата молба.

Ние се поклонихме и се приготвихме да напуснем тронната зала, когато тя внезапно извика:

— Почакайте! Искам да ви покажа нещо! — усмихваше се като дете. Принцът до нея се смръщи. — Баут! — поясни тя.

Тогава и той се усмихна, след което извикаха един слуга и му поръчаха да доведе Баут.

Ние с Арджун се спогледахме бързо. Какво беше това? Някакъв вид храна ли? Но когато слугата се върна, видяхме, че води на каишка едно огромно куче.

— Баут! — извика принцът и огромното куче се спусна към него. Кралицата се засмя, докато кучето се носеше към трона. Реших, че това е много добър знак.

— Тибетски мастиф — представи ни го тя. — Подарък от лорд Хардинг, моят генерал-губернатор на Индия. Вярно ли е, че всички кучета в Индия са толкова големи? Лорд Хардинг ми разказва невероятни истории — че в Индия всичко е голямо — големи количества подправки, големи дворци, големи богове…

— Опасявам се, че е преувеличил силно, ваше величество — отговорих.

Принц Албърт зарови лице в козината на кучето и го потупа по гърба.

— Е, в такъв случай очакваме да ви видим довечера на масата си — рече кралицата и с това стана ясно, че сме освободени. Когато излизахме, тя продължаваше да гука името на мастифа.

* * *

Напуснахме тронната зала и всяка следваща зала, през която преминавахме, беше по-пищна от предходната. В огромните каменни камини горяха дебели кедрови цепеници, които изпълваха помещенията с приятно ухание, но в стаите не се долавяше никакъв пушек, какъвто виждахме задължително в нашата страна. Незнайно как всичкият дим беше всмукван сякаш от въздуха. Огледалата, покрай които минахме, бяха украсени с гирлянди от вечнозелени растения и навсякъде се виждаха свежи клонки имел, част от тяхната коледна традиция.

Накрая открихме останалите в поредната голяма зала. Там също гореше огън и всички бяха наобиколили камината, за да се топлят на бездимните пламъци.

— Какво стана? — хукна към мен Джалкари, когато ме видя.

— Тя каза, че всички трябва да се върнем тук на вечеря, след което ще получим отговора на нашата молба.

— Тези новини добри ли са, или лоши?

— Нямам представа — промърморих. Какво ли щеше да се очаква от нас на вечеря? Само двама от нас говореха английски, а повечето от стражите дори още не бяха овладели употребата на вилица и нож.

Внезапно се появи някакъв мъж в красив черен костюм, който обяви, че стаите ни са готови.

— Но ние нямаме стаи тук! — възрази Арджун. — Стаите ни са в хотел „Браун“!

— Може и така да е, но кралицата ви позволява да останете тук и следобеда и предполага, че сигурно ще имате нужда да се преоблечете за вечеря.

— Но ние не си носим никакви дрехи за преобличане! — изтъкна очевидното Арджун. — Всичките ни вещи са в хотела!

Мъжът с черния костюм сведе поглед към върха на дългия си нос, въздъхна и изрече:

— Пътническите ви сандъци ще бъдат донесени тук, след което ще бъдат отново върнати в хотела.

— А готвачите ви наясно ли са, че индийците никога не хапват месо?

— Подготвени са за всички възможно ситуации — увери го черният костюм. — Включително и за вероятността нашите гости никога досега да не са се хранили на маса със столове!

Хвърлих гневен поглед на Арджун, който ми промърмори на маратхи:

— Не сега! Толкова близо сме до целта!

Последвахме Черния костюм през нова поредица от зали към едно крило от двореца, запазено специално за гости. Когато минахме покрай един голям прозорец, видяхме, че от небето падат бели люспици. Джалкари първа се втурна към прозореца, а после я последвахме и ние, останалите.

— Но какво е това? — възкликна един от стражите.

Черния костюм въздъхна дълбоко за втори път, сякаш днешният ден се очертаваше като най-мъчителния през цялата му достойна кариера.

— Сняг — изрече натъртено. — Това е нещото, което вали от небето, когато стане много, много студено!

Аз преведох на останалите и в продължение на известно време всички стояхме и зяпахме изумено снега, който валеше навън. Докато накрая Черния костюм не прочисти гърло и не каза:

— Бихте могли да съзерцавате чудото на снега и от стаите си, ако желаете. Разполагате с цели два часа.

Стаите ни се оказаха точно толкова величествени, колкото и самият дворец, с огромни прозорци, гледащи към градината, и махагонови мебели, поставени до стените в синьо и златно. Въпреки че всеки от нашата делегация получи самостоятелна стая, мъжете останаха при Арджун, а Джалкари — при мен. Двете приседнахме на фотьойлите от синьо кадифе и се загледахме в падащия навън сняг — нежни късчета дантела, извиращи от сиво-черното небе.

След известно време Джалкари се приведе напред и попита:

— Е, каква беше тя? — беше снишила глас, въпреки че говореше на маратхи.

— Учтива. Резервирана. Интелигентна. Като рани.

— Но тя е най-огромната жена, която съм виждала през живота си! — изрече все така шепнешком Джалкари. — Видя ли й само брадичката? Че там има две!

— Джалкари! — смъмрих я аз, но после се изкисках.

— Ще ми се да можехме да вземем малко сняг и да го занесем у дома, та да могат всички да го видят.

Загледахме се отново в странния, напълно чужд за нас пейзаж.

— Имам добро усещане за всичко това — промърморих по едно време аз, съзнателно потискайки необяснимото чувство на напрежение, зараждащо се някъде в гърдите ми. — Защо иначе ще ни кани на вечеря, ако не е, за да ни зарадва с добри новини?

* * *

Въпреки разкоша, който бяхме срещнали навсякъде около нас през този ден, той се оказа нищо в сравнение с пищността и разточителството на двореца Бъкингам, с които се сблъскахме вечерта.

Бяха се появили още мъже с черни костюми и бели ревери, за да доставят пътническите ни сандъци, след което ние се преоблякохме. Джалкари си избра сари, украсено със злато и извезано със златни листа. Остави си същите рубини на врата и китките, но смени рубинената си тика, която се спускаше от центъра на косата й до средата на челото й с тика от злато и смарагди. Що се отнася до мен, аз си избрах сари с наситено пурпурно, с извезани по ръбовете сребристи мотиви с преплетени пера. Рани ми беше дала комплект от редки виолетови сапфири, които си подхождаха точно с това сари.

Според мен всеки си има някакъв образ за себе си в главата си, но той рядко съвпада с образа, който виждат другите хора. Примерно аз, когато мисля за себе си, си се представям винаги на дванайсет години, облечена в грубата памучна ангарка, която баща ми беше успял да купи, продавайки две от най-хубавите си дърворезби. Но точно в този момент, когато се зърнах в огледалото, сякаш видях самата себе си за първи път. Поставих внимателно сапфирената тика в центъра на косата си. Скъпоценните камъни увиснаха върху челото ми и между веждите ми застана огромен виолетов сапфир. Сапфирената халка за нос завърши целия ансамбъл.

— Красива си колкото рани! — възкликна Джалкари, когато ме видя. — И със сигурност много по-красива от кралица Виктория!

Засмях се, но приятелката ми беше напълно сериозна.

— Срамота, че се е наложило да станеш дургаваси! — продължи в същия дух тя. — Извинявай, не го казах като обида. Понякога си мисля, че е срамота, че и аз станах дургаваси!

— Но си се омъжила! — напомних й аз.

— Да, обаче никога няма да имам деца — отвърна тихичко тя.

Погледнах се отново в огледалото — златото по врата и пръстите ми проблясваше загадъчно.

— Не забравяй, че сме тук със специална мисия! — напомних й аз. — Ако успеем, представи си само как ще се промени животът в Джанси! Рани сигурно ще възнагради и нас, и семействата ни по начини, които дори не можем да си представим!

— Може би — отвърна Джалкари. Приседна на ръба на леглото и се втренчи през прозореца. — Наистина ли вярваш, че тази кралица ще върне трона на Джанси на нашата рани?

— Разбира се! Защо, ти не вярваш ли? — изгледах я аз. Бях длъжна да вярвам, че ще стане така.

— Не, не вярвам. Съгласна съм напълно със съпруга си, който смята, че ако кралица Виктория искаше да го направи, досега щеше да го е направила.

Малко след това се появи същият онзи мъж с черния костюм, който ни беше довел в стаите ни — този път, за да ни ескортира до трапезарията. Двете с Джалкари чакахме в коридора, докато той чукаше безуспешно на всяка от следващите врати. Отлично знаехме, че всички мъже са в стаята на Арджун, но решихме да не споделяме тази информация, защото ни беше много смешно да гледаме Черния костюм как въздиша все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая, когато почука на последната врата, оттам излязоха Арджун, следван от всички други стражи. Беше облечен в курта в сребристо и бяло, със сребърни чуридари и сребърни джути. Когато очите му срещнаха моите, първо се плъзнаха към врата ми, после към гънките на сарито ми и накрая пак се върнаха към моите очи.

— Сита! — изрече топло и нежно.

— Насам! — отсече Черния костюм, преди да бях успяла да реагирам по какъвто и да било начин.

Последвахме го през поредица от осветени от газени лампи зали към трапезарията, където друг мъж в черен костюм обяви пристигането ни. Вътре три полилея от шлифован кристал осветяваха огромна махагонова маса с дължината на приемната на рани в Панч Махал. Може би беше заради огледалата, отразяващи светлината на полилеите, или пък заради специалната украса за Коледа, но в този момент всичко това ми се стори като най-прекрасната гледка, която бях виждала през целия си живот. Всичко беше в червено, сребърно и златно. Масата беше покрита с покривка от красива дамаска, която на свой ред беше почти закрита от купища кристал и порцелан. До всяка чиния бяха подредени множество сребърни прибори — по две лъжици, четири вилици и два ножа. А чашите бяха толкова големи, че човек би могъл да пъхне и юмрук в тях. Стаята вече беше наполовина пълна с гости и аз не пропуснах да забележа, че жените и мъжете са равен брой.

От нас се очакваше да застанем пред столовете си и да чакаме, докато поредният Черен костюм не ги бутне към нас така, че да седнем. Моето място се оказа до Арджун, а точно срещу нас стояха празните столове за кралицата и нейния съпруг, принц Албърт. Докато протягах ръка, за да взема кремавата платнена салфетка от масата така, както ни беше учила мисис Макигън, в трапезарията се появи друг мъж. Беше невероятно красив — индиец, но облечен като англичанин. Сакото му отзад беше разделено на две, сякаш отзад имаше две патици. Никога до този момент не бях виждала индиец, облечен в официално британско облекло.

Един от Черните костюми го преведе през залата и всички жени се загледаха в походката му. Когато пристигна до стола от другата ми страна, той притисна длани в намасте и учтиво се поклони.

— Чух, че рани на Джанси изпраща свои пратеници в Англия — каза той, — но нямах никаква представа, че те ще бъдат толкова красиви!

Той премести очи от мен към Джалкари, която седеше от другата страна на Арджун, и съм напълно сигурна, че смених няколко нюанса на розовото по бузите си. След това този индиец взе ръката ми и я целуна. Никога до този момент не се бяха отнасяли към мен с такова неуважение! Арджун веднага скочи на крака и още няколко от стражите около масата сториха същото.

— Спокойно! Такава е английската традиция! — увери ги усмихнато мъжът.

По лицата на британските гости пробяга сянка на тревожност — горките, нямаха никаква представа какво точно става.

— Тормозенето на жена не е традиция в нито една страна! — изрече Арджун на маратхи. — Веднага се извинете на дамата!

Мъжът моментално се поклони много, много ниско и промърмори:

— Хиляди извинения, шримати!

И всички се настаниха обратно по местата си.

— Просто упражнявах британските си маниери — обясни непознатият индиец на Арджун. — Отново моля да ми простите! Казвам се Азимулах хан — когато Арджун не реагира по никакъв начин, Азимулах продължи: — Моят покровител познава вашата рани. Или по-точно той и тя са израснали заедно.

— Как се казва покровителят ви?

— Нана Сахеб.

Това име вече привлече вниманието на всички ни. Въпреки че вече споменах тази история, може би си струва да се напомни отново, най-вече заради факта, че тя изигра знаменателна роля в живота на рани. Когато била малка, рани била позната като Манукарника, или на галено — Ману. Израснала в двора на Баджи рао II, а баща й се отнасял към нея като към сина, когото винаги е искал. Позволявал й да се облича като момче и да играе като такова, макар това да намалявало шансовете й за успешен брак. От всички деца в двора най-близките приятели на рани били Татя Топе и Нана Сахеб. Първото момче било син на Пандуранг рао Топе — важен благородник от двора на пешва Баджи рао. А вторият, разбира се, тъй като всички са чували за Нана Сахеб, е осиновеният син на пешва.

Мнозина по онова време смятали, че рани ще се омъжи за Сахеб, но не станало точно така. През 1817 година бащата осиновител на Нана Сахеб бил победен от британците. Съкровищата му, земите му, именията му, даже мебелите, предавани от поколение на поколение в семейството му, били конфискувани. До последната лъжица. Било му съобщено, че в замяна той и неговите наследници ще получават годишна пенсия от близо осемдесет хиляди британски паунда. Но когато през 1852 година пешва починал, британците отказали да дадат на Сахеб пенсията на баща му.

Нямам представа каква е била реакцията на наследниците на останалите победени от британците раджи, но що се отнася до Нана Сахеб, той реагира по същия начин, по който реагира и рани. Като изпрати молба до Компанията да му върне кралството, а когато не срещна разбиране — с нова молба за възстановяване поне на пенсията на баща му. Всички бяхме чували историите за безкрайните молби на Сахеб и именно това отчасти беше причината, поради която бащата на рани проявяваше такъв скептицизъм относно опитите за преговаряне с Англия. Сахеб го беше уведомил в най-големи подробности за последиците от тези молби. Но нашата рани, също като приятеля си Нана Сахеб, беше много упорита и ето че сега се бяхме събрали всички на една маса, представляващи два отделни случая на британска несправедливост, надяващи се, че кралицата ще разреши и двата.

— Значи от всички мъже в Битхур — отбеляза Арджун — Сахеб избра вас!

Азимулах се ухили. Той действително имаше изумителна външност — почти бяла кожа, черна коса, падаща на вълни около лицето му, и зелени очи.

— Можете да ме обиждате, колкото си искате, но аз съм много популярен тук!

— Затова ли не сте се връщали в Индия от две години? — подметна презрително Арджун.

Азимулах го изгледа изненадано.

— Чувал съм рани да говори за вас — поясни Арджун.

— Вашата рани може да си говори каквото пожелае, но тази работа е ужасно трудна!

— Кое му е трудното? — не издържах и се намесих аз. — Да присъстваш на вечери с кралицата ли?

— Да я убедиш, че индийците са способни да се самоуправляват!

— И ви трябваха цели две години, за да го постигнете, така ли? — подхвърли Арджун.

— Не. Точно в това тя беше убедена още от мига, в който се запозна с мен. Но сега трябва да бъде убедена да действа! А това отнема време.

При тези думи ние с Арджун се спогледахме, а Азимулах се разсмя.

— Вие да не би да сте смятали, че като дойдете тук, ще получите автоматичен отговор, а?

Огледах цялата маса, но всички останали си чуруликаха щастливо на английски. Все едно бяхме прислужници на кралицата — толкова внимание ни обръщаха.

— Беше ни казано, че тази вечер ще получим своя отговор — изрекох тихо.

— Шримати — обърна се към мен Азимулах. И макар да използваше уважителната форма на обръщение към жена, усещах, че го прави по-скоро презрително. — В Англия нещата не стават така. Отговорът може да дойде утре или вдругиден, или изобщо да не дойде, но ако изобщо дойде, кралицата го изпраща с писмо! — със сигурност забеляза шокираното ми изражение, защото добави: — Да не би да сте мислили, че тя ще съобщи решението си тук, пред всички тези гости?

— Точно така мислех. В крайна сметка самата тя ни каза, че ще направи така — отговорих.

— Шримати, завършил съм Свободното училище в Канпур, където съм бил възпитаван от същите тези британци. И мога да ви кажа, че не трябва да се вярва на нищо от онова, което те казват! Една трътлеста жена, перчеща се с корона…

Аз ахнах, а Арджун почервеня.

— Никой от тях не е в състояние да разбере нас, индийците! Да не си мислите, че тя може да махне с тлъстата си ръка и да подобри нещата просто ей така? Та тя изобщо не разполага с подобна власт! Решенията се вземат от парламента!

— Ама нали тя е кралицата! — възропта Джалкари.

— Да, но всичко, което тя прави, трябва да бъде одобрено от парламента! — изтъкна Азимулах. — Повярвайте ми, живял съм с тези хора и познавам отлично навиците им! Те носят обувки в къщите си и се къпят веднъж седмично! Може да изглеждат чисти, но отвътре са мръсни както в морално, така и във физическо отношение!

— Да не би да са също така и слепи? — изгледах го с присвити очи аз. — Иначе защо досега не са видели колко ги презирате?

Азимулах се усмихна. Човек би си казал, че до този момент сме водили просто един учтив разговор, примерно за времето.

— О, да, освен това са и слепи! — кимна бавно. — Точно затова, когато се върна, ще запозная Сахеб с внимателно обмисленото си мнение по въпроса.

Без да се опитва да скрие отвращението си, Арджун попита:

— И какво ли ще да е то?

— Че британските мъже са слаби и много лесно могат да бъдат победени. Той просто трябва да поведе въстание!

До края на вечерта не си проговорихме повече с Азимулах хан. В крайна сметка той не знаеше всичко. При нас обстоятелствата бяха различни — кралицата ни беше харесала. Но когато тя се появи на банкета, хванала под ръка принц Албърт, и когато започнаха да сервират вечерята, аз действително започнах да се питам дали тя ще спомене каквото и да било тази вечер по въпроса за положението на рани. Имаше варени картофи, някакъв зелен зеленчук, който никога не бях виждала, задушени моркови в гъст сос и огромни камари месо. И всички наоколо изглеждаха далеч по-заинтересовани от храната, отколкото от въпросите, поради които бяха дошли тук. Разговорът премина от времето към храната и накрая стигна до ездата в Хайд Парк. А после, съвсем внезапно, кралицата се изправи и всички останали я последваха. Един слуга обяви тържествено:

— Нейно величество кралицата се оттегля за тази вечер!

Ние с Арджун се спогледахме. Надигнахме се от местата си, но преди да успеем да кажем каквото и да било, кралицата беше изчезнала. Подчинените на Арджун се обърнаха като един към нас.

— Но къде отива тя? — възкликна слисана от името на всички Джалкари. — Ами Джанси?

Азимулах изглеждаше безкрайно доволен от себе си, когато изрече:

— Точно в този момент Джанси най-вероятно е последното нещо, което я вълнува!

— Какво искате да кажете?

— Че утре е техният фестивал Бъдни вечер. Предстоят много банкети и гостувания.

* * *

Дните минаваха. А после седмиците. Накрая, към края на януари, ние напуснахме Англия. Бяхме удостоени с аудиенция при кралица Виктория, бяхме вечеряли на нейната маса и седмица след тяхната Коледа бяхме поканени отново в двора, за да се запознаем с важни членове на техния парламент. Но в крайна сметка пратеникът на Сахеб се оказа прав. Тя ни беше оставила да изминем целия път от Джанси до Лондон и обратно, без да ни даде никакъв отговор. Завръщането ни нямаше да бъде триумфално. И нямаше да има никакви големи награди.

Джанси си оставаше все така изгубено за нас. Британската кралица се интересуваше повече от кучетата на Индия, отколкото от нейния народ.