Джордж Оруел
Почит към Каталония (1)

Глава 1

В барселонската казарма „Ленин“, в деня преди да се присъединя към доброволните отряди, срещнах един италианец, който стоеше пред офицерската маса.

Той беше грубоват младеж на около двадесет и пет години, с русолява коса и широки рамене. Коженият му каскет бе яростно нахлупен върху едното око. Стоеше в профил към мен, свел брадичка върху гърдите си, вперил озадачен и неодобрителен поглед в карта, която един от офицерите бе разтворил върху масата. Нещо в лицето му дълбоко ме развълнува. Това бе лицето на човек, който е в състояние да извърши убийство, да рискува живота си за приятел, с една дума, лице на анархист (въпреки че със същите основания можех да предположа, че е комунист, например). В него имаше едновременно прямота и жестокост, както и следи от онова затрогващо почитание, което необразованите хора изпитват към висшестоящите. Очевидно беше, че не е в състояние да разчете картата, за него това вероятно би било поразително интелектуално постижение. Нямам представа защо, но рядко съм срещал човек — имам предвид мъж — към когото изведнъж да изпитам такава симпатия. Докато разговаряше с другите около масата, една случайно вметната фраза подсказа, че съм чужденец. Италианецът повдигна глава и запита отсечено:

— Italiano?

Отговорих с моя ужасен испански: No, Ingles. Y tu? *

— Italiano.

След това прекоси стаята и сграбчи ръката ми. Странно, да почувстваш такава привързаност към един непознат! Сякаш неговият дух и моят мигновено прекосиха бездната на езика и традицията и се сляха в пълна близост. Надявах се, че той ме е харесал толкова, колкото аз него. Но знаех също, че за да запазя първото си впечатление, не трябва да го виждам никога повече; няма нужда да обяснявам, че така и стана. В Испания човек непрекъснато завързва подобни познанства.

Този италиански доброволец се е запечатал ярко в паметта ми. С опърпаната си униформа и трогателно свирепо лице, за мен той представя образно особения дух, характерен за онова време. Той е свързан с всички мои спомени от този период на войната — червените знамена в Барселона, пълните с опърпани войници влакове, които пъплеха към фронта, поразените от войната сиви градове край железопътната линия, калните и леденостудени окопи в планините.

Това се случи в края на месец декември 1936 година, едва седем месеца преди времето, в което пиша тези редове, но въпреки това онези дни са избледнели в спомените ми, сякаш от тях ме дели огромно разстояние. Последвалите събития са ги изличили от паметта ми в много по-голяма степен, отколкото 1935 или 1905 година, например. Пристигнах в Испания с неясното намерение да пиша статии за вестници, но се присъединих към доброволците почти веднага, тъй като по това време и в тази среда това изглеждаше единственото възможно решение. Анархистите все още контролираха в известна степен Каталония, революцията бе все още в разгара си.

За всеки, който е бил там от самото начало, вероятно още през декември или януари е било очевидно, че революционният период е към своя край, но за някой като мен, който пристига направо от Англия, видът на Барселона по това време беше нещо потресаващо и объркващо. Тогава за пръв път се оказах в град, където се разпорежда работническата класа. Почти всяка сграда, независимо от размерите й, беше окупирана от работниците и накичена с червени знамена, или с червено-черния флаг на анархистите, всяка стена беше надраскана с изображения на сърп и чук, както и с инициалите на революционните партии, почти всяка църква беше опожарена. В някои случаи, църквите бяха систематично разрушавани от работническите бригади. Във всеки магазин или кафене имаше надпис, който показваше, че те са колективизирани, дори ваксаджиите не бяха подминати от колективизацията: и техните сандъци бяха нашарени с червено и черно. Келнерите и продавачите те гледаха право в очите и се държаха с теб като с равен. Сервилниченето и дори официалните форми на обръщение временно бяха изчезнали. Никой не казваше вече „Senior“, „Don“, или дори „Usted“^[1], всеки се обръщаше към другите с „Comrade“ и „Thou“, „Salud!“^[2] беше напълно изместило „Buenos dias“^[3]. Едно от първите ми впечатления беше свързано с лекцията, която управителят на хотела ми изнесе, след като се опитах да оставя бакшиш на момчето, което обслужваше асансьора. Нямаше лични автомобили, тъй като те до един бяха отдавна реквизирани, трамваите, такситата, както и повечето останали транспортни средства бяха боядисани в червено и черно. Революционните плакати бяха навсякъде, те пламтяха от стените със своите ярки червени и сини цветове, като караха малкото останали реклами да изглеждат като кални петна. По протежението на Рамблас^[4], широката централна градска артерия, където неспирно течаха потоци от хора, бяха поставени високоговорители, по които ден и нощ трещяха революционни песни. Самият вид на тълпите беше едно от най-странните неща в този град. На пръв поглед това беше град, в който класата на богатите практически бе престанала да съществува. С изключение на малък брой жени и чужденци изобщо нямаше „добре облечени“ хора. Почти всички носеха грубите дрехи на работническата класа, синьо работно облекло, или някоя от многобройните разновидности на униформата на доброволните отряди. Всичко това беше странно и вълнуващо. Много неща не бях в състояние да проумея, в някои отношения всичко това дори не ми харесваше, но непосредствено осъзнавах, че то е нещо, за което си заслужава да се воюва. Вярвах също, че нещата наистина бяха такива, каквито изглеждаха, че това наистина е държава на трудещите се, че цялата буржоазия е пропъдена, избита, или доброволно преминала на страната на работниците; тогава не осъзнавах, че множество заможни буржоа са се снишили, дегизирайки се временно като пролетарии.

На фона на всичко това се усещаше също и зловещия дух на войната. Градът изглеждаше неприветлив и безреден, пътищата и сградите бяха в лошо състояние, нощем улиците бяха зле осветени поради заплахата от въздушни нападения, а магазините — занемарени и полупразни. Месо можеше да се намери рядко, а млякото беше практически недостижимо, усещаше се липсата на въглища, захар и петрол, както и наистина сериозен недостиг на хляб. В този период дори опашките за хляб често се виеха в протежение на стотици метри. Въпреки това, доколкото бях в състояние да преценя, хората бяха доволни и обнадеждени. Нямаше безработица, издръжката на живота беше изключително ниска, можеха да се срещнат твърде малко очевидно мизерстващи хора, нямаше просяци (ако не броим циганите). Освен това, хората вярваха в революцията, в бъдещето, усещаха, че изведнъж е настъпила епохата на равенството и свободата. Хората се опитваха да се държат като истински хора, а не като безволни винтчета в машината на капитализма. В бръснарниците бяха окачени анархистки лозунги (повечето бръснари бяха анархисти), които тържествено обявяваха, че бръснарите вече не са роби. По улиците бяха разлепени плакати, които призоваваха проститутките да се откажат от занаята си. За всеки, който принадлежи към практичната, саркастична цивилизация на англоговорещите народи, имаше нещо трогателно в буквалния начин, по който идеалистично настроените испанци приемаха изтърканите революционни лозунги. По това време по улиците за по няколко сантима се продаваха песнопойки, съдържащи простички песни, разказващи за пролетарското братство или злонамереността на Мусолини. Често съм виждал полуграмотни членове на доброволните отряди да си купуват такива песнопойки и след това с мъка да сринат текста им, докато успеят да уловят смисъла му, след което запяваха песента, придружена от подходяща мелодия.

През цялото това време аз бях в казармата „Ленин“ и поне на пръв поглед се подготвях за фронта. Когато постъпих в доброволните отряди ми бе съобщено, че ще бъда изпратен на фронта на следващия ден, но на практика трябваше да чакам, докато бъде подготвена цяла нова центурия. Работническите доброволни отряди, които бяха набързо мобилизирани от профсъюзите в началото на войната, все още не бяха получили съответната военна организация. Основните бойни единици се наричаха „отделение“, състоящо се от около тридесет човека, „центурия“, съставена от стотина човека и „колона“, което на практика означаваше „голям брой хора“. Казармата „Ленин“ беше съвкупност от прекрасни каменни сгради, тя разполагаше също с обширна павирана площ за обучение по езда, тъй като всъщност това беше кавалерийска казарма, превзета по време на юлските боеве. Моята центурия беше настанена в една от конюшните, сред каменните ясли, върху които все още личаха издълбаните имена на кавалерийски коне. Всички коне бяха конфискувани и изпратени на фронта, но цялото помещение все още миришеше на конска урина и изгнил овес. Прекарах в казармата около седмица. Спомням си най-вече характерните конски миризми, треперливия зов на сигналните тръби (всички тръбачи бяха дилетанти — за пръв път научих сигналите на испанската армия на фронтовата линия, докато слушах звуците, които достигаха до мен от окопите на фашистите), тропота на подковани ботуши в двора на казармата, дългите сутрешни паради, ярката светлина на зимното слънце, дивашките футболни мачове между отбори от по петдесет човека в песъчливия терен за езда. В казармата имаше около стотина мъже и двадесетина жени, като в техния брой не включвам съпругите на доброволците, които бяха поели грижата за готвенето. Имаше и други жени, които служеха в доброволните отряди, но техния брой беше незначителен. В интерес на истината, при първите битки те се биеха рамо до рамо с мъжете, това изглежда съвсем естествено в революционно време. Идеите, обаче, вече започваха да се променят — мъжете трябваше да бъдат държани настрана от терена за обучение по езда, когато жените провеждаха там строева подготовка, тъй като им се присмиваха и ги дразнеха. Няколко месеца по-рано, никой не би видял нещо смешно в това жена да борави с оръжие.

Всичко в казармата беше мръсно и в състояние на пълен хаос, което доброволните отряди пренасяха във всяка окупирана от тях сграда, този хаос изглежда беше един от неизбежните странични ефекти на революцията. На всеки ъгъл човек можеше да се натъкне на купчини потрошени мебели, разкъсани седла, медни кавалерийски шлемове, празни ножници и загнила храна. Прахосването на храна и най-вече на хляб беше безобразно. Само в моето помещение се изхвърляше по една кошница хляб при всяко хранене — позорно деяние при положение, че хлябът за цивилното население не достигаше. Хранехме се върху сковани от дълги греди маси във вечно мазни тенекиени канчета и пиехме от някакви ужасни неща, които тук наричат роггоп^[5]. Въпросният роггоп представлява стъклена бутилка с тясно гърло, от което блика тънка струя вино щом тя бъде наклонена, по този начин сътрапезниците могат да пият от разстояние, без да докосват гърлото й с устни. В момента, в който видях този роггоп в действие, обявих стачка, изисквайки настоятелно лична чаша за пиене. От моя гледна точка проклетото нещо твърде много приличаше на английските нощни грейки, особено когато беше пълно с бяло вино.

Периодично на новите попълнения бяха отпускани униформи, но тъй като всичко това се случва в Испания, снабдяването беше напълно лишено от всякаква организация, поради което никога не можеше да се каже със сигурност кой какво е получил, а някои от нещата, от които се нуждаехме най-много, като колани и сандъчета за патрони, например, не ни бяха осигурени до последния момент, когато влакът чакаше, за да ни откара на фронта. В разказа ми се споменава за „униформа“ на доброволните отряди, което вероятно създава погрешно впечатление. В действителност, не става дума точно за униформа. Вероятно „мултиформа“^[6] би било доста по-точно название. Облеклото на всички следваше един и същ общ замисъл, но никога нямаше пълно съвпадение, при които и да е двама от нас. Практически всички носехме рипсени бричове, но с това еднаквостта в облеклото ни се изчерпваше. Някои носеха навои, други — гети, трети — кожени гамаши или високи ботуши. Всеки разполагаше с яке с цип, но някои якета бяха кожени, а други — вълнени, оцветени във всички цветове, които можете да си представите. Видовете фуражки бяха почти толкова много, колкото тези, които ги носеха. Обичайно беше да окичиш козирката на фуражката си с партийна значка, а в добавка почти всеки носеше червена или червено-черна кърпа, овързана около врата му. По това време доброволческата колона беше твърде необичайна на вид сбирщина. Все пак трябва да се има предвид, че униформите бяха доставяни непосредствено след произвеждането им от съответната фабрика и всъщност съвсем не бяха лоши като се имат пред вид обстоятелствата. Фланелките и чорапите бяха окаяни памучни творения, напълно безполезни като защита от студа. Не ми се иска да мисля за всичко това, което е трябвало да преживеят доброволците през първите месеци от войната, преди всичко да бъде сложено в ред. Спомням си, че само два месеца по-рано попаднах на вестник, в който един от водачите на POUM^[7] след посещение на фронта твърдеше, че ще се постарае „всеки доброволец да разполага с одеяло“. Самата фраза може да те накара да потрепериш, ако ти се налага нощ след нощ да спиш направо в окопа.

През втория ден от престоя ми в казармата започна нещо, което кой знае защо наричаха обучение. Началото беше поставено със страховити сцени на пълен хаос. Наборниците бяха предимно момчета на шестнадесет-седемнадесет години, събрани от крайните квартали на Барселона и изпълнени с революционен плам, но напълно невежи по отношение на воденето на война. Беше невъзможно дори да бъдат накарани да застанат в редица.

Дисциплина всъщност не съществуваше: ако някой не одобряваше отправената му заповед, просто напускаше строя и встъпваше в ожесточен спор с командващия офицер. Лейтенантът, който водеше обучението ни, беше набит приятен младеж с открито лице, който по-рано е бил офицер в редовната армия и все още изглеждаше като такъв, с нахаканата си осанка и спретната униформа. Макар да изглежда странно на пръв поглед, той беше искрен и ревностен привърженик на социализма. Дори повече от тези, които командваше, той настояваше за пълно равенство между различните чинове. Спомням си примесената с огорчение изненада, с която отвърна на един невеж новобранец, обърнал се към него със „Senor“. „Какво? Senor? Кой ме нарече така? Не сме ли всички ние другари?“ Съмнявам се, че това правеше работата му по-лесна. Тъкмо заради това новобранците не получаваха военното обучение, което им беше така необходимо. Беше ми казано, че чужденците не са длъжни да участват във въпросното обучение (вече бях установил, че всички испанци споделят наистина трогателната вяра, че всички чужденци са по-добре запознати от самите тях с военните въпроси), но, както можеше да се очаква, се записах заедно с всички останали. Бях нетърпелив да се науча да боравя с картечница, това беше оръжие, до което никога преди това не бях имал възможността да се докосна. За моя изненада установих, че никой не възнамерява да ни обучи да боравим с оръжие. Така нареченото обучение се свеждаше до познатата от древността и напълно безсмислена строева подготовка: надясно, наляво, кръгом, маршировка в колона по трима и всички останали безполезни глупости, които научих още когато бях петнайсетина годишен. За една бунтовническа армия това е твърде необичаен вид обучение. Очевидно, ако за да подготвиш един войник, разполагаш с едва няколко дни, трябва да го научиш на тези неща, които ще му бъдат най-нужни: как да се прикрива, как да настъпва през открити пространства, как да заема позиция и да изгражда укрепления и, преди всичко, как да борави с оръжие. Въпреки това, тази шайка нетърпеливи деца, които щяха да бъдат захвърлени на фронтовата линия след няколко дни, дори не бяха обучавани да стрелят с пушка и да боравят с предпазителя на граната. По това време не осъзнавах, че причината за това обстоятелство е липсата на оръжия. В доброволните отряди на POUM недостигът на пушки беше толкова отчайващ, че се налагаше новите попълнения, пристигащи на фронта, да взимат пушките на войниците, които заменяха. Почти сигурен съм, че в казармата „Ленин“ нямаше други пушки, освен онези, с които разполагаха часовите.

След няколко дни, макар все още да бяхме обикновена сбирщина според всички обичайни стандарти, бе решено, че сме годни за представяне пред публика и сутрин марширувахме в парка на хълма от другата страна на площад „Испания“. Това беше общият учебен плац на всички части на доброволните отряди, заедно с карабинерите и първите подразделения на новосформираната Народна Армия. Гледката в парка беше странна и същевременно въодушевяваща. По протежение на почти всяка алея, сред обичайните цветни лехи, маршируваха сковано взводове и роти, съставени от изпъчили гърди мъже, които отчаяно се опитваха да изглеждат като войници. Всички бяха невъоръжени и облечени в жалко подобие на униформа, въпреки че при повечето от тях тук-там се показваха части от униформата на доброволните отряди. Ходът на събитията винаги беше общо взето един и същ. В продължение на три часа пристъпвахме наперено напред-назад (испанската маршова стъпка е изключително къса и отсечена), след това отдавахме почест, напускахме строя и се скупчвахме жадно пред малка бакалница, разположена надолу по хълма, където наставаше шумна разпродажба на евтино вино. Всички бяха приятелски настроени към мен. В качеството си на англичанин бях нещо като местна забележителност, карабинерите ми обръщаха голямо внимание и ми поръчваха питиета. Междувременно, винаги когато успявах да хвана натясно нашия лейтенант, вдигах врява до бога, настоявайки да бъда обучен да боравя с картечница. Имах навика да измъквам разговорник от джоба си и да се нахвърлям върху него с отвратителния си испански:

„Yo se manejarfusil. No se manejar ametralladora. Quiero aprender ametralladora. Quando vamos aprender ametralladora?“^[8]

Отговорът винаги беше един и същ: измъчена усмивка и обещание, че manana^[9] ще има обучение по боравене с картечница. Няма нужда да уточнявам, че тази manana така и не дойде. Изминаха няколко дни, новобранците усвоиха почти прецизно маршовата стъпка и заемането на бойна позиция, но единственото друго нещо, с което бяха наясно, беше от коя страна на пушката излиза куршума. Един ден въоръжен карабинер се приближи до нас докато бяхме спрели за кратка почивка и ни позволи да разгледаме пушката му. Оказа се, че в моето отделение аз бях единственият, който можеше да я зареди, за стрелба и прицелване няма нужда изобщо да споменаваме.

През цялото това време водех обичайните битки с испанския език. С изключение на мен в казармата имаше само още един англичанин, а никой, дори и офицерите, не знаеше и дума френски. Не ме улесняваше и това, че когато моите събеседници разговаряха помежду си, те говореха предимно на каталонски. Единственият начин, по който можех да се справя при това положение, беше да нося навсякъде със себе малък речник, който измъквах от джоба си в критични моменти. Въпреки това, бих предпочел да бъда чужденец в Испания, отколкото където и да било другаде. Колко лесно е да намериш нови приятели в Испания! В рамките на ден или два десетина от другите доброволци вече се обръщаха към мен по малко име, въвеждаха ме в нещата и ме обсипваха с гостоприемството си. Не пиша пропагандна книга и нямам намерение да представя идеализиран образ на доброволците от POUM. Вялата система на доброволните отряди имаше множество недостатъци, самите им членове бяха твърде различни един от друг, по това време броят на наборниците, които постъпваха доброволно в тях беше спаднал значително и много от най-добрите бяха вече убити или изпратени на фронта. Сред нас имаше известен процент хора, които бяха напълно безполезни. Момчета на петнадесет години бяха записвани от родителите им, очевидно заради десетте песети дневно, които съставляваха надницата на доброволците, или заради големите количества хляб, които те получаваха и можеха да пренасят тайно вкъщи. Въпреки това, не мога да си представя някой като мен да бъде захвърлен сред членовете на испанската работническа класа — вероятно би трябвало да кажа каталонската работническа класа, тъй като, с изключение на няколко арагонци и андалузци, повечето ми познати бяха каталонци — без да бъде поразен от това, колко свестни хора са те, без да бъде удивен от тяхната прямота и щедрост. Испанската щедрост, в обичайния смисъл на думата, понякога може да бъде дори смущаваща. Ако поискаш от някого цигара, той насила ще навре в ръцете ти целия пакет. Освен това, има и една друга, по-дълбока щедрост, едно истинско величие на духа, с което се срещах отново и отново при най-неочаквани обстоятелства. Множество журналисти и други чужденци, които са пътували през Испания по време на войната, свидетелстват, че испанците са били твърде подозрителни към оказваната от чужденците помощ. По повод на това мога да кажа единствено, че никога не съм се сблъсквал с подобно отношение. Спомням си, че няколко дни преди да напусна казармата група мъже се завърнаха от фронта. Те обсъждаха развълнувано своите впечатления от френските войници, които бяха воювали редом с тях при Уеска^[10]. Французите били изключително смели, твърдяха те, добавяйки ентусиазирано: „Mas valientes que nosotvos“ — „По-смели от нас!“. Аз, разбира се, възразих, при което те обясниха, че французите били по-вещи в изкуството на войната — боравели по-уверено с гранати, картечници и така нататък. Въпреки това, според мен тази тяхна забележка беше твърде многозначителна. Англичанин по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да изкаже гласно подобна теза.

Всеки чужденец, който е служил в доброволните отряди, прекарвайки първите няколко седмици, полагайки усилия да заобича испанците и в постоянни опити да свикне с някой от техните наистина дразнещи национални черти. На фронтовата линия моето раздразнение понякога достигаше почти до лудост. Испанците са добри в много неща, но не и във воденето на война. Всички чужденци неизменно се ужасяват от тяхната неефективност, преди всичко от влудяващата им неточност. Единствената испанска дума, която никой чужденец не може да не научи е manana — „утре“ (буквално, „утрото“). Винаги когато това е възможно, днешната работа бива оставяна за утре. Тази тяхна особеност е така добре известна, че самите испанци често се шегуват с нея. В Испания нищо, от храненето до битките, не се случва в уреченото време. По правило всичко се случва със закъснение, но понякога — колкото да не бъдеш в състояние да разчиташ на това — може да се случи и прекалено рано. Влак, който по разписание трябва да замине в осем, обикновено заминава между девет и десет, но понякога, може би веднъж седмично, благодарение на някаква странна приумица на машиниста, потегля в седем и половина. Подобни неща могат да бъдат леко дразнещи. На теория по-скоро уважавам испанците за това, че не споделят нашето невротично северняшко отношение към времето, но за голямо мое съжаление самият аз го споделям.

След множество слухове, безчет manana и неизброими отлагания неочаквано ни беше наредено да заминем за фронта с предизвестие от едва два часа, при положение, че голяма част от екипировката ни все още не беше доставена. В интендантството настана ужасяваща врява и в крайна сметка на много от нас се наложи да заминат без съответното снаряжение. Изведнъж казармените помещения се изпълниха с жени, които сякаш се появиха от нищото, те помагаха на съпрузите си да сгънат одеялата и да съберат принадлежностите си в своите раници. Беше доста унизително, но се наложи едно испанско момиче, съпруга на другия английски доброволец Уилямс, да ми покаже как да си сложа новата кожена лента за патрони. Тя беше нежно, изключително женствено създание с тъмни очи, което изглеждаше създадено да люлее люлка, но в действителност се беше сражавала с изключителна храброст по време на уличните битки през юли. Сега тя държеше в скута си бебе, родено едва десет месеца преди избухването на войната и по всяка вероятност заченато направо на барикадите.

Влакът трябваше да замине в осем, но едва около осем и десет изтормозените офицери успяха да ни разпределят в двора на казармата. Споменът се е запечатал изключително ярко в съзнанието ми — осветеният от пламъка на факлите плац, врявата и вълнението, разветите червени знамена, струпаните доброволци с раници на гърбовете и навити одеяла, преметнати като патрондаши патрони през раменете, виковете, тропота на ботуши и дрънченето на тенекиени канчета, а след това бурните и в крайна сметка успешни опити за въдворяване на тишина, партийният комисар, застанал под огромен развяващ се червен флаг, произнасящ реч на каталонски. В крайна сметка ни поведоха към гарата, избирайки най-дългия възможен маршрут, около три — четири мили, така че да ни покажат на целия град. Достигайки Рамблас спряхме за момент, докато събраният набързо оркестър изсвири няколко революционни мелодии. И отново се заредиха типичните спътници на героя-завоевател — ентусиазирани крясъци, червени и червено-черни знамена, възторжени тълпи, струпали се по тротоара, за да ни видят, жени, които ни махаха от прозорците. Колко естествено изглеждаше всичко това тогава, колко далечно и невероятно днес! Влакът беше така претъпкан с хора, че едва имаше място на пода, камо ли по седалките. В последния момент жената на Уилямс дотича на перона и ни подаде бутилка вино, както и няколко от онези яркочервени наденици, които имат вкус на сапун и почти сигурно ще ти докарат диария. Влакът изпълзя от Каталония и пое по Арагонското плато с нормалната военновременна скорост от около двадесет километра в час.