Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Homage to Catalonia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elpadre (2009)
Корекция и форматиране
mrumenov (2011)

Издание:

Автор: Джордж Оруел

Заглавие: Почит към Каталония

Преводач: Росен Люцканов

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК Кванти ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Документалистика; Историография

Националност: английска

Редактор: Гергана Попова; Веселин Давидков

Художник: Станимир Генов

ISBN: 978-954-91747-5-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8184

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Един следобед Бенджамин ни каза, че са му нужни петнадесет доброволци. Атаката срещу редута на фашистите, която беше прекъсната миналия път, трябваше да бъде проведена тази нощ. Намаслих своите десет мексикански патрона, зацапах щика си с кал (можеше да ни издаде, ако просветваше в тъмното), сложих в раницата си един голям комат хляб, три инча червена наденица и пурата, която жена ми беше изпратила от Барселона (пазех я отдавна за подобен момент). Гранатите бяха раздадени, по три на човек. Испанското правителство най-после беше успяло да произведе прилична граната. Тя функционираше на принципа на гранатата „Милс“, но имаше два щифта вместо един. След като издърпах щифтовете, разполагах със седем секунди преди гранатата да избухне. Основната й слабост беше в това, че единият щифт беше много хлабав, а другият — много стегнат, така че всеки от нас беше изправен пред избора да остави и двата непокътнати, рискувайки да се окаже неспособен да издърпа бързо стегнатия в случай на необходимост, или да издърпа стегнатия предварително, подлагайки се на риска проклетото нещо да избухне в джоба му. Въпреки това, гранатата беше малка и удобна за хвърляне.

Малко преди полунощ Бенджамин поведе нашата група от петнадесет доброволци надолу по хълма към Торе Фабиан. Още с падането на нощта беше започнал проливен дъжд.

Напоителните канали преливаха, всеки път, когато хлътнех в някой от тях, потъвах във вода до кръста. В пълния мрак и под проливния дъжд в двора на фермата се откроиха очертанията на група от човешки фигури. Коп се обърна към нас, първо на испански, а после на английски, обяснявайки ни плана на атаката. Фашистките окопи правеха наблизо завой под формата на буквата „L“, частта от насипа, която трябваше да атакуваме беше тъкмо на мястото, където се образуваше правия ъгъл. Тридесетина от нас, половината англичани и половината испанци, под ръководството на Хорхе Рока, който командваше нашия батальон (батальонът в доброволните отряди наброяваше приблизително четиристотин души) и Бенджамин, трябваше да пропълзят до там и да прережат телените мрежи. Хорхе щеше да хвърли първата граната, това беше сигнал останалите от групата да хвърлят дъжд от гранати, да отблъснат фашистите от насипа и да го овладеят преди онези да успеят да се прегрупират. В същото време седемдесет щурмовака трябваше да атакуват съседната фашистка позиция, която се намираше на двеста ярда от нашата цел, двете бяха свързани с комуникационен окоп. За да не започнем да се стреляме едни други в тъмното трябваше да носим бели ленти на ръкавите си. Точно в този момент пристигна вестоносец, който ни съобщи, че не разполагаме с бели ленти. Тогава в тъмното се чу треперлив глас, който съвсем сериозно предложи: „Не можем ли да накараме фашистите да носят бели ленти вместо нас?“

Разполагахме с час-два да заемем позиция. Хамбарът близо до обора беше разбит от артилерийски обстрел, така че не можехме да преминем покрай него без никакво осветление. Половината от пода беше отнесена от снаряд, височината от него до камъните под нас беше около двадесет фута. Някой донесе кирка и с дръжката й успя да повдигне една от натрошените дъски на пода, няколко минути по-късно вече бяхме наклали огън и от подгизналите ни дрехи се вдигаше пара. Друг домъкна отнякъде тесте карти. Понесе се слух — един от онези тайнствени слухове, които върлуват като епидемия по време на война — че скоро ще ни донесат горещо кафе с бренди. Хукнахме хищно по полусрутеното стълбище и се защурахме в тъмния двор, в търсене на въпросното кафе. Напразно! Нямаше никакво кафе. Вместо това извикаха всички, строиха ни в редица, Хорхе и Бенджамин потънаха припряно в тъмнината и ние ги последвахме.

Все още беше тъмно и валеше, но вятърът постепенно започваше да отслабва. Калта беше неописуема. Пътят през полето представляваше просто купчина изключително хлъзгави буци пръст, между които се бяха образували огромни локви. Много преди да достигнем мястото, където трябваше да пресечем нашите укрепления, всеки от нас беше падал по няколко пъти и пушките ни бяха покрити с кал. При насипа ни чакаше групичка мъже, нашият резерв, както и доктор с редица носилки. Преминахме в редица между резервите и доктора и нагазихме в следващия напоителен канал. Шляп-пляс! Отново потъвам във вода до кръста, гадната, слузеста тиня се процежда в ботушите ми. Застанал върху тревата отсреща, Хорхе изчакваше, докато преминем всички. След това, приведен ниско до земята, той също пое напред. Фашистките укрепления се намираха на около сто и петдесет ярда пред нас. Единственият ни шанс да стигнем до там, беше да се придвижваме без никакъв шум.

Аз бях сред първите, редом до Хорхе и Бенджамин. Ниско приведени, но взирайки се напред, ние се промъквахме в мрака, темпото ни се забавяше с всяка следваща стъпка. Дъждовни капки се стичаха по лицата ни. Погледнех ли назад, можех да видя тези, които вървяха зад мен, група прегърбени фигури, които напомняха гигантски черни печурки, носещи се плавно напред. Всеки път, щом повдигнех глава, Бенджамин, който вървеше близо до мен, изсъскваше свирепо в ухото ми: „Държи глава долу! Държи глава долу!“. Можех да му кажа да не се тревожи, тъй като знаех от опит, че в толкова тъмна нощ не можеш да видиш нищо на разстояние повече от двадесет стъпки. Много по-важно беше да се придвижваме напълно безшумно. Ако някой ни чуеше, с нас беше свършено. Те трябваше просто да разкъсат мрака с изстрелите на своите картечници и ние щяхме да бъдем изправени пред избора: да бъдем избити или да бягаме.

За наше нещастие, обаче, въпреки усилията ни беше почти невъзможно да се придвижваме безшумно. Каквото и да правехме, краката ни засядаха в калта и при всяка стъпка се чуваше отчетливо шляпане. Проклетият вятър беше затихнал и сега, въпреки че валеше дъжд, беше изключително тихо. Всеки звук се чуваше надалеч. В един ужасен миг ритнах празна консервна кутия и бях сигурен, че всеки фашист на миля околовръст е чул шума. Но не, не чувахме нищо, в отговор не последва стрелба, нито раздвижване в позицията на фашистите. Пълзяхме напред, все по-бавно и по-бавно. Не мога да ви опиша колко силно желаех да стигнем колкото се може по-бързо до целта си. Просто да достигнем на разстояние, от което можем да хвърлим граната, без да ни чуят преди това! В такъв момент човек дори не чувства страх, а само отчаяно копнее да преодолее делящото го от целта разстояние. Изпитвал съм същото, когато съм дебнел дивеч по време на лов, същото мъчително желание животното да застане на прицела, същата неясна сигурност, че това е невъзможно. Как само се удължават разстоянията в такъв момент! Познавах терена добре, това бяха само сто и петдесет ярда, но въпреки това разстоянието ми се видя като цяла миля. Когато човек се движи толкова бавно, той, подобно на мравка, усеща всяка неравност на почвата, прекрасна ивица от гъста трева тук, гадна, изпълнена с лепкава кал дупка там, високи сухи тръстики, които трябваше внимателно да отбягваме, купчина камъни, която те хвърля в отчаяние, защото изглежда невъзможно да бъде премината без никакъв шум.

Пълзяхме напред от толкова време, че вече започвах да се питам, дали не сме объркали посоката. Точно тогава от мрака изплуваха тънки, едва видими хоризонтални ивици. Това беше външното телено заграждение (фашистите винаги поставяха по два реда бодлива тел пред окопите си). Хорхе коленичи и започна да бърника в джоба си. В него беше единствения резач за тел, с който разполагахме. Щрак-щрак! Телта беше предпазливо отместена, след което изчакахме тези зад нас да се доближат. Струваше ни се, че вдигат страшен шум. Сега бяхме само на петдесет ярда от фашисткото укрепление. Все напред, приведени на две, крачещи крадешком, поставяйки стъпалата си нежно върху земята, също като котка, която се промъква към миша дупка. Пауза за ослушване и още една стъпка. Отново повдигнах глава, но Бенджамин постави ръка зад врата ми и притисна темето ми към земята. Знаех, че вътрешната ивица бодлива тел е само на двадесет метра от укреплението. Изглеждаше ми невъзможно тридесет души да стигнат до там без никой да ги чуе. Дори дишането ни беше достатъчно да ни издаде. Въпреки това, все пак успяхме. Вече виждахме насипа, неясна черна купчина пръст, издигаща се високо над нас. Хорхе отново коленичи и затършува из джобовете си. Щрак-щрак! — просто беше невъзможно да пререже телта без никакъв звук.

И вътрешното телено заграждение беше преминато. Запълзяхме напред, ускорявайки постепенно крачките си. Ако успеехме да заемем позиция, всичко щеше да бъде наред. Хорхе и Бенджамин запълзяха надясно, но хората зад нас, които се бяха разпръснали в тъмното, трябваше да се промъкват един по един през тясната дупка, която бяхме отворили в мрежата. Точно в този момент от укреплението на фашистите блесна светлина и започна стрелба. Часовият най-после ни беше усетил. Хорхе застана на колене и замахна с ръка като бейзболист. Бам! Неговата граната избухна някъде върху насипа. Тогава изведнъж, много по-бързо отколкото си мислех, че е възможно, зареваха гърмежи, дузина пушки дадоха залп от фашистката позиция. Все пак ни бяха очаквали. Изведнъж чувалите с пясък бяха облени от зловеща светлина. Тези зад нас започнаха да хвърлят гранатите си, но бяха твърде далеч и те падаха пред насипа. Изглеждаше, че от всяка амбразура струят огнени пламъци. Никога не е приятно да те обстрелват в тъмното — в мрака изглежда, че всяко проблясващо дуло сочи право към теб — въпреки това, най-неприятни от всичко бяха гранатите. Човек не може да си представи ужаса, който предизвикват те, докато не изпита на свой гръб какво е да избухват близо до теб в мрака. Денем човек чува само шума от експлозията, но в тъмното може да види и ослепителния червеникав блясък. Бях се хвърлил по очи още при първия изстрел. Сега лежах проснат в хлъзгавата кал, борейки се отчаяно с щифта на гранатата. Проклетото нещо просто не искаше да излезе. Накрая осъзнах, че го въртя в погрешна посока. Най-после измъкнах щифта, изправих се на колене, хвърлих гранатата и отново се захлупих по очи. Гранатата избухна вдясно от мен, без да прехвърли насипа, страхът очевидно беше разстроил мерника ми. Точно в този момент друга граната се взриви точно пред мен, толкова близо, че усетих топлия дъх на експлозията. Прилепих се към земята, заравяйки лице в калта с такава сила, че контузих врата си, заблуждавайки се, че съм ранен. В цялата врява дочух английска реч зад мен, някой тихо прошепна: „Улучиха ме“. В действителност, гранатата беше ранила няколко души около мен, въпреки че аз бях непокътнат. Отново се изправих на колене и хвърлих втората си граната, дори не помня къде попадна тя.

Фашистите пред нас стреляха, нашите хора зад нас също стреляха и аз ясно съзнавах, че съм попаднал между чука и наковалнята. Усетих детонации зад гърба си, които показваха, че някой стреля точно зад мен, изправих се и му изкрещях: „Не стреляй по мен бе глупак!“ В този момент видях Бенджамин, той беше на десетина ярда от мен и ми махаше с ръка. Притичах до него, въпреки че това означаваше да пресека линията на изливащите дъжд от куршуми амбразури, и докато тичах, държах ръка върху бузата си — напълно идиотска постъпка, ръката ми разбира се нямаше да спре куршума — изпитвах смъртен ужас от това да бъда улучен в лицето. Бенджамин беше застанал на коляно с доволен, сатанински израз на лицето и стреляше старателно срещу просветващите в тъмното пушки със своя автоматичен пистолет. Хорхе беше улучен още при първия изстрел и сега се намираше извън полезрението ми. Коленичих до Бенджамин, издърпах щифта и хвърлих третата си граната. Охо! Този път нямаше никакво съмнение дали съм успял, гранатата избухна зад насипа, до самия ъгъл на окопа, където беше разположено картечното гнездо.

Обстрелът от страна на фашистите сякаш отслабна внезапно. Бенджамин скочи на крака и изкрещя: „Напред! Зареди!“ Вкупом хукнахме по малкия, но стръмен склон, върху който беше изграден насипа. Казах хукнахме, въпреки че запълзяхме би било далеч по-точно казано; в действителност човек не може да се придвижва бързо, когато е мокър до кости, окалян от глава до пети, натоварен с тежка пушка и щик и носи сто и петдесет патрона. Изглеждаше ми естествено някой фашист да ме пресрещне, докато се катеря по насипа. Ако стреляше от такова разстояние нямаше как да пропусне, въпреки това не очаквах да стреля по мен, а по-скоро да се опита да ме прободе с щик. Сякаш усещах предварително сблъсъка на нашите щикове и се чудех дали той ще бъде по-силен в ръцете от мен. Въпреки това, горе нямаше никой. Със смътно чувство на облекчение установих, че насипът е относително нисък, а чувалите с пясък предоставят добра опора. По правило е трудно човек да се изкатери върху тях. Всичко вътре беше разбито на парчета и обвито в пламъци, обгорели скални късове валяха отвсякъде върху главата и раменете ми. Гранатите ни бяха унищожили всички укрития и землянки. Все още не виждахме никого, мислех си, че би трябвало да се спотайват някъде под земята и крещях на английски (точно в този момент не ми беше до испански) „Покажете се! Предайте се!“ Нямаше отговор. Тогава призрачна човешка фигура изплува от полумрака, скочи от покрива на една разрушена барака и хукна вляво от нас. Хукнах след него, размахвайки безрезултатно щика си в мрака. Завивайки зад ъгъла на бараката изведнъж го видях — не съм сигурен дали беше този, когото преследвах — вмъкваше се в комуникационния окоп, отвеждащ към другите фашистки позиции. Вероятно съм бил много близо до него, защото можех да го видя ясно. Беше гологлав, изглеждаше съвсем гол, беше наметнал върху раменете си дрипаво одеяло. Ако бях стрелял, можех да го направя на решето, но от страх да не се изпозастреляме взаимно ни беше наредено да използваме само щикове щом проникнем в укреплението, със сигурност дори не си и помислях да стрелям. Вместо това, съзнанието ми изведнъж прескочи двадесет години по-рано, в онзи урок по бокс, когато треньорът ми показваше с живописна пантомима как е намушкал на щик турчин при Дарданелите. Сграбчих приклада и замахнах към гърба му, нов замах, все още беше далече, известно време се движехме близо един до друг, той тичаше в окопа, а аз над главата му, размахвах щика към раменете му, без да успея да ги достигна — напушва ме смях всеки път щом се сетя за тази сцена, въпреки че съм сигурен, че на него изобщо не му е било смешно.

Той, разбира се, познаваше околността по-добре от мен и бързо успя да ми се измъкне. Когато се върнах обратно, позицията беше пълна с крещящи мъже. Грохотът на стрелбата постепенно отслабваше. Фашистите все още ни подлагаха на ожесточен обстрел от три страни, но бяха на твърде голямо разстояние. За момента бяхме успели да ги отблъснем. Спомням си, че казах с пророчески тон: „Можем да задържим тази позиция за половин час, не повече.“ Не знам защо избрах точно това предположение. Надзъртайки над десния насип можех да видя безчет зеленикави пламъчета, които изкачаха от дулата на пушките, пронизвайки мрака — те, обаче, бяха далече, на сто-двеста ярда. Сега задачата ни беше да претърсим позицията и да плячкосаме всичко, което си струва труда да бъде пренесено. Бенджамин и още няколко души вече се ровеха в развалините на голяма барака или землянка в средата на укреплението. Бенджамин се клатушкаше ентусиазирано върху разбития й покрив, дърпайки въжената дръжка на сандък с амуниции.

„Другари! Патрони! Тук има много патрони!“

„Не ни трябват патрони“, промълви глас отнякъде, „искаме пушки“.

Това беше истина. Половината от пушките ни бяха задръстени с кал, поради което бяха напълно безполезни. Разбира се, те можеха да бъдат почистени, но е твърде опасно да свалиш затвора на пушка в тъмното, защото сложиш ли го някъде встрани, след това вече не можеш да го намериш. Носех със себе си малкото електрическо фенерче, което жена ми беше успяла да купи в Барселона, не разполагахме с никакво друго осветление. Няколко души с изправни пушки откриха безредна стрелба по далечните пламъчета. Никой от тях не смееше да стреля прекалено бързо, тъй като дори най-добрите ни пушки блокираха щом загреят. В рамките на укреплението бяхме шестнадесет души, заедно с няколкото ранени. Още ранени, англичани и испанци, лежаха от другата страна на насипа. Патрик О’Хара, ирландец от Белфаст, който имаше известни познания по оказване на първа помощ, кръстосваше напред-назад с пакети бинт, превързвайки ранените, няма нужда да отбелязвам, че се намираше кой да стреля по него всеки път, щом се прехвърлеше през насипа, въпреки изпълнените му с възмущение крясъци: „POUM!“.

Започнахме да претърсваме позицията. Имаше няколко мъртъвци, които лежаха наоколо, но аз не спрях да пребъркам дрехите им. Това, което търсех, беше картечницата. През цялото време, докато лежах отвън се чудех защо картечницата не стреля. Светнах с фенерчето си в картечното гнездо. Какво горчиво разочарование! Там нямаше нищо, стойката беше на мястото си, както и сандъците с амуниции и резервни части, но самата картечница беше изчезнала. Без съмнение, те следваха издадените им заповеди, но бяха постъпили твърде глупаво и страхливо: ако бяха оставили картечницата на място, можеха да ни избият до един. Направо побесняхме, всеки от нас таеше в сърцето си надеждата да плени картечница.

Щурахме се напред-назад, но не открихме нищо особено полезно. Имаше изобилие от фашистки гранати, които бяха разхвърляни навсякъде — твърде примитивни, задействащи се с издърпване на шнур — взех няколко от тях за спомен. Всички бяхме направо потресени от неописуемата нищета, която цареше в землянките на фашистите. Вехтории като бельо за смяна, книги, храна, дребни лични вещи, които изобилстваха в нашите землянки, напълно отсъстваха от техните, тези нещастни наборни войници изглежда не притежаваха нищо друго, освен одеяло и няколко клисави комата хляб. В далечния край на укреплението имаше малка землянка, която се подаваше над земята и разполагаше с малко прозорче. Светнах с фенерчето през прозореца и незабавно нададох радостен вик. Предмет с цилиндрична форма, опакован в кожен калъф, дълъг четири фута и с дебелина около шест инча беше опрян на стената. Очевидно, това беше цевта на картечница. Спуснахме се вкупом през вратата на землянката, за да установим, че нещото в кожения калъф не беше картечница, а нещо, което в зле въоръжената ни армия, беше дори още по-ценно. В калъфа имаше огромен далекоглед, с увеличение от порядъка на шестдесет-седемдесет пъти и сгъваем триножник. Нашата армия изобщо не разполагаше с такива далекогледи, поради което те бяха изключително търсени. Изнесохме го триумфално и го подпряхме на насипа, за да го вземем по-късно.

В този момент някой изкрещя, че фашистите приближават. Трясъкът на гърмежите определено се беше усилил в последно време. Фашистите очевидно не възнамеряваха да контраатакуват отдясно, което означаваше да пресекат ничията земя и да щурмуват собственото си укрепление. Ако изобщо имаха някакъв ум в главите, би трябвало да ни нападнат от вътрешната страна. Притичах от другата страна на землянката. Укреплението имаше формата на конска подкова, землянките бяха в средата, така че разполагахме с друг насип, който ни осигуряваше прикритие отляво. Бяхме подложени на тежък обстрел тъкмо от тази страна, но той нямаше особено значение. Уязвимото ни място беше точно отпред, където нямахме никаква защита. Поток от куршуми преминаваше право над главите ни. Те вероятно идваха от другото укрепление на фашистите, което беше разположено по-нататък по протежението на фронтовата линия. Изглежда щурмовите отряди все пак не бяха успели да го превземат. Шумът постепенно се усилваше докато накрая стана почти оглушителен. Това беше непрекъснат, барабанен рев на пушечни залпове, който бях свикнал да чувам отблизо, но за пръв път се оказвах в самата му сърцевина. До този момент, разбира се, стрелбата се беше разпростряла по цялата фронтова линия на мили околовръст. Дъглас Томпсън, чиято ранена ръка висеше негодна встрани от тялото му, се беше опрял на насипа и стреляше с другата по проблясващите точици. Някой от останалите, чиято пушка беше засякла, му помагаше с презареждането.

От тази страна бяхме четири-пет човека. Очевидно беше какво трябваше да направим. Налагаше се да извлечем чувалите с пясък от предния насип и да направим барикада от незащитената ни страна. При това, трябваше да бъдем изключително бързи. Огънят засега биеше високо, но всеки момент щяха да коригират мерника си, по проблясващите от всички страни изстрели можех да предположа, че срещу нас бяха изправени сто или дори двеста души. Започнахме да издърпваме чувалите един по един, пренасяхме ги на около двадесет ярда и ги струпвахме в неравна купчина. Това бяха големи чували, всеки от тях тежеше стотина фунта[1], трябваше да напрегнеш всичките си сили, за да повдигнеш такава тежест, гадното платно се цепеше и влажната земя се сипеше по главите ни, влизаше във врата и ръкавите. Спомням си ужаса, който будеше в мен всичко това: безпорядъка, мрака, страховитите гърмежи, хлъзгавата кал, борбата с пробитите чували, препъването в пушката, която не смеех да оставя от страх да не я изгубя. Дори извиках на някого, докато се клатушкахме с чувал помежду ни: „Това е война! Не е ли жестоко?“ Изведнъж няколко високи силуета изплуваха от мрака, прескачайки предния насип. Щом доближиха видяхме, че носят униформата на щурмовите отряди и се зарадвахме, смятайки, че това са подкрепления. Те, обаче, бяха само четирима, трима немци и един испанец. По-късно разбрахме какво се е случило с техния отряд. Тъй като не познавали терена, в тъмното се отклонили и се оказали на погрешно място, където попаднали в капана на огражденията от бодлива тел и фашистите избили много от тях. Тези четиримата също се изгубили, но за щастие попаднали при нас. Немците не говореха и дума английски, френски или испански. С голямо усилие и много жестикулации им обяснихме какво правим и те се заеха заедно с нас с изграждането на барикадата.

Фашистите вече бяха успели да докарат картечница. Свистеше яростно като фишек бенгалски огън на сто-двеста ярда от нас; куршумите преминаваха над главите ни с твърде недружелюбен пукот. Бяхме успели да нахвърляме достатъчно количество чували, създавайки нисък насип, зад който можехме да заемем позиция и да стреляме. Бях коленичил зад насипа, когато снаряд на минохвъргачка изсвистя и се разби някъде в ничията земя. Това беше още една опасност, но щеше да им отнеме поне няколко минути, докато нагласят мерника си. Сега, след като най-после бяхме приключили борбата с гадните чували, се забавлявахме не зле: шумът, мрака, приближаващите проблясвания на изстрелите, нашите хора, които отвръщаха на огъня. Имахме време дори да помислим за момент. Спомням си, че се чудех дали съм уплашен и реших, че не съм. Навън, когато вероятно опасността беше не по-малка, направо ми призляваше от страх. Изведнъж се чу нов вик, че фашистите приближават. Този път нямаше никакво съмнение, проблясващите пушечни изстрели се чуваха все по-наблизо. Видях проблясване само на двадесет ярда пред нас. Очевидно, те си пробиваха път през комуникационния окоп. Само на двадесет ярда от тях ние бяхме чудесна мишена за гранатите им: бяхме девет или десет души, скупчени на едно място и само една добре хвърлена граната можеше да ни разкъса на парчета. Боб Смайли, с лице, обляно от кръв от малката рана на главата му, се изправи на коляно и хвърли граната. Залегнахме, очаквайки експлозията. Детонаторът изсвистя с червен пламък, но гранатата не избухна. (Поне една четвърт от тези гранати бяха дефектни.) Не ми бяха останали други гранати, освен фашистките, които бях взел преди малко, но не бях съвсем наясно как функционират те. Изкрещях към останалите да ми подадат граната, ако им се намира под ръка. Дъглас Мойл попипа джоба си и прехвърли една към мен. Хвърлих я и се проснах по очи. По чиста случайност, каквато се случва веднъж годишно, успях да улуча точно мястото, където беше просветнала пушката. Чу се трясъкът на експлозията, а след това и страховитите писъци и стенания на ранените. Със сигурност бяхме улучили поне един от тях, не знам дали беше убит, но със сигурност беше тежко ранен. Горкият нещастник! Изпитах смътно чувство на съжаление, когато чух писъците му, но в същия този миг, в слабата светлина на проблясващите пушки, видях или си мисля, че видях човешки силует в близост до мястото, където стреляше пушката. Свалих предпазителя и стрелях. Чу се нов вик, но си мисля, че това все още се дължеше на гранатата. Хвърлихме още няколко гранати, следващите изстрели вече бяха на по-голямо разстояние, на сто или повече ярда. Бяхме успели да ги отблъснем, поне засега.

Всички започнахме да проклинаме, чудейки се защо не ни изпращат никакви подкрепления. С лека картечница или двадесет души с изправни пушки можехме да отбраняваме това място срещу цял батальон. В този момент Пади Донован, който беше втори по чин след Бенджамин и беше изпратен обратно за заповеди се изкатери по предния насип.

„Здрасти! Излизайте! Всички да се изтеглят незабавно!“

„Какво?“

„Отстъпваме! Излизайте!“

„Но защо?“

„Заповед. Обратно в нашия окоп, бързо!“

Всички вече се катереха по предния насип, няколко души се бореха с тежък сандък с боеприпаси. Сетих се за далекогледа, който бях оставил при насипа, но в този момент видях четиримата щурмоваци, които явно действаха според някакви тайнствени заповеди, получени още преди атаката. Те се втурнаха през комуникационния окоп. Той водеше към другата фашистка позиция и — ако изобщо стигнеха до там — към сигурна смърт. Силуетите им вече се стопяваха в мрака, когато хукнах след тях, опитвайки се да си спомня испанската дума за „отстъпление“; в крайна сметка извиках „Antres! Antres!“[2], което явно имаше желания ефект. Испанецът разбра какво му казвам и предаде на останалите. Пади ни чакаше върху насипа.

„Хайде, побързайте.“

„А далекогледа?“

„По дяволите далекогледа! Бенджамин ни чака.“

Изкатерихме се по насипа, Пади държеше телта настрана докато преминем. Щом напуснахме прикритието на фашисткия насип, се оказахме под страховит обстрел, който като че ли идваше от всички страни. Не се съмнявам, че поне част от стрелбата беше от собствените ни окопи. На където и да поемехме, бяхме пресрещани от поток куршуми, който пресичаше пътя ни, лутахме се в тъмното като стадо овце. На всичко отгоре трябваше да влачим пленения сандък с амуниции, един такъв съдържа 1750 патрона и тежи около петдесет килограма, както и сандък с гранати и няколко фашистки пушки. Само след няколко минути, въпреки че разстоянието между двата окопа беше едва двеста ярда и повечето от нас познаваха добре терена, успяхме да се объркаме напълно. Препъвахме се из калното поле, осъзнавайки ясно, че сме обстрелвани и от двете страни. Нощта беше безлунна, но небето постепенно изсветляваше. Нашите позиции бяха разположени на изток от Уеска, искаше ми се да останем там, където си бяхме, до първите лъчи на зората, които да ни покажат накъде е изток и накъде — запад, другите, обаче, не бяха съгласни. Продължихме да се тътрим напред, сменяйки няколко пъти посоката, редувайки се да влачим сандъка с боеприпаси. Най-накрая пред нас изплува тънката ивица на нисък насип, можеше да бъде наш или фашистки, никой нямаше дори бегла идея къде сме се озовали. Бенджамин запълзя по корем през някакви високи белезникави буреняци, докато стигна на двадесетина ярда от насипа и успя да извика паролата. В отговор се чу вик „POUM!“. Скочихме на крака, проправяйки си път до насипа, отново хлътнахме в напоителния канал — бълбук-бълбук — и най-после бяхме в безопасност.

Коп ни чакаше от другата страна на насипа заедно с няколко испанци. Докторът и носилките бяха изчезнали. Изглежда всички ранени бяха отнесени, с изключение на Хорхе и един от нашите, името му беше Хидълстоун, които бяха изчезнали. Коп крачеше напред-назад, беше пребледнял. Дори дебелите гънки по врата му бяха бледи, не обръщаше никакво внимание на куршумите, които профучаваха над ниския насип и изпукваха близо до главата му. Повечето от нас бяха приклекнали зад насипа, търсейки прикритие. Коп мърмореше, „Jorge! Como! Jorge!“, а след това, на английски, „Хорхе го няма, това е ужасно, ужасно!“ Хорхе беше негов личен приятел и един от най-добрите му офицери. Изведнъж се обърна към нас и поиска петима доброволци, двама англичани и трима испанци, да отидат да търсят изчезналите. Мойл и аз приехме да отидем, заедно с тримата испанци.

Когато отново прехвърлихме насипа, испанците започнаха да мърморят, че става опасно светло. Това беше самата истина, небето започваше да синее, от фашисткото укрепление се чуваха силни, развълнувани викове. Очевидно, те бяха си възвърнали позицията и разполагаха там много по-голям гарнизон в сравнение с предишния. Намирахме се на шестдесет-седемдесет ярда от насипа, когато ни чуха или видяха, последва залп, който ни накара да се проснем по очи. Един от тях хвърли граната над насипа — явен знак за паниката, която ги беше обхванала. Лежахме в тревата, изчаквайки подходяща възможност да се придвижим напред, когато чух, или поне така си мисля — без съмнение това си беше чиста илюзия, но тогава изглеждаше съвсем реално — че гласовете на фашистите се приближават. Те бяха напуснали укритието и идваха към нас. „Тичай!“, извиках на Мойл, и скочих на крака. Боже, как тичах! По-рано през нощта си мислех, че е невъзможно да тичаш, когато си мокър до кости и натоварен с пушка и патрони, в този момент научих, че винаги можеш да тичаш, когато си мислиш, че те преследват петдесет или сто въоръжени мъже. Ако аз тичах бързо, то други бяха още по-бързи. Нещо като метеоритен поток профуча край мен, това бяха тримата испанци. Бяха стигнали до нашия насип, преди да успея да ги настигна. Истината е, че нервите на всички ни бяха опънати до скъсване. Знаех, обаче, че в полумрака един може да се промъкне незабелязано там, където повече няма да могат, така че се върнах сам. Успях да достигна до външния пояс от бодлива тел и огледах наоколо, доколкото ми беше възможно. Не се получи много добре, защото трябваше да лежа по корем, но нямаше и следа от Хорхе и Хидълстоун, така че запълзях обратно. По-късно научихме, че и двамата са били пренесени в превързочния пункт. Хорхе беше леко ранен в рамото. Хидълстоун, обаче, беше получил изключително тежко нараняване — куршум беше преминал през лявата му ръка, разтрошавайки костта на няколко места; докато лежал безпомощен на земята до него избухнала граната и откъснала различни други части от тялото му. С радост бих искал да отбележа, че по-късно той се възстанови почти напълно. Разказваше как успял да се придвижи на известно разстояние по гръб, след това попаднал на ранен испанец, сграбчил го и двамата успели да се измъкнат заедно.

Ставаше все по светло. По протежение на няколко мили от фронтовата линия продължаваше безсмисления тътен на пушечните залпове, като лек дъждец, който продължава кротко да ръси след голямата буря. Спомням си колко самотно и изоставено изглеждаше всичко, калните мочурища, капещите клони на тополите, жълтеникавата вода на дъното на окопите, мъжете с изтощени, небръснати лица, покрити с кал и сажди. Когато се добрах до моята землянка, тримата ми съквартиранти вече бяха потънали в сън. Бяха налягали с цялото си снаряжение, стискайки все още калните пушки в ръце. Всичко беше подгизнало от влагата, както в самата землянка, така и навън. След дълго търсене успях да намеря достатъчно сухи трески и да наклада малък огън. След това запалих пурата, която кътах от толкова дълго, колкото и да е странно, тази нощ тя беше останала непокътната в джоба ми.

Впоследствие разбрах, че нашата атака е била успешна, доколкото изобщо може да се говори за успехи при подобни условия. Тя била просто набег, предназначен да принуди фашистите да отделят част от войските, охраняващи другата част на Уеска, където анархистите предприели ново настъпление. Мислех си, че фашистите са хвърлили срещу нас стотина-двеста души при контранастъплението им, но един дезертьор по-късно ни опроверга — били шестстотин. Склонен съм да твърдя, че лъжеше — поради очевидни причини дезертьорите често са склонни да се подмазват. Още ме е яд за телескопа. Дори в този момент мисълта, че тогава сме изпуснали такъв ценен трофей, не ми дава мира.

Бележки

[1] Малко повече от петдесет килограма — бел.пр.

[2] Назад! (исп.) — бел.пр.