Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Светослав Минков, 1925 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Емилъ Верхарнъ
Заглавие: Разкази
Преводач: Светослав Минков
Издател: Филипъ Чипевъ
Град на издателя: София
Година на издаване: 1925
Тип: сборник разкази
Печатница: Печатница „Родопи“ — Тодор Клисаров, София, ул. „Екз. Йосиф“
Излязла от печат: април 1925
Редактор: Светослав Минков; Владимир Полянов
Художник: Франс Мазрел
Художник на илюстрациите: Франс Мазрел
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7029
История
- — Добавяне
Към полунощ, една блуждаеща мълния се пръсна със страшен трясък в тишината: хората бяха готови да се закълнат, че тя е разбила селото на две. Всеки помисли покрива си за пронизан. По прозорците се показаха глави. Гюст Лер, дърводелецът и Тис Блокар, плетачът на столове, първи видяха блясъка на върха на камбанарията. И се почувствуваха възгордени за това.
Бос и по риза, звънарят се промъкна в църквата. Той се изкачи по каменната стълба с две грамадни кофи вода в ръцете си. Но, стигнал на площадката пред звукоотражателя, той не можа да намери в тъмнината следващите нагоре стъпала. Цял живот този човек се спираше все насред път. След него вървеше гробарят. Той събори кофите. Тогава двамата се скараха в мрака. Но изведнъж, страхът от пожара, който беснееше невидим над тях, ги примири в бягство. Те се претърколиха надолу и запречиха стълбата за ония, които бяха почнали да се изкачват.
В гробището се трупаше тълпа: тъпчеха възвишенията, блъскаха кръстовете. Надлъж по улиците се притичваха семейства. Жените стискаха децата си в ръце, а мъжете размахваха вили и лопати, сякаш искаха да убият чудовището, което вилнееше горе на кулата.
Към реката откарваха празни бъчви, но водата беше твърде далече, поради отлив. Рибарите изпадаха в отчаяние, когато, напротив, основният учител съвсем спокойно обясняваше светкавицата пред вратата на църквата.
Ами камбанарията? Тя бе останала от незапомнени времена. Никой не беше виждал нейното изграждане. Западните дъждове я бяха покрили с дребен мъх, който приличаше на зелен скреж; нейните четири циферблата издигаха гордо своите славни кръгове, а камъните на основата й изглеждаха несъкрушими. Мълнията, която я засегна, бе наистина светотатство.
„Да потърсим по-скоро помощ от Тамиза и Термонда“, викаше кметът. И докато камбаните бяха още живи, гробарят започна да бие тревога.
Техният звън, техният ридаещ звън чезнеше сред крясъците със своите две вечно еднакви ноти, които всеки беше слушал още от детинството си и които за някои бяха единствената музика.
Огънят спокойно се спущаше надолу. Целият покрив се къртеше: от тая грамадна черупка на костенурка плочите отлитаха надалеч, като ято от червени люспи. Събаряха се големи парчета греди и дъски. Враните бягаха със студен и див крясък. Бухалите падаха в пламъците с ослепени очи и изгорени криле. А златния петел на върха отдавна беше разтопен.
Внезапно пробудени и измъкнати от конюшнята, два грамадни коня, яхнати от здрави хлапета, се впуснаха с цвилене през тълпата. Това бяха вестителите на злощастието, които селото изпращаше към градовете за помощ.
Напразно търсиха свещеника: основният учител мислеше, че той беше долу при кмета, звънарят предполагаше, че го е видял да говори с основния учител, а кметът — със звънаря. Впрочем, неговата помощ съвсем не беше нужна, тъй като разсъдъкът му изглеждаше също обхванат от пламъците.
Ковачът и дърводелецът се бяха покатерили върху покрива на църквата. Край стълбите им подаваха вода. Те я изливаха напосоки и отдалече срещу пламъците, които улучваха понякога, но изглеждаха твърде загрижени пред мисълта да не са станали вече излишни.
Полуоблечени жени, деца и старци се редяха във верига. Пълнеха ведрата с вода от изгнилите кладенци, от блатата и даже от локвите край купищата с боклук. И всичко това се изкачваше от ръка през ръка, към кулата.
Пламъкът се въртеше като фуния. Стрелките на циферблата спряха. Някой извика: „Камбаните падат!“ Настана минута на луда уплаха. Откъсната и събаряща се с трясък, с гръм и скокове, първата падна. Докато хората я мислеха още окачена на кулата, тя беше на земята. Една грамадна дупка зееше и бълваше прах. Някои се приближиха. Втората се спусна отвесно и ги уби.
Тогава отекнаха викове и плач. Всички искаха да видят двете камбани и хората, които не представляваха вече нищо друго, освен една купчина трупове. Трябваше да отстранят тълпата с юмручни удари: църквата също беше готова да рухне.
Високи и буйни пламъци се откъсваха и отлитаха от кулата като блуждаещи викове: парцали от кръв и огнени опашки. Понякога, те проблясваха зад реката и в далечината дърветата ставаха внезапно червени. Това бе едно непрекъснато бръмчене, един бяс, който избухваше и хвърчеше към небето.
Трябваше да се намери свещеникът, за да спасят светите мощи и дарове. Изтичаха към неговия дом. Вратата беше затворена. Вътре всичко изглеждаше спокойно. Само един осветен прозорец показваше, че свещеникът е буден.
„Негово благоговейство моли и желае да бъде оставен насаме“, отвърна слугата.
Кметът и основният учител не можаха да повярват на ушите си и се спогледнаха с вдигнати рамене. Някои започнаха да бъбрят сърдито и искаха да влязат насила. Но не посмяха. Ковачът и дърводелецът бяха слезли от покрива, защото преградата, която разделяше кулата от средното пространство на църквата, беше обхваната, на свой ред, от пламъците. Огънят я разтапяше вече в своите хиляди езици и гредите пращяха.
Но неочаквано стана едно пълно рухване. Един стълб от гъст и тежък дим се издигна над празната кула: хората видяха как стените се разклатиха и здравите камъни на зидарията паднаха, един след друг, в огъня. Камбанарията беше мъртва. Денят изгряваше на изток.
И само сега можа̀ да се види целият ужас на зрелището. Селото изглеждаше като ограбено: с разтворени врати и прозорци, къщите стояха опустошени от безредицата и онемели в запустение; тревата в гробището беше смачкана, решетките и кръстовете — счупени, сякаш покоят на мъртвите беше претърпял насилие. Ведра, кофи и бъчви стояха прекатурени на камара и по цялата дължина на улиците човек можеше да види следи от нечистотии и кал, с които хората мечтаеха да изгасят пожара.
Най-после, по пътя видяха да се задава очакваната помощ: препускащия товар от медни помпи, шлемове и брадви.