Александра Маринина
Последно разсъмване (16)

Шестнайсета глава

Надежда Игоревна Риженко дълго и укорително гледа Антон.

— И какво, беше ти нужно толкова време, за да вземеш такова елементарно решение? Защо досега не са проверени връзките на двете Дорожкини? Аз бях сигурна, че сте го направили веднага, по горещите следи, затова не ви питах повече за тях. А вие… Нехранимайковци сте, ей богу!

— Но ние проверихме техните алибита — опита да се оправдае Дзюба. — И показанията им проверихме. Нали всичко съвпадна, до последната подробност, нямаше абсолютно никакви разминавания. Не сме имали основания…

— Нямали били основания — недоволно се сопна тя. — Тръгвай и свърши тази работа. И докато не я свършиш, не ми се вясвай тук. И тебе си те бива обаче, Сташис!

— Не, Надежда Игоревна, не сте права — мъжествено се застъпи за колегата си Роман. — Антон няма нищо общо тук, през първото денонощие работихме с Гена, двамата с Гена не сме догледали, а Антон се включи по-късно.

— С Гена, та с Гена — имитира го следователката. — Голям защитник се извъди.

И изведнъж се усмихна.

— Добре, бягай сега. И се моли да не е станало късно, ако нещо не е наред. А ти, Сташис, остани още две минути.

Дзюба изскочи от кабинета на следователката като попарен, а Антон остана до бюрото й.

— Я седни сега, не стой прав. Бъди така добър да ми обясниш как така изведнъж ти хрумна да заподозреш Светлана Дорожкина? Вярвам, че си намерил някакви основания, но искам да разбера какви са те.

Антон подробно разказа за своите смътни усещания, на които отначало не бе придал никакво значение. Но после абсолютно същите усещания го бяха споходили по отношение на Вероника Нитецкая и Денис Фролов и какво се разбра — те не се оказаха безпочвени. Ето защо той се сети за младата Дорожкина и го обзеха съмнения…

— Мда… — замислено проточи Надежда Игоревна, — мъгляво е всичко това, мъгляво… Но нищо, нека Рома поработи. А какво предлагаш да правим с Фролов? Защото засега нямаме за какво да го задържим.

— Ще търсим — разпери ръце Антон. — Работата ни е такава.

Помисли малко и тъжно добави:

— Да търсим и да не намираме. Важното е той да не духне нанякъде. Но мисля, че не сме го уплашили, така че…

— Но пуснахте хора да го следят, нали? — попита Риженко.

— А че как. Беше ни първата работа.

— Добре, върви — въздъхна тя.

 

 

Проверката на контактите на Светлана Дорожкина се оказа лесна работа и почти веднага донесе резултат: още втората от намерените нейни приятелки напълно спокойно заяви на Дзюба:

— Светка е добро момиче, само дето не биваше да си има работа с този Марат. Хем не е глупава, всичко разбира, затова го крие от майка си. Защото майка й няма да изтърпи такова зетче, веднага ще го изгони, че и на полицията ще го обади.

Охо, така, значи! След минута и половина Дзюба вече си записваше в бележника името Марат Уманов. А само след час вече знаеше, че двайсет и девет годишният Уманов, по прякор Доцента, е бил съден три пъти, при това първия път, когато е бил твърде млад.

— Защо има такъв прякор? — попита Роман оперативния работник, който му разказа и майчиното мляко на Марат. — Много е умен ли?

— Не — разсмя се колегата, — напротив. Тъп е до немай-къде. Спомняш ли си филма „Джентълмени с късмет“? Е, това е той. Марат е бил слаб ученик и веднъж, някъде в пети или шести клас, когато надписвал тетрадката си, пропуснал във фамилното си име буквата „а“. Вместо Уманов се получило Умнов. Той дори не забелязал. Затова пък забелязала учителката, която веднага започнала да го подиграва пред целия клас. Какво си въобразяваш, да не си някой професор или академик… И някой подвикнал от чина си: „Не, не, той е Доцента, като Евгений Леонов от филма!“. Всички се разкикотили и така прякорът му се лепнал още от училище. После го подхванали уличните приятелчета, после стигнал и до затвора.

— А ще ми дадеш ли някакви негови контакти? — помоли Роман.

— Ще ти дам, ако ми кажеш защо ти трябват — напрегна се оперативният работник.

— Искам да проверя алибито му за една-две дати, но така, че той да не знае.

Дзюба си записа няколко имена и адреси и тръгна да търси приятелите на Марат Уманов. По-точно, един-единствен приятел, когото колегата му препоръча като вменяем. Всички останали имена си запази като резерва.

Валентин Агуреев, по прякор Краставицата, се оказа весел, безгрижен юначага, който така и не бе разбрал напълно, че се движи по тънкия ръб между свободата и несвободата. Впрочем фактът, че го бяха препоръчали като „вменяем“, можеше да говори и че го прикрива полицията. Естествено, не заради красивите му очи. Затова не се страхува много-много.

— На двайсет и първи ноември ли? — сбърчи чело Краставицата. — Какъв ден е било?

— Сряда, преди две седмици и половина.

— Сега ще погледна — извади той мобилния си телефон и започна да натиска бутона. — Щото аз съм човек пестелив, не обичам да дърдоря по телефона, есемесите излизат по-евтино. Ей го, сега ще видим кой какво ми е писал през въпросния ден, та може и да си спомня.

Той дълго търси интересуващите го есемеси: явно бяха толкова много, че се оказа трудничко да намери получените или изпратени преди две седмици и половина.

— Не — отрицателно завъртя глава Краставицата, — този ден никой не е виждал Марат чак до вечерта, а вечерта е бил много къркан.

— Така ли? А защо се е напил толкова?

— Знам ли го, не ни е докладвал. Но това е било вечерта, определено. А през деня са го търсили, питали са мен дали не съм го виждал, но аз не съм. Явно и тези, които са го търсили, не са го виждали — ехидно добави той.

— Добре. А два дни преди това, на деветнайсети?

Краставицата отново потъна в изучаване на телефона си, после глупаво се закиска.

— Това го помня, трябваше да се съберем да обсъдим една далаверка и Марат трябваше да дойде, всички дойдоха, а него го няма и толкоз. Започнахме да го търсим по телефона — не вдига. А после започна да праща есемеси, че нали, зает съм, не знам кога ще се освободя.

— Е, и какво смешно има в това? — строго попита Дзюба.

— Ами смешното е, че е бил при своята женска, то е ясно. И не е знаел кога… е, разбираш. Таковата.

— Покажи ми есемесите — поиска Роман.

Краставицата му подаде телефона.

— На, гледай, не ми се свиди.

И така, излизаше, че на 19 ноември, понеделник, Марат Уманов е изпратил на авера си четири съобщения. А през същото време не е вдигал телефона.

И това е било в интервала между 17 и 19 часа.

Тоест по същото време, когато Евгения Панкрашина се е намирала в апартамента на приятелката си Татяна Дорожкина и си е бъбрила с домакинята и нейната дъщеря. И не просто си е бъбрила, а им е показвала огърлицата „Разсъмване над Егейско море“ и им е обяснявала от какви камъни е изработено то. Вярно, наричала я не огърлица, а колие, но това не е от съществено значение.

 

 

Светлана Дорожкина работеше като рецепционистка в малко частно хотелче с десет стаи, давани и за денонощие, и за по няколко часа. С една дума, място крайно съмнително, както се стори на Антон, когато той след доста усилия намери двуетажната сграда, притаила се в дъното на един двор. Всъщност беше планирал да дойде тук с Дзюба, но Рома го гледаше с толкова нещастни очи, че се разбра: няма търпение да си изясни докрай въпроса с Фролов и участниците в ролевите игри. И Антон великодушно го пусна да си ходи.

Светлана седеше до полукръгла масичка, зиморничаво увита в топъл шал: тук, в малкото тясно фоайе място за рецепция се бе намерило само до входната врата, от която жестоко духаше. Щом видя Антон, тя тревожно се озърна, после, кой знае защо, погледна часовника си. Сташис разбра: вероятно тук скоро трябваше да дойде Уманов.

— Не искате ли да ми разкажете нещо? — дружелюбно подзе той.

Светлана направи учудена физиономия.

— Какво да ви разкажа? С мама вече всичко ви разказахме. А вие намерихте ли човека, който е убил леля Женя?

— А вие всичко ли направихте, за да ни помогнете да го намерим? — парира Антон. — Светлана, хайде да не си губим времето, а? И за вас, и за мен то е работно време. Разбирам, че криете връзката си с Уманов от майка си. Но защо скрихте от нас, че той е бил у вас, когато е дошла Евгения Василиевна? Не можехте да признаете в присъствието на майка си ли? Разбирам. Но ние ви оставихме телефонните си номера. Какво ви пречеше да ни се обадите, когато майка ви не чува, и да ни кажете истината? Защо премълчахте това?

Светлана мрачно се взираше в дневника за регистрация на гостите.

— Аз пък ще ви кажа защо. Защото знаете кой я е убил. Или подозирате.

— Не е вярно — тихо продума тя. — Какви си ги измисляте?

— Не е вярно ли? Ами хайде аз да ви кажа как е било всичко, искате ли?

Светлана вдигна към него очи, пълни със сълзи. Устните й трепереха.

— Не е нужно. Аз ще ви разкажа. Какво ще ми направят заради това?

— Нищо.

— Лесно ви е да го кажете. Марат ще ме убие.

— Е, ако е виновен, да — сви рамене Сташис. — Но ако няма нищо общо, няма да ви се сърди.

Светлана горчиво се разплака. Антон изчака няколко минути, после й подаде пакетчето хартиени кърпички, което намери на бюрото й.

— Хайде, Светлана, говорете, да не губим време. Защото очаквате Марат, нали? Ами ако дойде в този момент? Тогава ще съм принуден да го задържа веднага, пред очите ви. Ето защо колкото по-бързо ми разкажете всичко, толкова по-бързо ще си тръгна.

— Но вие ще го арестувате, нали? — прорида момичето.

— Разбира се, ако е виновен. Но ако това стане тук, той със сигурност ще знае, че тъкмо вие сте ми казали всичко. А ако го задържим на друго място, може изобщо да не се сети.

 

 

… В онзи ден, 19 ноември, Татяна Дорожкина нямало да си бъде вкъщи до късно вечерта — първо имала записан час за фризьор, за подстригване и боядисване, после щяла да ходи някъде по работа и накрая смятала да посети болна приятелка. Така че Светлана, като смятала, че майка й ще се прибере късно, довела вкъщи Марат. А майка й неочаквано се прибрала към 17 часа. В двете си ръце Татяна носела чанти с покупки и й било по-лесно да натисне копчето на домофона, отколкото да търси в чантата си връзката ключове, защото майката знаела, че Светлана си е вкъщи и ще й отвори. Именно този сигнал от домофона чула Светлана към 17 часа, докато била в плен на любовните наслади с Марат. Момичето разбрало, че майка му се прибира по-рано и че няма начин да успее да облече лежащия в леглото свой любовник и да го изведе от апартамента. Единственото, което успяла, било да грабне от антрето якето и обущата на Уманов и да ги прибере в стаята си.

Светлана посрещнала майка си в антрето.

— Мамо, ти какво така? Нали щеше да ходиш някъде по работа? Случило ли се е нещо?

— Леля ти Женя иска да дойде — обяснила Татяна, докато се събличала. — Как ме намираш подстригана? Нали е добре? И боята този път е сполучлива, цветът е какъвто ми харесва.

Тя повъртяла глава пред огледалото.

— Да не се е случило нещо на леля Женя? — продължила да разпитва Светлана. — Защо така внезапно идва? Нали ти искаше да ходиш и в болницата…

— Дъще, леля ти Женя е моята любима приятелка, нали знаеш. Затъжила се е, иска да се видим, много ме помоли да я приема. Казва, че в близко време няма да има възможност да дойде. Ама ти какво се притесни? Да не би леля ти Женя да ти попречи нещо?

— Не — припряно заговорила Светлана, мечтаейки майка й по-скоро да се махне от антрето, да отиде поне в кухнята: Татяна стояла точно до стаята на момичето. — Разбира се, и аз се радвам, че леля Женя ще дойде, и аз я обичам, тя е чудесна. А кога ще дойде?

— Обеща към пет.

— Ау, ами защо стоим тук тогава! — плеснала с ръце Светлана. — Бързо в кухнята, аз ще измия чиниите и ще избърша пода, а ти спретни набързо някаква салатка, че е неудобно — ще имаме гостенка, а не ни е разтребено и няма с какво да я нахраним.

Майката и дъщерята се разбързали из кухнята и Светлана се молела на господ майка й да не намери повод да надникне в нейната стая.

За щастие Евгения Василиевна дошла малко след пет и трите се настанили в хола. Панкрашина разказала за бутика, от който можело да се вземат украшения под наем, и показала колието, майката и дъщерята Дорожкини го разглеждали и обсъждали, дори го мерили и се въртели пред огледалото. Евгения Василиевна разказала много интересни неща за това колие: и как се наричало, и какви камъни имало в него, и колко сложна била изработката му.

— Сигурно е ужасно скъпо — предположила Татяна.

— Сигурно — съгласила се Евгения Василиевна. — Но под наем никак не е скъпо. Нали там цената зависи от срока, за който вземаш изделието. Аз го взех само за два дена, утре ще си го сложа за приема, а вдругиден ще го отнеса обратно. За два дни наемът е някакви копейки.

Всички разговори този ден се въртели около колието и едва към края Татяна заговорила за предстоящия двайсет и пети рожден ден на Светлана и за желанието си да изненада гостите с фирмената торта на Евгения Панкрашина. Дамите взели да разсъждават кога ще е най-удобно да проведат майсторския клас. И се разбрали Евгения Василиевна да дойде в сряда към единайсет часа сутринта, да им покаже как се прави тортата, а към два-три часа да тръгне за бутика да върне колието.

Антон слушаше Светлана и мислено допълваше разказа й със сведенията, получени от Роман Дзюба.

Марат Уманов, който седи в стаята на Светлана, прекрасно чува целия разговор и от чутото преценява, че става дума за много скъпо ексклузивно изделие. Изключил е звука на мобилния си телефон и не отговаря на обажданията: щом той много добре чува какво си говорят жените, и те ще чуят гласа му. Изпращат му есемеси с въпроси „кога ще дойдеш“, той изпраща в отговор съобщения, че ще знае плановете си до половин час, и внимателно слуша разговора, който се води в другата стая, за да разбере кога ще свърши женската сбирка и кога Светлана ще може тайно да го изведе от апартамента. За това е нужно гостенката най-сетне да си тръгне и тогава ще могат да издебнат момент, когато майката на Светлана или ще седне в хола да гледа телевизия, или поне ще отиде в банята или в тоалетната. Разговорите за скъпото колие го вълнуват и той взема решението си доста бързо.

— Уманов каза ли ви за намеренията си да убие Панкрашина и да вземе колието? — попита Антон, когато Светлана приключи разказа си.

Тя му хвърли негодуващ поглед.

— Какво приказвате! Разбира се, че не. Но аз разбрах по физиономията му, че е чул всичко, и само се надявах да не си е направил някакви изводи. Чул е, какво толкова, нали не можем у всеки човек да подозираме убиец. Пропъждах тази мисъл, внушавах си, че ми се е сторило, че на лицето му не е бил изписан никакъв особен израз. Много ми се искаше да вярвам в това и повярвах. Но когато убиха леля Женя, ужасно се уплаших, че все пак го е сторил Марат. И въпреки това си втълпявах, че не е той, че не може да е той, вярно, свързан е с бандити и дори не крие това, но е свестен човек, добър, не може да е убиец. А дето е лежал в затвора три пъти, това е било от глупост, от хлапашка глупост.

— А питали ли сте го за убийството и за колието?

— Беше ме страх — въздъхна Светлана. — Страхувах се, че ще се обиди, че го подозирам в нещо. Просто му казах за леля Женя, но той вероятно е почувствал нещо, защото изведнъж страшно избухна и ми се разкрещя: „Ти да не подозираш мен? Кълна ти се, нищо не съм направил. Как си могла да си помислиш такова нещо за мен? И изобщо, и хабер си нямам за някакво колие и не съм виждал и очите на леля ти Женя, та аз бях в твоята стая, забрави ли?“. И така нататък.

„Какво пък, това момиче, както и повечето от нас, живее в свят на илюзии — помисли си Антон. — Вижда само това, което иска да вижда. И аз съм такъв. И всички останали. Как го беше казал Кузмич? Човешкото око мами? Което си е вярно, вярно е.“

Сега Антон си представяше приблизително общата картина: апартаментът на Дорожкини е малък, тесен, не само звуковата изолация в него е никаква, ами и ако вратата на стаята на Светлана се пооткрехне, човек може прекрасно да види всички, които се намират и в хола, и в кухнята. И Уманов със сигурност се е възползвал от тази възможност, за да види жената, която вдругиден е щяла да се появи в този блок с неимоверно скъпо бижу в чантата. Той непременно го е направил, защото му е било нужно да знае кого да причаква в сряда сутринта във входа на този блок.

И в сряда, 21 ноември, Уманов е заел своята позиция във входа на блока на Дорожкини. Когато е дошла Евгения Панкрашина, я е убил с нож, преровил е цялата чанта, но колието вече не е било там. Марат трябвало да се задоволи с жалки трохи: портмонето и мобилния телефон. У Панкрашина не се намерило нищо по-ценно.

Какво пък, сега вече може да даде знак на момчетата, които следят Уманов от няколко часа, да го арестуват.

— Извинете, Светлана — каза Сташис, — но ще трябва още известно време да остана тук с вас.

— Защо? Какво още искате от мен? — рязко попита тя. — И без това ми извадихте душата.

— Не е нужно да сте груба — каза той. — Трябва да бъда сигурен, че няма да се обадите на Уманов, за да го предупредите. Ето защо, докато не получа сигнал, че е задържан, ще седя ей на това столче. — Антон придърпа един сгъваем метален стол, тапициран с евтина изкуствена кожа.

Светлана отново се разрида, а Антон гледаше потреперващите й рамене и разбираше, че никак не му е жал за това момиче. Когато лягаш да спиш с кучета, бъди готов да се събудиш с бълхи. Лягаш ли си с бандит — не очаквай дълго романтично приключение. Обикновена справедливост.

Извади телефона си, прочете последните съобщения от дъщеря си Василиса, която бе приучил постоянно да съобщава на баща си за всички свои придвижвания, и потъна в дълбок размисъл. Ето, пред него седи едно дори много хубавичко момиче, неомъжено и дори от днес свободно откъм любовни връзки. Може ли да се ожени за нея?

Пази боже!

А за коя тогава може? И за коя трябва? И изобщо, нужно ли е да го прави? По дяволите, по дяволите, по дяволите! Защо, защо тази любов споходи Елвира тъкмо сега, когато неговите деца са още малки?! Защо не почака пет-шест години, когато Василиса стане вече достатъчно разумна и ще може да се грижи за по-малкия си брат!

Телефонът, който бе стиснал в ръката си, трепна, на дисплея се появи надпис: „ОК“. Изпратил: Роман Дзюба.

Антон стана и почувства, че единият му крак е леко изтръпнал.

— Това беше, Света, повече няма да ви изтезавам с присъствието си. Благодаря за помощта и гостоприемството.

Момичето го погледна уплашено.

— Марат… приключи се, така ли?

— Да — спокойно отговори Антон. — Приключи се. Всичко хубаво.

В момента, когато стигна през целия град до отдела, здравата изнервен от висенето в прочутите столични задръствания, Уманов вече бе престанал да отрича. Да, стигнал му умът да не пипа дръжката на ножа с голи ръце, така че не оставил отпечатъците си на оръдието на убийството. Но се издънил от някаква си дреболия: не предвидил, че някои магазини дават на купувачите карти за намаление просто така, а други — само след попълване на анкетна карта и представяне на паспорт. Именно такава карта от скъп гастроном имало в портмонето на Евгения Панкрашина. Уманов, естествено, изхвърлил портмонето, но картата прибрал: можела да му влезе в работа. Вярно, още не бил пазарувал от този магазин, но картата се намери в джоба му заедно с две-три други подобни, които се оказаха на негово име. Всички, освен една-единствена, издадена именно от веригата магазини, в които според шофьора съпругата на бизнесмена Панкрашин обикновено пазарувала. И на касата на най-близкия магазин от тази голяма верига казаха на Дзюба, че тя е издадена на името на Евгения Василиевна Панкрашина. Та това беше всъщност цялата история. Уманов не можа да обясни как картата е попаднала у него, а тъй като не беше и твърде остроумен, не съумя и нищо да измисли.

 

 

Какво пък, проясни се поне убийството на Евгения Панкрашина. И ако Рома е прав, днес-утре може да се ориентират и за убийството на Гена Колосенцев.

Виж, обаче въпросът кой и защо е убил бижутера Леонид Курмишов още висеше. И докато отначало имаше надежда убийствата на Курмишов и Панкрашина да са свързани помежду си чрез огърлицата „Разсъмване над Егейско море“ и като се разкрие едното, да може да се тръгне по нишката и да се стигне до разгадаването на другото, сега тази надежда умря окончателно. Престъпникът Марат Уманов нямаше отношение към бижутера Курмишов.

Значи трябваше всичко да се започне отначало. Кой е взел бижутера от мястото, където го е оставил Колосенцев? Самият Генадий? Защо? Това е глупаво и необяснимо. Тоест обяснимо е, разбира се, но само в един случай: ако Гена е решил да убие Курмишов. Но това е абсолютна безсмислица! И изобщо — с това има ли някаква връзка Фролов… Или все пак не е Фролов? И къде конкретно се е появил въпросният Денис Фролов: при гаражите или край общежитието на работниците имигранти? Да не говорим за най-важното: имал ли е той мотив да убие Генадий Колосенцев?

Антон реши отново да отиде при Карина Горбатовская. Общо взето силата на духа му стигна да признае пред себе си, че това не беше особено нужно за работата. Просто сънуваше Карина. Сънуваше я всяка нощ още от деня, когато я видя за пръв път. И тя не му излизаше от ума.

В неделя сутринта Карина си беше вкъщи и отговори със съгласие на зададения по телефона въпрос може ли да намине при нея да си поговорят. Антон се позамисли дали да не купи цветя, но все пак реши, че ще бъде неприлично. Нали отива по работа, а не на среща.

Разговорът за Курмишов не отне много време. Всички въпроси, които можеха да бъдат зададени на Карина, отдавна ги бяха задали и първият следовател, и самата Риженко, която бе викала Карина на повторен разпит, и самият Антон, когато ходи при нея. Но разговорът течеше така плавно и Антон се чувстваше толкова уютно край тази жена, че накрая се реши и накратко разказа своята история, а после попита:

— Има ли сред вашите познати самотна жена, такава, която би могла да стане майка на моите две деца и да понася неудобствата от моята професия?

Въпросът доста озадачи Карина, тя дори се разсмя.

— Да не мислите, че съм сватовница? Или сводница?

Антон се смути, взе да се извинява и да обяснява, че не е имал предвид нищо такова, просто трябва някак да реши проблема, а няма представа как да подходи към него. И не щеш ли, изтърси това:

— Ето, например вие, бихте ли могли да се омъжите за мен?

Карина го погледна внимателно и сериозно, ъгълчетата на устните й трепнаха в някаква наченка на усмивка.

— Не, Антоне, не бих могла. Първо, аз съм по-възрастна от вас, а за мен това е много съществен момент. Никога и при никакви условия няма да се обвържа с мъж, по-млад от мен. Второ, няма да мога да бъда добра майка на децата ви. Изобщо не искам да се омъжвам, но деца искам. При това искам да родя свои деца и не желая в семейството да има каквото и да било съперничество и приказки кой кого обича повече и кои деца били родни и кои не. Такива неща не са ми нужни.

Антон окончателно се стъписа. Защо ли зададе тоя идиотски въпрос?

— Извинете, за бога, аз не исках да… Но може би ще ме посъветвате нещо?

— Ако наистина смятате да се ожените, за да решите своя проблем — невъзмутимо отговори тя, — вие, Антоне, трябва да сте наясно, че въпросната жена трябва винаги да е искала деца, но не може да ги има. Само такава жена ще даде на вашите дечица цялото си сърце, душата си, а вие няма да се съмнявате кого тя обича повече — вашите деца от първия ви брак или вашите общи деца. Повярвайте ми, Антоне, съмненията и подозренията са нещо страшно, те разяждат човека отвътре и отравят дори най-хубавите, най-топлите и най-добрите отношения. Търсете жена, с която няма да имате и най-дребни съмнения, само така ще можете да запазите брака си. Но при това трябва ясно да разбирате, че тази жена е крайно малко вероятно да бъде млада, по-скоро ще бъде на около четирийсет или дори на повече.

— Защо? — не разбра той.

— Младите жени, които искат собствени деца, ще опитват, докато стане — дали чрез брак, ако нямат съпруг, или чрез дълго изнурително лечение, ако проблемът е в заболяване, но на около трийсет те едва ли ще се предадат и ще се откажат от надеждите си за майчинство. Така че вашата възможност е съпруга, която определено ще бъде по-възрастна от вас.

Ами да, логично е. Защо по-рано не се бе замислял за това? Пък и Елвира не му го каза. Не е толкова лесно мъж с деца да намери жена, с която и децата, и самият той да бъдат щастливи. А онези, които мислят другояче, живеят в свят на незнайно откъде взели се илюзии. Интересно, а какво ли мисли Карина по този въпрос?

— Знаете ли, неотдавна ме посъветваха да престана да живея в света на илюзиите — каза той с усмивка. — Хората в действителност далеч не са такива, каквито ги виждаме, и ние никога не бива да забравяме това и да не се учудваме, че не можем да създадем отношения или отношенията се създават някак не както сме ги искали.

Карина кимна в знак на съгласие.

— Знаете ли, вярно е. Ето, например баща ми страшно се измъчва, задето аз толкова години бях с Леонид и не създадох свое семейство. Струва му се, че съм била влюбена, сляпа и глуха и съм била готова да прощавам на Леонид всичко. А всъщност и през ум не му минава, че не съм сляпа, нито глуха и ако не съм скъсала с Леонид, то е било само защото съм нямала морални сили за това. И че не искам никакво семейство, никакъв съпруг, никакви битови грижи, аз искам да родя дете и да се занимавам само с него и със своята работа. Жалко, че толкова късно осъзнах всички това, иначе може би навремето нямаше да направя аборт. Можеше любовникът ми да идва веднъж-дваж седмично, това щеше да ми е напълно достатъчно. Не ми е нужен мъж, който да е до мен постоянно. Нима мога да кажа това на татко, за когото семейството, децата и внуците са безусловна и неоспорима ценност, заради която човек е готов на всякакви жертви! Татко вижда у мен едно, а в действителност аз съм съвсем друга.

Трябва да си тръгва, става неприлично. Антон с уважение възприе думите на Карина, че тя има твърдо предубеждение относно разликата във възрастта. Да, той не е съгласен с това, но чуждите убеждения и принципи са нещо свято. Защото и самият той има принципи и предубеждения, които навярно изглеждат на другите смешни и нелепи. И той не може да си представи отношения с жена, по-заможна от него. Ако това беше нормално за него, би могъл да опита да ухажва Елвира — тя е и красива, и добра, и умна, и децата я обожават. И ако той своевременно бе проявил настойчивост, тя може би щеше да се съгласи да му стане съпруга. Но за Антон Сташис богатата жена просто не съществува като жена, той винаги е смятал за неприлична женитбата на „беден за богата“, не е искал да го наричат жиголо, а пък ако тя е и дори мъничко по-възрастна, тогава вече съвсем никой не би повярвал в искреността на чувствата му. Така че с Елвира при всички случаи нищо нямаше да се получи, дори той да бе поискал. Но и не бе искал. Това винаги учудваше и самия него, и неговата бивша съученичка, с която той се срещаше именно така, както се изрази Карина: веднъж-дваж седмично. И Галина никога не повярва, че той може да не изпитва към красивата Елвира никакъв мъжки интерес, ужасно го ревнуваше, подозираше го и постоянно говореше глупости и гадости по този повод. Пък и Антон от време на време се замисляше за това. И всеки път си даваше абсолютно ясен отговор: Елвира не е жена за него. Не го привлича. Въпреки своята безспорна външна привлекателност и несъмнените достойнства на душата и характера си. Жалко. Жалко, че се получи така.

Но да търси съпруга с ясни намерения… С цел да я направи бавачка на децата си… Това е омерзително. Това е недостойно за истински мъж. Това е в разрез с характера му.

Вярно, всичко това са прекрасни, красиви думи. Но какво да прави?

Антон Сташис се чувстваше отвратително.

 

 

Да намерят през съботата и неделята всичките 16 души, членовете на „затворения геймърски клуб“, се оказа трудна работа. Всички те работеха, печелеха пари и в почивните дни нямаха навика да си седят вкъщи. Един отишъл на вилата, друг прекарваше времето си в приятна компания, а трети пък отлетял за чужбина. От хората, които успяха да намерят в Москва, нито един не призна да е казвал на автора на игрите за възможния му конкурент полицай. Впрочем успяха да се сдобият с някаква нова информация. Например че опитните и заможни геймъри, които играели на специално създадения сайт, обичали сложните сюжети и по принцип нивото на игрите, които съставял за тях Денис Фролов, дори много ги задоволявало. Но сега играчите искали по-сложен сюжет, който да не могат да развият лесно. Денис, разбира се, опитвал да усложни игрите си, но геймърите били печени, съобразителни момчета: за една игра Фролов получавал 3 000 евро, ако се играела две седмици. За всяка седмица отгоре — още по 2 000. Фролов бил крайно заинтересован да измисли свръхсложен сюжет и да обърка всички, но засега не му се получавало често. Можело да се каже, че изобщо не му се получавало. Във всеки случай нито веднъж не бил успял да получи бонуса от две хиляди евро.

И отново се започна със съмненията: може би Денис Фролов изобщо не е убиецът? Да, той е участвал в игрите само заедно с Гена Колосенцев и след неговата гибел не е стъпвал на сървъра. Това е така. Но може да е искал само да се запознае с оперативния работник, за да черпи от него информация за истински случаи и заплетени престъпления?

— Но защо тогава не се е запознал с него? — упорито възрази Роман Дзюба, когато подполковник Зарубин сподели с него резултатите от работата през изминалите два дни. — Имал е безброй възможности, включително личния контакт по време на състезанията. Фролов обаче, кой знае защо, не се е възползвал от тях. Дайте ми онези, които са останали, Сергей Кузмич, много ви моля! Днес имам почивен ден, мога да поработя за вас.

— Голям си досадник — изписа на лицето си ужасен трагизъм Зарубин. — Как изобщо те търпят околните? С твоето нахалство с пръст тунел ще издълбаеш! Добре, дръж: списък на членовете на клуба, които още не са разпитани. Само че без самодейност, ясно? Намираш човечето и ни съобщаваш, по-нататък действаме ние. Ясно ли е?

Роман грабна листа с имената, адресите и телефоните и хукна, абсолютно щастлив.

Все пак е грехота да се оплаква от съдбата! Обича, обича тя Роман Дзюба. Вярно, не всеки ден, не постоянно. Но нали и жените не обичат постоянно, за мъжете пък да не говорим. За сметка на това днес тя реши да поглези младия оперативен работник. Първият от хората, с които успя да се срещне и поговори, не разказа нищо интересно, но пък вторият, на име Шчоголко, дребничък и заоблен като топка, злобно се закиска още щом чу името Денис Фролов. Той потвърди, че един от играчите се свързал с геймъра с прякор Пума, когато чул, че той работи в полицията, и то не къде да е, а в криминалния отдел.

— Той разказа на цялата ни група, че е разговарял с Генадий и Генадий обещал да напише пробна игра. Ние одобрихме тази инициатива и предложихме дори да стимулираме финансово оперативния работник, та да знае, че не работи напразно, и да се старае. Разбирате ли, Денис Фролов пише за нас отдавна и очевидно се е изчерпал. Всяка фантазия си има таван. Освен това ние сме изиграли толкова измислени от него игри, че ходът на мислите му ни е станал абсолютно ясен и предсказуем, а Денис не може да се надскочи и да започне да мисли другояче. А ето че се яви нов човек със свежи идеи и нов подход! Разбира се, ние бяхме сериозно заинтересовани Генадий да стане наш автор.

— Ясно — кимна Дзюба. — А казахте ли за това на Фролов?

— Естествено! Именно аз му го казах.

За Дзюба не остана скрита усмивчицата, която изкриви малката изваяна уста на неговия събеседник. Обикновено хората наричат такива усмивчици „гадни“. Или дори „гаднички“.

— Май не обичате Фролов? — Роман се постара да направи тона, с който произнесе тези думи, колкото може по-интимен.

— Никак не го обичам! — възкликна Шчоголко и кой знае защо, се развесели. — Дори не знам защо. Загадка! Човекът нищо лошо не ми е сторил, а аз не мога да го търпя. Не мога и толкоз! Честно казано, отдавна вече замислям да намеря друг автор на игри, за да си нямам работа с Денис. Той е човек с болно самолюбие и амбиции до бога, макар че не представлява нищо особено. Не ми харесва и това си е. Затова не можах да се въздържа, изкуших се да му разваля настроението. Вярно, Генадий само обеща да опита и изобщо не беше сигурно, че ще опита, а и да започнеше да пише, кой знае дали щеше да успее, но аз тая работа така я поднесох на Фролов — че уж работата вече е готова, че си имаме умен и опитен оперативен работник, който умее да пише такива игри, и че е казал, че може да напише игра като едното нищо и след месец — месец и половина ще ни я предаде. И че съм му обещал добри пари. И му казах сума, три пъти по-голяма отколкото плащахме на Денис. Да бяхте видели как му се изкриви физиономията! — Топчестият Шчоголко се заля от смях. — През последната година това бяха най-приятните минути в живота ми. Беше си чист блъф, но подейства, развалих му настроението.

Ето, на, и мотивът се открои. Докато на хоризонта не се е появил Гена Колосенцев, Фролов е бил единственият автор на тази група хора, която организирала своя малък игрови клуб. Ако Пумата успее да напише ролева игра, Денис Фролов ще изгуби своя източник на пари. И нещо повече: на тоя Пума ще плащат три пъти повече, отколкото на Денис! Къде е справедливостта, граждани?!

 

 

— Лошо — направи извода си следователката Риженко, след като изслуша безпомощното мънкане на оперативните работници, които бяха работили честно и не беше тяхна вината, че нищо не излизаше…

Абсолютно нищо не се връзваше. Убийствата на Панкрашина и Курмишов по никакъв начин не се обединяваха. И най-лошото беше, че работата по разкриването на убийството на бижутера буксуваше като вехта кола сред дюни.

— Разбира се, това, което ми говориш, е пълна глупост — рязко каза тя в очите на Антон Сташис. — Но не ни остава нищо друго. Дайте да проверим версията, че Колосенцев е убил Курмишов, защото установихме, че именно той е освободил бижутера. Експертизата потвърди: на ножовката, с която са разрязани белезниците, и на винкела, с който е разбита вратата на гаража, има следи от Колосенцев. Поне едно нещо знаем със сигурност: Гена е влизал в контакт с бижутера. Гена е бил в този гаражен комплекс едновременно с Курмишов. А после някой е откарал Курмишов оттам. И колата на Колосенцев е намерена близо до имигрантското общежитие. Значи той е имал всички възможности да откара Курмишов. Рома, експертите огледаха ли колата на твоя приятел?

— Мисля, че не — неуверено отговори Дзюба, помисли малко и добави вече по-твърдо: — Със сигурност не са. Аз говорих с колегите, казаха ми, че просто са огледали колата, търсели бележки или нещо друго, което да обясни защо е отишъл в Източния район. Но на експертите не са я давали.

— Защо?! — вече се разкрещя Риженко. — Защо не е извършено едно толкова очевидно необходимо действие? Изобщо, какво става тук?

— Не се сърдете, Надежда Игоревна — опита да я успокои Антон, — онзи следовател там е… особен. За него ремонтът и гастарбайтерите са болна тема. И в рамките на неговата версия в резултатите от експертизата по колата не може да има нищо важно за следствието.

— Господи — простена тя и се хвана за главата, — защо, кажи ми защо сме се превърнали в страна на идиоти? Добре, станалото станало. Вървете, работете. А аз ще отида при ръководството. Щом на вашия следовател колата на Колосенцев не е нужна за разкриването на убийството му, на мен тя ми е нужна за следствието по делото за бижутера.

Сташис и Дзюба се изнизаха от кабинета на Риженко едва ли не на пръсти.

— Какво й става? — прошепна Роман, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от вратата. — Никога не бях я виждал такава.

Антон се усмихна.

— Нищо страшно, Рома. И нищо лично. Това няма отношение нито към теб, нито към мен.

— А към какво има?

— Не към какво, а към кого. Към Кирган, адвоката.

— Към Виталий Николаевич ли? — смая се Дзюба. — Защо, какво се е случило? Пак ли й е провалил дело на процес?

— Ами почти — разсмя се Сташис. — Снощи й е направил предложение. И Надежда Игоревна се е съгласила. Снощи. А тази сутрин му се е обадила и е казала, че снощи е прибързала и още не е сигурна… С една дума, скарали са се.

— Гледай ти-и-и — проточи Роман. — Ами ти откъде знаеш?

— Кирган ми каза, говорихме си днес. Така че нашата Надежда Игоревна просто е разстроена. Не си го слагай на сърце. И знаеш ли какво, Рома? Сега тръгвам да работя, а ти днес си почини. И без това не можем да направим нищо повече по бижутера. Край, изворът секна. Сега остава само да чакаме, докато Риженко изиска колата на Гена за експертиза и експертите си свършат работата. Не се показвай и в отдела си, нали знаеш: работата обича глупаците. Отпусни се до утре.

Антон приятелски тупна Дзюба по рамото, качи се в колата си и замина. А Роман замислено се потътри по тротоара, размишлявайки дали да се прибере вкъщи и да поспи, дали все пак да прояви честност и дисциплинираност и да се яви в отдела си, или…

След внимателно обмисляне третият вариант му се стори най-привлекателен. И Роман Дзюба се запъти към заложната къща, където работеше онова толкова необикновено, толкова добро и толкова искрено момиче с рядкото име Евдокия.