Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (22)

22.

Когато Кирстен се замисляше как се е променил светът през живота й, мислите й рано или късно се връщаха към Александра. Тя знаеше как да стреля, но светът се смекчаваше. Имаше прилична възможност, помисли си Кирстен, Александра да изживее живота си, без да убие никого. Тя беше по-млада петнайсетгодишна, отколкото Кирстен някога е била.

Сега Александра ходеше умълчана и намусена, задето не й бяха позволили да се включи в експедицията до училището. Симфонията вървя до след залез, струпаха се облаци и въздухът ги притискаше отгоре, струйки пот се стичаха по гърба на Кирстен. В късния следобед небето стана ниско и тъмно. Движеха се през селски район, не се виждаха никакви алеи към къщи. Тук-там по пътя имаше проядени от ръжда коли, изоставени, където им е свършил бензинът, и фургоните ги заобикаляха внимателно. Разнесоха се светкавици и гръмотевици, първо далечни, после близки. По здрач изчакаха под дърветата край пътя да отмине дъждът, опънаха палатките си на мократа земя, когато престана.

— Снощи сънувах, че виждам самолет — прошепна Дитър.

Лежаха на метър един от друг в мрака на палатката му. Не са били нищо повече от приятели — Кирстен някак неясно го възприемаше като роднина — но преди година нейната трийсетгодишна палатка най-накрая се беше разпаднала и още не бе успяла да си намери нова. По очевидни причини вече не делеше една палатка със Саид, затова гостуваше на Дитър, който имаше една от най-големите палатки в Симфонията. Кирстен чуваше тихи гласове отвън, тубата и първата цигулка на пост. Неспокойните движения на конете, затворени между трите фургона за по-сигурно.

— От колко отдавна не се бях замисляла за самолети.

— Това е, защото си толкова млада. — Лека острота в гласа му. — Нищо не помниш.

— Помня разни неща. Естествено, че помня. Бях на осем.

Дитър бил на двайсет, когато светът свърши. Основната разлика между него и Кирстен беше, че Дитър помнеше всичко. Тя го слушаше как диша.

— Оглеждах се дали ще мине някой — каза той. — Мислех си за страните отвъд океана, чудех се дали някоя от тях някак е била пощадена. Ако видех някой самолет, това щеше да означава, че някъде все още излитат. Цяло десетилетие след пандемията продължавах да гледам небето.

— Хубав сън ли беше?

— Насън бях толкова щастлив — прошепна той. — Вдигнах поглед и ето го, самолетът най-после беше дошъл. Някъде все още имаше цивилизация. Паднах на колене. Разплаках се и се засмях, после се събудих.

Тогава отвън се чу глас, някой ги извика.

— Втора смяна — прошепна Дитър. — Ние сме.

Първата смяна лягаше да спи. Нямаха какво да докладват.

— Само проклети дървета и сови — измърмори тубата. Втората смяна се разбра за обичайната схема: Дитър и Саид ще огледат пътя на километър назад, Кирстен и Огъст ще останат да пазят лагера, четвъртата китара и обоят ще огледат на километър напред. Съгледвачите тръгнаха по посоките си, а Кирстен остана сама с Огъст. Обиколиха периметъра на лагера и застанаха на пътя, като се ослушваха и оглеждаха за някакво движение. Облаците се разкъсваха и разкриха звездите горе. Кратък проблясък на метеор или може би на падащ сателит. Така ли са изглеждали самолетите през нощта, тънки ивици светлина на небето? Кирстен знаеше, че са летели със стотици километри в час, немислими скорости, но не знаеше как биха изглеждали тези стотици километри в час. Гората беше пълна с малки шумове; дъждовна вода, капеща от дърветата, движения на животни, лек ветрец.

Не си спомняше как изглеждаха самолетите в полет, но помнеше, че веднъж беше в самолет. Споменът беше по-ярък от повечето други от времето преди срива, което според нея значеше, че е било много близо до края. Сигурно е била на седем-осем години и отиваше в Ню Йорк с майка си, макар че не помнеше защо. Помнеше как летя обратно към Торонто през нощта, майка й пи нещо с кубчета лед, които тракаха в чашата и блестяха на светлината. Помнеше напитката, но не и лицето на майка си. Притисна чело в прозореца и видя снопове и точици светлина в мрака, разпръснати съзвездия, свързани с пътища или пък самотни. Тази красота, тази самота, мисълта за всички онези хора, които следват живота си, всяка светеща тераса, бележеща още една къща, още едно семейство. Тук, на този път в гората, две десетилетия по-късно облаците се отместиха и разкриха луната, а Огъст я погледна във внезапната светлина.

— Косъмчетата на врата ми настръхнаха — промърмори той. — Мислиш ли, че сме сами?

— Нищо не съм чула.

Направиха още едно бавно кръгче около лагера. Едва доловими гласове от една-две палатки, въздишките и тихите движения на конете. Слушаха и гледаха, но пътят беше тих и спокоен. Тя не чуваше нищо, освен гората.

— Има моменти, когато ми се иска да спра — прошепна Огъст. — Ти мислила ли си си някога да спреш?

— Искаш да кажеш вече да не пътувам?

— Мислила ли си си го? Сигурно има по-сигурен живот от това нашето.

— Е, да, ама в кой друг живот ще мога да играя Шекспир?

Точно тогава се чу звук, смущение, преминало по повърхността на нощта, бързо като камък, пуснат във вода. Вик, внезапно прекъснат? Дали някой беше изкрещял? Ако беше сама, Кирстен може би щеше да реши, че й се счува, но когато погледна Огъст, той й кимна. Звукът се беше разнесъл отнякъде далеч по пътя, по който бяха дошли. Стояха неподвижно и слушаха напрегнато, но не чуха нищо.

— Трябва да събудим третата смяна. — Кирстен извади двата си най-добри ножа от пояса. Огъст изчезна между палатките. Чу приглушения му глас: „Не знам, някакъв звук, може би глас назад по пътя, трябва да ни смените, за да идем да проверим“ и две сенки се появиха да ги заместят, като се прозяваха и пристъпваха несигурно.

Огъст и Кирстен тръгнаха възможно най-бързо и тихо по посока на звука. Гората беше тъмна маса от двете страни, жива и изпълнена с неразгадаеми шумоления, сенки като мастило под блясъка на луната. Сова прелетя ниско над пътя пред тях. Миг по-късно се чу далечно пърхане на малки криле, птици, събудени от сън, на фона на звездите се издигнаха и завъртяха черни точки.

— Нещо ги стресна — каза Кирстен тихо, устата й близо до ухото на Огъст.

— Совата? — Гласът му също толкова тих.

— Тя май летеше в друга посока. Птиците бяха по̀ на север.

— Дай да почакаме.

Зачакаха в сенките край пътя, като се опитваха да дишат тихо и да гледат навсякъде едновременно. Клаустрофобията на гората. Първите няколко дървета видими пред нея, безцветни контрасти на черна сянка и бяла лунна светлина, а отвъд това цял един континент, непрекъснати диви земи от океан до океан с толкова малко хора, останали между бреговете. Кирстен и Огъст гледаха пътя и гората, но ако нещо ги гледаше тях, то не се виждаше.

— Хайде да идем по-натам — прошепна Огъст.

Продължиха предпазливо напред по пътя, а Кирстен стискаше ножовете толкова силно, че сърцето й туптеше в дланите. Вървяха много след точката, докъдето трябваше да стигнат съгледвачите, три километра, четири, търсеха следи. Когато се разсъмна, се върнаха по същия път, безмълвни в свят на буйни птичи песни. Нямаше и следа от съгледвачите, нищо по края на гората, никакви стъпки, никакви следи от големи животни, никакви очевидно счупени клони, нито кръв. Все едно някой беше грабнал Дитър и Саид от лицето на земята.