Александра Маринина
Последно разсъмване (10)

Десета глава

Този път ръководството прояви изненадваща оперативност и още на следващия ден делата за убийствата на Евгения Панкрашина и Леонид Курмишов бяха обединени за производство при следователката Риженко. Първият въпрос, който Надежда Игоревна постави пред оперативните работници, беше дали двамата потърпевши са се познавали. Антон и Дзюба се бяха погрижили за това още предната вечер и към обяд в петък, 30 ноември, разочаровано докладваха: няма никакви сведения Панкрашина и Курмишов да са се познавали или изобщо да са били свързани по някакъв начин. С проверката на телефонните контакти се занимаваха оперативните работници от района, където беше намерен трупът на Курмишов, а Дзюба и Сташис разпитаха хората.

И нищо. Пълна нула. Но ако Панкрашина по никакъв начин не е била свързана с бижутера Курмишов, огърлицата от неговия сейф при никакви условия не е можела да попадне у нея. А и да е попаднала, не е можело да бъде върната: цялото време от края на приема късно вечерта на 20 ноември до момента на убийството сутринта на 21 ноември беше възстановено минута по минута и в това разписание просто нямаше място за среща с бижутера.

И тогава Роман изтърси поредната си фантазия:

— Значи Панкрашина изобщо не е носила тази огърлица.

— Не я е носила ли? — учуди се Антон. — А какво е носила? Ами че описанието съвпада, Дорожкини също със сигурност разпознаха бижуто по снимката.

— Не е било това колие — упорито повтори Роман. — Просто същото наглед! Спомняш ли си, вчера Борис Соломонович ни разказа, че се крадат восъчни модели на оригиналите, крадат се и ескизи от признати бижутери, и идеи. Може някой да е откраднал восъчния модел от Курмишов и да е направил буквално същото украшение?

Антон озадачено поклати глава. Какво ли не се върти в главата на това момче!

— И кой може да го е откраднал? — скептично попита той.

— Кой ли не! — Яркосините очи на Дзюба пламтяха от въодушевление. — Нали Курмишов е правел само ескизи, спомняш ли си, Надир вчера ни каза, че след инсулта той не е можел да работи с ръцете си, не е можел да извършва фините работи, затова е направил само ескиза, а всичко останало се е изработвало във фирмата. А в неговата фирма работят двайсет души! И всеки от тях е имал достъп до изделието, и всеки е можел да открадне идеята, да направи копие от ескиза, да изработи втори восъчен модел… изобщо, всичко е можел. А може и Курмишов да е направил две огърлици. Едната си стои в сейфа, а другата по някакъв начин е попаднала у Панкрашина и е била открадната при убийството. Нали и това може да е станало? Защо не?

— Добре — въздъхна Антон, — да вървим във фирмата.

Във фирма „Софико“ ги посрещнаха нелюбезно.

— Ама на какво прилича това! — възмущаваше се ниско, подвижно човече с набръчкано лице, което се представи като Глинкин, старши технолог. — Ваши колеги вече идваха завчера, душата ми извадиха, похабиха ми сума ти време и за какво? Та нали е ясно, че никой от нас не е убил Леонид Константинович.

— Никой и не ви подозира — отвърна Антон.

— Така ли? — недоверчиво присви очи Глинкин. — А защо тогава дойдохте вие, а не момчетата, дето бяха тук завчера?

— Защото ние имаме други въпроси към вас — обясни Антон. — Бихме искали да си поговорим за огърлицата, която Леонид Константинович е правил тук.

— Ето, то си личи, че нищо не разбирате! — възмутено се тросна старши технологът. — Нали още онзи път ви се обясни напълно разбрано: Леонид Константинович направи само ескиза, той измисли изделието и го нарисува. Не го изработи. Изработихме го ние, тоест нашите майстори.

— Ами добре — примирително се усмихна Антон, — изработили са го вашите майстори. С кого, значи, е най-добре да поговорим за тази работа?

— Най-добре с началника на производството, хайде, ще ви заведа при него, сега е в цеха, при фасетьорите. Два дена беше на легло заради високо кръвно, след като научи за Леонид Константинович, а днес, слава богу, дойде на работа.

Началникът на производството Ваган Амаякович Араратян изглеждаше не съвсем здрав, но изрази пълна готовност да отговори на всякакви въпроси.

— Господи, само да помогне за разкриването — въздъхна той. — Какво нещастие с Курмишов…

Антон отстъпи бойното поле на Дзюба: в края на краищата това е негова идея, нека момчето задава въпросите, които смята за нужно. Ако стане нужда, той, Антон, е до него, ще помогне.

Араратян веднага отхвърли идеята за изготвяне на две еднакви колиета.

— Да, точно това е — кимна той, след като погледна снимката. — Нарича се не колие, а огърлица нагръдник. Но всеки човек, който що-годе разбира от бижутерия, веднага ще ви каже: да се направят две такива изделия едновременно е невъзможно. Във всеки случай, не е възможно това да е станало тук, при нас.

— Хайде да започнем от отчетността — предложи Дзюба, — а ако там всичко съвпада, вие ще ми обясните защо е невъзможно по един ескиз да се направят две еднакви изделия.

— Добре — съгласи се Ваган Амаякович. — Да вървим при нашата Нона, тя води в компютъра пълен отчет за всички материали и процедури. Защото нашата отчетност е също толкова ювелирна, каквото е и производството ни: отчита се всичко до последната дреболия, до микрона, до милиграма.

Нона, млада и много симпатична тъмнокоса жена, която се оказа внучка на същия онзи старши технолог Глинкин, бързо намери в компютъра всички сведения за колието, изработено по ескиз на шефа.

— Ето, мога да ви прочета всички параметри на изделието, искате ли? — предложи тя.

Дзюба, естествено, поиска. Нона започна да чете данните, като гледаше екрана, и само след половин минута на оперативните работници свят им се зави.

— Не, прощавайте — спря я Антон, — ние не сме професионалисти, трудно ни е да възприемаме така. Дали е възможно да помолим някого да опише изделието с точно посочване на всички параметри, но… на човешки език, така да се каже. Защото и ние трябва да го разберем и да го обясним на следователя.

— Ами аз ще го направя — усмихна се Нона, — вие сега си вършете някаква друга работа, а аз ще го опиша и ще разпечатам обяснението за вас.

— Кога? — нетърпеливо попита Роман.

— Ще ми дадете ли двайсетина минути?

Оперативните работници оставиха момичето на мира и отново се заеха с Араратян, който разказа, че изработването на колието, което всъщност се оказа огърлица нагръдник, било осъществено по така наречения договор за изработване на ишлеме, защото Леонид Константинович лично подбирал камъните, лично направил и дизайна, а после донесъл камъните и ескизите във фирмата и ги предал по договор за изработване на изделието с материал на клиента.

— Разберете — каза началникът на производството, — да се изработи точно такова огърлие е практически невъзможно, защото подборът на камъните е уникален. Леонид Константинович е подбирал камъните за това изделие почти година и половина, посещаваше всички изложби, дори в чужбина.

— Защо? — взискателно попита Дзюба. — Какво е уникалното тук?

— Когато Нона направи описанието за вас, ще го прочетете и всичко ще разберете. Според замисъла на Леонид Константинович огърлието трябваше да изобразява изгрев-слънце над море. Тоест трябваше да подбере камъни, които биха могли да предават играта на цветовете в морската вода, когато върху нея падат лъчите на изгряващото слънце. Изобщо, повярвайте ми, това е невероятно трудна и продължителна работа — да подбереш нужното количество камъни по качество, цвят, размер. А след като камъните са подбрани, започва самата работа: восъчни модели, майсторски модел, отливане, монтиране. Всичко това също изисква време, и то много. Така че, ако вие, младежи, намеквате, че някой от нашите майстори е откраднал дизайна, тоест е копирал или ескизите, или восъчните модели, много сериозно грешите.

— А вие толкова ли сте сигурен в честността на вашите служители? — нетактично попита Дзюба, с което заслужи неодобрителния поглед на Антон и лицето му веднага се обля в червенина.

— Не, не, младежо — въздъхна Араратян, — твърде дълго живея на този свят, за да заложа главата си за нечия честност, освен за своята собствена. Но знам със сигурност, че е невъзможно бързо да се направи втора такава огърлица. Леонид Константинович донесе камъните и ескизите през май тази година. Дори ако някой нещо е копирал или откраднал, не е възможно за толкова кратък срок да се подберат нужните камъни в необходимото количество, а после и да се изработи самото изделие. Не, не и не. Чудеса не стават, младежи. И после, самият процес на изработване на огърлицата напълно изключваше възможността да се открадне каквото и да било.

И Ваган Амаякович обясни, че огърлицата е била монтирана именно ръчно, не е била предавана за отливки във външна фирма, звено след звено са били отливани и монтирани непосредствено във фирма „Софико“. Майсторските модели на звената се изработвали под непрестанния контрол на Курмишов, под неговия контрол се извършвали и всички останали процедури. При това се работело звено по звено, затова всички научили как ще изглежда окончателният вариант едва когато монтирали изделието като цяло. Леонид Константинович не показвал на никого основния ескиз, държал го в тайна, за майсторите били достъпни само ескизите на отделните детайли. И едва след като двама майстори монтирали за няколко дни и съединили звената, станало приблизително ясно какво всъщност правят. Леонид Константинович веднага отнесъл огърлицата и я прибрал в сейфа си. За инспектиране в Пробирния надзор занесъл изделието лично, когато то било още без камъните. Тоест никой нямал възможност нито да фотографира готовото изделие, нито да копира ескиза.

— Нещо повече — продължи началникът на производството, — в огърлицата има един централен камък — трийсеткаратов рубин, който изобразява слънцето. А камъните от 30 карата никога не са идентични, това е природен феномен, освен това камъни от 30 карата с еднакъв цвят по принцип не съществуват, но на всичко отгоре имаме и особеностите на фасетирането, които също влияят на цвета. Така че не и още веднъж не: огърлицата съществува в единствен екземпляр, във всеки случай днес.

— Е, добре — не се предаваше Дзюба, — за такъв кратък срок е трудно да се намерят истинските камъни, убедихте ме. Ами изкуствени? Възможно ли е било да се направи точно същото колие, но от стъкълца?

Ваган Амаякович отрицателно завъртя глава.

— Само със знанието на Курмишов. По никакъв друг начин. Нали ви обяснявам на чист руски: той криеше от всички дори основния ескиз. И готовото изделие скри в сейф. Тук, при производството, не откъсваше очи от него. Ако шефът не беше на работа, дори от бункера не можеше да се вземе материал и да се работи. Само в негово присъствие и под негов надзор.

Дзюба беше толкова разстроен, че да ти е жал да го гледаш. Нона донесе разпечатаното описание на изделието и Роман и Антон започнаха да го четат.

„Огърлица нагръдник. Състои се от калибровани сапфири, рубини, раухтопази, светлосини топази и ситни диаманти, монтирани в злато. Верижката, сплетена като въже, се състои от 20 златни звена, проба 750 — тегло 50 г.; вградени във верижката — сапфири, рубини и диаманти, по 120 броя — по 3,60 карата всяка група камъни. Звената са скрепени помежду си със златни халки. Централният камък е 30,0-каратов рубин, кръгло фасетиран (КР-57). Самото огърлие се състои от няколко части: централният камък се намира в горната част на огърлието, центрирано, във вдлъбнатината между сливащите се хълмове — два удължени триъгълника, състоящи се от ситни раухтопази, светлокафяви, на брой 184 — 21,0 карата. Следват седем разположени успоредно хоризонтални звена, символизиращи море и състоящи се от тъмни сапфири (450 броя, 42,0 карата), диаманти (260 броя, 7,8 карата), рубини (375 броя, 39,0 карата), светлосини сапфири (210 броя, 23,0 карата), диаманти (135 броя, 4,0 карата), рубини (66 броя, 7,0 карата), светлосини топази (88 броя, 9,0 карата). Размерът на изделието е 168 на 102 милиметра, тегло на златото 138 грама, 750 проба, всички звена на огърлието са подвижни. Оценъчна стойност на изделието — 4,2 млн рубли.“

— Леле-мале — проточи шепнешком Роман, — колко числа само! Направо да се застреляш! И твоят Борис Соломонович вчера прецени всичко това на око и го пресметна наум? Немислимо! Хем не сбърка, като назова стойност между три и пет милиона, значи не е сбъркал и за камъните, и за златото.

— Нали ти казах, че е професионалист, каквито сега няма — със същия шепот отговори Антон. И вече с нормален глас попита: — Нона, тук на два пъти са описани диаманти и на два пъти — рубини, защо така?

— Защото това са две отделни групи камъни, отличаващи се по качество. Нали е трябвал различен цвят — поясни момичето.

— Вие не разбирате — намеси се Араратян, — като всички дилетанти смятате, че всеки камък има само един цвят. Че нали, ако е рубин, е червен, ако е аметист — виолетов, ако е диамант — бял. Но не е така. Цветовете и оттенъците са в извънредно широк спектър. Ами че само белият цвят на диаманта има няколко разновидности! А пък за броя варианти на червения цвят при рубина да не говорим. Камъкът за слънцето е бил търсен много дълго, той е трябвало да бъде в напълно определен цвят и достатъчно едър, а после към него е трябвало да се подберат камъни за отблясъците и за ивиците вода, освен това те е трябвало да бъдат в съответен цвят с постепенно избледняващ тон. Ето за това на Леонид Константинович му е била нужна повече от година. Така че второ точно такова огърлие с абсолютна сигурност все още няма, дори да се е намерил някой, който е продал восъчните модели или рисунката, до появяването на такова изделие в реалния живот ще мине още много време — повтори той.

Какво пък, настъпи времето да зададат следващите си въпроси: възможно ли е някой да е имал лични мотиви за убийството на Леонид Курмишов? Може би неговата смърт не е свързана с убийството на Евгения Панкрашина и всичко това не е нищо друго, освен съвпадение? Вярно, прекалено странно съвпадение, ако не забравяме тайнствената огърлица, изчезнала при Панкрашина и появила се незнайно откъде, но… Какво ли не се случва в живота?

— За това е най-добре да попитате Алексей Юриевич Сотников, те са стари приятели — поклати глава началникът на производството. — Ако в живота на Леонид Константинович е имало нещо такова, Сотников не може да не го знае. Леонид Константинович се е учил при бащата на Сотников, отишъл е при него още като малко момче, двамата още оттогава са приятели. Така че ако Сотников не знае, тогава или никой не знае, или нищо такова не е имало.

Значи, Сотников. Същият онзи бижутер, когото следователят е извикал за идентифициране на Курмишов и който е станал първият свидетел, разпитан по делото за убийството.

— Някой друг?

— Ами също и Иля Ефимович Горбатовски, те наистина не са приятели от толкова дълго време, колкото със Сотников, но все пак са доста близки. Във всеки случай, в нашата фирма често се изпълняват поръчки по договори за работа на ишлеме.

— По договори за работа на ишлеме ли? — намръщено повтори думата Антон.

— Ние така ги наричаме — усмихна се Араратян, — договори на ишлеме означава, че се работи с материали на клиента, такава е нашата формулировка. Иля Ефимович е частник, има свое ателие, в което работи сам, с двама помощници за някои от процедурите, а отливането възлага на нас.

През целия път обратно Дзюба мрачно мълча.

— Рома, не се разстройвай — утешаваше го Антон.

— Да, бе. — Рижавият оперативен работник безнадеждно махна с ръка. — Пак излиза, че съм си фантазирал глупости, само напразно си изгубихме времето.

— Не си прав. Научихме много полезни неща. Първо, сега знаем със сигурност как е изглеждало това колие и имаме неговото професионално описание. Дори да се окажеш прав и Панкрашина да не е носила него, а копие или фалшификат, ние пак знаем какво търсим и за какво изобщо става дума. Второ, в нашата работа и отрицателният резултат е резултат. Една версия по-малко означава да хвърлим повече сили за други версии. И после, кога друг път щеше да видиш как се оформят диаманти? А така ние успяхме да видим толкова интересни неща: и фасетьори, и монтировчици, и разни приборчета, и за родирането ни разказаха. Знаеш ли, кой знае защо, си спомних фрагменти от стари филми. Помниш ли, имаше един филм „Връстници“? Та там героини бяха три приятелки. Едната учеше в медицинския институт, другата — в театралния, а третата работеше в часовникарски завод. И там показваха този часовникарски завод: всички едни такива чистички, с бели престилчици и забрадки, също като в операционна. Та съм си представял, че и бижутерите работят така. А сега видяхме едно най-обикновено производство, никакви бели престилки, никаква стерилност. Но пък хората, които работят с метал, имат специални приспособления, които помагат металният прах да не се разпръсва, а да се събира на повърхността и после да го съберат, така че нито един милиграм злато да не се изгуби. Интересно беше, нали!

— Интересно беше — тъжно се съгласи Роман. — Само че не ни помогна на практика.

— Рома, сам си противоречиш — каза Сташис. — Ти какво каза на Кузмич, когато го помоли да ти разреши да събереш сведения за конфликтите сред геймърите? Каза, че дори сега да не влязат в работа, може да са полезни друг път, при друго разследване.

Специално в утешаването Антон, бащата на две малки деца, беше голям майстор. Когато влизаха в кабинета на следователката Риженко, настроението на Дзюба беше повече от бойно.

— Сотников… — замислено повтори Надежда Игоревна, след като изслуша доклада на оперативните работници. — Разумов вече го е разпитвал. И нещо ми подсказва, че този Сотников е от хората, които започват страшно да се ядосват, ако ги повикаш втори път и започнеш да им задаваш същите въпроси. А когато свидетелят се ядосва, той е лош свидетел.

Тя прелисти материалите по делото, събрани в папката, намери протокола от разпита на Сотников, прегледа го.

— Да, ще трябва да се задават същите въпроси: имал ли е Курмишов врагове. Но хайде, момчета, вървете и вие при него и проявете максимална учтивост и интелигентност. Кой друг беше близък приятел на убития?

— Горбатовски — напомни й Дзюба.

— Аха, Разумов е успял да разпита и него, и дори дъщеря му… Добре, Горбатовски ще извикам и разпитам аз, а вие — бързо при Сотников и покажете на човека, че мно-о-о-го го уважавате.

Оперативните работници изминаха половината път в мълчание, Антон мислеше как да реши въпроса с бавачката, а Дзюба, както обикновено, сърфираше в интернет.

— Какво става с убийството на Гена? — попита Сташис. — Има ли нещо ново?

— Има — въздъхна Роман. — Съдебно-химическото изследване показа, че Гена е бил отровен с тиофос. Намерили са мястото на инжектирането. Представяш ли си, инжектирали са го направо през якето и пуловера. Сигурно иглата е била огромна…

— Тиофос ли? — попита Антон. — Това пък какво е? Никога не съм го чувал.

— Отровен химикал, произвеждан през 50-60-те години за използване в селското стопанство, а също и по вилни парцели — зеленчукови и овощни градини — за борба с вредителите. Страшно отровен. Разправят, че един чичко само близнал капачката от бутилка с такава гадост — и умрял. С една дума, някъде от края на 60-те години го спрели от производство, а преди това се е продавал свободно.

— И какво? — не разбра Сташис. — Че оттогава колко години са минали! Той сигурно вече сто пъти е изветрял и е станал абсолютно безвреден.

— Да, ама не — възрази Дзюба. — Бил много устойчив към външна среда и в неразреден вид можел да се съхранява много дълго. Явно някой го е купил отдавна и е забравил за него, а сега са го намерили…

— И кой го е намерил?

— Ами някой… Работници, които там събарят стари сгради и строят нови. Изобщо, Антоне, моята версия с геймърите отива на кино. Вече са проверили всички работници, които живеят в онова общежитие, намерили са хората, които се трудят на извънградски обекти, и сега обискират там. Общежитието също са претърсили до последния сантиметър, засега нищо не са намерили, но следователят се надява убиецът да е оставил тиофоса там, където го е намерил. Където го намерят, там значи работи престъпникът. А останалото е въпрос на техника. Следователят вече е готов да играе индиански танци върху костите на бачкатора, който… Ех — разстроено махна с ръка той, — пак се изложих.

— Ама чакай, струва ми се, че Кузмич спомена, че проверяват работниците, които са си тръгнали веднага след убийството. Тях ще ги зарежат ли? Значи сега проверяват хората, които бачкат на извънградски обекти?

— Проверяват и едните, и другите — оклюмано смотолеви Роман. — Но всъщност не е хубаво, че така се разпиляват, групите не се пресичат.

— Тоест?

— Искам да кажа, че онези, които са си заминали, и онези, които работят извън града, са две съвършено различни групи хора. Нито едно съвпадение. Разбира се, ако се беше оказало, че поне един от заминалите е работил на извънградски строеж, в него вече щяха да са се вкопчили здраво. С една дума, Антоне, аз нищо не знам! Не разбирам. Сигурно наистина съм тъп.

— Да, бе — изхъмка Антон, вече паркирайки пред симпатично двуетажно здание в края на малка уличка, — а пък твоят следовател е остър като бръснач. Добре, съсредоточи се, тръгваме да тормозим бижутера.

 

 

Обаждането на оперативните работници свари Алексей Юриевич в една от изложбените зали при Художествената академия на „Пречистенка“. Не схващаше напълно за какво още трябва да разговаря с представителите на „доблестните органи“, затова реши да не си губи времето напразно. Беше гладен, а наблизо имаше доста приятно заведение с грузинска кухня, чийто почитател той беше от дълги години.

Алексей Юриевич каза на оперативния работник, представил се като Антон Сташис, адреса на малката уличка „Сеченовски“, без да бърза, доразгледа колекцията, заради която днес беше дошъл в изложбената зала, и тръгна към любимото ресторантче. Вярно, не всичко тук радваше неговото придирчиво око, например съчетанието на тъмнозелените покривки със сочно червените салфетки му се виждаше грубовато, но пък гравираните високи облегалки на столовете изглеждаха достатъчно изящно. На Сотников му харесваше също, че в едната зала стените бяха с дървена ламперия, в другата — декорирани с камък, така че той винаги можеше да си избере място, отговарящо на настроението му: дървените стени излъчваха мека топлина, която му позволяваше да се отпусне и успокои, а край каменните орнаменти Алексей Юриевич сякаш се изпълваше със сили, енергия и решимост. Но най-важното, разбира се, беше кухнята.

Успя да хапне сациви и лобио, когато в залата се появиха двама. Кой знае защо, Сотников нито за секунда не се усъмни: те са, полицаите. Наглед уж не приличаха, единият беше младо червенокосо яко момче, същински бияч, вторият — висок красив младеж с фини черти на лицето. Да, всеки поотделно наистина не приличаше на оперативен работник, но обстоятелството, че бяха заедно, веднага издаваше тяхната принадлежност към определена професионална група. Защото в обикновения живот между тези млади мъже не можеше да има нищо общо.

Интересно, за какво ли ще го питат? Следователят, който го разпита след идентифицирането, май вече зададе всички възможни въпроси. Да, помисли си Сотников, той зададе всички въпроси, но дали Алексей Юриевич му каза всичко? По време на снощната им сбирка по случай рождения ден на Леонид го споходи една странна мисъл: за мъртвите — или добро, или нищо, но дали това е съвсем правилно? Завчера, в сряда, го разпитваха за Леонид и той отговаряше така, както смяташе за нужно. Мъртвият лежеше буквално зад стената, на десетина метра от кабинета, където със Сотников разговаряше следователят, затова му се струваше немислимо да разказва цялата истина за стария си приятел. Истината за неговите слабости. Истината за неговите пороци. За неговия характер. За отношението му към живота. И Сотников каза само онова, което и без това всички знаеха. Леонид се познаваше с широк кръг представители на шоубизнеса и света на изкуството, активно ухажваше жени и от дълги години поддържаше връзка с Карина Горбатовская. Май не каза нищо лошо за Леонид.

Виж, обаче снощи, докато слушаше Иля, който произнесе дълга прочувствена реч в памет на Леонид, Алексей Юриевич изведнъж си помисли, че ако на следствието се разказват само хубави неща за загиналия, както го изисква християнският морал, нали убиецът може да остане ненаказан…

Днес той беше готов да разкаже всичко. Е, почти всичко.

Ето защо като гостоприемен домакин предложи на оперативните работници да си поръчат нещо от специалитетите и напитки и се приготви да отговаря на въпросите им.

Както и трябваше да се очаква, първо му зададоха въпрос за конфликтите и враговете. И той разказа за Олег Цирков. Разказа всичко, както си беше.

Разказа и за Иля Горбатовски.

И за Карина. Как Курмишов й изневеряваше.

— Значи сте знаели, че вашият приятел има любовници. Познавахте ли се с тях?

— Добре познавах само Карина, тя практически израсна пред очите ми, а някои от другите любовници на Курмишов познавах, а някои — не. Леонид ме запознаваше с тях, ако случайността го налагаше, но понякога и не го правеше, особено ако разбираше, че връзката е случайна и кратковременна.

— А напоследък Курмишов срещаше ли се с нова любовница? И изобщо, коя беше жената около него, освен Карина Горбатовская?

— Не знам със сигурност — призна Сотников, — но вероятно е имало някоя, защото Леонид не можеше да остава дълго само с Карина, беше му нужен адреналин, нови усещания, нови впечатления. Той панически се страхуваше от остаряването, особено след микроинсулта, пропъждаше мислите, че е вече на възраст и боледува, и си търсеше какви ли не забавления.

— А как гледаше бащата на Карина на това му поведение? Или той не знаеше за похожденията на вашия приятел?

— Знаеше — насмешливо се взря Сотников право в очите на рижавия оперативен работник. — Много добре знаеше. И гледаше на тях с лошо око.

Алексей Юриевич разказа и за самия Леонид неща, които не бе споменавал при първия разпит.

— Леонид обичаше светските изяви — каза Сотников, — приемаше всички покани, а те бяха страшно много! Той буквално грееше с ореола на лице, близко на звездите, за него това беше много важно. Разбирате ли, моят приятел беше твърде тщеславен. Това не означава, че съм го обичал по-малко заради тази му слабост, аз го приемах такъв, какъвто беше, но ясно виждах недостатъците му.

— Добър бижутер ли беше Леонид Константинович? — попита рижавото юначе. — Или просто моден?

Въпросът хареса на Сотников. Това момче разбира разликата между онова, което е модно, и онова, което е наистина хубаво. Странна двойка. Рижавият пита, а вторият, онзи с фината интелигентна физиономия, повече мълчи, само си води някакви бележки в тефтера.

— За Леонид бижутерийното изкуство не беше светът на прекрасното — отговори той. — Изобщо, беше твърде далеч от изкуството като такова. Занимаваше се с изработване на бижута и това беше за него просто занаят, доходен занаят, начин да печели пари и да се върти в една орбита с известни и влиятелни хора. И това беше постоянната принципна разлика помежду ни. За мен най-важното е да създам изделие, изделие с главна буква, произведение на изкуството, в което е вложен дълбок смисъл, уникално, неповторимо, предназначено за конкретен човек и конкретен случай. А Леонид не умееше да прави това и не смяташе за нужно да го умее. Той не беше творец. Всичко, което измисляше сам, беше, меко казано, примитивно и донякъде пошло, той бе лишен от вроден вкус и от онова, което днес наричат креатив. Но беше наистина гениален изпълнител, майстор, ръцете му можеха да създават такива чудеса, каквито са неподвластни практически на нито един бижутер от онези, които съм познавал някога. Леонид беше гений на фината работа.

И тогава вторият оперативен работник, онзи, който през цялото време бе мълчал, извади от плик една снимка. Сотников хвърли презрителен поглед на прекалено натруфената според него огърлица.

— И какво е това?

— Вас искахме да попитаме какво е — каза мълчаливият детектив. — Нима не знаете?

— Това е бижутерийно изделие — насмешливо отговори Алексей Юриевич. — Нарича се „огърлица нагръдник“. Какво друго ви интересува?

— Виждали ли сте го по-рано?

— Не. Никога не съм го виждал. А трябваше ли?

— Това изделие се е намирало в сейфа на Леонид Константинович Курмишов.

Ясна е работата. Напълно според вкуса на Леонид.

— Възможно е — сви рамене Сотников. — И какво следва от това?

— Тоест вие не сте знаели, че приятелят ви изработва този накит?

— Не, не съм знаел. А какво особено има в него? Освен размерите и цената, разбира се — уточни бижутерът. — Ако съдя по количеството камъни, то е доста скъпо. Някой го е поръчал, Леонид го е изработил. Нали е бижутер все пак, а не водопроводчик, нормално е да изработва подобни предмети.

— Вижте, Алексей Юриевич, казаха ни, че за това изделие Курмишов почти година и половина е търсил и подбирал камъните. Възможно ли е да не сте знаели това?

— Напълно е възможно. Ние наистина бяхме приятели с Леонид още от деца, но това не означава, че всеки е живял пред очите на другия и че сме споделяли всяка дреболия от ежедневието. Така общуват жените. Мъжкото приятелство все пак изглежда малко по-различно. Например, както вече ви казах, Леонид рядко ме запознаваше с приятелките си.

— Да, разбира се — съгласи се рижавият. — Алексей Юриевич, аз разбирам, че следователят вече ви е питал за това, но все пак: какво може да означава работен пакет за изрязване на диамант, прободен с кръст? Това не ни дава мира. Много прилича на ритуално убийство, извършено поради лични мотиви. Убиецът е искал да каже нещо с това. Какво? Помислете, моля. Защото ние знаем, че вашият профил още от деветнайсети век е символиката, изделията със скрит смисъл, с послания. Може би ще съумеете да разгадаете и това послание?

И тогава Сотников улови един поглед, хвърлен към рижавия от мълчаливия. В този поглед имаше и учудване, и одобрение, и възхищение. Виж го ти тоя рижко! Подготвил се е за срещата, браво. А вторият очевидно не знае нищо за Бижутерийния дом „Сотников“!

— Добре — усмихна се той, — ще помисля. Така отведнъж не мога, но обещавам да помисля. Ако измисля нещо, веднага ще ви се обадя, оставете ми телефоните си.

Рижавият и мълчаливият извадиха от джобовете си визитни картички и му ги подадоха. Сотников бързо погледна скромните надписи на тях: Роман Дзюба, Антон Сташис и номерата на телефоните. Нищо повече — нито звания, нито длъжности, само малка рисунка — щит и меч, символиката на правоохранителната система.

Отвори портфейла си, за да прибере картичките, и пръстите му изведнъж се вдървиха и престанаха да го слушат.

За кого ли е оставил посланието убиецът на Леонид? За полицията? За целия свят? Или конкретно за него, Алексей Сотников?

Кой според замисъла на престъпника е трябвало да разгадае скрития смисъл на посланието? Кой, ако не Алексей Юриевич Сотников Четвърти?

 

 

— Ей, страхотен си — възхитено каза Антон, когато оперативните работници излязоха от заведението. — Кога успя?

— Какво съм успял?

— Ами да научиш толкова за тоя Сотников?

— Днес. Докато пътувахме насам.

— И откъде?

— От интернет — равнодушно отговори Роман. — А интернетът ми е в телефона. Там има всичко. Трябва само да не те мързи да търсиш и да не забравяш да го правиш.

— Гледай го ти! Седеше си, ровеше си в айфона и не ми каза и дума — възмути се Антон. — Ромка, не се прави така. Когато сме тръгнали да разговаряме със свидетел, трябва да бъдем еднакво информирани.

— Ами аз просто не успях! — взе да се оправдава Дзюба. — Порових се в интернет, намерих едно-друго и тъкмо исках да ти разкажа, когато ти ме попита за Гена, затова се разсеях и забравих. Когато стане дума за Генадий, веднага загубвам и ума, и дума, става ми мъчно… Не се сърди.

— Е, хайде — махна с ръка Антон. — Но да ти е за последен път, разбрахме ли се?

— Да, разбира се — благодарно каза Роман. И съвсем по детски добави: — Вече няма да правя така.

Антон се разсмя и го тупна по гърба.

— Докъде да те хвърля?

— А ти къде отиваш?

— В службата, трябва да си поговоря с Кузмич по един въпрос, чака ме.

— Може ли и аз да дойда?

— Защо? Пак ли ще тормозиш Зарубин?

— Пак — твърдо отговори Дзюба и го погледна изпод вежди. — Знам, че всички ми се подигравате. Гена пък направо ми викаше „клоун“. Ами подигравайте се. Аз обаче няма да спра да ровя.

— Все така си сигурен, че по делото за Гена се работи в погрешно направление ли?

— В нищо не съм сигурен! — зазвуча отчаяние в гласа на Дзюба. — Но знам едно: не бива да се отказваме от една версия, докато не сме я проверили докрай.

— Добре, тръгваме.

Втората половина на петъка не е най-доброто време за бързо шофиране по московските улици, затова общо взето не много дългият път от „Пречистенка“ до „Петровка“ се проточи доста. Роман отново заби поглед в своя айфон, увлечено търсеше нещо в интернет.

— И какво търсиш там сега? — поинтересува се Антон.

— Чета информацията за този Олег Цирков, за когото ни разказа Сотников. Все пак той е имал конфликтен момент с Курмишов. Знае ли човек…

— И какво научи?

— Ами нищо — ядосано отвърна Дзюба. — Мъртва работа, според мен. Тоя Цирков е твърде богат и влиятелен, за да убива бижутер, който му е дал неправилни сведения. Какво е чакал толкова време? Вече колко месеца минаха от февруари насам… Ако е искал, отдавна е щял да го убие. Имал е хиляди възможности! Можел е да наеме килър, че дори да си поръча най-добрия от Америка.

— Прав си — съгласи се Антон. — Бих добавил дори, че човек с такива възможности не би си цапал ръцете с убийство. Спокойно е можел да почерни живота на Курмишов, без да извършва никакво престъпление. Можел е да го притисне така, че оня да диша на пресекулки, и то колкото да не умре. А Сотников ни каза, че Олег много се страхувал да не изхвърчи от тоя самодеен бижутерски клуб, затова си преглътнал яда и повече не демонстрирал подозренията си. Представи си: убива той Курмишов и останалите двама бижутери започват да подозират на първо място него. Тоест със сигурност го изхвърлят от компанията си. Струва ли си, според теб? Но на Риженко, разбира се, ще докладваме, тя да решава какво ще правим с Цирков. Ако трябва, ще го огледаме по-подробно, не е проблем.

 

 

Още щом видя Роман Дзюба, който се шмугна в кабинета след Антон, подполковник Зарубин се намръщи, сякаш бе изял недозрял лимон.

— Така-а-а — проточи той, — влизайте, скъпи гости. Започвайте да ми вадите душата. Какво има този път?

Роман храбро пристъпи напред.

— Сергей Кузмич, аз за минутка. Исках само да попитам: какво има в компютъра на Гена? Молих оперативните от района да ми кажат, но те си мълчат, казват: „Зарубин ни е шефът, него питай, ако сметне за необходимо, ще ти каже, а нас не ни закачай“.

— Ами общо взето правилно са се изразили — кимна Сергей. — В компютъра на твоето приятелче има какво ли не, през всичките тези дни търсихме някаква връзка с убийството, но нищо не намерихме.

— Ясно — помрачня Дзюба. Помисли малко и отново вдигна глава: — Сергей Кузмич, а къде е колата на Гена? Може би…

— Не може! — избухна Зарубин. — Намерихме колата, беше на едно закътано място, в дворовете, на около двеста метра от общежитието, където са намерили Гена. Така че каквото и да измисляш сега, той е отишъл там сам с някаква цел. И престани вече с твоите геймъри, ти някога виждал ли си геймър гастарбайтер в Москва? Всички живеят по общежития, по хостели или се гъчкат по десетима под наем в една стая в комунално жилище. И освен това, ако не знаеш, много често се намърдват в строителни фургончета, където е най-подходящото място за компютър с разни екстри и скоростен интернет.

Дзюба се оклюма, тихо се сбогува и си тръгна, като внимателно притвори вратата след себе си.

— Разстрои се момчето — съчувствено подхвърли Зарубин. — Нищо де, всички сме били млади, всички сме изпадали в ситуации, когато ти се струва, че знаеш със сигурност как е правилно, но никой не те слуша и не ти вярва, а ти си казваш, че всички наоколо са тъпи идиоти. А после, когато всичко свърши, излиза, че не си бил прав и не си разбирал очевидното.

— Мъчно му е — тихо каза Антон. — Работата не е там, че се чувства прав, а че е загубил другаря си. Гена се е отнасял зле към него, а Рома го е обичал искрено.

— И това се случва — философски отбеляза Сергей. — Всички сме губили и губим другари. Просто на рижавия му е за пръв път, още не е свикнал.

 

 

— Лена, много ли си заета в момента? — плахо попита Дзюба, когато Лена Риженко вдигна слушалката. — Исках да те поканя да се поразходим.

— Да се поразходим ли? — прозвуча недоумение в гласа на момичето. — От къде на къде?

— Разбираш ли — развълнувано взе да обяснява той, — трябва да отида до едно място, е-е-е… там, където са убили Гена, искам да видя едно-друго. Ти харесваше Гена, нали?

— Ами да — предпазливо се съгласи момичето. — Готин беше, красив. Та какво, значи?

— Ако се мотая там самичък, може да ме забележат, веднага ще разберат, че полицай души нещо, а ако съм с теб, никой няма да ни обърне внимание. Голяма работа, нали, разхождат се някакви гаджета, търсят скрито място, където да се подържат за ръце. Така ще помогнеш да разкрием убийството. Ще помогнеш ли?

— Ами… добре — без особен ентусиазъм се съгласи Лена. — Само не си въобразявай, че ще се правя на влюбено гадже и ще ти стискам ръката. Знам ги аз тези фокуси.

— Какви ги приказваш — замънка Дзюба, — не съм имал нищо такова предвид. Просто ще вървим заедно и ще си приказваме.

Въодушевен, той дори хвана кола, за да не разкарва Лена толкова далече с градския транспорт. Момичето седеше с безучастен вид и лицето му не се оживи ни най-малко, когато слязоха от колата близо до общежитието, където живееха работници от страните на бившия СССР.

Първото, което направи впечатление на Роман: прекрасно място за паркиране. То принадлежеше, разбира се, не на общежитието, просто точно пред мизерната килната сграда се намираше просторна бетонирана площадка, вероятно предназначена за някакво скорошно използване, но временно изоставена. На площадката можеха да се поберат петнайсетина коли, а имаше само две. Значи, Гена е дошъл с колата и спокойно е можел да паркира тук. Но не е паркирал. Кой знае защо е предпочел да спре на около двеста метра оттук и да остави колата в някакъв двор. Защо ли? Защо не е слязъл от колата точно пред входа, ако му е трябвало именно това общежитие?

Отговорът беше ясен: Гена Колосенцев не е искал да афишира или своя интерес към това общежитие, или контакта си с някой от живеещите тук, затова е оставил колата далече и е продължил пеша. Но нещо се е объркало… Изглежда, Сергей Кузмич беше прав — всичко е свързано с това общежитие. Но въпреки това трябва да доведе до край идеята с геймърите. Нали имаме и гаражите, маршрутът към които е посочен в бележката, намерена у Гена. Ами ако това наистина изобщо не са гаражите, намерени от оперативните работници? Не току-така там го няма заведението с бяло-синята табела, а в бележката пише, че трябва да е там.

И Роман помъкна Лена да огледат околността. Незнайно защо Гена е дошъл тук. И ако не е дошъл заради общежитието и неговите обитатели, може да е дошъл заради гаражите? И този гаражен комплекс се намира някъде тук, близо до общежитието…

— Слушай, докога ще ме влачиш из тия покрайнини? — недоволно попита Лена. — Само погледни каква непроходима кал е, изобщо, сякаш газя в помийна яма.

— Потърпи, моля те — примоли се Дзюба, — потърпи, Лена. Нали го правим за Гена.

Всъщност момичето имаше право: районът не беше твърде подходящ за романтични разходки, осветлението беше мижаво, по тротоара — кал до глезените, дълбоки локви, пък и минувачите изглеждаха като бездомници.

— На твоя Гена вече нищо не му трябва — рязко отговори Лена. — На тебе ти трябва нещо. Правиш се на някакъв печен детектив, искаш да излезеш по-умен от всички. Ама нищо няма да излезе от тази работа, защото си просто един рижав клоун. На мен ми дойде до гуша, тръгвам си. Хвани ми кола.

И през ум не й мина, че да се хване кола на това място е повече от проблематично, а и да извадят късмет, никой уважаващ себе си мъж не би качил дамата си в тази кола: опасно е. Роман понечи да обясни нещо, да я придума… и изведнъж разбра, че не е нужно. Не е нужно да обяснява. И да я убеждава не е нужно. Когато един човек не разбира такива прости неща като желание и готовност да помогнеш, какво можеш да му кажеш? В паметта му изплуваха пълните със съчувствие и състрадание очи на Дуня, онази Евдокия от заложната къща, и дори му се стори, че чува гласа й: „Но нали са убили човек. Какво по-лошо може да има от това? Когато един човек е бил убит, на мен ми се струва, че е неприлично да правим сметки кой какво трябва и какво не трябва да прави, всички трябва дружно да се хванат за ръце и да си помагат, докато не намерят престъпника. Нима не е така?“.

Самият Дзюба беше готов да се подпише под всяка дума на това чудесно момиче. А виж, Лена явно не… Нали беше обещал на Дуня да я заведе някъде „на кафе с пасти“ като благодарност за помощта й и за братски споделения обяд! Съвсем беше забравил. Лошо.

— Ще те закарам вкъщи — каза той спокойно и сам се изненада колко студено прозвуча гласът му.

Погледна нацупената физиономия на Лена и изпита чувство, близко до шока: защо ли две години, цели две години за него това лице беше лице на мадона? Защо бе примирал всеки път в присъствието на това момиче? Какво му бе? Някакво безумие ли? Магия ли?

Но каквото и да е било, то изчезна. Стопи се. Разтвори се във въздуха.

Мълчаливо поведе Лена към осветеното шосе, без да обръща ни най-малко внимание на нейните сърдити възгласи и на злобните й ехидни коментари по повод всяка кална буца и локва. Спря първата попътна кола, въпреки че беше мръсна и съвсем очевидна таратайка, настани Лена отзад и седна до шофьора.

Кой знае защо, беше му неприятно дори да седне до нея.

— Ще откараме момичето — каза тихо, — после ще се върнем тук.

— Ясно — кимна нелегалният таксиджия.

Роман не бе завършил това, заради което бе дошъл в този район на града. И нямаше да се успокои, докато не получи отговори на въпросите си.

 

 

През нощта отново игра. Петъкът свърши, започна съботата, на повечето от геймърите предстоеше почивен ден, затова те играеха, без да правят сметка за времето. Играеше и Дзюба. Разбира се, само когато не успяваше да поостане „наблюдател“. Все чакаше и се надяваше някой от играчите да каже нещо важно за Генадий. Нещо, за което би могъл да се захване и да изтегли цялата нишка. Естествено, играчите не подминаваха с мълчание гибелта на администратора на сървъра, но Роман все още не бе уловил в думите им нищо интересно.

А днес се появи нов играч, по гласа му се долавяше, че е младо момче, на седемнайсет-осемнайсет години, неопитно, също какъвто беше Дзюба само преди ден-два, когато за пръв път влезе в играта. Само че за разлика от оперативния работник не притежаваше феноменална способност за формиране на динамичен стереотип. И не се сети първо да потренира на свободни от играчи сървъри. То се знае, върху новака се стовари цял ураган от презрителни реплики и препоръки да не пречи на клана и „да се маха от терена и да не пречи на нормалните хора да се бият“. Момчето, което си бе избрало претенциозния ник Чък Норис, се оказа обидчиво, започна да отвръща на репликите и дори да грубиянства, на което незабавно реагира новият администратор с ник Бедуин, който бе сменил Пума-Колосенцев.

— Уважаеми играчо с ник Чък Норис — разнесе се в слушалките строгият му спокоен глас, — от името на целия клан настоятелно ви моля да напуснете играта и да не влизате в нея, докато не научите поне най-елементарното. Пречите на целия клан. Бъдете така добър, проявете уважение към другите играчи. В противен случай ще бъда принуден да поставя на гласуване въпроса за забрана върху вас за продължителен срок.

Чък Норис промърмори нещо, но колкото и да бе странно, престана да играе. „Ей, браво на тоя Бедуин — с уважение си помисли Роман. — Намери правилните думи и правилната интонация, за да усмири тоя млад грубиян. Интересно, как ли се е държал Гена в подобни ситуации? Определено не така. Гена сигурно е започвал да се подиграва и да обижда, едва ли в играта е бил по-различен, отколкото в живота.“

Продължи ту да играе, ту да наблюдава, като внимателно следеше репликите, които си разменяха играчите и на глас, и в чата — не само се надяваше да чуе нещо за гибелта на Колосенцев, но и се опитваше да схване какви кавги и конфликти, на каква почва и доколко сериозни, могат да възникват по време на играта и да ги оцени като повод за разправа. Ето например онова, което бе принуден да изслуша новакът Чък Норис… Та нали някой заради такива думи наистина може да убие. А Гена е можел да унижи кого ли не, също както постоянно унижаваше Дзюба. Генадий Колосенцев беше злобен, недоброжелателен, ехиден, безжалостен, циничен, наистина, затова като нищо е можел да си спечели врагове сред играчите.

Очите му се затваряха и той трябваше да се ободрява ту с измиване с ледена вода, ту с порция сладолед, с който Роман предвидливо се бе запасил на път към къщи. След като изпрати Лена, той се върна при общежитието и още дълго оглежда близките улици, улички и дворове с надеждата да намери гаражния комплекс, отговарящ на описанието в бележката, намерена у Генадий. Но нищо не намери. На връщане изпита такъв нетърпим глад, че се отби в първия денонощен магазин, който му попадна, и купи сладолед. Изяде го направо на улицата, преди да слезе по външното стълбище на магазина, и изведнъж усети, че се е ободрил. Дали защото лакомството беше студено, дали пък защото беше сладко… Веднага се върна и купи десет сладоледа: предстоеше му да не спи почти през цялата нощ.

— … нещо Телескопа не се вижда — забеляза един от играчите. — Много го бива със снайпера, щеше да ни е от голяма полза сега, защото оня гад Аватар се е закотвил на кулата и държи целия ъгъл, по никой начин не може да се мине. Телескопа мигом щеше да го свали.

— Аха — обади се друг глас, — изгуби се някъде, по-рано играеше всеки божи ден, не е пропускал изобщо, а сега не идва на сървъра, много жалко, добър играч е.

— Да, много добър играч!

Геймърите активно се включиха в обсъждането, сега в слушалките звучаха най-различни гласове.

— Някой не знае ли, може да е болен или да му се е случило нещо?

— Че какво може да му се случи?

— Знае ли човек, убиха Пумата, и това никой не беше очаквал.

— Пумата беше полицай, работата му беше такава, всеки момент може да те убият, а Телескопа какъв е?

— Един господ знае. Не сме го питали, а и той не казваше.

— И изобщо, може и да не е мъж, а госпожица, винаги мълчеше, спомняте ли си? Само в чата се обаждаше понякога.

— Точно така, нямаше микрофон, така че като нищо може да е бил и жена.

— Или дори някоя хлапачка, ученичка, сред тия понякога има такива играчи — мъжете пред тях ряпа да ядат.

Роман трескаво погълна последното късче сладолед във вафлена фунийка и затрака по клавишите: трябваше бързо да се свърже с Бедуина, но така, че никой друг да не научи. Излезе на страницата, от която можеше да си поговори с конкретен играч, и бързо набра текста: „Аз съм от полицията, занимавам се с разследване на убийството на Пума. Нуждая се от вашата помощ. Спешно и конфиденциално. Моля, свържете се с мен по телефона, номер…“.

Сега остава само да чака. Според впечатлението от гласа и от начина, по който Бедуина бе реагирал на поведението на младия грубиян Чък Норис, той вероятно беше свестен и почтен човек.

Дзюба не сбърка: отначало на екрана в списъка на наблюдателите се появи думата „Бедуин“, което означаваше, че администраторът временно е излязъл от играта, и след няколко секунди телефонът на Дзюба иззвъня. Бедуина се съгласи да помогне и да използва своите възможности, каквито другите играчи нямаха, за да получи нужната на Роман информация.

— Собственикът на нашия сайт не поддържа общодостъпна статистическа страница — делово каза той, — затова не сте успели да намерите нищо. Но аз ще го направя, не е проблем.

Това отне известно време, през което оперативният работник ту играеше, ту наблюдаваше и слушаше, ту ядеше поредната порция сладолед.

Към три часа през нощта Бедуина даде отговора: някакъв играч с ник Телескопа наистина започнал да играе около месец преди убийството на Колосенцев, при това играел всеки ден без прекъсване, а от деня на смъртта на полицая повече нито веднъж не се появил на сървъра.

— А мога ли да ви помоля да сравните времето за игра на Пума с времето на Телескопа? — предпазливо попита Роман, страхувайки се да не подплаши късмета си. — Разбирам, че вече е късна нощ и всичко изисква време, но това е много необходимо. Моля ви.

— Ще стане — кратко отговори Бедуина.

И наистина го направи. Само след един час на „лични“ се появи дълго съобщение от Бедуина, в което подробно бяха изброени датите, часовете и минутите, през които на сървъра се бяха намирали Генадий Колосенцев и засега още безполовото същество с ник Телескопа. От тези данни излизаше, че Телескопа е започвал да играе веднага след като на сървъра се е появявал Пума, и е излизал от играта веднага щом Колосенцев е напускал терена. Нямаше нито един отчетен запис, който да свидетелства, че Телескопа е играл в отсъствието на Пума.

— Вие знаете ли нещо за този Телескоп? — с надежда попита Роман.

— Сега ще видя какво има в профила му. Преди да убият Пумата, аз бях обикновен играч, не администратор, така че си спомням Телескопа. Наистина добър снайперист и никой никога не е имал претенции към него. Вярно, и той не се заяждаше като някои, нямаше микрофон, само пишеше в чата. Но учтиво, грамотно.

— Как мислите, защо е следвал Пумата по петите? При вас изобщо случват ли се такива неща?

— Разбира се! — възкликна администраторът. — Например ако някой е много добър играч и се породят подозрения, че той използва читове, тоест играе нечестно. Или просто ако някой иска да усвои негови похвати в играта. Тогава следваш играча от сървър на сървър, наблюдаваш го. Но едва ли Телескопа е следвал Пумата заради това, Пумата никога не е бил читър, той беше честен играч и уважаван администратор. А колкото до възможността да се поучи… Разбирате ли, Телескопа играеше достатъчно добре, за да се учи от някого другиго. Макар че… нищо чудно, всичко е възможно.

— А възможно ли е Телескопа да е жена? — за всеки случай уточни Дзюба.

— Като нищо! — разсмя се Бедуина. — Може да е всякакъв, дори дама на пенсионна възраст. Имаме една такава, играе като богиня. Ето, виждам профила… Истинското име не е изписано, адресът на машината не е посочен, ай пи адресът също… Профилът е скрит. Изглежда, има анонимайзър.

— Често ли се случва това?

— Не особено — замислено отвърна Бедуина. — Какво има да крие един геймър?

— Благодаря. Ако имам нови въпроси, нали може да ви потърся?

— Без проблеми, питайте — окуражи го администраторът.

Така де, какво има да крие един геймър?

И какво излиза сега? Че някой си Телескоп, който използва анонимайзър — програма, позволяваща да се скрие ай пи адресът, по който се определя конкретният компютър, се е интересувал от играта само когато е играел Гена? А без Гена играта не му е била интересна? Защо ли?