Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (55)

55.

Пътуващата Симфония потегли от летището в светла септемврийска утрин. Тук прекараха пет седмици, почиваха, поправяха фургоните, поставяха Шекспир една вечер и свиреха на следващата, и след тях оставаше оркестрален и театрален махмурлук. Този следобед Гарет си тананикаше един от Бранденбургските концерти, докато работеше в градините, Долорес си шепнеше фрагменти от Шекспир, докато метеше подовете на летището, децата се упражняваха в бой с мечове, само че с пръчки. Кларк се прибра в музея. Прокара бърсалка за прах с пера по експонатите си и си мислеше как Симфонията продължава по брега, носи своя Шекспир и своите оръжия и музика.

Вчера Кирстен му беше дала един от комиксите за Доктор Единайсет. Кларк видя, че не й беше приятно да се разделя с него, но Симфонията навлизаше в непозната територия и искаше да е сигурна, че поне един от комиксите ще е на сигурно място, в случай че срещнат проблеми на пътя.

— Доколкото знам, посоката, в която сте тръгнали, е напълно безопасна — каза й Кларк. Няколко дни преди това беше уверил и диригентката. — Понякога оттам идват търговци.

— Но не е обичайната ни територия — каза Кирстен и ако Кларк не я беше опознал мъничко през седмиците, в които Симфонията живя в чакалня А и редуваше Шекспир с музика всяка нощ, можеше и да не долови вълнението в гласа й. Тя изгаряше от нетърпение да види далечния южен град с електрическата мрежа. — Когато пак минем, ще си го взема и ще оставя другия брой. Така поне единият винаги ще е на сигурно място.

Рано привечер Кларк довършва чистенето на прах от любимите си предмети в Музея на цивилизацията и се настанява в любимия си фотьойл, за да чете на свещ за приключенията на Доктор Единайсет.

Спира се на една сцена с вечеря на Станция Единайсет. Има нещо познато. Жена с квадратни очила си припомня живота на Земята: „Преди войната обикалях по света“, казва тя. „Прекарах известно време в Чехия, сещате се, в Праха.“ и очите му се насълзяват, защото изведнъж разпознава вечерята — и той беше там, спомня си жената от Праха, очилата и превзетостта й. Човекът до нея бегло прилича на Кларк. Русата жена в далечния край на рисуваната маса е Елизабет Колтън, няма грешка, а мъжът след нея в сенките малко прилича на Артър. Някога Кларк седеше с всички тях на маса под електрическа светлина в Лос Анджелис. На тази страница липсва само Миранда, столът й е зает от Доктор Единайсет.

В комикса Доктор Единайсет седи със скръстени ръце и не слуша разговора, изгубен в мислите си. В спомените на Кларк сервитьорите сипват вино и той изпитва такава обич към тях, към всичките: сервитьорите, домакините, гостите, дори Артър, който се държи недостойно, дори адвоката на Артър с оранжевия тен, жената, която казваше „Праха“, вместо „Прага“, кучето, гледащо през стъклото. В другия край на масата Елизабет се е загледала във виното си. В спомените Миранда се извинява и става, и той гледа как излиза навън в нощта. Любопитно му е и иска да я опознае повече, затова казва на другите, че му се пуши и тръгва след нея. Какво стана с Миранда? Толкова отдавна не се е замислял за нея. Всички тези призраци. Тя започна да се занимава с корабни превози, спомня си той.

Кларк поглежда към вечерната дейност по перона, самолетите, които не са излитали от двайсет години, отражението на свещта му, трепкащо на стъклото. Не очаква да види друг излитащ самолет, докато е жив, но дали е възможно някъде да плават кораби? Щом отново има градове с улично осветление, щом има симфонии и вестници, то какво друго може да се намери в този пробуждащ се свят? Може би дори сега плавателни съдове потеглят, пътуват към него или обратно; направляват ги моряци, въоръжени с карти и познания за звездите, водени от нуждата или може би просто от любопитство: какво ли стана с държавите отвъд океана? Ако не друго, приятно му е да си мисли за тази възможност. Харесва му мисълта, че корабите се движат по водата, към друг свят, скрит зад хоризонта.