Мишел Моран
Последната кралица на Индия (10)

Шеста глава

1851 година

Веднъж, когато бях пет-шестгодишна, един от пратениците на махараджата мина през Барва Сагар на път за някакъв голям град. Когато влезе в селото, всички наизлязоха по улиците, за да наблюдават удивителната процесия. Пратеникът пристигна с керван от каруци, теглени от камили и волове, покрити със сатен, а зад тях се виеше дълга редица от понита, чиито ездачи се криеха от следобедното слънце с големи сребърни чадъри. Жените от селото стояха скрити зад решетъчните паравани на нашия най-голям храм и наблюдаваха с благоговение парада на тези богато облечени мъже, яхнали инкрустирани със скъпоценни камъни седла. Даже майка ми, която по принцип не се впечатляваше от лъскави и златни неща, беше ококорила широко очи през онзи ден. „Това е нещо, което никога повече няма да видиш!“ — ми беше прошепнала тя.

А сега се питах какво ли би казала мама, ако знаеше, че само след няколко дена в Барва Сагар ще пристигне още по-голяма процесия чак от кралския град Джанси, при това с единствената цел да прецени дали аз притежавам необходимите умения да стана десетият член на великия отряд Дурга дал на нашата рани.

За всеки друг би било крайно притеснително да знае, че независимо дали издържи изпита или не, за това ще разбере не само цялото село, но и всички села наоколо. Почти веднага след обявяването на резултата. Аз обаче бях твърде заета да тренирам, за да си позволя да се поддам на нервите си. Не знаех какво ще правя, ако се проваля. Но знаех, че ако взема изпита, още на следващата сутрин ще трябва да потегля към новия си дом в двореца Джанси заедно с девана на кралицата — нейния главен министър.

През следващите два дена, когато не тренирах с Шиваджи, подготвях оръжията си — лъсках камата на баща ми до блясък, поправях и пристягах тетивата на лъка си. От всички жени, стремящи се към този пост, аз сигурно щях да притежавам най-старите оръжия, но за мен по-важното бе да демонстрирам уменията си за боравене с тях. Бях сигурна, че ако нервите ми не ми погодят някакъв номер, за нищо на света няма да се проваля в тази част от изпита.

По едно време, докато баба ми ме гледаше как изстрелвам стрела след стрела по мишената, поставена от Шиваджи под короната на нашето дърво, я чух да казва на Авани:

— Е и какво от това, че можела да изстрелва стрели? А кой ще я обучи да бъде забавна и чаровна?

Знаех, че не трябва да обръщам внимание на нито една дума на баба. Нейната мечта беше да се проваля, затова полагаше усилия да засее у мен бурена на съмненията. И въпреки това на следващата сутрин, докато оранжевото зарево пълзеше към двора ни, аз попитах Шиваджи дали баба ми е била права, че трябва да бъда и чаровна.

— Вярно е. Жените от охраната на кралицата не се избират само заради уменията им — каза той, докато седеше с кръстосани крака под нашето дърво редом до баща ми. — Дургавасите се избират и заради способността им да правят компания на кралицата и да я забавляват. Това означава, че трябва да бъдат също така красиви и умни.

През последните осем години бях тренирала почти всеки ден. Отдавна бях станала по-добра от Шиваджи с лъка и стрелите. Ала никой досега не ми беше казвал нищо за това, че освен добър боец, трябва да бъда красива и умна.

— И как се очаква от мен да покажа подобни способности?

— Няма нужда да показваш нищо, Сита. Ти отдавна си всички тези неща!

Погледнах към татко, който като че ли разбра какво ми казва Шиваджи, защото се усмихна.

— Мисля, че днес трябва да поработим върху моята чаровност! — отсякох.

Шиваджи се разсмя с глас и когато се успокои, отбеляза:

— Чаровността е нещо, което жената усвоява в мига, в който осъзнае колко е красива! Очевидно не достатъчно хора са ти казвали колко красива си всъщност, Сита!

Попипах смутено косата си.

— Не само там, но и там! — посочи Шиваджи лицето ми. — Както и тук! — постави ръка върху сърцето си. — Чаровна си, защото си образована и честна. Подобни качества като твоите могат да се окажат свеж полъх за живота в двореца. И тъй като си имаш всичко, което ти трябва, нека днес поработим върху онова, което ще кажеш, когато пристигне деванът.

И така през следващите три дена баща ми и нашият съсед посветиха обичайното ни време за тренировки на моята подготовка за предстоящия ми разговор с девана. Репетирахме отговорите на въпросите, които би могъл да ми зададе главният министър, сред които имаше и съвсем изненадващи от рода на: „Коя е любимата ти храна?“.

В последния ден преди пристигането на процесията Шиваджи каза:

— В това кралство има стотици момичета, които също като теб са се подготвяли години наред за посещението на девана. И за почти всеки пост в двореца се очаква да бъдат дадени подкупи.

Когато чух това, сърцето ми се изпълни с униние.

— Но досега никой и по никакъв начин не е успял да си пробие път до Дурга дал с подкупи! — продължи ухилен Шиваджи. — Последната дума е на главния министър — когато прецени, че е намерил подходящото момиче, автоматично слага край на търсенето и на изпита!

Замълчах. Ами ако са намерили подходящото момиче днес, преди да съм имала възможността да се докажа пред девана?

— Когато дойде време за разговора — продължи съседът ни, — деванът ще се опита да те заблуди. Ще те пита за разни въображаеми ситуации, включващи нашата рани, но във всеки един от тези случаи има само един верен отговор — самата рани! Ако те пита кой е върховният господар в двореца, за теб е само и единствено рани Лакшми! Ако иска да знае на кого дължиш верността си, отново е на рани Лакшми. Дурга дал е нейна лична охрана, не служи на махараджата. Отрядът е създаден, за да защитава и забавлява кралицата и никого другиго!

Тогава татко хвана писалката и написа в книжката си:

— Преди три месеца изпратихме на девана списък с твоите умения. Може да реши да провери всяко едно от тях!

— Кои мои умения включихте? — написах аз.

— Само онова, в което си безпогрешна — стрелба с лък, въртене на меч, стрелба с пушка, езда, латхи, малкхамба.

Ако не знаете, латхи е един вид упражнение, което се изпълнява с пръчка. Малкхамба пък е вид гимнастика.

— Както и всичките ти интелектуални умения — продължи татко. — Включихме таланта ти в шаха, както и способността ти да говориш хинди, маратхи и най-важното — английски!

Нямаше нужда да питам защо определят английския като най-важен. Това можеше да се окаже единственото умение, което моментално да ме направи уникална сред стотиците други момичета, надяващи се да получат този пост, тъй като всеки имаше право да извика девана в своя дом, за да проведе изпита. През 1803 година раджата на Джанси подписал договор за приятелство с Британската източноиндийска компания. Тринайсет години по-късно бил подписан нов договор, чрез който британците се съгласили да позволят на тогавашния ни владетел да продължи да ни управлява както сметне за добре, без английска намеса. Но само след няколко години договорът се превърнал от съгласие за взаимна защита в документ, заради който махараджата на Джанси е трябвало да иска одобрението на британците, за да седне на трона. Така в палатката вече се намираше не само носът на камилата — цялата камила се беше намърдала вътре. Към момента, когато на трона на Джанси се изкачил нашият махараджа Гангадхар рао, това станало само защото британците са избрали точно него. И сега в двора на Джанси се говореше колкото на хинди, толкова и на английски.

Но Шиваджи ме предупреди:

— Главният министър със сигурност ще говори добър английски! Затова, ако има дума, в чието значение не си много сигурна, по-добре не я използвай, само и само за да го впечатлиш! — после грабна червената книжка на баща ми и допълни: — Ако утре издържи изпита, ще й трябват нови дрехи. Най-малко две ангарки за път и още една за двора. Плюс обувки.

Но ние не разполагахме с пари за нови дрехи, а какво остава — за нови обувки.

— Не може ли да си нося дрехите, които имам? — попитах аз.

Шиваджи беше непреклонен.

— Не и в Джанси! — отсече.

— Ако издържи изпита — написа баща ми, — до следобеда ще взема всичко необходимо.

Ала аз не бях в състояние да мисля толкова напред в бъдещето. Мислите ми бяха насочени само към девана, който вече пътуваше на изток, за да ме види.

* * *

На следващата сутрин, още докато се къпех, Ану започна да ме следва като сянка. После коленичи с мен в нашата пуджа стая и започна да се моли наравно с мен да успея да впечатля девана. След това седна до мен, докато Авани изписваше очите ми с черна очна линия и червеше устните ми. Но накрая, докато Авани сплиташе косата ми, а аз протегнах ръка към ръката на сестра ми, тя се дръпна. Разбирах отлично защо е толкова разстроена.

— Спомняш ли си, когато четяхме заедно „Бхагават Гита“? — попитах.

Тя не отговори.

— Помниш ли как повелителят Кришна убедил Арджуна да започне война срещу собствените си братя, въпреки че той нямал никакво желание за това? Защо, според теб, той е участвал в тази битка?

Ану продължи да мълчи, а през това време Авани сложи зелени гривни на ръцете ми. Знаех, че сестра ми няма да отговори, затова отговорих вместо нея:

— Защото това било правилното нещо, което трябвало да се направи! Смъртта на братята му щяла да спаси живота на хиляди невинни същества в бъдещето. Понякога, Ану, макар и с огромна тъга, се налага да постъпим по определен начин, защото това е правилното нещо, което трябва да се направи с оглед на бъдещето!

Сестра ми се загледа в Авани, докато вадеше златните обеци и тънката златна огърлица на мама от заключената ракла. А когато прислужницата ни се канеше да ми ги сложи, сестра ми внезапно изрече:

— Може ли аз да го направя?

Авани отстъпи встрани. Усетих мъничките ръце на Ануджа на тила си и едва успях да се сдържа да не се разплача. Наложи ми се да си напомня, че правя това не само за себе си, но и за нея. В продължение на няколко седмици я бях наблюдавала как се грижи за малкия персийски славей и как го връща към живот, а после как се разплаква от радост, когато го вижда как полита отново в небето. Понякога птиците биват ранени и умират. Но после се прераждат в здрави тела. Това е самсара. Ала сестра ми беше твърде чувствителна и крехка, за да осъзнае подобни неща. Загуба, болка, раздяла… Това са все неща, от които тя трябваше да бъде пазена.

— Погледни се в огледалото! — възкликна внезапно тя сега. — Та ти си същинска принцеса!

И беше права. Изобщо не познах момичето с лебедовата шия, увита в злато, и с пълните устни, изпъкващи като червени пъпки насред бледото лице, което ме гледаше от огледалото. Това беше жена, принадлежаща на заможно семейство, с добър брак, най-малко две деца и дълъг живот, пълен със семейни задължения пред нея. Но нито едно от тези неща не се бяха случили за мен, затова сега, докато стоях пред огледалото на мама, аз взех твърдото решение да сторя всичко по силите си, за да ги получи поне Ану.

Всички се бяха събрали в нашия двор — татко, свещеникът, Шиваджи и тримата му синове плюс безброй съседи, преструващи се, че са дошли заради баща ми, докато всъщност изгаряха от нетърпение да зърнат девана. Даже леля беше изминала пътя от другия край на Барва Сагар заедно със съпруга и децата си, за да гледа моя изпит. Къщата ни не беше виждала толкова гости от деня на погребението на мама.

Жените от селото се бяха събрали в кухнята, където Авани и баба бяха приготвили подноси с храна. Имаше теракотени купи, пълни със сладко мляко, пресни резени плодове, пържени млечни топки, напоени с гъст сироп, и шербет, украсен с розови листенца. Но аз не бях гладна. Седях си сама в стаята и чаках да чуя звука от приближаването на процесията. Не трябваше да излизам от къщата до появата на главния министър. Днес за първи път в цялата история на Барва Сагар жителите на селото щяха да видят как една жена нарушава закона на пурдата.

— Това изобщо не е срамно! — беше ми казал Шиваджи. — В Джанси нито една жена не е в пурда! — напомни ми. — Там всички жени яздят свободно по улиците като мъжете!

— Във всички големи градове ли е така?

— О, не. Само в Джанси. Но пък кой ли там му мисли за такива неща!

От неговите уста всичко звучеше много просто, но когато татко се появи и написа на дланта ми, че процесията на девана вече влиза в селото ни, сърцето ми заби лудо в гърдите ми.

— Няма от какво да се страхуваш — допълни той. — Или ще си вземеш изпита, или не — бръкна в своята курта и извади оттам дълга кожена огърлица, която постави в ръката ми. В центъра на огърлицата висеше един-единствен талисман — паун, издялан от бамбук. — Днес ти трябва да си всевиждаща като паун със сто очи — написа баща ми. — Но също така трябва да бъдеш като бамбук. Когато връхлети буря, бамбукът не се чупи. Само се огъва и после пак се изправя!

В двора ни гръмна музика. Процесията на главния министър беше пристигнала у нас. Гостите в двора автоматично млъкнаха, а малките крачета на Ану се чуха да шляпат по коридора. Идваше да ме вземе.

Ръката на татко обгърна моята.

— Субхкамна, паунчето ми — изобрази с уста. — Късмет!

Завързах кожената огърлица около врата си и пъхнах талисмана под ангарката си.

— Сита, той е тук! Деванът на кралицата е тук! — влетя в този момент Ану в стаята ми. — Хайде, време е!

Хукнах към вратата на къщата, където вече чакаше баба ми със сребърен поднос в ръка. В Индия новите гости се посрещат, като завъртиш този поднос близо до главата им. В различните къщи слагат различни неща на подносите си, но задължително има запалена аарти — лампа, и малка купичка с цинобър, яркочервена боя на прах, с която трябва да направиш тилак — знак върху челото на госта, за да му покажеш, че е добре дошъл.

Въпреки цялото си перчене пред Ануджа, първата си крачка в собствения си двор аз направих със същата трепетна неувереност, с която странникът пристъпва в непозната земя. Главният министър чакаше точно пред нашата дървена порта, обкръжен от две дузини бляскаво натъкмени мъже в сака и жилетки в западен стил. Слуга държеше над главата му малък чадър с пискюлчета, за да го предпази от сутрешното слънце. Слугата беше слабичък, но пък самият деван беше още по-слаб. И толкова висок, че с голямата си глава ми заприлича на гигантско стъбло царевица.

Татко зае мястото си вляво от мен, Шиваджи застана отдясно.

— Спокойно! — прошепна ми той, докато приближавахме към гостите.

Хванах платото с аарти колкото ми беше възможно по-стабилно пред девана, а след това го завъртях бавно и почтително. Когато настана моментът да бръкна с палец в малката купичка с цинобър, за да изрисувам червения знак върху челото му, осъзнах, че ръката ми трепери. „Дишай дълбоко!“ — напомних си мислено. От мен се очакваше да изпълня същата кратка церемония пред всеки от тези мъже.

Когато приключих с приветстването на всеки от процесията с добре дошъл, деванът прекоси двора ни и зае мястото си върху широка жълта възглавница, която един от слугите му беше поставил под нашето дърво. Всички негови придружители веднага се разположиха вляво от него, а жителите на Барва Сагар застанаха вдясно. А аз останах в средата, с татко от едната ми страна и Шиваджи — от другата. Тримата едновременно се поклонихме дълбоко пред главния министър. Усещах как погледите на всички жители на селото ни са вперени в мен — първата жена в Барва Сагар, нарушила пурдата, откакто съществува.

— Сита Бхосале — започна деванът с изненадващо дълбок, топъл глас. А аз очаквах да бъде тъничък и писклив като тръстика, на каквато приличаше той. — Ти си дъщеря на Нихал, който е син на Адинатх, член на кастата на кшатриите. Така ли е?

— Да.

— И си на седемнайсет години?

— Миналият месец навърших седемнайсет.

Деванът щракна с пръсти и един от слугите до него моментално му поднесе лула, която побърза да запали. Главният министър вдиша дълбоко от лулата, а после издиша и през цялото това време нито за миг не свали очи от мен. През двора ни премина важно паун в търсене на сянка и аз се сетих за пауна, скрит под дрехата ми. Сега разбирах защо баща ми беше избрал да ми направи тъкмо такъв талисман — в Индия паунът се почита като убиец на змиите. Той е всевиждащ, на пръв поглед и всемогъщ — защитник на младите и невинните от влечугите, които се крият в земята и чакат удобен момент, за да нападнат.

— Приличаш на една от картините на Нихал Чанд — изрече накрая деванът. Приведе се напред на възглавницата си и димът от лулата му се уви около лицето му. — Виждала ли си ги?

Знаех си, че сигурно бях поруменяла, когато отговорих:

— Да, деван джи.

Че кой не беше виждал репродукции на творбите на Нихал Чанд, един от най-великите художници на Индия?! Когато бил жив, махараджа Савант Сингх веднъж му дал скица на любимата си певица, красивата Бани Тхани. Художникът взел простичката рисунка на краля и създал по неин образец серия от картини, символизиращи идеалната жена — бледи бузи, чувствени устни, високо чело, тънки вежди, огромни, подобни на цъфнали лотоси очи. Използвал лицето й и за всичките си изображения на нашата богиня Радха така, както някои европейски майстори на четката са използвали проститутки за лицата на своите мадони. Да бъдеш сравнена с Бани Тхани на Нихал Чанд, беше… е, беше колкото комплимент, толкова и обида.

— Ще можем ли да видим дали уменията ти са така впечатляващи, колкото е красотата ти?

След тези думи главният министър накара слугите си да ми поднесат всяко от оръжията, с които бях тренирала в продължение на осем години: пушки кремъклийки, ножове, лъкове, мечове, револвери, пистолети, брадви и кинжали. Из целия двор бяха поставени мишени и аз бях подканена първо да избера любимото си оръжие. Решението ми изобщо не беше трудно — тиковият лък на девана. Беше инкрустиран с абанос и полиран до блясък. Толкова красив лък бях виждала само веднъж през живота си, когато баща ми беше получил поръчка от един много богат търговец, който държеше да включи нещо особено впечатляващо към зестрата на дъщеря си. Но макар да си знаех, че в крайна сметка ще избера лъка, все пак се задържах по малко пред всяко от оръжията — исках да оставя у девана впечатлението, че съм ненадмината с всяко едно от тях, затова ми е много трудно да реша. Накрая все пак избрах лъка. Метнах кожения колчан през рамото си, а после застанах пред малката бяла мишена, поставена в другия край на двора, и запратих първата си стрела. Татко винаги ме беше карал да се упражнявам с различни видове лъкове и стрели, така че изобщо не ми беше трудно да се приспособя към оръжието на главния министър.

Усещах как очите на всички присъстващи са вперени в мен. Как ме гледат да изстрелвам една, две, три стрели право в десетката. И чух зад себе си радостните възгласи на жените, когато четвъртата стрела мина директно през първата, като разтресе дървената мишена. Не мога да не отрека, че тогава се изпълних с немалка доза самодоволство. Отчаяно копнеех да зърна изражението върху лицето на девана. Но вместо това просто се обърнах и свела свенливо очи към земята, поставих оръжието пред него.

— Револверът! — отсече той. Беше невъзможно да се разбере по гласа му дали е доволен, или просто е отегчен.

След това много бързо бях изпитана с всяко от останалите оръжия. Представих се великолепно и бях сигурна, че всеки в този двор ме гледаше поне с елементарна доза възхищение, защото до този момент съселяните ми бяха познавали само момичето Сита, а не воина Сита. А после дойде ред за разговора. „Готова съм за това! — помислих си, докато отново заемах мястото си между татко и Шиваджи пред главния министър. — Питайте ме каквото си поискате!“

Но деванът мълчеше. Когато рискувах да хвърля един кос поглед към лицето му, установих, че изражението му е неразгадаемо. Това лошо ли беше или добре? И защо свитата му зад него мълчеше и всички само пристъпваха сковано от крак на крак?

— Кажи ми — започна най-сетне деванът — това ли са мъжете, които са те обучили за поста на охранител в Дурга дал на нейно височество?

— Да, деван джи. Представям ви пита джи и нашия съсед, почитаемия Шиваджи.

— Повтори същото на английски!

Направих го и деванът като че ли остана доволен.

— Би ли умряла за нашата рани? — попита внезапно главният министър.

— Да.

— Предпочитаното от теб оръжие е лъкът, нали така?

— Точно така.

— На кого ще дължиш вярност в двореца Джанси, ако утре бъдеш отведена там?

Сърцето ми се разтуптя от вълнение. Значи Шиваджи ме беше подготвил много добре за този разговор.

— На нашата рани! — отговорих, без да се замислям.

Деванът вдигна пак лулата си и вдиша дълбоко. Когато издиша, щракна с пръсти и трима от слугите му пристъпиха напред. Двама от тях носеха на главите си женски дупати и очите им бяха изрисувани с очна линия. Свитата на министъра се разсмя, но нито един от нашите селяни не се усмихна. Знаех си, че сега всички се чудят и маят: „Така ли правят мъжете в Джанси — обличат се като жени със звънчета на глезените и големи гривни на ръцете?“.

— Един ден — обади се деванът и аз осъзнах, че той разказва някаква история — ще се озовеш в една стая с кралицата на Джанси.

Един от мъжете, облечени в женски дупати, пристъпи напред в празното пространство между мен и самия деван. И свитата на министъра отново се изсмя.

— Но в стаята се намира също и майката на махараджата.

Вторият мъж, облечен като жена, се присъедини към приятеля си и се поклони леко.

— Аз също съм там!

Последният от слугите, на глава с отпуснат жълт тюрбан като самия деван, пристъпи в центъра и се престори на много сериозен.

— Внезапно в двореца нахлува натрапник!

Слуга, когото не бях забелязала, облечен изцяло в черно, скочи в центъра на тази пъстра групичка и тримата слуги се престориха на ужасени.

— В стаята има само един револвер, с който да ни отбранявате — продължи деванът. — На кого ще го дадеш?

Из двора се понесе тих шепот, а хората на министъра се спогледаха многозначително. Те вече бяха чували този въпрос и преди. Очевидният отговор, разбира се, беше рани. Но пък майката на махараджата? Тя не беше ли с най-висок ранг от всички в стаята? Или може би самият деван? Той няма как да не смята, че е заслужил честта да защитава царското семейство, нали така?

Беше станало почти пладне и слънцето се беше издигнало високо на хоризонта. По гърба ми започна да се стича пот. Погледнах към селяните около мен, които отпиваха сок от манго от нашите теракотени чашки, излъчващи абсолютно безразличие към въпроса дали ще издържа изпита или не. Важното бе, че днес имат забавление, за което после ще клюкарят месеци, че и години наред. Застаналият до мен Шиваджи прочисти гърлото си. Беше неспокоен и внезапно аз осъзнах защо. Защото ми беше дал погрешен съвет.

— Няма да дам револвера на никого! — отсякох аз и из двора се понесоха изненадани възгласи.

Деванът се приведе напред на възглавницата си и попита:

— Защо?

— Защото ще го задържа за мен!

С периферното си зрение видях, че селяните наоколо клатят глави. Обаче свитата на девана беше потънала в гробно мълчание.

— Няма да го дадеш на нашата рани, така ли? — попита главният министър.

— Не! — отсякох.

Той остави лулата си и вече в очите му долових съвсем искрен интерес, когато ме подкани:

— Защо? Обясни, моля!

— За какво й е на нашата рани револвер, когато има мен, за да я пазя? Нали именно затова съм близо до нея, в стаята?!

Деванът се отпусна назад на възглавницата си и се усмихна широко.

— Сита Бхосале от Барва Сагар — обяви тържествено, — утре до изгрев-слънце да си готова да потеглиш заедно с мен към Джанси!

* * *

На следващата сутрин преди изгрев-слънце всички изпълнихме тържествена пуджа в нашия дом, а татко ми подари четири нови ангарки и два чифта нови обувки. Леля подреди всяко от тях в резбованата дървена ракла, която щях да взема с мен, и внезапно аз изпитах неконтролируем подтик да се разплача. Ами ако минат години, преди да успея пак да се върна в Барва Сагар? Ами ако рани изобщо не позволява на своите дургаваси да посещават семействата си? Никой наоколо не можеше да ми каже какъв ще бъде животът в Джанси. Големият град беше на цял ден път оттук и дори татко, който в младостта си беше ходил чак до Бирма, никога не беше стъпвал в двореца на раджата.

Изправих се пред нашата статуя на Дурга и огледах присъстващите. Всяко лице около мен разказваше различна история. Леля и съпругът й се усмихваха и излъчваха надежда, татко беше много горд и същевременно тъжен, баба беше както винаги критично настроена, сестра ми беше съсипана.

Татко прекоси стаята и хвана ръката ми. Известно време просто я задържа. Накрая отвори дланта ми и написа:

— Много, ужасно много ще ни липсваш, Сита! Но аз съм невероятно горд с теб! — постави ръката ми върху сърцето си, а после докосна медальона с пауна, който беше изработил за мен, и изобрази с уста: — Като бамбук! Превивай се, но не се чупи!

Един от слугите на девана почука на вратата и ние го чухме как съобщава, че навън ме очаква кон. Точно както беше предрекла баба ми, аз щях да яздя към Джанси на кон, препасала меч през кръста си. От този момент нататък законът за женската пурда никога повече нямаше да важи за мен.

Ануджа се разпищя:

— Не тръгвай! Моля те, не отивай! — и уви ръце около кръста ми, докато слугите отнасяха дървената ми ракла на една от волските каруци.

Погледнах към баба ми, която се усмихваше по много странен начин. След това се изсмя и подвикна:

— Да не мислиш, че щеше да остане завинаги с теб тук, а? Сита дължи вярност само на един човек — на себе си!

— Ану, не я слушай! — прошепнах на сестра си. — Ще се върна, преди да си се усетила!

— Кога?

— Не знам. Но обещавам!

Излязохме на двора и хората на девана ме проследиха с погледи как се качвам на сивия кон с тъмни петна и английско седло. Пауните се разлетяха около нас, когато конят изпръхтя и запристъпва на място, докато свикваше с новия си ездач.

— Остани поне още един ден! — замоли се Ануджа.

Хората на девана се усмихнаха, безсъмнено мислейки за собствените си дъщери, но съм сигурна, че самият деван сви неодобрително устни.

Развързах любимата си синя мурета от главата си и я подадох на сестра ми.

— Пази ми я, докато се върна! — подвикнах.

Тя протегна ръка към подаръка ми и моментално го притисна до гърдите си. Кимна, а след това дойде ред на татко да си вземе сбогом с мен.

До момента, в който вече наистина потеглихме, буцата в гърлото ми беше станала толкова голяма, че едва преглъщах.

* * *

Макар да изглеждаше като предателство спрямо тъгата ми, бих излъгала, ако кажа, че не се вълнувах да зърна света отвъд тесните предели на нашето селце. Мъжете се бяха подредили край пътя, за да видят бляскавата ни процесия, а иззад дървените решетки на храмовете и къщите усещах погледите на жените на Барва Сагар, които наблюдаваха моето заминаване. Яздеща точно до главния министър на кралицата, аз се чувствах като наперен паун или птица начело на голямо ято. Бях наясно, че някои ме мислят за вешя — най-обикновена проститутка, задето яздех непокрита с дупата и нарушавах пурдата, но най-важното бе, че нито един човек не издаде звуци на неодобрение, докато минавахме. Аз вече бях важна клечка.

Когато оставихме зад себе си селото ни с къщите от кирпич и камък, пейзажът пред очите ни започна да се променя. Пред нас се простираха обширни царевични ниви и златистите глави на царевицата се поклащаха под ранния сутрешен бриз. Докато яздеха, мъжете се шегуваха един с друг, но никой не говореше с мен. В далечината по небето се появиха нежните пръсти на слънчевите лъчи, а заедно с тях по нивите се появиха момчета. Звънчетата по вратовете на говедата им издаваха пискливи, игриви звуци. Хората се подготвяха за поредния ден на къртовски труд, но когато зърнеха процесията ни, спираха и ни изпращаха с погледи. Край нас подтичваха момчета, поднасящи ни сок в глинени чашки. „Но това е момиче!“ — извикаха някои от тях, когато ме видяха, и тогава всички започнаха да се кискат.

Сигурна съм, че за девана и неговата свита нито едно от тези неща не изглеждаше особено интересно. Но що се отнася до мен… До този момент аз бях напускала пределите на моя двор едва шест пъти през живота си. Всичко наоколо ми изглеждаше удивително — разнообразието от цветя, които растяха край пътя, сергиите с подправки, храмовете… От стотици години насам нито една жена от моето семейство не беше виждала подобни неща.

Но когато наближи пладне, жегата стана непоносима. Прашните пътища проблясваха под маранята и аз съжалих, че дадох муретата си на Ануджа. Деванът се помести неудобно на седлото си и после, без всякакво предупреждение, извика: „Обяд!“. И цялата процесия се закова на място. Мъжете завързаха конете си под сянката на няколко индийски смокинови дървета и половин дузина слуги изведнъж се засуетиха да вадят възглавници, чайници, чаши, купи и буркани, пълни с ориз, зеленчуци и сладки. На мен ми беше дадена червена възглавница точно до девана, а един слуга ми поднесе красива пиринчена купа с ориз и пържена бамя. Ядохме също така и гаджар халва и аз моментално се сетих за сестра ми, тъй като морковите и бадемите бяха две от най-любимите й храни.

Когато обядът приключи, мъжете от свитата на главния министър започнаха да си чупят тънки клечки от близкото дърво нийм. След това се излегнаха на земята, отпуснаха глави върху копринените си възглавници и започнаха да си чистят зъбите с тези клечки. В Барва Сагар използвахме подобни клечки веднъж сутрин и веднъж вечер. Значи в Джанси поне едно нещо щеше да бъде същото като на село.

— Една игра на шах? — предложи ми деванът. — Ако се вярва на писмото на баща ти, ти можеш да играеш шах.

От един резбован сандък беше извадена красива дъска за шах. Изчакахме безмълвно, докато редяха фигурките ни, а през това време аз буквално чувах сърцето си как бие в ушите ми. Шахът е измислен в Източна Индия преди повече от хиляда години, но малцина бяха успели да го усвоят истински. Какво щеше да направи деванът, ако изгубех? Дали тогава щеше да си промени мнението за мен?

Спомням си сухотата в устата си, докато местех белите фигурки по шахматната дъска, и колко трудно ми беше станало изведнъж да дишам. Това беше първата ми игра на шах с човек, различен от баща ми или Шиваджи. Поиграхме известно време, докато деванът — който през цялото време подпираше брадичката си така, сякаш се опитваше да я задържи над вода — внезапно не обори рязко глава, когато си даде сметка, че съм му обявила шах и мат.

— Тя ме победи! — възкликна, като че ли беше станал свидетел на чудо. А после го повтори, като че ли повторното изричане на тези думи щеше да направи факта не чак толкова невероятен. — Тя ме победи! Тя е истински майстор!

Съмнявам се да беше точно така. Сигурна бях, че повечето от неговите подчинени нарочно се оставяха да изгубят от него, за да поддържат самочувствието му. Но както и да стояха нещата, сега всички наоколо закимаха енергично и аз си дадох сметка, че най-сетне мога отново да си поема дъх.

Не след дълго се качихме обратно по конете и отново поехме по сухия, прашен път. Зачудих се дали деванът ще каже на останалите жени от Дурга дал за моето „майсторство“. Това би ги накарало да ме подложат на изпитание, а не така исках да започна живота си в двореца. Размишлявайки върху тази вероятност, аз постепенно увесих нос, за което със сигурност ми помогна и задушаващият покров от горещина и влага, който се стовари върху нас. А после, в далечината пред погледите ни се извиси град Джанси, приличащ на планина в бяло и златно, издигаща се до брега на река Пахудж. Не бях виждала нищо подобно през живота си — целият град се простираше пред нас подобно на огромно бяло одеяло под слънцето. Мрачното ми настроение моментално се стопи и всяка тревога, която таях в сърцето си, се изсипа от ума ми подобно на пясък през сито.

Забелязал реакцията ми, деванът отбеляза:

— Да, гледката наистина е великолепна! Дори и за нас, които сме я виждали многократно.

Когато приближихме с конете си, зърнах сгради, които се извисяваха на четири-пет етажа над земята. Беше хипнотизиращо. А отвъд самия град Джанси, подобно на бяла чапла сред хълмовете, се издигаше бялата фасада на крепостта на раджа Гангадхар.

Конете ни минаха пред градските порти и ако можете да си представите мравуняк с хиляди мравчици, щуращи се насам и натам, ето на такъв ми заприлича градът. Навсякъде беше пълно с хора. Но не от вида, които виждате по селата, ходещи боси по дхоти и с тояги в ръце. Това бяха хора, облечени в най-фини памучни и копринени одежди, носещи тежки златни обеци и колани от скъпоценни камъни. И навсякъде, където се обърнех, се виждаха жени. Разхождаха се съвсем сами на групи и мъжете им обръщаха точно толкова внимание, колкото и на листа, довени от вятъра.

— Направете път за нашия деван! — изкрещя един мъж, когато тръгнахме напред. Споделяхме пътя с прасета, кози и крави, които се лутаха безцелно наоколо — точно както правят и до ден-днешен в цяла Индия. И въпреки това улиците бяха безупречно чисти. Деванът ми обясни, че били почиствани от голям екип мъже по три пъти денем и веднъж нощем. От двете страни на пътя бяха подредени стотици каменни урни, в които растяха приказни червени и жълти цветя. И толкова много дървета! Някои имаха плодове, но повечето бяха представители на дървото палаш, обсипани с типичните красиви червени и оранжеви цветове, ярки като залез по време на мусонния период. Шекспир би срещнал значителни трудности да опише улиците на Джанси такива, каквито бяха в моята младост — толкова невероятно беше всичко! А магазините бяха навсякъде. Един от тях веднага привлече вниманието ми с табелата си в синьо и златно, на която пишеше: „Книги — на хинди, маратхи, английски“. Чувствах се като стръкче трева редом до огромен пийпал — толкова много неща имаше за гледане!

Процесията ни беше следвана от маймуни, които скачаха от покрив на покрив с надеждата да получат нещичко за ядене. След нас вървяха и жени, които ни поднасяха кошниците си, пълни с коприна от Муршидабад, гривни от раковини от Гоа, ярки платна от Дхака. „Една рупия!“ — изкрещя жената с гривните. Поклатих глава, зяпнала от изумление. Какво ли би казала баба ми, ако можеше да види всичко това?

Минахме през града и продължихме към крепостта на раджата на хълма. Когато приближихме, видях, че крепостта е защитена от високи гранитни стени, пронизани от десет порти, всяка от които е достатъчно голяма, за да може през нея да мине слон (както разбрах от девана). Насочихме се към една от огромните порти и облечените в червените и златни цветове на град Джанси стражи моментално се отдръпнаха настрани, за да пропуснат процесията ни. Поехме по калдъръмена алея в колона по един, а после деванът вдигна ръка и процесията се закова на място. Бяхме спрели пред величествена сграда, за която главният министър съобщи, че това е Панч Махал на нашата рани. Този дворец щеше да бъде моят нов дом. Веднага забелязах, че това е постройка на въздуха и на светлината — високите сводести прозорци и огромните тераси бяха като видения от приказките.

От портата на двореца се показа жена, с цяла глава по-висока от мен, носеща сребърен поднос в ръцете си. Косата й беше дръпната назад от лицето й в стегната плитка и беше облечена в най-изумителната червена ангарка, която някога бях виждала — комбинация от златиста нишка и лека коприна, която изглеждаше невероятно удобна даже в най-големите горещини.

Деванът слезе от коня си и ми направи знак да сторя същото. А после изрече тържествено:

— Това е момичето! Сита Бхосале от Барва Сагар!

Високата жена направи крачка напред и се наведе от кръста. След това изпълни церемонията по посрещането, като завъртя подноса с лампата над главата ми. Топна палец в купичката с паста от сандалово дърво и изписа тилак върху челото ми. След това се загледа внимателно в мен. Около очите й забелязах миниатюрни бръчици, а в дебелата й плитка — сребристи нишки. Видях също така, че мускулите на ръцете й са изключително здрави и гъвкави, като на котка, а очите й също имат златистия отблясък на котешките.

Тя остави подноса си на земята и се обърна към девана, който вече беше свалил жълтия си тюрбан и го държеше в ръка.

— Благодаря ви, деван, че открихте нашия най-нов член! — изрече. — Рани няма търпение да се запознае с нея, но първо смятам, че момичето трябва да си почине, тъй като е поуморено от пътя си.

— Моля, предайте на нейно височество моите най-дълбоки почитания! — изрече деванът и се поклони.

След като ми пожела късмет, той и мъжете му си взеха довиждане и жената с котешките очи ми се представи. Казваше се Сундари и беше командир на Дурга дал на нейно височество. Предупреди ме, че не трябва да се обръщам към останалите дургаваси с „диди“, както човек обикновено се обръща към почтените жени, а трябва да ги наричам с истинските им имена. Единственото изключение била рани, към която трябвало да се обръщам само с „ваше височество“, въпреки че съпругът й я наричал „Лакшми“, а най-добрите й приятели от детството Татя Топе и Нана Сахеб я наричали „Ману“.

— Татя Топе е син на много важен благородник — поясни Сундари. — А сега е най-довереният генерал на Сахеб.

А бащата на Сахеб, разбира се, беше пешва Баджи рао, когото британците бяха лишили от трона преди доста години.

— Покланяме се, когато приветстваме рани сутрин, а после и вечер, когато напуснем покоите й. Тя е в четвъртия месец от бременността си и през по-голямата част от следобеда спи, но сутрин и вечер от нас се очаква да я забавляваме. Трябва да знаеш, че тя не толерира глупостите. Макар и само на двайсет и три, тя е практична жена. Баща й я е отгледал като син, затова любимият й начин за бягство от скуката е играта на шах!

Усетих как лицето ми става бяло като платно.

Сундари продължи:

— Ти трябва да си много умна, след като деванът те е оценил толкова високо, та да те избере, макар да си от село. Тук имаме само още едно селско момиче — казва се Джалкари. Тя успя да направи много добро впечатление на рани. Надявам се, че можем да очакваме подобно представяне и от теб! Знай, че рани няма да се поколебае да освободи някое момиче от служба, ако прецени, че не е достатъчно добро!

— Няма да я разочаровам! — обадих се най-сетне аз.

Сундари пристъпи в хладното фоайе на двореца и аз я последвах. Двамата стражи се поклониха първо на нея, а после и на мен. Досега никой мъж не ми се беше покланял. С всяка следваща крачка напред навлизах не само в нов свят, но и в напълно нов живот.

Сундари изхлузи от краката си бродираните си джути и аз последвах примера й. Автоматично сякаш от нищото се появиха двама слуги, за да поставят обувките ни в дълъг шкаф. И на сто години да стана, съмнявам се, че някога ще забравя онова първоначално чувство на досега на краката ми с мекия килим, докато вървях след Сундари по широките, богато украсени коридори. Даже най-богатият човек в нашето село нямаше в дома си килими.

Минахме покрай няколко входа, покрити с дълги, въздушни завеси, които се полюшваха от лекия ветрец. Зад тях зърнах очертанията на мъже — някои от тях говореха, други спореха. Чувала съм хората да описват Сварга — нашия еквивалент на рая, като място на несравнима красота. Според мен Сварга изглежда така, както изглеждаше дворецът Панч Махал в най-добрите си дни, с ухаещите си на жасмин покои и високите си, сводести прозорци, гледащи към пъстроцветните градини на раджата.

Когато най-сетне стигнахме другия край на коридора, зърнах широко стълбище.

— Раджата живее на втория етаж — поясни Сундари, — а неговият Дурбар хол, тронната зала, където посреща официалните лица, е на четвъртия. Рани посещава Дурбар хол веднъж дневно, винаги след следобедната си дрямка. В момента тя спи, така че това е много подходящ момент за теб да се запознаеш с двореца.

Сундари се спря пред широка врата, покрита с полупрозрачни завеси. Тук, под пряката светлина на близкия прозорец, сребристите нишки в косата й станаха бели, сякаш някой беше взел креда и беше начертал тънки линии по скалпа й.

— Ти си десетият член на Дурга дал на нейно височество — изрече тя, преди да влезем, — което означава, че има още осем жени, които са крайно амбициозни и се надяват някой ден да заемат моя пост. Слугините, които ни обслужват, са до един наши членове, но вече пенсионирани, така че те съветвам да се отнасяш към тях почтително, защото някой ден това ще бъде и твоята съдба. Дългата кариера като охрана не е гарантирана за никого, така че много внимавай какво казваш на жените в тази стая! Деванът каза, че имаш сестра, така ли е?

— Да.

— Тя също ли иска да се присъедини към нас?

— Ни най-малко. Всичко, което спечеля тук, ще бъде използвано за нейната зестра. Тя е на девет и семейството ми иска да я омъжи.

Веждите на Сундари скочиха към челото й като двойка подплашени птици и тя възкликна:

— Май не е останало много време за събиране на зестрата й, а?

После разтвори завесите и двете се озовахме в най-голямата стая, която някога бях виждала. Таванът беше резбован и покрит със злато, а стените блестяха като полирани яйчени черупки и бяха гладки точно като тях. В центъра ромолеше нежно фонтан. В основата му бяха подредени дузина жълти възглавници, като повечето от тях бяха заети от жени, облечени с най-елегантните ангарки, които някога бях виждала. За разлика от простичката дълга до коляното туника, която аз носех, тези бяха дълги до земята, ушити от коприна и пристегнати по сложен начин на кръста. И докато аз миришех на коне и пръст, тези жени ухаеха на жасмин и рози. В мига, в който ни видяха, се изправиха. Преброих седем. Сундари очевидно също броеше наум, защото изражението й изведнъж стана много строго и тя попита:

— Къде е Кахини?

— В градината — отговори най-ниското момиче. Имаше кръглото, ярко лице на перла и беше облечена в красива ангарка в тъмнопурпурно и златисто.

— Моля те, доведи я при нас в стаята на кралицата, Моти!

Момичето излезе и аз се запитах дали това е истинското й име или просто някакъв прякор, защото на хинди „Моти“ означаваше едновременно „перла“ и „дебел“.

Останалите жени се събраха около мен.

— Това е Сита Бхосале от Барва Сагар — представи ме Сундари. — И очаквам от всички вас да се отнасяте към нея така, както към момичетата от градовете.

— Ти наистина ли си от село? — попита една от жените.

— Чухме, че говориш английски — добави друга.

Коментарите заваляха толкова бързо един през друг, че нямах време да отговоря на нито един. Докато не се появи Моти, водеща жената от градината. И над групата се възцари странно мълчание.

Кахини беше зашеметяваща. И до ден-днешен не съм виждала лице като нейното. Чертите й бяха толкова остри и съвършени, сякаш бяха изваяни от алабастър. Беше облечена в синя копринена ангарка и плътно прилепнали чуридари. И двете дрехи бяха обшити със сребро и изрисувани с нежни изображения на цъфнали лотоси. Косата й беше разделена на четири тъмни плитки, увити заедно, глезените и китките й бяха украсени с малки сребърни звънчета, а около врата й се виждаше деликатна огърлица от сребро и тюркоаз.

— Значи ти си новият охранител — изрече тя. В гласа й не се долови нито одобрение, нито критика. Звучеше като празно гърне, което очакваше да бъде напълнено.

— Това е Сита Бхосале от Барва Сагар — повтори Сундари. — Една от вас трябва да разведе Сита из дургавас, а след това и до майдана. Коя иска?

— Аз ще го направя — изрече Кахини.

Настъпи напрегната тишина, като че ли никой не беше очаквал точно тя да си предложи услугите.

Сундари се поколеба, а накрая кимна:

— Хубаво.

Останалите жени моментално се дръпнаха назад и аз се зачудих да не би Кахини да има някакъв специален статут в Дурга дал.

— Хайде, ела! — подкани ме тя с усмивка.

Жените пред нас се разделиха и аз последвах Кахини през стаята на кралицата в дълъг коридор, изрисуван с изображения на птици. Художникът се беше постарал да представи всяка от птиците в обичайния й хабитат. Имаше пауни, крачещи важно из мраморни дворове, и бели чапли, хранещи се край плитки езера.

— Първо ще отидем до дургавас — каза Кахини. После спря под рисунката на една сива чапла и попита: — Нали знаеш какво е дургавас?

Поклатих глава и усетих, че бузите ми пламват.

— Никой досега не ти е разказвал как живеят жените от охраната на рани?

Сигурна съм, че стига да можеха, и корените на косата ми щяха да пламнат от срам в този момент.

— В моето село не получаваме много информация за Джанси — смотолевих.

— О, да, вярно — кимна съжалително Кахини. — От кое село каза Сундари, че идваш?

— Барва Сагар.

— Това на север ли е?

— Не, на юг.

Усмивката й беше толкова мимолетна, че може и да ми се беше привидяла.

— Е, дургавас не е нищо по-особено от стая с десет легла. Прислужниците ни спят извън тази стая, на пода.

— Предишните членове на Дурга дал — повторих аз наученото преди малко от Сундари.

— Точно така. Въпреки че онези от членовете на Дурга дал, които станат командири, получават собствени имения с доста прилични пенсии.

— Значи и Сундари джи ще получи имение, когато се пенсионира, така ли?

— Естествено. Както и жената, която заеме нейното място — отбеляза Кахини, спря пред драпирана със завеси врата, огледа ме и допълни: — Всички тук се стремим към едно и също нещо.

— И как рани избира командира на Дурга дал?

Тук Кахини вече си позволи да се усмихне истински и между червените й устни проблеснаха две редици перфектни бели зъби.

— По смирението! — изрече, вдигна завесите и влезе вътре.

Покрай изписаните с фрески стени на дургавас бяха подредени десет легла с пухкави дюшеци и масивни дървени рамки. Тръгнах след Кахини през стаята и когато се спряхме пред последното легло до стената, аз не се сдържах и протегнах ръка, за да го докосна. Подобно нещо беше достойно за махараджа!

— Не си ли виждала досега легло? — възкликна Кахини.

— Не. У дома спях на чарпай.

— Е, в такъв случай ще се изненадаш още повече, когато видиш Дурбар хол. Макар че надали ще стане още днес. Рани не е ходила там цяла седмица. Прекарва по-голямата част от следобедите си в молитви към Дурга да я пази от купата за повръщане. Което е много лошо, защото съвсем скоро ще стане дебела като свиня и няма да може да мръдне никъде.

Ръката ми автоматично скочи към устата ми. Никога досега не бях чувала някой да говори по такъв начин за бременна жена, още по-малко за кралицата на Джанси.

— О, няма нужда да се преструваш на шокирана! Това е самата истина и аз редовно я казвам на рани.

— Тя не се ли ядосва?

— Може би. Но цени искреността ми.

— И смирението — предположих.

— Точно така — кимна тя и седна на леглото, а аз приседнах до нея, опитвайки се да имитирам елегантността на движенията й. — Искреността е много важно качество в очите на рани. Освен това обърни внимание на нещата, които носи! — сниши глас, като че ли се канеше да сподели голяма тайна, и поясни: — През повечето дни единствените й бижута са една най-обикновена перлена огърлица и перлени обеци!

— Тогава какво мисли за твоите бижута? — попитах съвсем директно аз.

Кахини отстъпи малко назад на леглото, за да ме огледа по-добре и отговори:

— Само рани демонстрира смирението си чрез начина си на обличане. От нас обаче се очаква да го демонстрираме в действията си! Ако си забелязала, жените в стаята на кралицата бяха до една облечени в копринени сарита, нали? — погледна към пътническата ми ракла, изработена от старо дърво, с изтъркани сребърни катарами и добави: — Надявам се, че и ти си донесла няколко, нали?

Аз не притежавах нищо, направено от коприна. Само две нови курти и най-добрите джути, които баща ми можеше да си позволи.

— Не съм — отговорих и сведох глава.

— О! — възкликна тя, а после с пресилено весел глас допълни: — Сигурна съм, че останалите момичета ще ти дадат назаем някои от дрехите си, докато ти успееш да си купиш по-добри.

При мисълта за цената на коприната в стомаха ми сякаш се образува топка.

— Но как коприната би могла да бъде доказателство за смирение? — смотолевих.

— И не е. Но ние не можем да обикаляме из двореца, облечени като моми на селски пазар, нали? На рани й е позволено да изглежда смирена, защото е кралица! А ние сме просто нейни слуги — в гласа й се долови някакво напрежение, когато изрече последното. После се изправи и отсече: — А сега ще ти покажа майдана!

Последвах я през вратата към открит двор. От урните се изливаха като водопади ярки цветя, в центъра ромолеше фонтан. Обаче аз не си позволявах да се разсейвам от подобни красоти. Бях изцяло фокусирана върху нещата, които ми обясняваше Кахини. Завихме в тясна алея, а хората, с които се разминахме, притиснаха длани в уважителния жест намасте. Кахини игнорира повечето от тях.

— Утре — рече, докато вървяхме — ще бъдеш поканена да ни гледаш как тренираме. Би било голяма грешка от твоя страна да изглеждаш прекалено самоуверена, когато те поканят да се присъединиш към нас. Помни — смирението преди всичко!

— Но как човек може да изглежда смирен, докато тренира стрелба с лък? — изумих се аз.

— Като не приема веднага предложението да се присъедини към нас. А когато Сундари джи настоява, трябва да й кажеш, че си твърде неумела, за да се присъединиш към нас.

Бях много благодарна на Кахини, че предложи да ме придружи из новите места. Съмнявах се някоя от другите жени да си беше направила труда да ми дава подобни съвети.

— Раджата също ли ще присъства на тренировките? — попитах.

— Кой, Гангадхар джи ли? — нарече го по име тя. — Не. Той ще бъде в своя театър — точно тогава спряхме пред голямо затревено поле и Кахини обяви: — Майданът!

Майданът се оказа обширно, открито пространство, граничещо от едната страна с покрит с плочи двор, а от другата — с казармите, в които, както разбрах, се помещаваха войниците на раджата. Ето тук щях да докажа годността си като член на Дурга дал, да променя съдбата си и да подобря живота на Ануджа.

— Е, вече видя ли достатъчно? — попита Кахини. — Да влизаме, защото всеки момент ще завали.

Вдигнах глава. Синьото небе наистина изчезваше зад покривало от облаци. Струваше ми се невероятно, че само преди няколко часа стоях в двора на баща ми. И пътешествието ми още не беше привършило — тепърва ми предстоеше да се запозная с кралицата.

Последвах Кахини по краткия път между майдана и Панч Махал. Когато стигнахме вътрешния двор и Кахини спря, за да оправи дупатата си, аз се втренчих в камъните под краката ни. Бяха с мекия цвят на шлифован тик. В селото ни нямаше толкова изящен под, даже в храма на Шива.

В мига, в който се върнахме в стаята на кралицата, Сундари съобщи, че рани е твърде неразположена, за да бъде ескортирана до Дурбар хол. Кахини ме погледна многозначително, а после се оттегли върху една от възглавниците край фонтана. След това от стаята излезе и Сундари и аз останах съвсем сама. Все така права, аз се огледах и видях, че четири от жените играят пачизи^[1]. Други две играеха шах. Красиво момиче на деветнайсет-двайсет години с овално лице и бяла кожа ми направи знак да седна до нея в ъгъла.

— И за мен всичко беше напълно ново, когато пристигнах — рече.

— Ти не си ли от Джанси?

— Кахини не ти ли каза? — изгледа ме изненадано момичето. — Интересно. Мислех, че това ще бъде първото нещо, което ще ти каже. Е, аз съм далит от едно село, което е по-малко и от твоето. Името ми е Джалкари.

Вероятно си спомняте кастите, за които ви разказах, и как хората в нашата страна се делят на тях още с раждането си — брахмани, кшатрии, вайши и шудри. Е, в самото дъно на тези касти, толкова ниско, че дори не се споменават, са далитите, наречени още недосегаемите. Далитът се ражда, за да изпълнява задачи, които са духовно нечисти. Тези задачи включват всичко: от миене на тоалетни до подготовка на мъртвите. Човек може да мине през целия си живот, без нито веднъж да говори с човек от тази каста. Така че да седя на една и съща възглавница с неин представител, та даже да говоря с такъв… е, никой от Барва Сагар не би ми повярвал, ако му кажа. По едно време си дадох сметка, че дори не смея да дишам от страх въздухът, който тя издишва, да е нечист.

Знам, че всичко това ви звучи адски абсурдно, а от дистанцията на времето звучи така и на мен. Но ви моля да разберете, че нашата страна е живяла по този начин хилядолетия наред, още откакто е написана „Пуруша сукта“, която излага концепцията за кастите. Та оттогава насам с далитите са свързани какви ли не суеверия — че могат да накарат млякото ти да се пресече само с един поглед, да докоснеш далит е все едно да докоснеш мръсотия, а да говориш с такъв е акт, който надали ще се хареса на боговете. Човек не става далит — той се ражда такъв като наказание за някакво голямо зло, извършено в предишния му живот. И всичко това е част от самсара — кармичното колело, което никога не спира.

Безсъмнено сте чували за прочутия Лао Дзъ, който е живял преди хиляда и петстотин години в съседното на нас царство Китай. Той е казал: „Внимавай с мислите си, защото те се превръщат в думи. Внимавай с думите си, защото те се превръщат в действия. Внимавай с действията си, защото те се превръщат в навици. Внимавай с навиците си, защото те се превръщат в характер. Внимавай с характера си, защото той се превръща в твоя съдба.“ И тъй като повечето индуси са напълно убедени във верността на тези думи, вече вероятно разбирате защо смятат, че далитите заслужават окаяната си съдба. Миналите им действия са оформили характерите им, които в този живот оформят настоящата им съдба.

Но според други хора, разбира се, всичко това са пълни глупости. Една от тях е кралицата на Джанси. Когато я опознах, научих, че според нея разделянето на обществото на различни касти е същото като да разделиш дърво на различни части и да се преструваш, че листът е по-добър от ствола. Че как би могъл листът да съществува без ствола и обратното? „Да, разбира се, че има карма — чух я веднъж да казва, — а Лао Дзъ е бил прав. Но нашите наказания за злините от предишния ни живот се дават вътрешно, а не външно! Ние сами наказваме себе си чрез погрешните избори, които правим!“

Но по времето, когато седнах за първи път при Джалкари, аз не само не бях чувала никога за Лао Дзъ, но и не бях говорила по духовни въпроси с нашата рани. И затова бях буквално потресена да установя, че никой в стаята на кралицата не изглежда ужасѐн от факта, че двете с Джалкари седим на една и съща възглавница.

— Май съм първият далит, с когото говориш, а? — подхвърли Джалкари.

— Всъщност да — отговорих съвсем искрено. — Но засега не съм разговаряла почти с никого тук, така че не е чак толкова необичайно.

Брей, нищо лошо не се случваше! Двете си говорехме така, както бих могла да говоря с когото и да било другиго.

— Някои от жените тук — изрече с висок глас тя — не се чувстват удобно да бъдат в близост с мен, въпреки че аз бих могла да бъда и сестра на нашата рани, двете толкова си приличаме! Къпя се в същата вода като нея, ям същата храна като нея, спя в подобно на нейното легло. Но тъй като съм родена в семейство на далити, продължават да ме считат за нечиста!

Срам ме е да призная, но тогава, тъй като нямах представа дали това е истина, или не, предпочетох да си замълча. Джалкари обаче забеляза, че ме кара да се чувствам неудобно, затова учтиво смени темата.

— Когато рани почива, ние можем да правим каквото си искаме — поясни. — Ето, чуй музиката!

Отвън наистина се чуваше как някой свири на вина, но аз бях твърде неспокойна, за да се насладя на мелодията.

Не след дълго Сундари се върна заедно с жена, облечена със зелено чандери сари, което падаше на гъсти дипли през кръста й. Освен обикновена перлена огърлица и малък диамантен пръстен тя не носеше никакви други бижута. Но аз веднага разбрах, че това е нашата кралица, защото приличаше удивително много на Джалкари. Чертите им бяха почти еднакви — от перфектните им овални лица, устните във формата на лък и дългите, прави носове. Беше невероятно — един далит и една кралица си приличаха толкова много, че спокойно можеха да бъдат сестри.

Изправих се моментално, както и останалите. Когато рани се приближи към нас, аз последвах примера на Джалкари, като притиснах длани в уважителния жест намасте.

— Сита Бхосале от Барва Сагар — изрече кралицата. — Погледни ме в очите! Никога не се страхувай да гледаш своята рани в очите! Аз не съм богиня!

Направих, както ми беше казано, а след това я зачаках да каже нещо.

— Сундари беше права. Тя е отличен познавач на човешките лица, а за теб ми каза, че твоето е доста сдържано. Май не издаваш много лесно тайните си, а?

И отново ме зачака да кажа нещо. А аз отново мълчах.

Рани се засмя и попита:

— Някой сети ли се да те запознае с другите жени?

— Ваше височество, запознах се със Сундари, Кахини и Джалкари.

Рани плесна с ръце и жените, които не бях споменала, се наредиха около нас в полукръг.

— Това е Моти.

Жената във формата на перла, която беше извикала Кахини от градината, кимна.

— Това е Хира — с красивите дебели плитки.

— Това е Прияла — опитах се да намеря някакъв детайл, по който да я запомня, но нищо не ми хрумна. Може би беше твърде слаба?

— Каши — сладка и невинна усмивка.

— Мандар — която приличаше на мъж.

— И Раджаси — с конското лице.

Аз отново допрях ръце за намасте и се поклоних, изричайки:

— За мен е чест да бъда сред вас!

Раджаси погледна многозначително Кахини и аз се зачудих дали вече не съм допуснала някаква грешка.

— Тръгваме за храма Махалакшми, за да нахраним бедните — обяви рани. — А от утре си намери нещо по-подходящо за обличане. Сигурна съм, че някоя от тези жени ще може да ти заеме дреха, ако нямаш нищо копринено.

Няколко от жените кимнаха. Сред тях беше и Джалкари.

— Да, ваше височество.

— Предполагам, че си много уморена от пътуването си днес, Сита, така ли е?

— Само мъничко.

— В такъв случай тръгвай с нас!

Не ми беше казано да взема каквото и да било оръжие, въпреки че останалите жени носеха цели арсенали под коланите на ангарките си. Но под моята туника имаше един кинжал, втъкнат в тънка кания. Така че щях да бъда в състояние да изпълня дълга си, ако някой проявеше глупостта да нападне бременната рани по пътя ни.

* * *

Сундари и Кахини вървяха пред кралицата, Хира и Прияла се разположиха от двете й страни, а аз заех място зад нея. Появиха се и слуги, за да ни защитят с чадъри от дъжда, който се стичаше на сиви потоци отвън. Но въпреки чадърите подгъвът на панталоните ми подгизна от кал в мига, в който прекрачихме прага на двореца. Докато се оглеждах, за да видя какво правят другите, Моти ме настигна и отбеляза:

— Само почакай да стигнем в храма! Готвачите на рани приготвят най-хубавите имерти за бедните в целия свят! Никога не си вкусвала нещо подобно!

— Какво представляват тези имерти?

Очите на Моти станаха още по-големи, ако изобщо беше възможно, когато възкликна:

— Ти никога не си виждала имерти? — обърна се към Джалкари, която вървеше до нея, и двете се спогледаха. Очевидно нито една от тях не забелязваше колко се бяха намокрили крачолите на панталоните им. — Не ми казвай, че във вашето село не сте яли имерти!

Както бях започнала да схващам, в случаите, когато някой не познаваше нещо, всички се обръщаха за помощ към Джалкари. Защото ако Джалкари го е правила или познава това нещо — някакво си невежо момиче на далити от невежо селце — то тогава всички останали би трябвало да го знаят.

— Извън Джанси жените живеят в пурда — изрече тихо Джалкари. — Така че не съществуват много възможности да ядеш имерти, когато светът ти свършва там, където свършват стените на къщата ти.

Моти забави крачка, за да се изравни с мен, и промърмори:

— Значи ти никога не си излизала навън, така ли?

— Е, няколко пъти. Но само в паланкин.

— Значи всичко това сега сигурно ти изглежда изумително, а?

— Коя част? — отговори вместо мен Джалкари. — Проливният дъжд или красивите гледки?

Докато изричаше това, тъкмо минавахме покрай конюшните за слоновете. Водачите на слонове чистеха отделенията и трупаха изпражненията на големи купчини, които най-вероятно щяха да изгорят, след като дъждът спре. Опитах се да сдържа смеха си, но Джалкари ме погледна и аз се разсмях.

— Сита разбира много добре какво искам да кажа, нали? — обади се Моти.

— Разбира се. И да, животът ми беше крайно ограничен, но успях да го разширя значително с помощта на книгите.

Ако някога сте срещали човек, който рядко пипва книга, то тогава най-вероятно ще разберете празния поглед, с който ме изгледа Моти. За онези, които не обичат да четат, животът се състои просто в онова, което виждат и докосват, а не в чувството, съпровождащо отварянето на страниците на някоя пиеса, или вдъхновението на въображението, отправящо сте чак до Арденската гора или до Илирия. По мое мнение, докато за четящите светът е изпълнен с хиляди краски, за останалите, които не обичат да четат, той е просто черен и сив. За такива хора дървото е просто дърво и никога не може да се превърне в магически вход към друг свят, населен със същества, които не се срещат в нашия.

Прекосихме голяма улица, пълна с магазини, които продаваха чай и кафе. Покрай нас минаха две англичанки. Чадърите им бяха по-красиви от всичко, което бях виждала, а кожата им беше бледа и прозрачна като лунна светлина.

— Чужденки — отбеляза Моти, когато видя накъде гледам.

Искаше ми се да продължа да ги зяпам, но не щеш ли, само на няколко крачки от сергия, предлагаща свещени броеници, изработени от мангови мъниста, пред нас се разкри храмът на Махалакшми. Беше разположен на брега на езерото Махалакшми и отвсякъде беше обграден с високи фикусови дървета пийпал, които предоставяха почти перфектно убежище от дъжда. Слугите свалиха чадърите си, а ние оставихме мокрите си обувки на мраморните стъпала.

— Махалакшми е божеството закрилник на царското семейство — поясни Джалкари, докато влизахме. — Няма друга богиня, която нашата рани да почита толкова много. Даже Дурга.

Вътре стените на храма проблясваха като живи въглени. Бяха направени от кехлибар и тиково дърво и всеки път, когато някой запалеше маслена лампа, цялото помещение блесваше. Постарах се да не зяпам останалите поклонници, но повечето от тях бяха толкова бедни, че не можеха да си позволят дори свестни курти или дхоти. А от подгизналите им от дъжда тела и парцали се носеше непоносима смрад.

Прекарахме близо час зад дълга дървена маса, надзиравайки разпределението на храната. С изумление установих колко добре познава нашата рани хората на Джанси — човек би си помислил, че ги е познавала цял живот, въпреки че беше станала тяхна кралица едва преди девет години. Те й се покланяха и притискаха уважително длани в намасте, но освен това я гледаха в очите и се шегуваха с нея. Един от тях имаше дори безочието да отбележи, че след още пет месеца рани ще бъде кръгла като имертите, които сервираше. Затаих дъх, когато старецът изрече това. Какво ли сполиташе хората, осмелили се да бъдат прекалено фамилиарни с кралицата? Затвор? Екзекуция? Глоба?

Обаче нашата рани само отметна назад глава и се разсмя. Очевидно сметна тези думи за забавни.

— Не трябва да ги поощрявате да се държат така с вас! — прошепна й Кахини, след като старецът беше отминал.

— И защо? — изгледа я рани. — Това си е самата истина! — при тези думи тя сведе очи към корема си и с обич го потупа. — Чаках девет дълги години за това чудо. Така че да изглеждам като имерти би било благословия!

Обърнах се за някакво обяснение към Сундари, която стоеше до мен с гигантски черпак и помагаше за сервирането на даал, но нейното лице остана напълно безстрастно.

— Гангадхар джи също ли е толкова близък с поданиците си? — попитах.

Сундари хвърли поглед към рани, а после свали черпака си и попита:

— Кой ти каза, че можеш да използваш името на раджата?

— Никой! — отговорих и сърцето ми заби учестено. — Но чух Кахини да…

— Тя е братовчедка на раджата. Начинът, по който на нея й е позволено да се обръща към него, си е нейна работа. За всички останали обаче той е негово височество. Раджата!

Погледнах към рани, обаче тя вече разговаряше с друг човек и изобщо не ме беше чула.

— Разбира се — смотолевих. Чувствах се толкова унизена, че направо забравих какво всъщност бях попитала. — Много съжалявам!

— Внимавай! Рани не търпи прекалено самоуверените!

Значи точно както каза Кахини.

— Нека ти обясня нещо — продължи Сундари. — Всеки ден рани се буди в шест часа, за да отправи сутрешните си молитви, а след това ни наблюдава, докато тренираме на майдана. Когато се върнем, тя се изкъпва, а след това всички отиваме на пуджа. След това четем, тя подремва, после я придружаваме до Дурбар хол и накрая тя идва тук. Когато се върнем в Панч Махал, вечеряме и се забавляваме. Накрая заспиваме и следващият ден отново започва в шест. Рани е безрезервен привърженик на дневния режим. Затова той никога не се променя — после допълни: — Кралицата е много предсказуема. Раджата обаче не е. Единствено на Кахини е позволено да го нарича по име, и то само защото са израснали в един и същи дом.

Сведох глава. И самата рани да бях обидила, надали бих се почувствала по-зле. Прекарах остатъка от времето в храма в пълно мълчание.

Когато приключихме, обухме джутите си, които ни чакаха на мраморните стъпала. Вечерният дъжд беше спрял и локвите под краката ни се къпеха в светлината на маслените лампи, които висяха от стрехите на всяка сграда наоколо. Пътят до храма беше надолу по хълма, а сега трябваше да се катерим нагоре. Но при отсъствието на дъжда задачата беше доста по-приятна. Предполагам, че всяка от нас беше потънала в мислите си, защото никой не говореше.

Когато пристигнахме в Панч Махал, аз се задържах за момент в двора и погледнах отвъд портите, към града. В светлината на залязващото слънце къщите се къпеха в езера от злато и пурпурни сенки. Знаех, че някъде долу има табела, на която пише: „Книги — на хинди, маратхи, английски“. Книгите никога не водеха до неприятностите, които понякога причиняваше общуването с хората, а освен това човек никога не би могъл да бъде прекалено фамилиарен с тях. Щеше ми се да можех да си позволя нещичко от този магазин.

— Идваш ли вътре? — подвикна ми Джалкари.

Последвах останалите жени обратно в стаята на кралицата. На ниска дървена масичка бяха подредени купи със супа. Седнах на празната възглавница до Джалкари и веднага след това слугите започнаха да внасят подноси с вдигащ пара ориз, къри, приготвено със зелено чили и кориандър, и зеленчуци, сготвени с гъст сос. Искаше ми се да опитам от всичко, особено от плодовете, които пристигнаха накрая. Но вечерята беше прекъсната твърде рано, защото рани не беше гладна. Заради казаното от Сундари очаквах оттук нататък кралицата да пожелае някоя от нас да чете на глас или може би да извика дворцовите музиканти. Но вместо това тя обяви, че трябва да присъства на някаква среща.

— В този час? — възкликна Кахини.

— Очаквам Нана Сахеб с Татя Топе и Азимулах Хан. Ще останат само за една нощ. Имаме да обсъждаме важни новини.

Кахини издаде някакъв презрителен звук с гърлото си, който ми се стори крайно непочтителен.

— Важни новини ли? — изсумтя. — Да не би любимият шивач на Сахеб да е умрял?

Рани изгледа остро Кахини и изрече:

— Напомням ти, че Сахеб е син на Пешва!

— Който предаде короната си на британците, защото не успя да научи сина си на нищо полезно! — контрира я Кахини.

— Достатъчно! — повиши глас рани, но не изглеждаше ядосана.

— Басирам се, че той ще носи много повече злато от вас! — отбеляза Кахини.

— Трябва ли да ви придружим? — попита Сундари.

— Не. И сама мога да стигна до Дурбар хол — отговори кралицата.

Изражението на Кахини остана напълно безстрастно до излизането на рани. Веднага след това обаче тя скочи от възглавницата си и възкликна:

— Какви ще да са тези новини, които да налагат толкова тайна среща в този късен час?

— Рани е свободна да прави всичко, което си пожелае — рече Сундари.

— А ние сме нейните дургаваси! И сме тук, за да я пазим и защитаваме!

— От какво? — смръщи Мандар мъжките си черти. — От нейните най-близки приятели от детството й ли?

Но Кахини не мирясваше.

— Ако аз бях рани, никога нямаше да остана приятелка с такива невежи мъже като Азимулах Хан и Татя Топе!

— Какви ги говориш, за бога? — извиси глас Сундари.

— Казвам, че съм израснала в царския двор и видя ли опасни мъже, моментално ги разпознавам!

Но два часа по-късно, когато се върна, рани изглеждаше абсолютно спокойна. Нищо опасно не се беше случило. Тя просто беше уморена и готова да си ляга, затова ние я последвахме по коридора, минахме покрай дургавас, където първото през живота ми легло вече ме очакваше, и влязохме в огромна стая. Покритите с богата ламперия стени бяха боядисани в синьо и бяло, ала първото, което се набиваше на очи, бяха мебелите. Веднага забелязах, че всичко — от огромното легло с балдахин до елегантната тоалетка и прилежащите към нея нощни шкафчета — беше направено от сребро. Откъм градините нахлу лек бриз и внезапно стаята се изпълни с аромат на ветивер. По-късно щях да науча, че прислугата взема дългите щори от тревата куша и ги кисне във вода, така че и при най-лекия повей на вятъра стаята се изпълва с приятен аромат.

Застанахме в полукръг около леглото на рани и краката ми потънаха почти до глезените в меките бели килими, разпръснати из цялата стая. Сундари дръпна сребристите завеси на балдахина, докато рани се преобличаше в нощницата си. След това балдахинът отново беше вдигнат и кралицата ни пожела лека нощ. Аз тръгнах след останалите жени към вратата, но Сундари остана вътре. Като капитан работата й беше да спи на легло до вратата на покоите на рани, а в коридора пред вратата застанаха трима стражи.

Когато влязохме в дургавас, аз веднага се запътих към леглото, което Кахини ми беше посочила по-рано и където ме очакваше дървената ракла, подарена от баща ми.

— Значи ти си моята нова съседка по легло — каза Джалкари.

Нейното легло беше до моето и докато другите жени се преобличаха в дълги обикновени курти за през нощта, тя седна с кръстосани крака на леглото си и се загледа в мен, докато вадех от раклата си муртите от баща ми — беше изработил за мен две статуетки от мангово дърво, внимателно увивайки всяка от тях в няколко парчета плат. Когато ги зърнах, се изпълних с болка по родния дом. Тази нощ щеше да ми е първата, която щях да прекарам далече от него. От всички там. Сведох очи към резбованите статуетки на баща ми. Едната беше на богинята воин Дурга, яхнала любимия си тигър. Другата беше на Ганеш, унищожителят на пречките. Поставих двете мурти на ниската дървена масичка, сложена до леглото ми, а раклата на татко пъхнах под леглото.

— Утре след тренировките ще ти дам една от моите копринени ангарки — обади се Джалкари.

— Много щедро от твоя страна! — изрекох, приседнах на леглото и добавих: — Благодаря ти!

Джалкари сви рамене и аз за пореден път се слисах от изумителната й прилика с рани.

— И на мен ми дадоха, когато за първи път се появих тук — рече.

— Кой, някоя от жените тук ли?

— Не. Нея вече я няма — отговори Джалкари, а после се приведе към мен и много тихо добави: — Тя имаше връзка с един от войниците, а рани не търпи безнравственото поведение!

Погледнах през рамото й, за да проверя дали някой не ни подслушва, и видях, че едно от леглата всъщност беше празно.

— Една от нас липсва! — възкликнах.

— Кахини — отговори спокойно Джалкари, разгъна скръстените си крака и започна да се преоблича. — Не я ли забеляза, че си тръгна още след вечеря? Тя ходи в театъра на раджата — поясни, легна на леглото си, обърна се към мен и завърши: — Прави го всяка нощ.

— И какво мисли рани по този въпрос?

— Да не би да ме питаш дали той не я е взел за наложница?

Бузите ми поруменяха от прямотата на Джалкари. Но като се замислих, осъзнах, че точно това всъщност я питах.

— Да — кимнах.

Джалкари погледна към Моти, която беше станала от леглото си, за да изгаси маслените лампи. Изчака я да стигне до другия край на стаята, след което ми прошепна:

— Рани разчита много на Кахини за поддържане настроението на раджата. И е много близка с Кахини, защото Кахини й помага да забавлява раджата. А в Джанси забавлението е всичко! Скоро ще видиш.

Зачудих се какво ли има предвид съседката ми по легло под забавление. След това облякох една от куртите, които си бях донесла от дома, и легнах върху дюшека. Оказваше се, че беше пълен с пух и с чиста съвест мога да кажа, че никога до този момент не бях докосвала нещо толкова меко. Загледах се в последната останала светеща лампа как очертава странни, движещи се фигури по тавана и си казах, че животът всъщност много прилича на тази светлина — в един момент осветява едно нещо, но само за да го хвърли след секунда в мрак и да освети нещо друго. Преди няколко дена моята най-голяма грижа беше да си взема изпита и да осигуря зестра за Ануджа. А сега вече бях в ново легло, заслушана в нови гласове и изпълваща се с нови грижи и тревоги. Ами ако не успея да впечатля рани с моите умения? Ами ако раджата не ме хареса? Ами ако новите ангарки са толкова скъпи, че не успея да спестя нищо за зестрата на Ануджа? Не разполагах с почти никакво време — сестра ми растеше бързо, а никой мъж не желаеше да си взема стара булка.

Предвид дългия ми ден се очакваше да бъде изтощена до смърт, ала ето че мисълта ми се въртеше като пумпал, отново и отново, все в един и същи кръг. Затова накрая извадих дневника си и започнах да записвам впечатленията си от деня. Едва когато приключих, затворих очи. Чувах ритмичното дишане на останалите жени, но дори когато се опитвах да се концентрирам върху този звук, не бях в състояние да заспя. В някакъв момент от нощта вратата на дургавас се отвори с изскърцване и на прага се появи елегантната сянка на Кахини. Заслушах се в тихото подрънкване на сребърните гривни на глезените й, докато се отправяше през мрака към леглото точно срещу моето в другия край на стаята. Очевидно рани имаше огромно доверие на Кахини, след като й позволяваше да се прибира в спалнята си толкова късно и след като знаеше, че Кахини всяка нощ забавлява раджата.

Накрая тя пъхна обувките си под леглото и изгаси и последната светеща лампа. В стаята настъпи пълен мрак и гробна тишина. Единствено аз останах будна.