Александра Маринина
Последно разсъмване (5)

Пета глава

Съветът, който му даде Колосенцев, се оказа много полезен. Преди да получи детайлизацията на обажданията от домашния градски телефон на Панкрашини, Роман Дзюба откри известно разминаване: в сметките, изпратени за заплащане на градския телефон, в графата „услуги от вътрешнозоновата връзка“, бяха посочени свързвания с номер със странния код 51140. Такъв код в детайлизацията на обажданията от мобилния телефон на Евгения Василиевна не се срещаше нито веднъж. Там всичко беше най-обикновено, най-разпространените кодове — 903, 910, 916, 985 и така нататък. Същите кодове се виждаха в сметките за домашния телефон. Абсолютно същите, с изключение на един. Кой знае защо, с този абонат Евгения Панкрашина бе разговаряла само от домашния телефон, и то никога не бе водила дълги разговори — от една до три минути. За всеки случай Роман, както обикновено, влезе в интернет и много бързо научи коя компания за мобилни връзки предоставя номера с такъв код. Компанията се казваше „Интсат“, но каква полза от това…

Роман беше сигурен: това е той, същият онзи тайнствен и неуловим, никому неизвестен любовник на Евгения Василиевна Панкрашина. Тя е знаела, че съпругът й внимателно преглежда детайлизациите на обажданията, затова никога не се е свързвала с този мъж по мобилния си телефон. Тъй като лично е плащала всички сметки за стационарния телефон, тя прекрасно е знаела, че номерът там не се посочва изцяло. Пък и Игор Панкрашин не е проверявал тези сметки. Логично. Сега оставаше само да изчака отговора от Московската градска телефонна мрежа и можеше да смята, че любовникът на Панкрашина им е в кърпа вързан.

В събота сутринта Роман Дзюба държеше в ръцете си получения от МГТМ документ, от който научи не само телефонния номер на загадъчния абонат, но и един потресаващ факт: последното обаждане до този номер от жилището на Панкрашини се е състояло в деня на убийството на Евгения Василиевна, в 8,17 часа сутринта. За да изясни на кого принадлежи този номер, трябваше да оформи при следователката още едно запитване, този път до компанията „Интсат“, но имаше и много по-прост начин.

Именно така постъпи Роман Дзюба, като взе телефонната слушалка и набра номера, започващ с 51140. Беше сигурен не на сто, а на двеста и петдесет процента, че ще му отговори мъжки глас.

И сгреши. Гласът беше женски, млад и доста приятен. Дзюба се представи, размени с абонатката няколко фрази и научи, че номерът принадлежи на госпожа Вероника Валериевна Нитецкая, приятелка на покойната Евгения Панкрашина, не особено близка обаче. Тя вече знаеше за гибелта на Евгения Василиевна от новините в интернет и искрено съжаляваше за случилото се.

— Кога за последен път разговаряхте с Панкрашина? — разочаровано попита Дзюба.

— Сутринта в сряда — без да се замисли, веднага отговори Нитецкая. — Много добре си спомням. Когато в четвъртък прочетох в новините, че някой е убил Евгения, си помислих, че съм разговаряла с нея точно преди смъртта й, в същия ден. Може дори да съм била последната, с която тя е разговаряла.

— Кой на кого се обади — вие на нея или тя на вас?

— Тя ми се обади.

— Защо? Случило ли й се беше нещо? Защо ви се е обадила рано сутринта?

— Е, за мен това не е ранна сутрин — каза Вероника Валериевна, — по това време аз обикновено излизам от къщи за работа. Евгения каза, че много я болял вратът, буквално не можела да си завърти главата, а аз веднъж й бях казала, че имам добър мануален терапевт. Попита ме може ли да си запише час при него.

— И какво отговорихте вие?

— Че сега той не е в Москва, всяка есен заминава за два месеца за Китай, учи там. Така че, за съжаление…

— Евгения Василиевна каза ли ви нещо за плановете си за деня?

— Ами не… Доколкото си спомням, говорихме си само за терапевта. Разменихме буквално две-три фрази, аз бързах за работа, обаждането на Евгения ме свари буквално в антрето.

— Не ви е казала и за плановете си да отиде до бутика за вещи под наем, за да върне колие, така ли?

— Къде да отиде? — попита Нитецкая. — До какъв бутик?

— Ами до някакъв бутик, където дават накити под наем — поясни оперативният работник. — Не спомена ли за това?

— Не — твърдо отговори жената.

— Често ли се виждахте с Панкрашина? — продължи Роман.

— Не, не много често. От време на време.

Той благодари и затвори. Не може да бъде, няма начин да не е бил прав. И ако Нитецкая не е нишката, която води към любовника на Евгения Панкрашина, може би е нишката към убиеца, който и да е той? Роман употреби още известно време, за да събере информация за Вероника Валериевна Нитецкая. Родена през 1979 година в Свердловск, разведена, в момента притежава малка, но стабилна фирма за търговия с израелска козметика от Мъртво море. Неосъждана, никакви провинения пред държавата.

Ето че рухна и последната надежда. Толкова време, пропиляно в седене зад бюрото, за изучаване и сравняване на документи от телефонни компании — и всичко отиде на вятъра. Нищо. Нито любовник, нито каквото и да било друго подозрително или дори просто съмнително.

Може би Антон ще има повече късмет? Сутринта Гена Колосенцев застъпи на денонощно дежурство в състава на оперативно-следствена група, а Антон смяташе да си поговори със свои „източници“ относно каналите за пласмент на крадени бижутерийни изделия. Разбира се, самите канали бяха завардени още в сряда, в деня на убийството, но никога не е излишно да получиш „вътрешна“ информация от знаещи хора.

 

 

Антон Сташис също беше огорчен: не научи нищо полезно. Макар че ако знаеше колко се бе надявал на него младият Дзюба, вероятно щеше да се разстрои още повече. Четиримата информатори, с които Антон успя да се види днес, повтаряха едно и също: изделието не се е мяркало никъде, но е глупаво да се очаква то да се появи цяло и невредимо.

— С такова нещо пътищата са само два — му казаха. — Или да се разглоби на части и те да се пласират поотделно като купчина камъни и купчина вторична суровина, или да са го задигнали по поръчка, за конкретен колекционер. Тогава то с абсолютна сигурност няма да изплува никъде, ще си лежи скрито в нечий сейф.

Всички срещи се проведоха в различни краища на града, за една от тях дори се наложи да пътува из областта и когато Сташис приключи с тази част от планираната работа, се разбра, че няма да успее да свърши нищо повече.

Вкъщи цареше пълна идилия: Степан четеше на глас на бавачката някакъв текст от екрана на компютъра. Василиса беше в стаята си и по кимоно отработваше движения: миналата година я записаха в секция по таекуондо, където момичето тренираше с неочаквано удоволствие и упорство. Заниманията там толкова й харесваха, че дори вкъщи тренираше не с обикновен спортен екип, а облечена с кимоното.

— Не мога да го накарам да пипне книга — оплака се Елвира на Антон. — Не и не. А трябва непременно да чете на глас. Та ето, на, намерихме компромис.

Антон се заслуша, но така и не можа да разбере какво точно чете неговият шестгодишен син. На тази възраст самият той четеше за Незнайко и за приключенията на Ели и нейните приятели, които търсели Изумрудения град. Сега всичко се бе променило — и книгите не бяха същите, и децата ги четяха от компютрите. Момчето четеше гладко, без запъване, но не и изразително, явно съдържанието му беше напълно безинтересно, просто отбиваше номер, защото беше послушно дете.

— Да сервирам ли вечерята? — попита Елвира. — Готова е.

— Няма нужда, вие си четете, ще се справя сам.

Той стопли оставеното на печката ядене и бавно задъвка. Трябваше да събере сили и да си поговори с Елвира, да си изясни докрай ситуацията, беше невъзможно така да се измъчва от неизвестността и да няма представа какво предстои. В края на краищата, ако нещата вървят на зле, той трябва да започне да търси възможности някак да реши проблема.

Остана така в кухнята, изпружил дългите си крака и притворил очи, докато не дойде Елвира, вече приключила урока по четене със Степан.

Антон се реши.

— Елвира, предполагам, че имате връзка с мъж?

Бавачката се позасмя и кимна, сядайки до масата срещу него.

— И кой е той, ако мога да попитам?

— Мой съсед, живее през две къщи от моята.

— Женен? Или ерген?

— Женен. Но ще се развежда.

— Той ли ви го каза?

Елвира помълча, после рязко вдигна глава.

— Антоне, разбирам ви. Смятате, че ме будалкат за бъдещия развод и ме използват. Много мъже наистина постъпват така, съгласна съм с вас. Но не и в моя случай. Там нещата наистина вървят към развод.

„Да бе, да — недоверчиво си помисли Антон. — Знаем ги тези разводи.“

— Нощували сте при своя любим, когато закъсняхте за работа в четвъртък, нали?

Бавачката го гледаше спокойно и прямо, Антон не забеляза и капка смущение по лицето й.

— Не, аз наистина не нощувах вкъщи, но не бях при него. Нали ви казах, той живее на две пресечки от мен, не е толкова голямо разстояние, че да закъснея за работа. Ходихме извън града, на семеен празник на негови приятели. И останахме да пренощуваме там.

Сърцето на Антон подскочи и спря. Това е, край. Няма надежда вече. Щом един женен мъж води своята приятелка на семейни празници у приятели, вместо да ходи у тях със законната си съпруга, че и остава да нощува там с нея, работата е сериозна, няма да се размине лесно.

— Решили сте да се омъжите? — за всеки случай попита той, макар да не беше наясно на какъв отговор разчита.

— Да, Антоне, реших да се омъжа. Искам да имам свое семейство и да родя свои деца. Простете ми. Разбирам, че ви създавам огромен проблем. Но искам да бъда честна с вас. Уморих се.

Тя наведе глава и започна да подръпва края на синтетичната дантелена покривка на кухненската маса.

— Тоест ще ни напуснете веднага след сватбата? Или не веднага?

— Той не иска да работя като бавачка — тихо проговори Елвира. — Бих останала при вас, ако той не възразява. Но възразява. Искам да родя свое дете, така че при всяко положение няма да мога да работя у вас. Простете ми — отново повтори тя.

— Но как така… — Антон съвсем се обърка. — Как ще живеем без вашата помощ? Децата се привързаха към вас, обичат ви. Вярно, Василиса разбира, че сте им само бавачка, но Степан… Та той изобщо не помни майка си, беше твърде малък, когато тя загина, за своя майка смята вас. Ако ни напуснете, това ще бъде колосална травма за децата. Нали знаете: когато родителите се развеждат, децата започват да си мислят, че тях са ги напуснали, защото те не са били достатъчно добри. И моята работа е такава, че… Прибирам се късно, имам и денонощни дежурства, понякога не се прибирам нощем — всичко се случва. Не мога да наема друга бавачка, заплатата ми не го позволява. Какво ще правя? Елвира, защо все пак не поговорите със своя годеник, обяснете му моята ситуация. Може да промени мнението си и да ви позволи да работите при мен. Поне докато не родите. Нали това няма да стане утре?

— Не — усмихна се Елвира, — далеч не е утре. Той дори още не се е развел. Антоне, аз мога да плащам на вашата бъдеща бавачка. Искате ли?

— Не — рязко и високо отговори той и изправи гръб на стола си. — И дума не може да става за това.

— Но защо? Вие приемате аз да работя безплатно. Защо да не можете да приемете вместо моята работа нейния паричен еквивалент? Ще намерите друга бавачка, ако искате — аз ще ви помогна да я изберете, а аз ще й плащам заплатата. И всички ще бъдат доволни.

— Не, Елвира — поклати глава Антон, — това е невъзможно. Не мога да се съглася с такъв вариант. Приемах услугите и доброто ви отношение, но за нищо на света няма да взема пари от вас. Бихте ли ми казали с какво се занимава вашият бъдещ съпруг? Впрочем навярно излишно питам: щом къщата му е близо до вашата, значи далеч не е беден човек. Нали?

Елвира мълчаливо кимна.

— Поне име има ли си? Или вие така и ще го наричате с местоимението „той“?

— Трушчов, Александър Андреевич Трушчов. — Тя помълча и добави: — Корпорация „Вектор-сървис“. Разбирам, че искате да проверите какво представлява. Смятате, че щом първият ми съпруг се оказа бандит и идиот, аз нищо не разбирам от мъже и отново ще цопна в някоя кална локва. Проверявайте, ваше право е.

Трушчов, значи, помисли си Антон с ожесточение, което не бе очаквал от себе си. Добре, ще те видим каква птица си. Може решетките отдавна да плачат за теб? При всяко положение непременно ще те огледам добре. А може и да си поговорим. За живота и за любовта към красивите самотни съседки.

 

 

Състезанията приключиха, отборът, в който играеше Генадий Колосенцев, удържа бляскава победа, а наградата, определена от спонсорите, щеше да бъде разделена на пет равни части, според броя на играчите в отбора. Наградата беше солидна и дори едната пета от нея представляваше съществена добавка към доходите му.

В залата на интернет клуба се бяха стълпили най-малко сто привърженици, част от тях по време на състезанието стояха буквално зад гърбовете на играчите — за да ги наблюдават, да се поучат от майсторите на похвати в работата с мишката и клавиатурата, друга част бяха дошли просто за морална подкрепа. Разцъфнал в доволната усмивка на победител, Генадий бързо огледа тълпата: винаги е любопитно да видиш хората, които познаваш предимно по никовете — игровите имена, както и по гласовете. Някои вече познаваше: всеки клан два-три пъти годишно се събираше в някоя бирария за лично запознаване и когато имаше възможност, Генадий ходеше на тези срещи. Но оперативният работник далеч невинаги имаше възможност да прекара една вечер в бирария, така че хората, които разпозна сега, не бяха много.

Затова пък почти всички тук познаваха Колосенцев. Първо, всеки участник в състезанията трябваше да облича фланелка, на която с едри букви беше написан никът му. Дори всички да не те познават по физиономия и по име, по ник те познават всички играчи. И второ, Генадий играеше отдавна, играеше добре, имаше блестяща репутация и се ползваше с голямо уважение сред играчите, заради което му бе предоставена „администраторка“ — специална компютърна програма, позволяваща да се регулира ходът на играта, да се обявява гласуване при решаване на спорни въпроси и — което е най-важно — да се „банват“ недобросъвестни играчи, които по един или друг начин са нарушавали установените на игровия сайт правила. „Баннатият“ играч губеше достъп до сайта и ако искаше да продължи да играе, трябваше да купи нова игра. При това той не можеше да реши проблема си само с обикновена смяна на псевдонима: банваше се не никът, а акаунтът, тоест конкретният регистриран компютър. Ето защо за играчите беше много важно администраторът внимателно да следи спазването на правилата, да бъде строг и справедлив, да няма любимци и да не е неоправдано злобен, да не закрива акаунтите просто на хора, които по една или друга причина не му харесват. Именно такъв администратор беше Генадий Колосенцев, който играеше под ника Пума.

— Пу-ма!!! Пу-ма!!! — ревяха феновете, всеки от които се стараеше да стисне ръката на играча, благодарение на чието майсторство отборът бе удържал толкова убедителна победа. Или поне да го потупа по рамото в знак на уважение и одобрение.

Започна награждаването, на всички играчи от отбора победител бяха връчени дипломи и паметни медали на широки разноцветни ленти.

Климатиците в залата работеха на пълни обороти, но тяхната мощност не бе предвидена за такъв брой присъстващи. Беше задушно и горещо. Колосенцев смъкна през главата си фланелката с логото на компанията спонсор и едрите букви ПУМА и се опита да си спомни къде бе дянал якето си. Ето го, на закачалката покрай стената, но нали трябваше да си проправи път до него…

— Пума, тръгваме за „Орбита“, запазили сме маси там, идваш ли?

Според обичая победата се празнуваше в някое евтино заведение близо до мястото, където се провеждаха състезанията. Впрочем изгубилите също задължително се събираха някъде, понякога дори в същото заведение, където и победителите: рядко успяваха да се съберат всички заедно, да се запознаят, да се видят, да си поговорят. И Колосенцев с удоволствие си мислеше за вечерта, която щеше да прекара в компанията на хора като него, фанатично влюбени в играта.

Проправи си път през тълпата, трескаво притискайки до гърдите си клавиатурата и мишката — единствените „свои“ неща, които бе разрешено да се носят на състезания, взе якето, облече се, медала и дипломата пъхна в чантата си и тръгна към ескалатора: интернет клубът се намираше на третия етаж на голям търговски център и за да стигне до „Орбита“, той трябваше да излезе на улицата и да измине петдесетина метра. Състезанията бяха свършили по мръкнало, студеният северен вятър шибаше лицето му с шепи ситни дъждовни капки, които успяваха да замръзнат във въздуха заради почти нулевата температура и ставаха бодливи и злобни. Веднага щом стъпи на тротоара, Колосенцев надяна качулката на главата си. Жалко, нямаше ръкавици, но можеше да скрие ръцете си в джобовете, само че трябваше да преметне по друг начин чантата със скъпоценната клавиатура и специалната игрова мишка, така че да не се изхлузва от рамото му.

— Пума? — чу до себе си непознат глас.

Генадий оправи ремъка на чантата, пъхна по-дълбоко ръцете си в джобовете и погледна младежа, който го бе заговорил.

— Добре де, Пума съм. А ти кой си?

— Аз съм Михаил. Нямам ник, не играя. Искам да ти кажа нещо, само пет минути. Може ли?

— Какво ще ми кажеш?

Колосенцев нетърпеливо размърда рамене: влажно, студено, вятърът нахлува под качулката, а съвсем наблизо, на някакви си петдесетина метра вече са сервирани масите, край тях седят членовете на клана и сервитьорът всеки момент ще започне да разнася високи халби с бира…

— Нещо за античитърската програма. Интересува ли те?

Той моментално забрави всичко — и масите, и сервитьорите с бирата, и играчите, и дори пронизващия вятър.

„Читърите“ са сериозен проблем. Поначало всеки производител на игри „зашива“ в своята разработка програма, която не допуска до игра хора, които се опитват да използват разни хитрости, позволяващи например да виждат през стените, да стрелят без презареждане или без отдаване на последните си ресурси, да тичат по-бързо, да скачат по-далече от другите. Но нали компютърни гении се срещат на всяка крачка. Както и известните по цял свят руски тарикати. Постоянно се намираха хора, които използваха „читове“ — програмни усъвършенствания, които дават възможност да получаваш преимущества в играта и при това да не бъдеш блокиран от античитърската програма на самия разработчик. И тук в процеса на играта постоянно се пораждаха конфликти: уж имаш основания да подозираш, че някой играч например вижда противника през стените, затова стреля по него толкова ефективно, още щом той си подаде главата, но от друга страна, върви, че доказвай, че е „читър“, а не просто сръчен майстор, притежаващ невероятна интуиция и свръхбърза реакция. Ако си читър, администраторът има пълно право да те банне. Но ако все пак си майстор? А са ти закрили достъпа до играта за продължителен срок и така са те принудили да харчиш пари за купуване на нов комплект и неговото монтиране? Не е справедливо. А нали от справедливостта или несправедливостта на вземаните решения зависи репутацията на администратора. Репутация, която Генадий Колосенцев пазеше и никак не искаше да загуби.

— Каква е тази програма? — напрегнато попита той.

— Един мой приятел… — подзе Михаил и в този момент порив на вятъра налетя с такава сила, че дъхът му пресекна и той се закашля.

— Я да се дръпнем зад ъгъла — едва успя да произнесе момчето, — там е завет, а тук сме застанали точно на течението.

Тръгнаха към мястото на пресечката, където вятърът наистина не беше толкова силен.

— Пума, къде отиваш? — чуха се гласове, когато Колосенцев и младежът завиваха зад ъгъла. — Нали сме тръгнали за „Орбита“.

Генадий се извърна и им махна за поздрав.

— След малко, ще дойда след пет минути.

Спряха се на няколко метра от ъгъла. Младежът на име Михаил обясни, че имал приятел, талантлив програмист, който изработил програма, позволяваща на администратора абсолютно безпогрешно да различава „читърите“ от истинските майстори. Но искал да даде програмата само в добри ръце, тоест на администратор с безупречна репутация. Именно затова помолил него, Михаил, да научи кога е ежегодното състезание, да се повърти между хората и да разпита кой от администраторите се ползва с уважение и има солидна репутация.

— Та ми посочиха теб — смутено се усмихна Михаил. — Казаха ми, че Пума е най-добър и като играч, и като администратор. Научих, че във всички сървъри те познават и уважават. Наблюдавах как играеш. Ти наистина си най-добрият, без майтап. Вашият отбор днес спечели само благодарение на теб.

— Колко иска аверът ти за тази програма?

Михаил сви рамене.

— Разбери се със самия него, не е моя работа. Та какво ще кажеш, трябва ли ти програмата? Или да потърся другиго?

— Трябва ми — бързо отговори Колосенцев, вече пресмятайки наум какви преимущества ще получи, ако притежава толкова рядък инструмент. — Хайде, свържи ме с него, да каже къде и кога можем да се видим.

Михаил извади телефона си. Генадий стоеше малко настрани, пушеше и с половин ухо се вслушваше в разговора: по репликите на Михаил можеше да се досети, че трябва да се срещнат днес, защото утре рано сутринта програмистът смятал да поеме нанякъде. Ако ще се виждат днес, значи купонът в „Орбита“ се отменя. Голяма работа, античитърската програма е сто пъти по-важна.

— Слушай — огорчено каза Михаил, — утре с голяма компания, с три коли тръгвали да пътешестват из Европа. Николай сега щял да ходи в гаража, трябвало да постегне колата преди пътуването, щяло да му отнеме няколко часа. Ако искаш, може да вземе програмата със себе си, а ти да отидеш при него. Или чакай да се прибере в Москва.

— А скоро ли ще се прибере?

— Планирали били маршрут за около месец и половина. Можело да излезе и повече, ако им хрумнело да спрат някъде за по-дълго време. Ти решавай, както ти е по-удобно.

— Казвай как да намеря твоя Николай — решително каза Генадий. — Ще тръгна веднага.

И извади от чантата си бележника, за да запише координатите. Михаил започна подробно да му обяснява маршрута, по който трябвало да стигне до гаражите, където се намирала колата на Николай. Мястото се оказа някъде на края на географията. Михаил не знаеше точния адрес, но описа достатъчно подробно пътя и всички ориентири. Опита да се обади отново на приятеля си, за да уточни адреса, но онзи отговори, че самият той не го знае и изобщо тази мизерна купчина тенекиени сандъци в района на Околовръстното май изобщо нямат адрес, тъй като е незаконна, вече пет години е под заплахата да я премахнат и май всеки момент ще го направят. Михаил отново изброи всички кръстовища и завои, които трябва да премине, така че от мястото, където се намираха в момента, да стигне до гаражите, и изрази съжаление, че не може лично да тръгне с Генадий и да му покаже пътя: имал неотложна работа.

— До гаражите има малко крайпътно заведение, с една такава табела, светлосиня с бели букви, добре се вижда — обясни Михаил, — там ще поседнете с Николай и ще си решите въпросите, а аз ще се постарая бързичко да си свърша работата и да дойда при вас. Хем ще му пожелая на добър път. Е, до скоро, Пума!

Стиснаха си ръцете и Колосенцев тръгна към подземния паркинг на търговския център, където беше колата му, а Михаил бързо се запъти към метрото.

 

 

— Нищо! — с горчивина се оплака Роман Дзюба на Антон Сташис. — Проверих всички контакти, всички до един. Намерих само един донякъде подозрителен номер, но ми отговори жена, приятелка на Панкрашина.

— А какво му беше подозрителното? — поинтересува се Антон.

Срещнаха се в отдела, където работеха Дзюба и Колосенцев, за да си разменят получената през последното денонощие информация. Нито единият, нито другият имаха с какво да се похвалят.

— Разбираш ли, Гена ме посъветва да сравня разговорите от мобилния и от стационарния телефон, така изрових едно номерче, с което са разговаряли само от стационарния телефон в дома на Панкрашини — започна да обяснява Дзюба. — А сметките за стационарния телефон идват без детайлизация, схващаш ли? Тоест Великият и Ужасен контрольор Игор Панкрашин не научава, че жена му е в контакт с притежателя на този номер. С една дума, зарадвах се, мислех, че съм пипнал любовника. При все че последното свързване с този номер е било сутринта в деня на убийството. А там пак намерих жена.

— Коя е тя?

— Вероника Валериевна Нитецкая, родена през седемдесет и девета година, разведена, дребен бизнес с търговия на израелска козметика — унило докладва Роман и добави: — Или може би среден. С една дума, не е мъж.

— Не е мъж — замислено повтори след него Антон, — не е мъж. Млада, трийсет и три годишна жена, делова, самотна… Интересно защо ли нашата потърпевша й се е обаждала само от стационарния телефон? Рома, ти изобщо нищо ли не забеляза? Какво общо може да има Панкрашина с тази дамичка, която е по-млада с над двайсет години? Какво ти каза въпросната Нитецкая?

— Каза, че били приятелки — стъписано проговори Дзюба.

— На каква почва са били приятелки? Заедно са посещавали курс по кройка и шев? През последните дни ни разказаха толкова много неща за Евгения Панкрашина, че аз си залагам главата — определено не са контактували във връзка с купуване на козметика. Я вземи адреса на тази Нитецкая, ще опитаме да я сварим вкъщи — изкомандва Антон.

— Но тя каза, че с Панкрашина са били просто приятелки! — Роман вече започваше да се отчайва: нима беше направил сума ти грешки в този прост случай? Няма да стане от него свестен детектив, никога няма да стане.

— Тя може всичко да ти е казала по телефона. Сега да ни го повтори в очите, а ние ще я послушаме. И ще я погледаме.

По свободните неделни улици те доста бързо стигнаха до блока, където живееше Вероника Валериевна Нитецкая, която (поне с това им провървя!) се оказа вкъщи. Средна на ръст жена с най-обикновена външност, облечена в спортен екип от сив велур, с очи, в които светеха едновременно ум и дълбока скръб. Чертите на лицето й бяха правилни, но без грим изглеждаха неизразителни. Дългата коса бе събрана на кокче на тила. На Антон му се стори, че някъде вече беше виждал тази Нитецкая, само че много отдавна, когато тя е била по-млада, по-свежа и с друга прическа. Може би във връзка с някакъв криминален случай.

Освен това Вероника Валериевна беше несъмнено обаятелна. И се радваше на самообладание. Във всеки случай, въпросите къде и как се е запознала с Евгения Панкрашина не я извадиха от релси. Запознали се в един магазин за детски дрехи, „Юленка“, където Евгения Василиевна избирала подаръци за внуците си.

— А вие какво правехте там? — доста безцеремонно попита Дзюба. — Нима имате малки деца?

— Не — спокойно отговори Нитецкая, — нямам деца. Но имам приятелки. А пък приятелките ми имат деца.

Антон се поотдръпна и с поглед подсказа на Роман: задавай въпроси, а аз ще помълча, ще понаблюдавам.

— И от този момент започна вашето приятелство, така ли? — продължи Дзюба със зле прикрито недоверие.

Нитецкая тънко се подсмихна.

— Случва се. Това учудва ли ви? Освен това не съм казвала, че с Евгения сме били близки. Просто добри познати. Не е едно и също.

— Често ли се виждахте?

— Не, не особено. Приблизително веднъж месечно, понякога по-рядко.

— Кажете, Вероника Валериевна, Евгения Панкрашина имаше ли любовник?

По лицето й се мярна учудване, но гласът й не трепна:

— Аз поне не знам да е имала. Евгения не е говорила за него. Но ми се струва, че не е имала. Евгения не беше човек, който би създал извънбрачна връзка. Откъде изобщо ви хрумна?

Роман хвърли поглед към Сташис, който едва забележимо завъртя глава: нищо не обяснявай, просто задай следващия въпрос.

— Имало ли е случаи Евгения Василиевна да се срещне с вас, после да излезе някъде, а след това отново да се върне?

Очите на Нитецкая леко се присвиха, тя се замисли за нещо, после въздъхна:

— Ах, за това ли говорите?… Не, не е имало такова нещо. Този фокус тя правеше с другите си приятелки. Не и с мен.

„Топло, топло! — помисли си Антон. — Давай, Роман, стисни я за гърлото, довърши я!“

— И какъв беше смисълът на фокуса? — попита Дзюба, като с всички сили се стараеше да изглежда равнодушен.

— Евгения криеше срещите си с мен. Никой не биваше да научи, че се виждаме. И че изобщо се познаваме. Евгения нямаше никакъв любовник, гарантирам ви го. Тя идваше да се вижда с мен.

„О, господи! — мерна се в главата на Антон. — Само не това… Само лесбийки ми липсваха в тая работа.“

Нитецкая отново замълча, замислено заразглежда късо изрязаните си, но грижливо лакирани с безцветен лак нокти. После вдигна глава и смело погледна първо Роман, после Сташис.

— Работата е там, че аз съм майката на Нина Панкрашина. Биологичната майка, както се казва сега.

Историята била колкото печална, толкова и банална. Забременялото „по страстна любов“ шестнайсетгодишно момиче дълго не могло да се реши да признае на родителите си, проточило нещата толкова, че изкуствено прекъсване на бременността вече станало невъзможно, и на 17 години родило. Бащата на детето, както става обикновено, щом чул за проблема, незабавно изчезнал от хоризонта. Родителите били ужасени, скандалите вкъщи станали ежедневни, Вероника родила и оставила детето още в родилния дом, след което веднага я изпратили при роднини в друг град, където тя завършила и гимназия, и институт, и започнала работа. Омъжила се, след няколко години се развела, съпругът й се оказал почтен човек и разделил по равно цялото имущество, а това имущество никак не било малко. Сега Вероника успяла да започне свой собствен бизнес, тъй като много помагала на съпруга си и научила едно-друго, сдобила се и с връзки.

За момиченцето, родено в далечната й младост и оставено в родилния дом, не забравяла нито за миг. Вече зряла жена, тя горчиво съжалявала за стореното. А преди около три години се решила: намерила хора, които срещу пликче с пари й издали цялата необходима информация. Сега Вероника Валериевна знаела, че нейното момиченце носи името Нина Игоревна Панкрашина. Знаела и адреса. И дори телефона. Всичко си има цена. Включително и тайната на осиновяването.

Тя отишла в офиса на Игор Николаевич Панкрашин. Не смятала да настоява за каквото и да било, нито нещо да иска. Трябвало й само едно: да й разкажат каква е вече порасналата й дъщеря, каква е станала, какъв характер има. И да й дадат снимка на момичето. Или видео. Нищо повече.

Панкрашин страшно й се разкрещял. Изхвърлил я с думите, че ако още веднъж посмее да се доближи до семейството му, ще й създаде такива неприятности, че ще й се стъжни животът. Бил груб и несправедлив.

Вероника Нитецкая била настойчива. И след известно време предприела още един опит. Този път се свързала със съпругата на Игор Панкрашин, Евгения. И наистина двете жени се заговорили за пръв път в магазина „Юленка“, за това Нитецкая не излъгала.

Оказало се, че Евгения Василиевна не е като мъжа си.

— Игор ме предупреди, че може да се опитате да се свържете с мен — казала тя без никакво учудване. — Строго ми заръча в никакъв случай да не разговарям с вас, а ако настоявате, да потърся милиция.

— И вие… ще потърсите ли? — предпазливо попитала тогава Вероника.

— Не — простичко се усмихнала Евгения Василиевна. — Разбирам ви. Аз съм майка. Само че трябва да се постараем съпругът ми да не научи, иначе ще се вдигне страшен скандал. А и вие ще пострадате. Никога не настоявам на своето, дори когато съм сигурна, че съм права. Просто правя така, че той да не научи. В случая смятам, че Игор не е прав. Но нямам намерение да обсъждам това с него.

Започнали да се виждат. Евгения Василиевна носела снимки на Нина, домашни видеа, с часове разказвала за момичето.

— И знаете ли — завърши Нитецкая своя тъжен разказ, — аз разбрах, че Евгения е станала за Нина по-добра майка, отколкото бих могла да стана аз. Много по-добра. Нина беше четвъртото дете на Панкрашини, те бяха научили и разбрали много неща, докато са отглеждали трите по-големи. Аз не бих могла така да възпитам момичето си. И вероятно не бих могла да му дам толкова любов, внимание и грижа. Младите майки обикновено са повече заети със себе си и с кариерата си. Така че съм благодарна от сърце на Евгения.

— В деня на убийството, в сряда сутринта, сте се обадили на Панкрашина, нали така?

— Не, не, моля ви се, никога не я търсех по телефона. Евгения ми звънеше, когато това беше удобно и безопасно за нея. И то само от стационарния телефон, защото мъжът й контролирал мобилния.

Оперативните работници вече знаеха това.

— Значи, тя ви се обади в сряда сутринта и…

— И каза, че има нови снимки на Ниночка, които би могла да ми предаде. Имах работа и се разбрахме да отида близо до нейния блок, а Евгения да ми изнесе снимките.

— И толкоз?

— Ами какво друго?

— Можете ли да ни покажете снимките? Или Евгения Василиевна ви ги показа и си ги взе?

— Моля, вижте ги.

Вероника отвори голямата кутия, която стоеше на един рафт в библиотечния шкаф, и извади оттам няколко снимки: засмяната Нина Панкрашина танцуваше с развята пола цигански или може би испански танц; Нина с две момичета на същата възраст до прозорец, изглежда, в училищния коридор; Нина и Игор Панкрашини на улицата на фона на дървета с голи клони. На снимките долу бе отпечатана датата: 11 ноември 2012 година.

— В гимназията на Нина се провела испанска вечер — поясни Вероника. — Евгения направила няколко снимки за мен.

Антон внимателно разглеждаше снимките. Разбира се, ето защо лицето на Нитецкая му се бе видяло познато! Нина поразително приличаше на майка си, само дето беше по-ярка и по-свежа. Впрочем, ако Вероника Валериевна се гримираше, вероятно щеше да се превърне в същата ослепителна красавица като дъщеря си.

— Значи Евгения Василиевна е криела вашето познанство не само от мъжа си, но и от своите приятелки? — уточни той. — Знаете ли защо?

Нитецкая сви рамене, взе кутията със снимките и я постави на мястото й. Ръцете й трепереха. Но гласът й беше все така спокоен.

— Не бяхме толкова близки, за да посмея да се интересувам от такива подробности. Но веднъж Евгения спомена нещо… Разбрах само, че навремето, когато била млада, се случило нещо грозно, от което Евгения останала с твърдото убеждение: не бива да се доверява на никого, не бива да споделя никакви тайни. Ще те предадат, ще те продадат или просто ще се изтърват от глупост. Няма да крия, стана ми любопитно каква е била тази история. Но не я разпитвах.

— Защо?

— Не разбирате ли? — зазвъня гласът на Нитецкая, в него се появиха нотки на горчиво унижение. — Та аз бях зависима от Евгения, от нейната добра воля, от доброто й отношение към мен. Кажех ли дори една дума, която не би й харесала, тя можеше да ми обърне гръб, да си тръгне и повече да не се появи. А би могла и на мъжа си да се оплаче, да каже, че я преследвам, и тогава щях да имам проблеми и в бизнеса, и просто в живота. И ако работата стигнеше до милицията, непременно щеше да се повдигне въпросът кой е разгласил тайната на осиновяването и колко пари съм платила за това. Говорим за подкуп. Единственото, което можех да си позволя, бе да питам за дъщеря си.

Какво пък, това беше ясно. За всеки случай Дзюба попита каква кола кара Нитецкая и къде точно е спряла тя сутринта в сряда, на 21 ноември, когато Евгения Панкрашина й е предала снимките. Оказа се, че колата е именно такава, каквато я бе описала съседката — малка и черна, и е стояла точно там, където я видяла бабата от втория етаж.

Дойде редът на въпросите за колието. Но и тук разочарование очакваше оперативните работници: Вероника Валериевна Нитецкая не била чувала за никакво колие. Нито за колие, нито за бутик за отдаване на вещи под наем.

— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо попита Роман, когато със Сташис излязоха и се качиха в колата на Антон. — Истината ли казва?

— Нали я видя — усмихна се Антон. — При такава прилика с дъщерята не може да има никакви съмнения. И като дати всичко съвпада. Запознала се е с Евгения Панкрашина преди около две години и половина и оттогава са започнали пътуванията на Панкрашина „от приятелката за някъде и обратно, а после към къщи“. И за последната им среща, в сряда, в двора, няма никакви разминавания между показанията на Нитецкая и показанията на свидетелката.

Известно време Роман събира мислите си, после предпазливо забеляза:

— Ръцете й трепереха. Много силно.

— Видях — отговори Антон, завивайки към широкия проспект.

— Значи е лъгала за нещо — убедено каза Дзюба. — Защо се тресяха ръцете й? В един момент дори си помислих, че ей сега ще изтърве кутията на пода.

— Не, не, Рома, едва ли е лъгала. Просто й беше неприятно. И малко се страхуваше.

— Страхуваше ли се? — учуди се Роман. — Не разбрах.

— Виж сега: идват двама чужди мъже и тя е принудена да им разказва как е оставила детето си в родилния дом. Ти какво си мислиш, че й е било приятно да разказва такива неща за себе си? А после и как е давала подкупи. Трябва да й отдадем дължимото: тази Нитецкая е силна жена, не се побоя да разкаже честно за това, макар и да рискуваше. Ами ако бяхме реагирали? Страхуваше се — и въпреки това го разказа. И сега, след като си тръгнахме, тя седи там и мисли: ще я подведат ли под отговорност след всичко това за даване на подкуп, или не? Нищо чудно, че ръцете й се тресяха.

Роман помълча, разглеждаше билбордовете по пътя. После рязко се извърна към Антон.

— А не може ли тя да е убила Панкрашина?

— Може — разсмя се Антон. — На теория. Но защо?

— От майчина ревност. Обърна ли внимание как тя говореше, че Панкрашина е възпитала детето й по-добре, отколкото би могла да го направи самата Нитецкая? Вероника може да е мразела нашата потърпевша, задето е станала истинска майка за момичето, а самата тя е никоя.

Антон известно време обмисля думите на Дзюба, после кимна.

— Не ми се вярва. Не забелязах омраза у Нитецкая, само горчивина и разкаяние. Но разбира се, трябва да проверим алибито й. Утре сутринта се заеми с това.

 

 

Пътят до незаконните гаражи наистина се оказа дълъг, както го бе и предупредил новият познат на Колосенцев Михаил. Тоест толкова дълъг, че тук дори времето беше друго. Докато в района на търговския център валеше, в тази част на Москва май не бе валяло не само днес, но и вчера. Браво обаче на Михаил: всички ориентири бяха посочени последователно и безпогрешно — магазините, билбордовете, светофарите, кръстовищата, завоите… Единственото, което Генадий не намери, се оказа крайпътното заведение с небесносиньо бяла табела. „То е от другата страна — съобрази Колосенцев. — Ето ги тези гаражи, тук започват, а заведението е там, където те свършват.“ Намери място между едно дърво и стената на първата гаражна клетка и закрачи между стихийно изникналите редици гаражи. С номерацията им обаче беше пълна бъркотия, впрочем Михаил го бе предупредил и за това.

— Не се стряскай — каза той, когато Генадий си записваше маршрута, — там първият гараж е под номер 6, следва 24, после е 1. Ти търсиш бокс номер 87.

Колосенцев се позасмя, докато опитваше да различи в тъмното изписаните криво-ляво с блажна боя номера. Ясна е работата — бокс номер 1 е израснал тук пръв, подходът към него е удобен. После са вдигнали номер 2, не до него, а на място, до което също е лесно да стигнеш покрай дупки и хълмчета. Виж, номер 6 не е искал да се отдалечава по пътя и се е лепнал за номер 1. Докато номер 24 се е сврял между две огромни дървета: неудобно, трудно се влиза, но пък е близо до шосето. На собствениците им са се досвидели парите за общо осветление… Генадий спря, извади от джоба си листчето, предварително откъснато от бележника, щракна запалката, за да си светне, и зачете записаните набързо обяснения как да намери бокс номер 87. „Надясно между 18 и 19, после направо до номер 39…“ Шантава работа! Че и тази тъмница!

Какво е това? Стори ли му се? Или наистина се чуват някакви звуци? Колосенцев спря, ослуша се. Иззад вратата на един от боксовете долиташе слаб глас:

— Помощ… Помощ…

Гласът беше мъжки. И в него не се усещаше смъртен ужас. Само уплаха и тъга.

Генадий приближи, долепи ухо до паянтовата метална врата. Да, гласът идваше именно оттук. Огледа се, потърси подходящ предмет, отново подхвърли няколко лоши думи към липсата на електрическо осветление, изрови изпод купчина шума парче арматура и без усилия разби катинара. Направи крачка навътре, напипа с ръка копчето, запали лампата. В носа го блъсна клозетна миризма.

На пода, прикован с белезници за вертикална греда, седеше възрастен мъж, побелял, с яркочервен джемпър и мокри панталони. „Не е бездомник — моментално прецени Колосенцев. — Макар че вонята тук… Джемпърът е като новичък, а тоя мъж се е търкалял по пода с него. Така могат да изглеждат само скъпи дрехи. И това шалче. Модерен дядка. Горкият, изпускал се е, сигурно отдавна е тук. А ето и очилата му там.“

— Помогнете — тихо и не много разбираемо проговори пленникът. — Лошо ми е.

Генадий бързо огледа помещението. В ъгъла имаше сандъче с инструменти, в което намери всичко необходимо, и след десетина минути разрязаните белезници бяха свалени от ръцете на мъжа, който направи неуверен опит да стане, но не можа и отново рухна на пода. Генадий подхвана неговото масивно омекнало тяло и го извлече от бокса. Наблизо имаше празна дървена касетка, на която оперативният работник настани освободения. Той трескаво няколко пъти въздъхна.

— Благодаря — изломоти тихо.

— Кой те подреди така, човече? — съчувствено попита Колосенцев.

— Нямам представа — едва чуто отговори мъжът.

— А защо? И за това ли нямаш представа?

— Досещам се. — По гласа Колосенцев долови, че той опитва да се усмихне.

— Пак бива — одобри той. — И отдавна ли се мъчиш тук?

— Аз… Кой ден сме днес?

— Неделя сме от тази сутрин. Май още не е свършила.

— Спомням си четвъртъка… — прошепна вече припадащият мъж. — Четвъртък… Нищо повече не помня…

— Хайде, човече — разтревожи се Колосенцев, когато мъжът се люшна така, че едва не рухна на земята, — стегни се. Дишай спокойно.

По принцип би трябвало веднага да се обади и да извика наряд, а същевременно и линейка. Но това щеше да му отнеме няколко часа: докато пристигнат, докато схванат какво е станало, докато извикат оперативно-следствена група, че и следователят като започне да задава въпроси: какво, че как, с какво разби вратата, с какво разряза белезниците, какво каза потърпевшият, къде точно седеше, в каква поза… Зловеща картина! Друг вариант има ли? Става дума за отвличане на човек, незаконно лишаване от свобода, няма как да мине без възбуждане на дело. Ако пък извика група от своя телефон и се скатае, ще стане още по-лошо: ще започнат да го търсят, ще го намерят, началството ще го обеси за оная му работа… А тук, съвсем наблизо, в гараж 87, го чака човек, който е готов да му продаде античитърска програма. Та това е къде-къде по-важно! Защото ако гениалният програмист на име Николай не дочака Колосенцев, ако свърши работата си по колата и си тръгне оттук, къде ще го търси после той? Генадий нямаше нито неговия телефон, нито телефона на Михаил. Значи ще трябва да чака месец и половина, докато Николай се върне от своето пътешествие, а после пак ще го дебне край гаража. Страшна перспектива!

Нетърпението изгаряше Колосенцев-геймъра и Колосенцев-оперативният работник послушно отстъпи. Не че отстъпи напълно, просто ще направи крачка встрани. Една мъничка крачка. Практически незабележима.

— Човече, поседи малко тук, подишай чист въздух, само внимавай, не загубвай съзнание, а аз ще се върна след десет-петнайсет минути и ще извикам група, съгласен? — Генадий се наведе към мъжа, който тихичко простенваше. — Ще потърпиш ли? Иначе как си, добре ли си?

— Бива — проговори освободеният пленник през стона, — вървете, младежо, аз ще подишам тук.

Добре, помисли си Генадий Колосенцев, три денонощия е търпял чичката, прикован с белезници, ще потърпи още половин час.