Джордж Оруел
Почит към Каталония (9)

Глава 9

По обяд на трети май един приятел, който тъкмо прекосяваше фоайето на хотела, спомена небрежно: „Чух, че имало някакви безредици при телефонната централа“. Поради някаква причина тогава не обърнах никакво внимание на тази информация.

Същия следобед, някъде между три и четири, бях на половината път към Рамблас, когато чух няколко изстрела зад гърба си. Обърнах се и видях няколко младежи с пушки в ръце и с червено-черните кърпи на анархистите около врата, които пресичаха една странична улица на север от Рамблас. Те очевидно стреляха по хората, разположени в една висока осмоъгълна кула — църковна камбанария, струва ми се извисяваща се над улицата. Веднага си помислих: „Започна се!“ Тази мисъл не беше съпроводена от никаква изненада по повод на случващото се — в последните няколко дни всички очакваха това да започне всеки момент. Реших веднага да се върна в хотела, за да се уверя, че жена ми е добре. Анархистите, обаче, бяха блокирали началото на улицата, изблъскваха хората назад и крещяха никой да не пресича огневата линия. Изтрещяха нови изстрели. Куршумите, които идваха от кулата, прелитаха през улицата и тълпа от паникьосани хора се спусна по Рамблас, колкото се може по-далеч от стрелбата; по цялото протежение на улицата човек можеше да чуе трясъка, с който продавачите затваряха кепенците на витрините. Видях двама офицери от Народната армия, които отстъпваха предпазливо, прикривайки се зад дърветата, с ръце върху кобурите на револверите си. Пред мен тълпата прииждаше към метростанцията в средата на Рамблас, търсейки някакво прикритие. Веднага реших, че няма да ги последвам, защото можеше да се окажа приклещен под земята в продължение на часове.

В този момент един лекар американец, който беше заедно с нас на фронта, притича към мен и сграбчи ръката ми. Той беше изключително развълнуван. „Хайде, трябва да стигнем до хотел Фалкон“ (Хотелът беше нещо като пансион, в който POUM настаняваше доброволци, завръщащи се от фронта.) „Хората от POUM ще ни чакат там. Неприятностите започнаха. Трябва да бъдем заедно.“

„За какво по дяволите е всичко това?“, казах аз.

Докторът ме влачеше за ръката. Той беше прекалено развълнуван и очевидно не можеше да ми обясни нищо. Изглежда е бил на площад Каталония, когато няколко камиона с въоръжени членове на Нападателните отряди^[1] спрели пред телефонната централа, която беше под контрола на CNT, и започнали да стрелят срещу хората вътре. По това време пристигнали и анархистите и безредиците започнали. Тогава си спомних, че проблемът, за който ставаше дума по-рано, изглежда беше свързан с искането на правителството телефонната централа да бъде освободена от CNT, което, разбира се, е било отклонено категорично.

Докато вървяхме по улицата покрай нас прехвърча камион, движещ се с голяма скорост в обратна посока. Той беше пълен с анархисти с пушки в ръце. На улицата пред нас едно опърпано хлапе беше залегнало зад няколко струпани матрака с лека картечница в ръце. Когато стигнахме до хотела, който беше в края на улицата, пред него вече се беше струпала тълпа от хора, беше пълна лудница, никой не знаеше какво да прави, никой нямаше оръжие, с изключение на няколкото щурмоваци, които охраняваха сградата. Запътих се към местното управление на POUM, което беше от другата страна на улицата. Нагоре по стълбите, в стаята, където доброволците обикновено получаваха заплатата си, имаше друга тълпа. Висок, блед, привлекателен мъж на около тридесет години в цивилно облекло се опитваше да въведе ред и раздаваше пълнители и патрони от една купчина в ъгъла. Изглежда все още нямаше пушки. Докторът беше изчезнал — вече започваха да пристигат първите жертви и събираха всички лекари — но се появи един от другите англичани. В този момент от вътрешната стая излезе друг висок мъж, който с помощта на няколко от присъстващите започна да раздава пушки на хората наоколо. Ние двамата, тъй като бяхме чужденци, първоначално бяхме огледани с подозрение, никой не беше особено склонен да ни даде оръжие. Тогава един от доброволците, с които се познавахме от фронта, ме разпозна, след което, макар и неохотно, ни дадоха пушки и няколко патрона.

В далечината се чуваше стрелба, по улиците нямаше жива душа. Всички твърдяха, че е невъзможно да се стигне до Рамблас. Нападателните отряди били заели стратегически позиции и стреляли по всеки, който се опитал да премине. Бих поел риска да пробвам да стигна обратно в хотела, но се носеше слух, че местното управление ще бъде атакувано всеки момент, затова беше по-добре да остана тук. В цялата сграда, по стълбите и на тротоара отпред, имаше групи хора, които разговаряха оживено. Изглежда никой нямаше ясна представа какво точно се случва. Единственото, което успях да разбера беше, че нападателните отряди са атакували телефонната централа и са заели стратегически позиции срещу сградите, в които има присъствие на работнически отряди. Общото впечатление беше, че те преследват CNT и дори работниците изобщо. Заслужава си да отбележа, че по онова време никой не винеше правителството. За бедните жители на Барселона нападателните отряди бяха същите като Черно-кафявите, изглежда всички приемаха като нещо очевидно, че атаката е тяхна собствена инициатива. След като разбрах как стоят нещата, изведнъж се успокоих. Всичко беше съвсем ясно, от едната страна беше CNT, а от другата — полицията. Не изпитвам особено нежни чувства към идеализирания трудещ се, такъв, какъвто присъства в умовете на буржоазните комунисти, но когато видя един истински работник от плът и кръв, който влиза в конфликт със своя естествен враг, полицията, не се налага да се питам дълго на чия страна да застана.

Измина доста време, но като че ли нищо особено не се случваше в тази част от града. Не ми хрумна, че мога да се обадя в хотела, за да проверя как е жена ми, приемах като нещо разбиращо се от само себе си, че телефоните ще бъдат изключени, въпреки че в действителност се оказа, че са били извън строя само за няколко часа. В двете сгради имаше общо около триста души. Това бяха предимно хора от най-бедните обществени прослойки, повечето бяха докери от пристанището, имаше и жени с бебета на ръце, както и много опърпани дечурлига. Според мен повечето от тях нямаха представа какво се случва, просто бяха дошли тук, за да търсят защита. Имаше също и доброволци, дошли току-що от фронта, както и няколко чужденци. Доколкото можех да преценя, разполагахме с едва шестдесет пушки. Стаята на горния етаж беше неспирно обсаждана от хора, които искаха да получат оръжие, но им казваха, че не са останали никакви пушки. Хлапетата от доброволните отряди, които приемаха всичко като детска шега, обикаляха наоколо и се опитваха да измъкнат или откраднат пушките от онези, които вече се бяха сдобили с такива. Не след дълго един такъв младеж хитроумно измъкна пушката от ръцете ми и незабавно се стопи в тълпата. Отново бях невъоръжен, като изключим малкия автоматичен пистолет, за който имах само един пълнител.

Стъмваше се, аз започвах да огладнявам, но изглежда в хотела нямаше никаква храна. С моя приятел се прокраднахме до неговия хотел, който не беше далеч, за да потърсим нещо за хапване. Улиците бяха тъмни и притихнали, нямаше жива душа, металните кепенци бяха спуснати над витрините, но все още по улиците не бяха издигнати барикади. След известна суетня ни пуснаха в хотела, който беше заключен и барикадиран. Когато се върнахме ми казаха, че телефонната централа вече работи и отидох в горната стая, за да се обадя на жена ми. Разбира се, в сградата нямаше нито един телефонен указател, а аз не знаех номера на хотел „Контитентал“, но след едночасово търсене намерих пътеводител, в който открих номера, който ми трябваше. Не успях да се свържа с жена ми, но пък попаднах на Джон Макнеър, представител на ILP в Барселона. Той ме увери, че всичко ще бъде наред и че все още никой не е пострадал и на свой ред ме попита как стоят нещата в местното управление. Казах му, че всичко би било наред, ако имахме поне малко цигари. Това, разбира се, беше само шега, но няколко часа по-късно Макнеър се появи при нас с два пакета Lucky Strike. Той беше преминал безстрашно тъмните улици, натъквайки се на анархистки патрули, които два пъти го спирали с насочени пистолети и искали документите му. Няма никога да забравя този малък подвиг, който той извърши за нас, освен това наистина бяхме много благодарни за цигарите, които ни донесе.

Вече бяха поставили въоръжени постове по прозорците, а долу на улицата малка група щурмоваци спираха и разпитваха преминаващите. Пристигна отрупана с оръжия патрулна кола на анархистите. До водача стоеше красиво тъмнокосо момиче на около осемнадесет години, с лека картечница на коленете. Дълго време бродих из сградата и множеството пристройки около нея, без да успея да се ориентирам. Навсякъде беше разпръснат обичайния боклук — счупените мебели и накъсаните парчета хартия вероятно са неизбежните странични продукти на революцията. Навсякъде лежаха спящи хора, върху счупения диван в коридора две бедни жени от доковете кротко похъркваха. Мястото е било кабаре преди POUM да заеме сградата. В няколко от стаите имаше високи подиуми, на един от тях стоеше изоставено огромно пиано. Най-накрая открих това, което търсех — арсенала. Не знаех как ще се развият събитията и отчаяно се нуждаех от някакво оръжие. Няколко пъти бях чувал, че всички враждуващи партии, PSUC, POUM, CNT и FAI разполагат с тайни складове за оръжие в Барселона, така че не можех да повярвам, че в една от двете основни квартири на POUM има само петдесет или шестдесет пушки. Стаята, която служеше за оръжеен склад, беше неохранявана и вратата й не беше особено здрава, двамата с другия англичанин успяхме да я отворим без проблеми. Когато влязохме вътре разбрах, че са ни казали самата истина — нямаше никакво оръжие. Всичко, което открихме, бяха две дузини изключително древни пушки с малък калибър и няколко двуцевки, за които нямаше подходящи патрони. Качих се горе и ги попитах, дали имат резервни амуниции за пистолет, казаха ми, че нямат. Разполагахме, обаче, с няколко сандъка с гранати, които ни докара една от патрулните коли на анархистите. За всеки случай прибрах две в джоба си, въпреки че това бяха твърде примитивни приспособления, които се възпламеняваха с нещо като кибритена клечка и изглеждаха способни да избухнат във всеки един момент.

Спящи хора бяха налягали навсякъде по пода. В една от стаите неспирно плачеше бебе. Макар че беше май, нощта беше студена. На една от сцените все още висеше завеса, отрязах я с ножа си, увих се в нея и поспах няколко часа. Спомням си, че на няколко пъти сънят ми беше прекъсван от мисълта за онези гранати, които можеха да ме хвърлят във въздуха, ако ги притиснех прекалено силно към тялото си. В три часа сутринта ме събуди високият привлекателен мъж, който явно командваше тук, той ми даде пушка и ме сложи на пост при един от прозорците. Каза ми, че шефът на полицията Салас, който бил отговорен за атаката срещу телефонната централа, е арестуван. (В действителност, както научих по-Късно, просто го уволнили. Въпреки това, новините потвърждаваха общото впечатление, че нападателните отряди са действали по своя инициатива.) Щом се съмна започнаха да строят барикади, едната пред местния комитет, а другата — срещу хотела. Улиците на Барселона са покрити с четвъртити павета, с които бързо може да се издигне стена, а под тях има нещо като дребен чакъл, който може лесно да се пълни в чували. Издигането на барикадите беше странна и чудата гледка, много ми се искаше да мога да я фотографирам. С онова страстно ожесточение, което обзема испанците, когато са решили наистина да се заемат с нещо, редица от мъже, жени и малки деца изравяха паветата, товареха ги в ръчна количка, която бяха измъкнали отнякъде и се препъваха напред-назад с тежките чували, пълни с пясък. На входа към местния комитет стоеше момиче, немска еврейка, което носеше панталон от униформата на доброволните отряди, копчетата на коляното бяха на височината на глезените й, тя просто стоеше там и се усмихваше. За няколко часа барикадите достигнаха човешки ръст, хора с пушки се разположиха по амбразурите, а зад една от барикадите бе запален огън, на който няколко души пържеха яйца.

Отново ми бяха взели пушката и не виждах нищо смислено, което да направя в момента. Другият англичанин и аз решихме да се върнем в хотел „Контитентал“. Някъде далеч се водеше престрелка, но откъм Рамблас не чувахме изстрели. По пътя натам надзърнах към пазара. Имаше само няколко отворени сергии, обсадени от цяла тълпа, като повечето от хората бяха от работническите квартали на юг от Рамблас. Тъкмо стигнахме там, когато се чуха няколко от последователни изстрела, стъклата на прозорците по високите етажи на сградите наоколо започнаха да се разбиват с трясък на паважа близо до нас и тълпата хукна в обратна посока. Все пак, част от щандовете останаха отворени и така успяхме да си вземем чаша кафе и парче козе сирене, което затъкнах между гранатите в джоба си. Няколко дни по-късно бях много щастлив, че съм купил това парче сирене.

На ъгъла на улицата, на която бях видял анархистите да откриват стрелба, сега се издигаше барикада. Човекът зад нея (аз бях от другата страна на улицата) ми извика да внимавам. Онези от Нападателните отряди, които все още се намираха в камбанарията, стреляха безразборно по всеки на улицата. Аз спрях за момент, а след това тичешком прекосих откритото пространство. Докато тичах един куршум удари в неприятна близост паважа до мен. Когато наближих сградата на ръководството на POUM, намираща се от същата страна на улицата, чух нови предупредителни викове от няколко щурмоваци, които стояха на вратата, но в първия миг не разбрах какво ми казват. Между сградата и мен имаше няколко дървета и будка за вестници (в Испания улиците от този тип имат широка пешеходна алея по средата), затова не виждах това, което сочеха. Качих се в хотела, за да се уверя, че всичко е наред, измих си лицето и се върнах в сградата на POUM (тя беше на стотина ярда надолу по улицата), за да получа заповеди какво да правя. Трясъкът от гърмежите на пушки и картечници, който се чуваше от всички посоки, вече можеше да се сравни с грохота на фронта. Тъкмо бях открил Коп и го разпитвах какво се предполага да правим, когато отдолу се чу серия ужасяващи експлозии. Грохотът беше така силен, сякаш ни обстрелваха с полево оръдие. В действителност бяха просто ръчни гранати, които трещяха двойно по-силно от обикновено, тъй като се взривяваха в тясното пространство между каменните сгради.

Коп надзърна през прозореца, затъкна бастуна си зад гърба и каза „Хайде да огледаме наоколо“, след което се спусна надолу по стълбите с типичното си накуцване. Аз го последвах. Точно на входа група щурмоваци хвърляха гранати по паважа, сякаш играеха на кегли. Те избухваха на двадесетина ярда от нас с ужасяващ, оглушителен трясък, който се смесваше с гърмежа на пушките. По средата на улицата, иззад будката за вестници, стърчеше главата на един американец доброволец, когото познавах много добре — страшно приличаше на онези кокосови орехи, които използват по панаирите. Едва по-късно разбрах какво ставаше в този момент. До централата на POUM имаше хотел с кафене на приземния си етаж, името му беше „Cafe Мока“. Вчера група от двадесет или тридесет души от Нападателните отряди влезли в кафето и, след като започнали сблъсъците, незабавно окупирали сградата и се барикадирали вътре. Вероятно им е било наредено да направят това като подготовка за атакуването на сградата на POUM. На сутринта се опитали да излязат, но при последвалите изстрели един щурмовак бил тежко ранен, а един от техните хора — убит. Тогава се върнали в кафенето и когато американецът се задал по улицата, открили стрелба по него, макар да не бил въоръжен. Американецът се хвърлил зад будката, търсейки прикритие, а щурмоваците започнали да хвърлят гранати по кафенето, за да накарат онези да се оттеглят навътре.

Коп огледа бързо тази сцена, проправи си път през тълпата и издърпа обратно един червенокос германец — щурмовак, който тъкмо издърпваше щифта на гранатата със зъби. Коп изкрещя всички да се отдръпнат от входа и ни каза на няколко езика, че на всяка цена трябва да избегнем кръвопролитието. След това излезе отпред пред погледите на онези от Нападателните отряди, извади пистолета си и го остави на земята. Двама испански офицери направиха същото и тримата тръгнаха бавно към вратата на кафенето, където се бяха струпали доста хора. Не бих направил това дори за двадесет паунда. Те вървяха, при това невъоръжени, срещу хора, които бяха уплашени до смърт и държаха заредени оръжия в ръцете си. Един от членовете на Отрядите, съблечен по риза и направо посинял от ужас, излезе отпред да преговаря с Коп. През цялото време ръкомахаше развълнувано към двете неизбухнали гранати, които се търкаляха по паважа в близост до тях. Коп се върна и ни каза, че трябва да ги обезвредим, защото представляват опасност за всеки, който преминава оттам. Един щурмовак стреля по едната и успя да я взриви, но следващия път пропусна. Взех пушката му, коленичих и стрелях по втората граната. Със съжаление трябва да призная, че и аз пропуснах. Това беше единствения път, когато използвах оръжие по време на безредиците. Паважът беше покрит с натрошени стъкла от табелата на кафенето. Две от колите, паркирани отпред — едната от които беше служебната кола на Коп — бяха надупчени от куршуми, а предните им стъкла бяха направени на сол от гранатите.

С Коп се качихме обратно по стълбите и той ми обясни ситуацията. Трябваше да защитаваме сградата на POUM, в случай че бъдем нападнати, но ръководството беше издало заповед да не предприемаме нищо ако не ни предизвикат. Точно отсреща беше киносалона „Poliorama“, над него имаше музей, а най-отгоре, над нивото на околните покриви — малка обсерватория с два купола. Тези куполи държаха под прицел цялата улица и ако разположехме няколко души с пушки в тях, можехме да предотвратим всяка атака срещу сградите на POUM. Пазачите на киното бяха от CNT, така че щяха да ни пуснат да влезем без проблеми. Що се отнася до онези в кафенето, с тях нямаше да имаме проблеми — те не искаха да се бият с нас, а само да се измъкнат колкото се може по-бързо. Коп повтори, че заповедите са да не стреляме, освен ако не бъдем нападнати. Помислих си, макар че той не каза нищо такова, че водачите на POUM сигурно са бесни от това, че са въвлечени в цялата тази работа, но вероятно смятат, че трябва да заемат страната на CNT.

Вече бяха разположили стражи в обсерваторията. Следващите три дни и нощи прекарах на покрива на киното, с изключение на няколко кратки прекъсвания, когато се спусках до хотела за храна. Нямаше сериозна опасност, единственото, което ме мъчеше бяха гладът и отегчението, въпреки това, тези няколко дни са сред най-непоносимите в живота ми. Едва ли има нещо по-отвратително, по-разочароващо или по-изнервящо от тези дяволски дни на бушуващи улични сражения.

Седях на покрива и си мислех колко глупаво е всичко, което се случваше. От малките прозорчета на обсерваторията можех да виждам на няколко мили околовръст — гледката беше фантастична, една след друга пред погледа ми се нижеха тънки високи сгради, стъклени куполи и осветени от слънцето зеленясали медни покриви, на изток блещукаше бледосиньото море — за пръв път виждах морето, откакто бях пристигнал в Испания. Целият този огромен град, всичките тези милиони хора бяха уловени в клопката на принудителното бездействие, в шумен кошмар без никакво истинско движение. Облетите от светлината на слънцето улици бяха пусти. Нищо не се случваше, като изключим неспирния поток от куршуми, сипещи се от барикадите и укрепените с чували прозорци. Нито една: кола не се движеше по улиците, по протежението на Рамблас стояха неподвижни трамваи, напуснати от ватманите в началото на престрелката. През цялото време чувахме страховитите звуци, които отекваха в стените на стотиците каменни сгради като бушуваща тропическа буря. Пращене, тропот, рев — понякога заглъхващи след няколко изстрела, друг път преливащи в оглушителна канонада, без да спират дори и за миг през целия ден. Всичко това започваше отново с учудваща точност с идването на следващата сутрин.

Какво по дяволите ставаше в този момент, кой с кого се биеше и кой беше на път да победи, поне на пръв поглед беше много трудно да се каже. Хората в Барселона до такава степен са свикнали с уличните боеве и толкова добре познават местните топографски особености, че инстинктивно узнават коя политическа партия контролира съответната улица или сграда.

В това отношение положението на чужденците е почти безнадеждно. Наблюдавайки от своята обсерватория можех да установя, че Рамблас, който е една от основните пътни артерии в града, представляваше нещо като разделителна линия. Вдясно от Рамблас, в работническите квартали, доминираха анархистите. Вляво бушуваха безредни престрелки, които се водеха по лъкатушещите странични улички, но от тази страна PSUC и Нападателните отряди имаха известно превъзходство. Нагоре по Рамблас, около площад Каталония, положението беше толкова объркано, че човек изобщо не би могъл да се ориентира, ако върху всяка сграда не се вееше съответното знаме. Основният ориентир тук беше хотел „Колон“, където се помещаваше щабквартирата на PSUC, издигаща се над площад Каталония. На прозореца, близо до второто „О“ на огромния надпис с името на хотела, имаше картечница, която държеше на прицел площада. На стотина ярда вдясно от нас, надолу по Рамблас, JSU, младежките отряди на PSUC (които съответстваха на младежката социалистическа лига в Англия), държаха голям универсален магазин, чиито укрепени с чували прозорци бяха точно срещу нашата обсерватория. Те бяха смъкнали червеното знаме от покрива, а на негово място се вееше знамето на Каталония. При телефонната централа, където започна всичко, каталонското и анархисткото знаме се вееха едно до друго. Изглежда там беше постигнато някакво временно примирие. Централата работеше без прекъсване и наоколо не се чуваше стрелба.

При нас цареше странно спокойствие. Онези от Нападателните отряди бяха спуснали кепенците на кафенето и бяха струпали всички маси и столове до вратата. След известно време половин дузина от тях се качиха на покрива срещу нас и построиха друга барикада, върху която издигнаха каталонското знаме. Беше очевидно, че не желаят да стрелят първи. Коп беше постигнал ясно споразумение с тях: ако те не стреляха по нас и ние нямаше да стреляме по тях. До този момент почти беше успял да се сприятели с тях и няколко пъти ги посещаваше в кафенето. Те естествено бяха заграбили всички попаднали им напитки, дори подариха на Коп петнадесет бутилки бира. Коп пък им беше дал една от нашите пушки в замяна на една от техните, която по неизвестен начин бяха загубили през вчерашния ден. Въпреки това, докато седях на покрива изпитвах странно усещане. Понякога това беше просто отегчение и без да обръщам внимание на адския шум, прекарвах часове наред, зачетен в книгите на Penguin, които бях купил няколко дни по-рано. Друг път наблюдавах въоръжените мъже, които също ме гледаха от петдесетина ярда разстояние. Сякаш отново се намирах в окопите, на няколко пъти се улових, че по силата на навика наричам онези отсреща фашисти. На покрива на киното срещу нас имаше шест човека, ние от своя страна разположихме по един часови във всяка от кулите на обсерваторията. Останалите насядахме по покрития с оловни плочи покрив, където нямаше никакво прикритие, освен една каменна палисада. Съзнавах, че във всеки един момент онези от Нападателния отряд може да получат по телефона разпореждане да открият огън. Бяха обещали да ни предупредят, преди да го направят, но не можехме да сме напълно сигурни, че ще спазят уговорката. В интерес на истината, само веднъж възникна опасна ситуация. Един от тези отсреща коленичи и започна да стреля покрай нашата барикада. Точно тогава аз бях на пост в обсерваторията. Насочих пушката си към него и извиках:

„Ехо! Не стреляй по нас!“

„Какво?“

„Не стреляй, или и аз ще стрелям!“

„Не, не! Не стрелях по тебе, виж — ето там!“

Той помаха с пушката си към страничната уличка, която преминаваше покрай нашата сграда. Виждах ясно, че зад ъгъла клечеше едно хлапе с опърпани сини дрехи и пушка в ръце. Очевидно, тъкмо то беше стреляло по онези на покрива.

„Стрелях по него. Той пръв започна.“ (Убеден бях, че не ме лъжеше.) „Не искаме да ви застреляме. Ние сме просто работници, също като вас.“

Той вдигна ръка за антифашистки поздрав, на който аз отговорих. Извиках към него:

„Останала ли ви е някаква бира?“

„Не, изпихме я всичката.“

На същия ден, без никаква видима причина, един от хората в сградата на JSU, която се намираше надолу по същата улица, изведнъж насочи пушката си към мен и стреля докато аз си седях облегнат на прозореца. Вероятно просто съм бил удобна мишена. Не отговорих на изстрела му. Макар че стоеше само на стотина ярда от мен, куршумът му дори не улучи покрива на обсерваторията. Както винаги, испанските стандарти за точна стрелба бяха спасили живота ми. Впоследствие още няколко пъти стреляха по мен от същата сграда.

Дяволската шумотевица продължаваше. Доколкото можех да видя и чуя, огънят беше по-скоро отбранителен и от двете страни. Хората просто стояха в сградите или зад барикадите и обстрелваха другите срещу тях. На около половин миля от нас имаше улица, на която една срещу друга бяха разположени главните квартири на CNT и UGT и тъкмо там се вдигаше най-голямата врява. Пресякох тази улица в деня, когато сраженията приключиха, стъклата на витрините около двете сгради бяха направени на решето. (Повечето от магазинерите в Барселона бяха налепили по прозорците хартиени ивици, така че когато куршум удареше стъклото, то не се пръскаше на парчета.) От време на време грохотът на пушките и картечниците се накъсваше от трясъка на ръчни гранати. На дълги интервали, вероятно общо около дузина пъти, имаше ужасно силни експлозии, чийто източник не успях да определя. Звучаха като авиационни бомби, но това беше невъзможно, тъй като наоколо не се виждаха никакви самолети. По-късно ми казаха — твърде възможно е наистина да е било така — че агенти — провокатори взривявали огромни количества експлозиви, за да увеличат паниката, обхванала всички. Нямаше, обаче, никакъв артилерийски обстрел. Спомням си, че се ослушвах за изстрели, защото ако оръдията започнеха да стрелят, това би означавало, че нещата стават сериозни (артилерията има решаващо значение при уличните сражения). По-късно вестниците разказваха налудничави истории за оръдейни батареи, които стреляли по улиците, но никой така и не успя да посочи дори една сграда, ударена от артилерийски снаряд. Във всеки случай, звукът от оръдейна стрелба можеше да бъде разпознат безпогрешно от всеки, който вече е свикнал с него в окопите на фронта.

От самото начало храната не достигаше. С големи трудности и под прикритието на нощта (тъй като по покривите имаше снайперисти, поставени от Нападателните отряди и държащи на мушка Рамблас) от хотел „Фалкон“ беше доставяна храна за двадесетината доброволци, които се намираха в изпълнителното бюро на POUM, но тя не ни стигаше и много от нас се хранеха в хотел „Континентал“. Той беше колективизиран от военновременното правителство на областта, а не, както повечето останали хотели, от CNT или UGT, така че се смяташе за неутрална територия. Щом започна стрелбата, хотелът се оказа препълнен с твърде необичайна колекция от индивиди. Имаше чуждестранни журналисти, политически емисари от всички възможни разцветки, американски пилот на служба при правителството, няколко агента на комунистите, включително дебел руснак с вид на престъпник, за когото се твърдеше, че е агент на ОГПУ^[2]. Той винаги носеше револвер и малка граната, препасани на кръста му, всички го наричахме Чарли Чан. Останалите обитатели на хотела бяха няколко заможни испански семейства, вероятно подкрепящи фашистите, няколко ранени от Интернационалната колона^[3], банда шофьори, които караха огромни камиони с портокали към Франция, но възпрепятствани от сраженията не можеха продължат пътя си, накрая, имаше и няколко офицера от Народната армия. Като цяло Народната армия запази неутралитет по време на сраженията, макар че някои войници се измъкнаха от казармите и се включиха в тях — във вторник видях двама от тях на барикадата на POUM. В началото, преди недостига на храна да стане осезателен и вестниците да започнат да разпалват омразата между враждуващите групи, всички бяха склонни да разглеждат цялата история като нечия лоша шега. Хората си казваха, че все пак такива неща се случват почти всяка година в Барселона. Джордж Тиоли, италиански журналист и голям наш приятел, дойде да ни посети. Панталоните му бяха напоени с кръв. Беше излязъл да види какво става, натъкнал се на ранен, когото се опитал да превърже, когато някой игриво започнал да хвърля гранати по него, слава Богу, без да успее да го рани сериозно. Още помня неговата фраза, че паветата в Барселона трябва да бъдат номерирани. Това би улеснило много изграждането и развалянето на барикадите, което — както споменах — се случваше доста често. Спомням си също и за двама от Интернационалната колона, които открих в моята стая в хотела, когато се върнах уморен, гладен и мръсен от поредната нощ на стража. Тяхното отношение към събитията се оказа напълно неутрално. Ако наистина бяха добри партийни членове допускам, че биха се опитали да ме убедят да премина на тяхна страна, или биха ме завързали, за да ми вземат гранатите, с които бях натъпкал джобовете си.

Вместо това, те ми изказаха съчувствие за това, че съм принуден да прекарам отпуската си от фронта на пост по покривите на града. Общата нагласа беше: „Това е просто кавга между анархистите и полицията, не е нещо сериозно.“ Въпреки интензивността на сраженията и броя на жертвите вярвам, че те се доближаваха до истината повече, отколкото официалната версия за събитията, която представяше всичко като планиран бунт срещу правителството.

Някъде към сряда (5 май) настъпи рязка промяна в развитието на ситуацията. Улиците със спуснати кепенци по прозорците имаха призрачен вид. Малцината на брой пешеходци, принудени да излязат поради някаква причина, се промъкваха покрай стените напред-назад, размахвайки бели кърпички. На едно място по средата на Рамблас, където нямаше опасност от куршуми, вестникопродавци рекламираха стоката си на пустата улица. Във вторник Solidaridad Obrera, един от вестниците на анархистите, описваше атаката срещу телефонната централа като „гигантска провокация“ (или нещо в този смисъл), но в сряда вече промени тона си и започна да призовава всички да се върнат обратно на работа. Водачите на анархистите разпространяваха същото послание. Сградата на вестника на POUM La Batalla, която нямаше охрана, беше нападната и окупирана от Нападателните отряди в деня на нападението срещу телефонната централа, но вестникът все пак излизаше, макар и в намален тираж. Той пък призоваваше всички да останат по барикадите. Хората бяха объркани, всички се чудеха как ли ще свърши това. Струва ми се, че все още никой не се канеше да напуска барикадите, но вече ни беше втръснало от тези безсмислени сражения. Те очевидно нямаше да доведат до истинско решение на проблема, тъй като никой не искаше да се стига до мащабна гражданска война, която би означавала почти сигурна загуба в битката срещу Франко. Всички страни в конфликта изказваха подобни опасения. Доколкото можех да разбера от това, което хората говореха, от самото начало CNT искаха само две неща: телефонната централа да им бъде предадена обратно и Нападателните отряди да бъдат обезоръжени. Ако военновременното правителство на Каталония беше обещало да изпълни тези две искания, както и да сложи край на спекулата с храна, няма съмнение, че барикадите щяха да бъдат разрушени за по-малко от два часа. Очевидно, обаче, правителството нямаше никакво намерение да отстъпва. Разпространяваха се зловещи слухове, според които властите във Валенсия се канят да изпратят шест хиляди души, които да окупират Барселона, както и че пет хиляди души от войските на анархистите и POUM са напуснали Арагонския фронт, за да им се противопоставят. По-късно само първия от тези два слуха се оказа верен. От нашата наблюдателна кула успяхме да видим ниските сиви силуети на военни кораби, които акостираха в пристанището. Дъглас Мойл, който е бил моряк, ни каза, че приличат на английски разрушители. По-късно те наистина се оказаха английски разрушители, но разбрахме това едва по-късно.

Същата вечер научихме, че на площад „Испания“ четиристотин души от Нападателните отряди са сложили оръжие и са се предали на анархистите. До нас достигаха и противоречиви сведения за това, че в предградията (основно в работническите квартали) CNT са овладели ситуацията. По всичко изглеждаше, че сме на път да спечелим. Същата вечер, обаче, Коп ме извика и мрачно ми съобщи, че според информацията, която получил току-що, правителството е поставило POUM извън закона и се готвело за война срещу нас. Бях потресен, едва сега започвах да разбирам как ще бъде представено всичко по-късно. В главата ми се оформи неясното предчувствие, че когато сраженията приключат цялата вина ще бъде хвърлена върху POUM. Тя беше най-слабата сред партиите, замесени в този конфликт, затова щяха да ни използват за изкупителна жертва. Това означаваше, че идва и краят на нашия временен неутралитет. Ако правителството ни обявеше война, трябваше да се отбраняваме, а със сигурност можехме да предположим, че на Нападателните отряди ще бъде наредено да атакуват сградата на Изпълнителното бюро, в която за нещастие се намирахме в момента. Единственият ни шанс беше да атакуваме първи. Коп чакаше заповеди по телефона. Ако информацията, че сме поставени извън закона се потвърдеше, трябваше да се подготвим да превземем кафенето отсреща.

Спомням си дългата кошмарна нощ, която прекарахме в укрепване на позициите си. Залостихме стоманените кепенци при предния вход и зад тях издигнахме барикада от каменни плочи, оставени от работниците, които преди това бяха започнали ремонт на сградата. Направихме преглед на арсенала. Заедно с шестте пушки на покрива на киното отсреща, разполагахме с двадесет и една пушки (една от които повредена), по около петдесет патрона за всяка и няколко дузини гранати. Това беше всичко наред с още няколко пистолета и два-три револвера. Десетина души, предимно германци, бяха изразили желание да участват в атаката на кафенето, ако изобщо се стигнеше дотам. Трябваше да нападнем от покрива през малките часове на нощта и да ги изненадаме. Те бяха повече, но нашият боен дух беше по-висок. Без съмнение можехме също да щурмуваме входа, въпреки че така със сигурност щеше да има повече жертви. В сградата нямаше никаква храна, с изключение на няколко блокчета шоколад, носеше се слух, че „те“ се канят да прекъснат и водоснабдяването. (Никой нямаше представа кои точно са „те“. Можеше да става дума за правителството, което контролираше водоснабдяването, или пък CNT — никой не знаеше.) Прекарахме доста време, пълнейки с вода всеки леген, или кофа, които успеехме да открием и дори петнадесетте бутилки от бирата, която онези от Нападателните отряди бяха дали на Коп в знак на приятелски чувства.

Бях в ужасно състояние, шейсетте часа, които бях прекарал почти без сън, ме докараха до пълно изтощение. Беше късно през нощта, всички налягаха по пода зад барикадата на долния етаж. Тук горе имаше малка стая с диван, която планирахме да използваме като превързочен пункт, въпреки че, както можеше да се очаква, в сградата нямаше нито йод, нито бинт. Жена ми беше дошла от хотела, в случай че ни потрябва медицинска сестра. Легнах върху дивана с усещането, че половин час сън преди нападението срещу кафенето, в което вероятно щях да бъда убит, би ми се отразил добре. Спомням си как нетърпимо ме убиваше в гърба пистолета, затъкнат в колана ми. Следващото нещо, което си спомням, е как скачам в леглото, жена ми стои до мен, навън грее ясно слънце, нищо не се е случило, правителството не е обявило война на POUM, водоснабдяването не е прекъснато и, с изключение на спорадичната стрелба по улиците, всичко е съвсем наред. Жена ми каза, че сърце не й давало да ме събуди, затова отишла да спи в едно от креслата в съседната стая.

Същия следобед беше установено нещо като временно примирие. Стрелбата заглъхна и изведнъж улиците се изпълниха с народ. Няколко магазина отвориха врати, пазарът преливаше от хора, които настойчиво търсеха храна, макар щандовете да бяха почти празни. Впечатление правеше фактът, че трамваите стояха все така неподвижни. Тези от Нападателния отряд все още се криеха зад барикадата, която бяха издигнали в кафенето; нито една от враждуващите страни не напусна укрепените сгради. Всички сновяха трескаво по улиците, опитвайки се да открият храна. Отвсякъде се чуваха едни и същи тревожни въпроси: „Дали всичко свърши? Дали ще започнат отново?“ Това „всичко“ — боевете — сега се разглеждаше като някакъв вид природно бедствие, нещо като ураган или земетресение, което ни беше сполетяло и никой не можеше да го прекрати. Почти незабавно — сигурно наистина е имало няколкочасово примирие, но тези няколко часа ни се сториха като няколко минути — трясъкът на гърмежите беше подновен и също като при внезапен юнски дъжд всички се спуснахме да търсим прикритие. Железните кепенци отново се спуснаха с трясък, по магически начин улиците опустяха, по барикадите се скупчиха множество хора и „всичко“ започна отново.

Върнах се на поста си на покрива с чувство за пълно отвращение и неудържима ярост. Когато човек се окаже замесен в подобни събития, макар и по пренебрежим начин, той всъщност участва в правенето на история и има пълното право да се чувства като историческа личност. Но това никога не става, защото дребните детайли винаги се оказват по-важни от всичко останало. През цялото време не успях да направя правилен „анализ“ на случващото се, за разлика от журналистите, които пишеха пространни коментари, удобно разположени в креслата си на стотици мили оттук. Това, за което си мислех в този момент, не беше кой е прав и кой крив в тези жалки междуособици, а за неудобствата и отегчението от необходимостта да седя по цял ден на този гаден покрив, за глада, който ставаше все по-нетърпим, защото никой от нас не беше ял като хората от понеделник насам. Непрекъснато си мислех, че трябва да се върна на фронта, веднага щом всичко това приключи. Ситуацията беше наистина вбесяваща. Бях прекарал сто и петнадесет дни на фронта, върнах се в Барселона, предвкусвайки с нетърпение почивката и удобствата, които ме чакаха там. Вместо това прекарвах дните си на покрива, държащ на прицел няколко души от другата страна на улицата, които бяха не по-малко отегчени от мен самия и периодично ми махаха, уверявайки ме, че са „трудещи се“ (истинският смисъл на което беше, че искат да не стрелям по тях), но със сигурност биха открили стрелба по мен в мига, в който им бъде наредено да го направят. Ако това беше прословутото „правене на история“, изобщо не исках да участвам в него. Случващото се по-скоро напомняше за един от особено неприятните моменти на фронта, когато не достигаха хора и взимахме дежурства до пълно изтощение. Вместо да се впуснем в геройски подвизи, ние все така стояхме на пост, отегчени, заспиващи и напълно незаинтересовани от случващото се около нас.

В хотела, сред разнородната тълпа, съставена предимно от хора, които не смееха да си покажат носа навън, се беше възцарила ужасна атмосфера на подозрителност. Някои от гостите на хотела вече страдаха от шпиономания, дебнеха наоколо и мърмореха, че всички освен тях са агенти на комунистите, троцкистите, анархистите или не знам още кои. Дебелият руснак спореше с всички, обяснявайки надълго и широко, че всичко това е заговор на анархистите. Наблюдавах го с известно любопитство, защото за пръв път виждах някой, освен журналистите, чиято професия е да разказва лъжи на другите. Имаше нещо отблъскващо в тази пародия на луксозен живот, която все още се разиграваше с пълна сила в хотела, зад спуснатите кепенци, под постоянния грохот на пушките. Предната столова беше напусната, когато случаен куршум се провря през кепенците и нащърби една от колоните. Всички гости на хотела се бяха струпали в една мрачна задна стая, където масите не стигаха за всички. Броят на сервитьорите беше спаднал чувствително — някои от тях бяха членове на CNT и участваха в общата стачка — но тези, които останаха, макар и захвърлили засега колосаните си ризи, все още сервираха ястията с цялата церемониалност, на която бяха способни. Това, обаче, не беше от особено значение, защото нямаше почти нищо за ядене. В четвъртък вечер една сардина представляваше основното ястие за вечеря. Хлябът беше свършил от няколко дни, дори виното беше на привършване, затова пиехме все по-стари вина на все по-високи цени. Недостигът на храна продължи още няколко дни след края на сраженията. В продължение на три дни аз и жена ми закусвахме с малко парченце козе сирене, без хляб или нещо за пиене. Единственото, с което разполагахме в изобилие, бяха портокалите. Французите донесоха голямо количество от тях от камионите си. Те бяха едри момчета, скоро доведоха със себе си няколко безвкусно облечени испански момичета и един огромен хамалин, облечен в черен пуловер. При обстоятелства, различни от настоящите, онзи дребен сноб, управителя на хотела, би се постарал да ги накара да се чувстват неудобно, или дори би отказал да ги приеме без повече уговорки, но понастоящем те се радваха на завидна популярност, тъй като, за разлика от останалите, разполагаха със собствени запаси от хляб, които всички останали се опитваха да докопат.

Прекарах последната си нощ на покрива, на следващия ден вече по всичко личеше, че сраженията са на път да приключат. Не мисля, че през този ден (беше петък) имаше кой знае каква стрелба. Никой не знаеше със сигурност, дали наистина войските от Валенсия приближават, а всъщност те пристигнаха още през нощта. Правителството разпространяваше полууспокоителни и полузаплашителни съобщения, изисквайки хората да се разотидат по домовете си и заявявайки, че след определен час всеки, заловен на улицата с оръжие, ще бъде арестуван. Никой не обръщаше внимание на правителствените съобщения, но навсякъде хората напускаха барикадите. Не се съмнявам, че основната причина за това беше недостига на храна. От всички страни се чуваше една и съща фраза: „Няма пари за храна, трябва да се връщаме на работа.“ От друга страна, членовете на Нападателните отряди, които можеха да разчитат на това, че ще получават дажбите си, ако в този град изобщо има някаква храна, бяха в състояние да останат на поста си колкото е нужно. След обяд улиците вече изглеждаха почти нормално, макар че все още тук-там стърчаха изоставени барикади, Рамблас се изпълни с народ, почти всички магазини бяха отворени и — най-успокоителното от всичко — трамваите, които стояха толкова дълго време струпани на неподвижни купчини, най-после отново потеглиха. Кафенето все още беше окупирано от Нападателните отряди. Те не бяха напуснали барикадата си, но някои изнесоха столове и седяха на тротоара с пушки на колене. Аз смигнах на един от тях, когато минавах покрай него и в отговор получих приятелска усмивка, той, разбира се, веднага ме разпозна. Анархисткото знаме, което доскоро се вееше над телефонната централа, беше смъкнато и сега над нея висеше самотно каталонското знаме. Със сигурност това показваше, че работниците са били победени и още тогава разбирах — макар и не така ясно, вероятно заради политическото си невежество — че когато правителството укрепи напълно позициите си, ще последват репресии. По това време, обаче, не се интересувах особено от този аспект на нещата. Чувствах единствено облекчение от това, че дяволския тътен на стрелбата най-после е утихнал, че можех да си купя малко храна и да си почина на спокойствие, преди да се върна на фронта.

Късно вечерта войниците от Валенсия започнаха да се появяват по улиците. Това бяха части на Нападателните отряди, почти неразличими от местните им подразделения, подобни на вид на омразната градска стража, карабинерите (които изпълняваха основно полицейски функции) и елитните части на републиканската гвардия. Изведнъж те започнаха да никнат като гъби навсякъде, човек можеше да срещне патрулите им на всяка крачка — групи от по десет души, високи мъже със сини униформи, с преметнати на раменете дълги пушки, към това се добавяше и една лека картечница, с каквато разполагаше всяка група. Трябваше да свършим една твърде деликатна работа. Шестте пушки, които бяхме използвали при нарядите в кулите на обсерваторията все още си бяха там и по един или друг начин трябваше да ги върнем в сградата на POUM. Въпросът беше как да ги пренесем незабелязано през улицата. Те бяха част от арсенала на сградата, но изнасянето им противоречеше на заповедите на правителството. Ако ни хванеха с тях със сигурност щяха да ни арестуват, а пушките щяха да бъдат конфискувани. След като разполагахме само с двадесет и една, не можехме да си позволим да загубим цели шест от тях. След дълго обсъждане на различни стратегии, едно червенокосо испанско момче и аз се нагърбихме с транспортирането им до сградата. Лесно щяхме да заблудим валенсианците, но опасността идваше от местните членове на Нападателния отряд, които още бяха в кафенето. Те добре знаеха, че бяхме занесли пушки в обсерваторията и можеха да провалят цялата операция, ако ни видеха с тях. Двамата скрихме по една пушка под дрехите си, цевта опираше под лявото ми рамо, а дулото се проточваше надолу в крачола ми. За нещастие, пушките бяха от онези дълги маузери и никой, дори и с моя ръст, не би могъл да ги напъха в панталоните си и да се придвижва безпроблемно в този вид. Беше истинско мъчение да слизам по спираловидното стълбище на обсерваторията с напълно обездвижен ляв крак. Щом се озовахме на улицата, открихме че можем да се придвижваме само изключително бавно, с къси крачки, при които не се налага да сгъваме коленете си. Пред киното имаше няколко души, които с интерес проследиха движенията ми, докато аз се тътрех покрай тях със скоростта на костенурка. Често се чудя какво ли са си мислели в този момент. Сигурно са ме сметнали за военноинвалид. Въпреки това, успяхме да измъкнем всички пушки по този начин.

На следващия ден валенсианските Нападателни отряди бяха вече навсякъде и се разхождаха по улиците с вид на завоеватели. Без съмнение, това представляваше само демонстрация на сила от страна на правителството, която целеше да сплаши хората; съвсем ясно беше, че никой не възнамерява да окаже съпротива. Ако наистина имаше опасения от нови сблъсъци, отрядите щяха да бъдат върнати в казармите, вместо да се разпръснат по улиците на малки групички. Те бяха чудесни войници, по-добри не съм виждал в Испания и, въпреки че в известен смисъл бяха „врагове“, не можех да не се възхищавам на вида им. С известна почуда ги наблюдавах как се шляят напред-назад. Бях свикнал с вида на опърпаните, лошо въоръжени доброволни отряди на Арагонския фронт и изобщо нямах представа, че републиката разполага с такива войскови части. Но не осанката, а доброто им въоръжение предизвика истинска почуда у мен. Всички до един бяха въоръжени със съвсем нови пушки, които наричаха „руски“ (изпращаха ги в Испания от Съветския съюз, но мисля, че бяха произведени в Америка). Успях да разгледам една от тях. Съвсем не беше съвършена, но със сигурност беше много по-добра от онези древни къси двуцевки, с които разполагахме на фронта. На всеки десет души се падаше по една лека картечница, всеки имаше автоматичен пистолет. При нас се падаше по една картечница на петдесет души, а що се отнася до пистолетите и револверите, можехме да си ги набавим само нелегално. Всъщност, макар че не бях обърнал внимание на това до този момент, изглежда навсякъде беше така. Нападателните отряди и карабинерите, които изобщо нямаха работа на фронта, бяха много по-добре облечени и въоръжени от нас. Подозирам, че във всяка война става същото — винаги е налице този контраст между спретнатата полиция в тила и опърпаните войници на фронта. Общо взето, след първите няколко дни на предпазливо отбягване валенсианците започнаха да се разбират доста добре с местното население. През първия ден имаше известни проблеми заради някои от тях. Вероятно според дадените им предварително заповеди те се държаха изключително провокативно. Групи от тях се качваха в трамваите, претърсваха пътниците и ако се случеше някой да има в джоба си членска карта на CNT без колебания я късаха и мачкаха с крака. Това, разбира се, доведе до сблъсъци с въоръжени анархисти, при които бяха убити няколко души. Много скоро, обаче, валенсианските Нападателни отряди изоставиха завоевателското си поведение и отношенията им с хората станаха съвсем приятелски. Правеше впечатление, че повечето от тях си бяха намерили приятелки след ден или два.

Сраженията в Барселона бяха предоставили на властите във Валенсия дълго очаквания повод да установят пълен контрол над града. Работническите отряди бяха разформировани и включени в състава на Народната армия.

Знамето на Испанската република се вееше над цяла Барселона — мисля, че го виждах за пръв път, като изключим случаите, в които то се забелязваше над окопите на фашистите.^[4] В работническите квартали барикадите бяха частично разрушени, защото е много по-лесно да направиш барикада, отколкото да върнеш паветата по местата им. Барикадите пред сградите на PSUC останаха непокътнати, някои от тях се запазиха до самия край на месец юни. Нападателните отряди все още държаха стратегическите си позиции в различни части на града. Огромно количество оръжия бяха иззети от укрепените пунктове на CNT, въпреки че съм сигурен, че не по-малко са били изнесени тайно. La Batalla все още излизаше, но беше цензурирана в такава степен, че първата й страница беше почти бяла. Вестниците на PSUC излизаха без цензура и публикуваха подстрекателски статии, изискващи поставянето на POUM извън закона. Самата POUM беше обявена за предрешена фашистка организация. Една картинка, представяща я като човешка фигура, която смъква маската със сърп и чук и под нея се разкрива противно, налудничаво лице, белязано със свастика, беше разлепена из целия град от агенти на PSUC. Очевидно официалната версия за сраженията в Барселона беше вече готова: те бяха представени като бунт на „петата колона“ на фашистите, организиран от POUM.

Ужасната атмосфера на подозрение и враждебност, която цареше отдавна в хотела, се сгъсти още повече с приключването на боевете. При обвиненията, които смело бяха отправяни наляво и надясно, човек не можеше да остане безразличен. Пощата отново работеше, постепенно започваха да пристигат чуждестранни комунистически вестници, чиито описания на събитията бяха не само прекалено пристрастни, но и изключително неточни по отношение на фактите. Някои от комунистите, които бяха тук и видяха какво точно се случва, останаха поразени от тълкуванията на скорошните събития, но, разбира се, се придържаха към партийната линия. Един от приятелите ми комунисти веднъж дойде при мен и ме попита дали няма да се присъединя към Интернационалната колона.

Бях доста учуден. „Вашите вестници ме обявяват за фашист“, казах аз, „със сигурност ще ме гледате с подозрение, щом идвам от POUM.“

„О, това няма никакво значение. Все пак, вие просто сте изпълнявали заповеди.“

Трябваше да му кажа, че след всичко, което се случи, не мога да се присъединя към комунистическите отряди. Рано или късно те щяха да бъдат използвани срещу работническата класа в Испания. Никой не можеше да каже, кога всичко ще започне отново и ако изобщо исках да използвам пушката си при такива събития, щях да го направя на страната на работниците, а не срещу тях. Той прие отказа ми твърде спокойно. Но, от този момент нататък всичко се промени. Повече не беше възможно да „приемеш различията“ и да пийнеш по чашка с някой от предполагаемите си политически опоненти. Във фоайето на хотела периодично избухваха грозни препирни. Затворите бяха претъпкани, защото след края на сраженията анархистите бяха освободили своите пленници, но Нападателните отряди не ги последваха и повечето от арестуваните от тях останаха в затвора без съд и присъда като често прекарваха там по няколко месеца. Както обикновено, бяха арестувани напълно невинни хора, причината за което се криеше в пълната некадърност на полицията. По-рано споменах за Дъглас Томпсън, който беше ранен в началото на април. След това загубих контакт с него, както винаги става с ранените, защото непрекъснато ги прехвърлят от една болница в друга. Оказа се, че е бил в Тарагона, но го прехвърлили в Барселона по времето, когато започнали сраженията. Същия вторник го срещнах на улицата, силно объркан от стрелбата, която ехтеше от всички посоки. Той зададе въпроса, на който се опитваха да си отговорят всички:

„За какво по дяволите е всичко това?“

Обясних му, доколкото бях в състояние.

„Ще стоя настрана от тази работа. Ръката ми още е зле. Прибирам се в хотела и ще си стоя там.“

Той наистина се върна в хотела си, но за нещастие (колко важно е да познаваш местната топография, когато си замесен в улични боеве), въпросният хотел се оказа в частта от града, контролирана от Нападателните отряди. Хотелът беше обискиран, Томпсън — арестуван и хвърлен в затвора. Там го държали осем дни в килия толкова претъпкана с хора, че нямало място да легнат. Имаше множество сходни случаи. Голям брой чужденци със съмнителни политически досиета се криеха. Полицията беше по петите им, освен това винаги имаше опасност да бъдат предадени. Най-лошо беше положението на италианците и германците, които нямаха паспорти и обикновено бяха издирвани от тайните служби на страните си. Ако ги арестуваха можеше да ги депортират във Франция, което почти сигурно значеше, че ще бъдат предадени в Италия и Германия, където ги очакваха Бог знае какви ужасии. Няколко чужденки набързо узакониха положението си като сключиха брак с испанци. Едно немско момиче, което нямаше никакви документи, успя да измами полицаите като в продължение на няколко дни се прави на любовница на някакъв тип. Спомням си срама и страданието, които бяха изписани на лицето й, когато веднъж се сблъсках с нея пред спалнята му. Разбира се тя не му беше любовница, но със сигурност си мислеше, че аз мисля така. През цялото време човек изпитваше тягостното чувство, че точно в този момент някой, който се е представял за твой близък приятел, отива да те издаде на тайната полиция. Продължилият дълго кошмар на уличните боеве, шумът, липсата на сън и храна, преумората, скуката от висенето на покрива, постоянното очакване да бъда застрелян или да се окажа принуден да застрелям някого, бяха изпънали нервите ми до скъсване. Бях стигнал до там, че всеки път, щом се затръшнеше някоя врата, сграбчвах пистолета си и заставах нащрек. В събота вечер отново имаше стрелба, всички се развикаха „Пак се започва!“, аз изтичах навън и видях, че шумът е причинен от някакъв тип от валенсианските Нападателни отряди, който стреляше по побесняло улично куче. Никой, който е бил в Барселона по онова време или дори няколко месеца по-късно, не би могъл да забрави ужасната смесица от страх, подозрение, омраза, цензурирани вестници, претъпкани затвори, огромни опашки за храна и кръстосващи по улиците банди от въоръжени мъже.

Опитах се да ви предам какво бихте почувствали, ако се бяхте оказали в центъра на барселонските сражения, но съм убеден, че не съм успял да опиша дори отчасти колко странно изглеждаше всичко тогава. Едно от нещата, запечатани в паметта ми, са случайните срещи, погледите на цивилните, за които всичко беше просто безсмислена шумотевица. Спомням си една модно облечена дама, която видях да се разхожда по Рамблас с пазарска чанта в едната ръка и каишка, на която водеше бял пудел в другата, докато в същото време на няколко пресечки от нея се стреляше. Може би всичко си има обяснение, може би просто е била глуха. Спомням си и мъжа, който тичаше през напълно пустия площад Испания, размахващ бели кърпички в двете си ръце. Както и групата облечени в черно хора, които в продължение на цял час се опитваха безуспешно да пресекат площад Каталония. Всеки път, щом някой от тях се подадеше от страничната улица, картечарите на PSUC в хотел „Колон“ откриваха стрелба. Нямам представа защо, при положение, че хората очевидно не бяха въоръжени. По-късно ми хрумна, че вероятно това е била погребална процесия. Или пък дребосъкът, който работеше в киносалона „Poliorama“ и за когото случващото се вероятно беше нещо като градско увеселение. Той беше поласкан от това, че го посещават англичани, според него бяхме много simpatico. Надяваше се да го посетим отново, щом безредиците приключат, всъщност, след време аз наистина го посетих в киното. Един друг дребосък, който се беше скрил в един вход, изглеждаше изпълнен със задоволство от огнения ад на площад „Каталония“, когато минавах край него той кимна към мен и ми каза (с тон, сякаш отбелязваше, че времето е хубаво): „Точно като на деветнадесети юли!“^[5] Или пък обущарите, при които бях поръчал ботуши за фронта — бях при тях преди сраженията, след тях и, макар само за няколко минути, по време на примирието на 5 май. Магазинът беше скъп, обущарите бяха членове на UGT или дори PSUC — при всички случаи бяха с политическа ориентация, противоположна на моята и знаеха много добре, че служа в POUM. Въпреки това, не обръщаха никакво внимание на това обстоятелство. „Лоша работа, нали? Много зле се отразява на продажбите. Колко лошо, че не свършва! Като че ли това на фронта не е достатъчно!“ и т.н. и т.н. Може би много хора, или дори мнозинството от жителите на Барселона, се отнасяха към случващото се без капчица заинтересованост и със сигурност не му обръщаха повече внимание, отколкото на обикновена бомбардировка, например.

В тази глава описвам само моите лични преживявания. В Приложение 2 ще се опитам да опиша, доколкото мога, общия фон на тези събития — какво се случваше в действителност, какви бяха последиците, кой беше прав и кой крив, кой носеше отговорността за случилото се, ако изобщо има такъв. Толкова много политически дивиденти бяха извлечени от Барселонските сражения, че е изключително важно да се опитаме да ги разгледаме безпристрастно. Тонове мастило са изписани по този повод, вероятно няма да преувелича много, ако допусна, че деветдесет процента от изписаното е просто невярно. Почти всички вестникарски репортажи, публикувани навремето, бяха изфабрикувани от журналисти, които нямаха пряк поглед върху случващото се. При това те не просто представяха невярно фактите, а съзнателно ги изопачаваха. Както обикновено, само една от замесените страни успя да изложи своята гледна точка пред обществеността. Като всеки друг, който е бил в Барселона по онова време, до мен достигаше само това, което се случвайте в непосредственото ми обкръжение, но все пак видях и чух достатъчно, за да мога да опровергая някои от лъжите, които се разпространяваха след това.