Мишел Моран
Последната кралица на Индия (21)

Седемнайсета глава

Когато баща ми зърна подаръка, който нашата рани беше изпратила за Ану, очите му се напълниха със сълзи. Веднага грабна ръката ми и бързо написа:

— Но как?

Подаръкът на рани щеше да промени завинаги статуса на моето семейство в Барва Сагар. Моето приемане в Дурга дал вече ни беше направило известни. Но отсега нататък щяхме да бъдем считани и за заможни, а на семейството на Шиваджи щеше да се гледа с още по-голямо уважение и отпреди, защото подаръкът на рани в крайна сметка беше предназначен да влезе в неговата къща.

Може и да изглежда странно добър приятел като Шиваджи да изисква от нас зестра, особено след като баща ми му е спасил живота в Бирма. Но в Индия тези неща нямат нищо общо с приятелството — всичко се върти около репутацията. Семейството ти ще се радва на почит и уважение само тогава, когато е успяло да осигури добра зестра на дъщеря си. Всеки съсед, който влезе в къщата ти, както и всички негови деца, и всички деца на децата му ще знаят какво е получил синът ти заедно с булката си. Ако тя влезе в новата си къща с ракла, пълна само с коприна, никой няма да каже после: „Ти чу ли какво е донесла еди-коя си като зестра в къщата на свекъра си?“. По-скоро изобщо няма да повдигнат темата, тъй като какво има за казване за булка, която пристига само с дрехи?

Когато сестра ми научи с какво е била дарена, тя покри лице с ръцете си и се разрида, като от време на време повтаряше:

— Благодаря ти! О, толкова ти благодаря!

— Е, аз не съм сторила нищо — отговорих усмихнато. — Този дар е от рани!

— Но рани дори не ме познава!

— Напротив. Аз непрекъснато й говоря за теб.

— Така ли? — вдигна към мен сестра ми огромните си, подобни на две гигантски езера очи.

Заболя ме, че въпросът й беше съвсем сериозен. Приседнах на леглото до нея и изрекох:

— Ану, та аз никога не спирам да мисля за теб! Само защото съм в Джанси, не означава, че сърцето ми не е тук, при теб! И при пита джи, разбира се.

Но това като че ли не я убеди особено.

— Утре ще бъдеш с мен, нали? — попита предпазливо.

— На всяка крачка от сватбата ти! — обещах.

— Ами утре вечер? — погледна ме уплашено тя. — Пита джи ще ми липсва!

— Да, знам. Пита джи липсва и на мен. Но онова, което ще се случи утре, ще бъде много специално и е нещо, което и пита джи, и аз очакваме с нетърпение от доста дълго време. Ще видиш каква красива булка ще бъдеш! — обещах.

И стана точно така.

В Индия има много брачни ритуали и всяко село ги изпълнява по различен начин. В Барва Сагар ритуалът на сватбата започва от предишната вечер, когато момичетата от цялото село се събират в къщата на булката, за да й помогнат да се подготви. Затова още към шест вечерта къщата ни се напълни с кискащи се деца и съседки. В мига, в който се появи и леля, всички помогнахме на Ану да влезе във вана с ароматни масла, като измихме косата й с кокосово масло, а кожата й изтъркахме с куркума. За украсяване на ръцете и краката й бяха привикани четири майсторки на къната. Те я намазаха внимателно с тъмнозелената паста, а после я инструктираха да не се движи много по време на сън, защото изсъхналата паста може да падне и така да разруши красивите рисунки под нея. На другата сутрин обаче, в мига, в който се събуди, Ану изтърси изсъхналата къна, за да види окончателния резултат.

— Вижте само колко са тъмни! — възкликна една от съседките. — Нали знаете какво казват? Колкото по-тъмна е къната на булката, толкова по-щастлив ще бъде бракът!

Върху бледата кожа на сестра ми къната беше придобила тъмнокестеняв цвят.

После бяха донесени малки сребърни купички с различни пасти. Челото на сестра ми беше намазано с паста от сандалово дърво, пътят в косата й — с червения прах синдур, на устните й беше сложено червило. Но въпреки притеснението беше невъзможно да не се смееш. Сватбите в Индия са весели събития, пълни с много песни, танци и ядене. Вече чувахме и музикантите от двора на Шиваджи от другата страна на нивите. Само след няколко часа те щяха да придружат младоженеца да вземе булката си.

А когато извадих булчинската рокля, всички ахнаха. Беше сари от червена коприна, което бях купила от Джанси, бродирано със златна нишка и инкрустирано с миниатюрни мъниста, които проблясваха при всяко движение. Половин дузина жени помогнаха на Ану да се облече, а когато приключиха, резултатът беше зашеметяващ. С тази рокля, с гривните й от слонова кост и солидната перлена огърлица тя спокойно можеше да мине и за дъщеря на рани.

— Хубава ли съм? — попита Ану.

— О, повече от хубава! Прекрасна си! — възкликнах, а другите жени се отдръпнаха няколко крачки назад, за да й се възхитят. — Ишан ще бъде много горд с теб!

Той, разбира се, нямаше да я вземе в леглото си, докато тя не стане жена, но и сега красотата й вече беше зашеметяваща.

И оттук нататък нямаше много време за разговори. Трябваше да се изпълнят един куп ритуали, започващи с появата на шест момичета, носещи глинени гърнета, върху които бяха изрисувани символи, носели късмет на хиндуистите в продължение на хилядолетия — алпаната, свастиката, краката на Буда. Момичетата бяха напълнили тези гърнета с вода от река Ганг и сега ги вдигнаха над главите си и обиколиха сестра ми три пъти. Седмо момиче озвучаваше танца им с раковина. После имаше още ритуали, след това ядене, после още ритуали, като всичко кулминира в шрада — ритуал, който се изпълнява в почит на предците.

А след това дочухме музиката много близо до нас и разбрахме, че младоженецът трябва да е потеглил за булката си, заобиколен от смеещи се и танцуващи роднини. Когато той наистина пристигна в нашия двор, аз хванах Ану за ръка и прошепнах:

— Готова ли си?

Тя кимна и аз метнах дупатата й през главата й, така че напълно да я забуля. След церемонията Ишан щеше да има правото да вдигне тази дупата и да види лицето на жената, която някой ден щеше да стане майка на децата му. За мнозина мъже това е първият път, в който зърват булките си. Но Ишан, разбира се, беше виждал Ану и преди, но техният случай действително беше необичаен на общия фон.

Поведох сестра ми към двора, където вече чакаше Ишан, заобиколен от всичките си роднини. Беше облечен в скъпа коприна от Бенарес, а братята му го бяха покрили с гирлянди. Очите му се разшириха значително, когато ни зърна и като че ли забелязах леки проблясъци на усмивка. А после всички се настаниха на възглавниците, които бяхме подготвили. Това беше началото на един много дълъг ден. Всеки, който някога е присъствал на индийска сватба, може да ви каже, че ритуалите продължават повече от двайсет и четири часа и че даже свещеникът трябва да си почине, преди събитието да се сметне за приключило.

Някъде към изгрев-слънце на другия ден свещеникът приключи и роднините, които бяха останали будни, се присъединиха към уморената, но щастлива процесия от нашия двор до къщата на Шиваджи. Предупредих Ану да влезе и да си почине, тъй като вечерта щеше да има още празненства.

— Ану, довечера е Дивали — напомних й. Тя се омъжваше в най-благодатния период на годината. — Преди вечеря ще се върна тук и всички заедно ще запалим свещите.

Когато отново я видях вечерта, тя се смееше. Очевидно в къщата на Шиваджи имаше много смях. Зарадвах се още повече за сестра си, че ще има щастлив живот тук. А после излязох с мъжете навън, за да запалим свещите и да ги подредим около стените на къщата. Ако бяхте птица и можехте да видите селото ни от небето по време на празника Дивали, щяхте да видите безкрайни поредици от светещи маслени лампи.

Ишан беше осигурил цял сандък с фойерверки и тази вечер ярките пъстроцветни фигури в небето накараха даже баба ни да се усмихне. В края на вечерта обаче беше странно да се прибираме вкъщи без Ану. Но знаехме, че домът на Шиваджи вече е неин дом. Тя никога повече нямаше да живее при баща ни.

Когато стигнахме до нашата къща, татко спря пред вратата и взе ръката ми.

— Смятам да се оженя повторно — написа.

Изобщо не бях шокирана. Татко чака толкова години. Беше крайно време да го направи.

— За коя?

— Авани.

Това вече ме шокира донякъде. В Индия вдовиците много рядко се омъжват повторно. Вярно, че понякога се случва, но е толкова често, колкото сняг през лятото. И въпреки това в дадения случай татко и Авани бяха перфектни един за друг — познаваха се от толкова дълго време. Двете с нея вече не се виждахме толкова често, но имах чувството, че тя изпитва силна привързаност към него. Татко зачака реакцията ми.

— Не знам защо никога досега не ми е хрумвало! — отговорих. А после се сетих още нещо и ще излъжа, ако ви кажа, че това нещо не ми достави огромна радост. — Каза ли вече на дади джи?

— Да. Ядоса се.

Никак не ми беше трудно да си представя крясъците, краченето напред-назад и хвърлянето на разни неща. Но очевидно татко държеше достатъчно на Авани, за да рискува да си навлече гнева на баба.

— Ами на Ану? — продължих да питам.

— Тъкмо тя ми подсказа тази идея!

Тази нощ легнах на стария си чарпай, чувствайки се като съд, пълен със сладка вода. Пълен и преливащ.