Емил Верхарн
На село

Емил Верхарн
На село

Към полунощ, една блуждаеща мълния се пръсна със страшен трясък в тишината: хората бяха готови да се закълнат, че тя е разбила селото на две. Всеки помисли покрива си за пронизан. По прозорците се показаха глави. Гюст Лер, дърводелецът и Тис Блокар, плетачът на столове, първи видяха блясъка на върха на камбанарията. И се почувствуваха възгордени за това.

Бос и по риза, звънарят се промъкна в църквата. Той се изкачи по каменната стълба с две грамадни кофи вода в ръцете си. Но, стигнал на площадката пред звукоотражателя, той не можа да намери в тъмнината следващите нагоре стъпала. Цял живот този човек се спираше все насред път. След него вървеше гробарят. Той събори кофите. Тогава двамата се скараха в мрака. Но изведнъж, страхът от пожара, който беснееше невидим над тях, ги примири в бягство. Те се претърколиха надолу и запречиха стълбата за ония, които бяха почнали да се изкачват.

В гробището се трупаше тълпа: тъпчеха възвишенията, блъскаха кръстовете. Надлъж по улиците се притичваха семейства. Жените стискаха децата си в ръце, а мъжете размахваха вили и лопати, сякаш искаха да убият чудовището, което вилнееше горе на кулата.

Към реката откарваха празни бъчви, но водата беше твърде далече, поради отлив. Рибарите изпадаха в отчаяние, когато, напротив, основният учител съвсем спокойно обясняваше светкавицата пред вратата на църквата.

Ами камбанарията? Тя бе останала от незапомнени времена. Никой не беше виждал нейното изграждане. Западните дъждове я бяха покрили с дребен мъх, който приличаше на зелен скреж; нейните четири циферблата издигаха гордо своите славни кръгове, а камъните на основата й изглеждаха несъкрушими. Мълнията, която я засегна, бе наистина светотатство.

„Да потърсим по-скоро помощ от Тамиза и Термонда“, викаше кметът. И докато камбаните бяха още живи, гробарят започна да бие тревога.

Техният звън, техният ридаещ звън чезнеше сред крясъците със своите две вечно еднакви ноти, които всеки беше слушал още от детинството си и които за някои бяха единствената музика.

Огънят спокойно се спущаше надолу. Целият покрив се къртеше: от тая грамадна черупка на костенурка плочите отлитаха надалеч, като ято от червени люспи. Събаряха се големи парчета греди и дъски. Враните бягаха със студен и див крясък. Бухалите падаха в пламъците с ослепени очи и изгорени криле. А златния петел на върха отдавна беше разтопен.

Внезапно пробудени и измъкнати от конюшнята, два грамадни коня, яхнати от здрави хлапета, се впуснаха с цвилене през тълпата. Това бяха вестителите на злощастието, които селото изпращаше към градовете за помощ.

Напразно търсиха свещеника: основният учител мислеше, че той беше долу при кмета, звънарят предполагаше, че го е видял да говори с основния учител, а кметът — със звънаря. Впрочем, неговата помощ съвсем не беше нужна, тъй като разсъдъкът му изглеждаше също обхванат от пламъците.

Ковачът и дърводелецът се бяха покатерили върху покрива на църквата. Край стълбите им подаваха вода. Те я изливаха напосоки и отдалече срещу пламъците, които улучваха понякога, но изглеждаха твърде загрижени пред мисълта да не са станали вече излишни.

Полуоблечени жени, деца и старци се редяха във верига. Пълнеха ведрата с вода от изгнилите кладенци, от блатата и даже от локвите край купищата с боклук. И всичко това се изкачваше от ръка през ръка, към кулата.

Пламъкът се въртеше като фуния. Стрелките на циферблата спряха. Някой извика: „Камбаните падат!“ Настана минута на луда уплаха. Откъсната и събаряща се с трясък, с гръм и скокове, първата падна. Докато хората я мислеха още окачена на кулата, тя беше на земята. Една грамадна дупка зееше и бълваше прах. Някои се приближиха. Втората се спусна отвесно и ги уби.

Тогава отекнаха викове и плач. Всички искаха да видят двете камбани и хората, които не представляваха вече нищо друго, освен една купчина трупове. Трябваше да отстранят тълпата с юмручни удари: църквата също беше готова да рухне.

Високи и буйни пламъци се откъсваха и отлитаха от кулата като блуждаещи викове: парцали от кръв и огнени опашки. Понякога, те проблясваха зад реката и в далечината дърветата ставаха внезапно червени. Това бе едно непрекъснато бръмчене, един бяс, който избухваше и хвърчеше към небето.

Трябваше да се намери свещеникът, за да спасят светите мощи и дарове. Изтичаха към неговия дом. Вратата беше затворена. Вътре всичко изглеждаше спокойно. Само един осветен прозорец показваше, че свещеникът е буден.

„Негово благоговейство моли и желае да бъде оставен насаме“, отвърна слугата.

Кметът и основният учител не можаха да повярват на ушите си и се спогледнаха с вдигнати рамене. Някои започнаха да бъбрят сърдито и искаха да влязат насила. Но не посмяха. Ковачът и дърводелецът бяха слезли от покрива, защото преградата, която разделяше кулата от средното пространство на църквата, беше обхваната, на свой ред, от пламъците. Огънят я разтапяше вече в своите хиляди езици и гредите пращяха.

Но неочаквано стана едно пълно рухване. Един стълб от гъст и тежък дим се издигна над празната кула: хората видяха как стените се разклатиха и здравите камъни на зидарията паднаха, един след друг, в огъня. Камбанарията беше мъртва. Денят изгряваше на изток.

И само сега можа̀ да се види целият ужас на зрелището. Селото изглеждаше като ограбено: с разтворени врати и прозорци, къщите стояха опустошени от безредицата и онемели в запустение; тревата в гробището беше смачкана, решетките и кръстовете — счупени, сякаш покоят на мъртвите беше претърпял насилие. Ведра, кофи и бъчви стояха прекатурени на камара и по цялата дължина на улиците човек можеше да види следи от нечистотии и кал, с които хората мечтаеха да изгасят пожара.

Най-после, по пътя видяха да се задава очакваната помощ: препускащия товар от медни помпи, шлемове и брадви.

Къмъ полунощь, една блуждаеща мълния се пръсна съ страшенъ трѣсъкъ въ тишината: хората бѣха готови да се закълнатъ, че тя е разбила селото на две. Всѣки помисли покрива си за пронизанъ. По прозорцитѣ се показаха глави. Гюстъ Леръ, дърводѣлеца и Тисъ Блокаръ, плетача на столове, първи видѣха блѣсъка на върхътъ на камбанарията. И се почувствуваха възгордени за това.

Босъ и по риза, звънаря се промъкна въ църквата. Той се изкачи по каменната стълба съ две грамадни кофи вода въ рѫцетѣ си. Но, стигналъ на площадката предъ звукоотражателя, той не можа да намѣри въ тъмнината следващитѣ нагоре стѫпала. Цѣлъ животъ този човѣкъ се спираше все на срѣдъ пѫть. Следъ него вървѣше гробаря. Той събори кофитѣ. Тогава двамата се скараха въ мрака. Но изведнъжъ, страхътъ отъ пожара, който бѣснѣеше невидимъ надъ тѣхъ, ги примири въ бѣгство. Тѣ се претърколиха надолу и запречиха стълбата за ония, които бѣха почнали да се изкачватъ.

Въ гробището се трупаше тълпа: тъпчеха възвишенията, блъскаха кръстоветѣ. Надлъжъ по улицитѣ се притичваха семейства. Женитѣ стискаха децата си въ рѫце, а мѫжетѣ размахваха вили и лопати, сякашъ искаха да убиятъ чудовището, което вилнѣеше горе на кулата.

Къмъ рѣката откарваха празни бъчви, но водата бѣше твърде далече, поради отливъ. Рибаритѣ изпадаха въ отчаяние, когато, напротивъ, основния учитель съвсемъ спокойно обясняваше свѣткавицата предъ вратата на църквата.

Ами камбанарията? Тя бѣ останала отъ незапомнени времена. Никой не бѣше виждалъ нейното изграждане. Западнитѣ дъждове я бѣха покрили съ дребенъ мъхъ, който приличаше на зеленъ скрежъ; нейнитѣ четири циферблата издигаха гордо своитѣ славни крѫгове, а камънитѣ на основата й изглеждаха несъкрушими. Мълнията, която я засѣгна, бѣ наистина светотатство.

„Да потърсимъ по-скоро помощь отъ Тамиза и Термонда“, викаше кмета. И докато камбанитѣ бѣха още живи, гробаря започна да бие тревога.

Тѣхния звънъ, тѣхния ридаещъ звънъ чезнѣше срѣдъ крѣсъцитѣ съ своитѣ две вѣчно еднакви ноти, които всѣки бѣше слушалъ още отъ детинството си и които за нѣкои бѣха единствената музика.

Огъня спокойно се спущаше надолу. Цѣлия покривъ се къртѣше: отъ тая грамадна черупка на костенурка плочитѣ отлитаха надалечъ, като ято отъ червени люспи. Събаряха се голѣми парчета греди и дъски. Вранитѣ бѣгаха съ студенъ и дивъ крѣсъкъ. Бухалитѣ падаха въ пламъцитѣ съ ослѣпени очи и изгорени криле. А златния пѣтелъ на върха отдавна бѣше разтопенъ.

Внезапно пробудени и измъкнати отъ конюшната, два грамадни коня, яхнати отъ здрави хлапета, се впуснаха съ цвилене презъ тълпата. Това бѣха вестителитѣ на злощастието, които селото изпращаше къмъ градоветѣ за помощь.

Напразно търсиха свещеника: основния учитель мислѣше, че той бѣше долу при кмета, звънаря предполагаше, че го е видѣлъ да говори съ основния учитель, а кмета — съ звънаря. Впрочемъ, неговата помощь съвсемъ не бѣше нужна, тъй като разсѫдъка му изглеждаше сѫщо обхванатъ отъ пламъцитѣ.

Ковача и дърводѣлеца се бѣха покатерили върху покрива на църквата. Край стълбитѣ имъ подаваха вода. Тѣ я изливаха на посока и отъ далече срещу пламъцитѣ, които улучваха понѣкога, но изглеждаха твърде загрижени предъ мисъльта да не сѫ станали вече излишни.

Полуоблѣчени жени, деца и старци се редѣха въ верига. Пълнѣха ведрата съ вода отъ изгнилитѣ кладенци, отъ блатата и даже отъ локвитѣ край купищата съ боклукъ. И всичко това се изкачваше отъ рѫка презъ рѫка, къмъ кулата.

Пламъка се въртѣше като фуния. Стрелкитѣ на циферблата спрѣха. Нѣкой извика: „Камбанитѣ падатъ!“ Настана минута на луда уплаха. Откѫсната и събаряща се съ трѣсъкъ, съ гръмъ и скокове, първата падна. Докато хората я мислѣха още окачена на кулата, тя бѣше на земята. Една грамадна дупка зѣеше и бълваше прахъ. Нѣкои се приближиха. Втората се спусна отвесно и ги уби.

Тогава отекнаха викове и плачъ. Всички искаха да видятъ дветѣ камбани и хората, които не представляваха вече нищо друго освенъ една купчина трупове. Трѣбваше да отстранятъ тълпата съ юмручни удари: църквата сѫщо бѣше готова да рухне.

Високи и буйни пламъци се откѫсваха и отлитаха отъ кулата като блуждаещи викове: парцали отъ кръвь и огнени опашки. Понѣкога, тѣ проблѣсваха задъ рѣката и въ далечината дърветата ставаха внезапно червени. Това бѣ едно непрекѫснато бръмчене, единъ бѣсъ, който избухваше и хвърчеше къмъ небето.

Трѣбваше да се намѣри свещеника за да спасятъ светитѣ мощи и дарове. Изтичаха къмъ неговия домъ. Вратата бѣше затворена. Вѫтре всичко изглеждаше спокойно. Само единъ освѣтенъ прозорецъ показваше, че свещеника е буденъ.

„Негово благоговейство моли и желае да бѫде оставенъ на саме“, отвърна слугата.

Кмета и основния учитель не можаха да повѣрватъ на ушитѣ си и се спогледнаха съ вдигнати рамене. Нѣкои започнаха да бъбрятъ сърдито и искаха да влѣзатъ насила. Но не посмѣха. Ковача и дърводѣлеца бѣха слѣзли отъ покрива, защото преградата, която раздѣляше кулата отъ срѣдното пространство на църквата, бѣше обхваната, на свой редъ, отъ пламъцитѣ. Огъня я разтапяше вече въ своитѣ хиляди езици и гредитѣ пръщѣха.

Но неочаквано стана едно пълно рухване. Единъ стълбъ отъ гѫстъ и тежъкъ димъ се издигна надъ празната кула: хората видѣха какъ стенитѣ се разклатиха и здравитѣ камъни на зидарията паднаха, единъ следъ другъ, въ огъня. Камбанарията бѣше мъртва. Деньтъ изгрѣваше на изтокъ.

И само сега можа̀ да се види цѣлия ужасъ на зрелището. Селото изглеждаше като ограбено: съ разтворени врати и прозорци, кѫщитѣ стоеха опустошени отъ безредицата и онѣмѣли въ запустение; тревата въ гробището бѣше смачкана, решеткитѣ и кръстоветѣ — счупени, сякашъ покоя на мъртвитѣ бѣше претърпѣлъ насилие. Ведра, кофи и бъчви стоеха прекатурени на камара и по цѣлата дължина на улицитѣ човѣкъ можеше да види следи отъ нечистотии и каль, съ които хората мечтаеха да изгасятъ пожара.

Най-после, по пѫтя видѣха да се задава очакваната помощь: препускащия товаръ отъ медни помпи, шлемове и брадви.