Александра Маринина
Последно разсъмване (12)

Дванайсета глава

— И колко часа си спал снощи, мой неуморен друже? — с подозрение попита Антон Сташис, когато в седем сутринта Дзюба го събуди с телефонното си обаждане.

— Ами… малко — измънка Роман. — Легнах в три, в четири и половина станах да изучавам проклетите списъци. Не намерих никого, освен Нитецкая. Вероника Валериевна е единственият общ познат на Курмишов и Панкрашина. Надир казва, че тя е просто клиентка на бижутера, Курмишов й е правил пръстен. Значи е съвпадение.

— Виж какво, Рома, я си легни да се наспиш хубаво — посъветва го Антон. — Чак ме боли, като те гледам през последните дни. Каква работа да очаква човек от тебе. А с Нитецкая ще се заема аз. Днес е погребението на Курмишов, и без това смятах да отида, та като начало ще видя дали тя ще дойде да си вземе последно сбогом със своя бижутер, или не. А после ще видим.

— Май и аз трябва да дойда — неуверено проточи Роман.

— Я си лягай — разсмя се Антон. — Събери малко сили. Ще се справя и без тебе.

 

 

Церемонията по прощаването с Леонид Константинович Курмишов беше организирана в просторната ритуална зала на крематориума, където въпреки солидните размери на помещението едва се побраха всички желаещи да изпратят бижутера в сетния му път. Антон стоеше малко встрани и внимателно наблюдаваше, забелязваше известни на цялата страна лица: артисти, певци, продуценти, спортисти… За всички тях през дългите години Леонид Курмишов бе изработвал украшения и различни изделия, с които те се гордееха и които използваха с наслада. Ето, мина доста голяма група хора, сред които Антон забеляза Сотников, Горбатовски, Карина, Араратян и всички хора, които бе видял във фирма „Софико“: монтировчици, фасетьори, шлифовачи, Нона — с тъмни очила, скрили подпухналите от плач очи, до нея ситнеше нисичкият сбръчкан Глинкин, старши технологът. И в тази група имаше „публични“ лица: представители на ръководството на Гохран и Алрос, явно лични познати на Курмишов.

А ето я и Нитецкая. Съвсем сама. С голям букет тъмночервени рози. Тя не разговаряше с никого, до никого не се спираше — нито до „звездната“ група, нито до „бижутерската“, нито до родителите на Леонид Константинович, много, много стари и ако се съдеше по лицата им, не съвсем ясно разбиращи какво изобщо се случва. Старците седяха на полирана скамейка до самия ковчег, поставен върху постамент — прегърбени, тихи, но със сухи очи. До тях бяха застанали млади мъж и жена — пристигналите от друг град деца на Курмишов, които живеели отделно от баща си, доколкото си спомняше Антон, поне от петнайсетина години, ако не и повече.

Отначало свещеникът опя покойника, после започнаха прощалните слова. Сташис не откъсваше поглед от Вероника Валериевна, която така си и стоеше сама, чак в ъгъла, стиснала в ръце букета си. По лицето й се стичаха сълзи.

Церемонията се проточи много дълго, после всеки желаещ отиде при покойника, докосна ръцете му и остави цветята си. Когато ковчегът под звуците на органа започна да се спуска, Нитецкая първа се обърна и излезе от ритуалната зала. Така и не се заприказва с никого. Нима наистина не е нищо повече от клиентка? Но защо тогава толкова плака? И защо бе донесла толкова изразителен букет?

Антон я настигна по широките стъпала на крематориума, жената крачеше бързо, почти тичаше към колата си.

— Вероника Валериевна! — извика я Сташис.

Нитецкая рязко спря, извърна се и го погледна с очи, все още пълни със сълзи. Устните й се кривяха, тя едва сдържаше плача си. Антон меко я подхвана под ръка и я поведе към своята кола.

— Вероника Валериевна, не мислите ли, че е време да си поговорим? — тихо попита той.

— Но не и сега, нали — вяло отвърна Нитецкая.

— Не, именно сега — твърдо и дори доста строго каза Антон. — Още повече че и без това в такова състояние не може да шофирате. Хайде да ви откарам у вас, ще поседим, ще си поприказваме, ще поменете Леонид Константинович, както е редно. Доколкото разбрах, не смятате да ходите на общия помен.

— Какво да правя там… — махна с ръка Нитецкая. — Добре, да вървим. А моята кола?

— Аз ще се погрижа за това, ако ми дадете ключовете.

— Добре — натъжено повтори тя.

И вече хванала дръжката на вратата, за да седне в колата, изведнъж каза:

— Прав сте. Бях любовница на Леонид. Нали за това искахте да поговорим?

— И за това — кимна Антон. — Седнете, моля.

 

 

— Ще ми правите ли компания? — попита Нитецкая, докато поставяше на масата чашки, бутилка коняк и чиния, на която бяха подредени спретнато нарязани късчета кашкавал и лимон. — Или ще трябва да помена Леонид в горда самота?

— На работа съм — кратко отвърна Антон, — пък и ще шофирам.

Тя не се преоблече и седна до масата със същата черна рокля, с която бе присъствала на панихидата. Черният копринен шал, с който по време на опелото бяха покрити косите й, сега лежеше на раменете й и Вероника току усукваше ресните по краищата му.

— Казах, че бях любовница на Леонид — започна Нитецкая, след като изпи до дъно пълна, макар и малка чашка. — Но не е така. По-точно, не е точно така. С него бяхме в отношения, при които думите „любовник“ и „любовница“ звучат неуместно. Грубо. Пошло. Ние се обичахме така, както малко хора на нашата грешна планета успяват. Живеехме и дишахме в унисон, усещахме се един друг от десетки километри. Бяхме едно цяло. Именно затова Леонид не ме запознаваше с никого от своето обкръжение. Пазехме отношенията си в тайна, далеч от чужди очи, на никого нищо не казвахме, защото се страхувахме да не подплашим тази невероятна, тази невъзможна любов. Ето защо, макар Леонид да беше свободен, аз не бях поканена на помена. Просто никой нищо не знаеше за мен.

Антон мълчаливо кимна. Ето че изникваше още един Курмишов, съвсем различен, неприличащ нито на лекомисления гуляйджия и печалбар, за когото бе разказал Сотников, нито на безумно талантливия любим на Карина Горбатовская. Курмишов, когото не бе познавал никой от неговите приятели и познати. Никой, освен жената, която той наистина бе обичал. Но кой от тези Курмишови е бил истинският? Или истински са били всичките трима?

— Разкажете ми какво се е случило между Леонид Константинович и Сотников — помоли той.

Нитецкая кимна и пресуши още една чашка. Улови напрегнатия поглед на Антон и леко се усмихна.

— Не се бойте, знам си нормата. И винаги спирам по средата на тази норма. Няма нищо по-отвратително от пияна жена.

Повечето от това, което разказваше Вероника Валериевна, вече беше известно на Антон, но той слушаше много внимателно, страхуваше се да не изпусне някоя подробност, която, много вероятно, бе известна само на тази жена.

След осми клас Леонид Курмишов отишъл при бащата на Алексей Юриевич Сотников, известния бижутер Юрий Сотников, като обучаващ се чирак. Самият Алексей стоял зад гърба на баща си от ранно детство и добре познавал всички ученици, макар те да били по-големи от него. Между Курмишов и Алексей се създали добри отношения, още повече че за своите 10 години Алексей умеел много неща, а Леонид още не умеел нищо, но не смятал за унизително да се учи не само от майстора, но и от неговия малък син. Много скоро те станали близки приятели. Алексей често водел Леонид в своята стая и му показвал своите получени по наследство албуми с ескизи, както и книги с илюстрации, донесени по незнайно какви пътища от чужбина.

Останали приятели дълги години и когато по време на финансовата криза през 1998 година Леонид здравата пострадал материално, Алексей споделил с него Секретния кодекс на Сотникови. Тези знания позволили на Курмишов да стане вторият експерт по изделията на Дома „Сотников“, започнали да го канят големи аукционни фирми и да му плащат добре. Курмишов бил много благодарен на приятеля си Алексей, искрено и дълбоко благодарен.

Ала веднъж в някакъв неразбираем порив, който самият той после не могъл нито да обясни, нито да оправдае, разказал за тези тайни на един свой клиент, певеца Виктор Волко. И не само му разказал за тайните, но и ги изброил подробно, дори ги илюстрирал с многобройни снимки и рисунки. После се сепнал, поискал думата на певеца, че това ще си остане между тях, защото броят на експертите по изделията на Дома „Сотников“ бил строго ограничен, били само двама и Курмишов бил единият от тях, това им осигурявало стабилни доходи. Волко се заклел, че ще запази всичко в тайна, но много скоро издал информацията на заинтересовани хора. Тъй като сега аукционистите и колекционерите можели сами да определят автентичността на изделията на Дома „Сотников“, нуждата от експерти отпаднала и Алексей и Леонид изгубили този източник на доходи. Към тях продължавали да се обръщат за консултации колекционери, но един човек, изгубил статута си на ексклузивен експерт, вече не можел да разчита на високи хонорари за консултациите си. Освен това по-рано самите консултации се осъществявали предимно в чужбина, когато за търговете се канели експертите, а в същото време там се стичали колекционери от цял свят и именно те търсели частните консултации. И плащали добре, нали е знайно, че най-богатите колекционери живеят в САЩ и в Англия. Докато си стоиш в Русия, от родните колекционери не можеш да спечелиш много.

От този момент нататък у Леонид Курмишов се зародило силно чувство на вина пред Сотников. И идеята да си разчисти сметките с Волко станала натрапчива за него, не можел да живее, да диша, смятал, че трябва да направи нещо, за да си отмъсти на Волко, да го уплаши, да му отрови живота. И не измислил нищо по-добро от това да направи „Разсъмване над Егейско море“ и да го покаже на певеца. След скандала с Волко Курмишов получил инсулт, след който успял да се възстанови, но не напълно — зрението му отслабнало и дясната ръка трудно го слушала, достатъчно — за да рисува и прави ескизи, но недостатъчно — за да извършва фините работи по създаването на бижутерийните изделия. Именно затова той се заел с бизнес, регистрирал своя фирма за производство на масова бижутерия, станал неин ръководител, но лично вече не можел да изработва каквото и да било. Установил фирмата си там, където и Сотников — в „Кристал“, тъй като там имало подходящи помещения, мощности, оборудване и бункер. Алексей много му помогнал тогава, затова, когато Леонид решил да се захване с бизнес, било напълно естествено двамата да се озоват на едно място.

Леонид нямал никакви конкретни идеи как да представи огърлицата на Волко и как да изглежда това представяне, той бил творец, фантазьор, мечтател, романтик, измислял някакви невероятни комбинации, които се рушали още при първите опити двамата да ги обсъдят…

И не щеш ли, Евгения Панкрашина, когато за пореден път й дошла на гости и й донесла снимки на дъщеря й, нови, от последната седмица, казала, че трябва да ходи с мъжа си на прием и съпругът й иска тя да си сложи накит, дори й дал пари, а тя никак не обича да харчи за глупости…

— И реши да вземе украшение под наем — монотонно разказваше Нитецкая и от време на време отхапваше с красивите си зъби мънички късчета кашкавал. — Можете ли да си представите това? Тя нямаше никакви свестни накити, само венчална халка отпреди трийсет и пет години и малки обички още от съветско време, златни, с миниатюрни рубинчета. Диващина, разбира се, но Евгения сама си беше избрала такъв живот, добре знаеше цената на всичко в живота.

— Не ви разбрах — спря я Антон. — Какво имате предвид, Вероника Валериевна?

— Как какво? Евгения сама си беше решила, че човешката топлина и приятелските контакти струват повече от красивите дрехи и накити, които тя спокойно можеше да си позволи. Даваше си сметка, че трябва да избира: или да запази приятелките си, стари, любими, близки, или да носи това, което й позволяват парите, и да изглежда съответно. Беше достатъчно мъдра, за да разбира, че тези две неща не могат да вървят заедно и ще трябва да избира. И тя направи своя избор.

— Гледай ти — озадачено проговори Антон, — аз пък бях сигурен, че тя наистина не е имала желание нито да се облича красиво, нито да носи накити, във всеки случай и съпругът й, и приятелките й ми говореха именно това.

— Ама моля ви се! Къде сте виждали жена, която да не иска да се облича красиво и да се кичи с украшения, ако има възможности и пари? Не се е родила още такава, уверявам ви. И Евгения имаше желание за всичко това. Но повече искаше да запази своя приятелски кръг. Това е то.

— Но защо тогава съпругът й…

— Господи, защото той нямаше да я разбере! Евгения е виждала с каква лекота той изгубил всичките си приятелски връзки, останали му от времената, когато бил обикновен съветски служещ, и се сдобил с нови, и е разбрала, че той няма да разбере нейните съображения и няма да ги одобри. Много по-лесно й е било да каже: „не искам, не ми е нужно“ — и толкоз, никакви излишни въпроси.

— Но нали мъжът й е разбирал, че Евгения Василиевна не просто „не иска“, а умишлено се старае да не буди завист у приятелките си. Самият той ми го каза — възрази Антон.

— Естествено, разбирал го е — кимна Нитецкая. — Да не е идиот случайно. Но той е бил уверен, че на Евгения й е толкова лесно да не буди завист у приятелките си именно защото наистина нищо не й е нужно. С една дума, мислел е така, както му е било удобно. Впрочем, както и всички ние. С мен Евгения можеше да си позволи да бъде съвършено откровена, моето приятелство не беше жизненоважно за нея, тя беше нужна на мен, а не аз на нея. И между другото, тя беше единствената, която знаеше за отношенията ми с Леонид. Естествено, не всичко и не с подробности, дори името му не бях споменала, но й бях казала, че моят любим е бижутер.

Така, значи… Не му стигаше трети Курмишов, ами сега и втора Панкрашина. Нима хората до такава степен не се виждат и не се разбират помежду си?

Евгения Панкрашина попитала Нитецкая дали може да й препоръча някой конкретен бутик, откъдето може да вземе украшение под наем. Казала: „Поговори с твоя приятел, бижутера, той сигурно знае, един дол дренки са“. Казала й, че приемът ще бъде на най-високо ниво и ще пее самият Волко, във всеки случай мъжът й казал, че бил сключен договор именно с него. И тогава Нитецкая, щом чула името на певеца, предложила:

— За какво ти е бутик — казала тя, — там трябва да платиш наем. Ако искаш, аз ще поговоря с моя приятел, той сигурно има някакви интересни изделия, които още не е дал на клиенти. По принцип това не бива да се прави, но като изключение той ще ти услужи, аз ще гарантирам за теб.

Евгения радостно се съгласила: колко лесно можел да се реши проблемът! Още същия ден, когато Евгения си тръгнала, Нитецкая се обадила на Курмишов:

— Леонид, това е твоят единствен шанс.

Но Леонид, кой знае защо, се заколебал.

— А я си представи, че Волко не види моята огърлица? — казал той. — Приемът ще е голям, тълпи хора, къде е гаранцията, че през почивката той ще излезе в залата, ще се движи между гостите и непременно ще срещне дамата с огърлицата? И не просто ще я срещне, но и ще чуе от нея информацията за името на това изделие?

Вероника разбирала неговите колебания. Разбира се, трудно е такова бижу да остане незабелязано, нали Леонид е вложил в него луди пари именно за да изглежда то като везана картина и да не буди никакви съмнения, затова се е получило толкова биещо на очи, ярко, тежко. Но въпреки това вероятността за успех е много малка, артистите далеч невинаги слизат в залата при гостите, понякога си изпяват песничките и сядат да почиват в специално отредена за тях стая.

— Всичко е възможно — съгласила се Вероника. — Може нищо да не се получи, но трябва да опиташ, няма да имаш друга такава възможност. Кога отново ще имаш шанс да научиш, че Волко е поканен на частна вечеринка и при това да имаш възможност да украсиш някоя от гостенките с твоята огърлица? Един шанс на милион. Когато певецът пее в концертни зали, не може да види никого.

И Леонид Курмишов дал на Вероника „Разсъмване над Егейско море“.

В понеделник, 19 ноември, Евгения Панкрашина дошла у Нитецкая и взела огърлицата. Заради това посещение официално трябвало да гостува у приятелка, но като напук точно в този ден тази приятелка не можела да си е у дома следобед, когато било удобно на Евгения. Приятелката имала някаква работа и обещала, че ще се прибере към пет часа привечер. Оказало се невъзможно също да променят часа на срещата с Нитецкая и Евгения трябвало да намери изход: с шофьора си стигнала до дома на приятелката, която със сигурност не била там, наредила му да я вземе в седем вечерта и влязла във входа. Изчакала шофьорът да замине, излязла и тръгнала към Нитецкая с метрото, не било далече. Вероника й показала огърлицата, назовала й камъните и няколко пъти настойчиво, но уж между другото повторила, че бижутерите понякога дават имена на своите изделия и това точно се нарича „Разсъмване над Егейско море“. Имало и второ име — „Последно разсъмване“. Разбира се, нямало почти никакви шансове Евгения да предаде информацията на Волко, но знае ли човек…

Към пет часа Евгения, притиснала до себе си чантата с невероятно скъпото колие, пристигнала у приятелката си. А в седем дошъл шофьорът и Евгения излязла при него така, сякаш през цялото това време, от три часа, се намирала в този блок.

Тъй като огърлицата била скъпа, Леонид много се тревожел за нея и помолил да му я върнат веднага след мероприятието. Евгения обещала да му я занесе на следващия ден, в сряда. Сутринта се обадила на Нитецкая и казала, че ще занесе огърлицата следобед, защото сутринта има някаква работа, обещала нещо на приятелката си… Вероника не се вслушала много в тези обяснения, защото й предстоял доста напрегнат ден, със сложни преговори и капризни партньори. И по никакъв начин не можела да се види с Панкрашина следобед.

— Ще прескоча до теб сега — бързо казала Вероника, стиснала с едната ръка телефона до ухото си, а с другата вдигала ципа на ботуша. — Ще спра в двора ви, ти ми изнеси огърлицата. Днес няма да имам друго време, а трябва да я върнем. Пътят ще ми отнеме четирийсет — четирийсет и пет минути, звънни ми след четирийсет и пет, за да ти кажа кога да слезеш.

— Трябваше да върна огърлицата непременно в сряда — обясни Нитецкая, — защото Леонид много се тревожеше, нали беше много скъпа, а той я даде ей така в чужди ръце, при това дори не знаеше на кого точно, без да вземе и разписка, само срещу честна дума. Когато стигнах там, Евгения слезе и ми даде кутийката с огърлицата. Веднага я отнесох на Леонид и хукнах за деловата си среща.

— Значи, получихте от Панкрашина снимките, които ми показахте миналия път, не сутринта в деня на убийството? — позасмя се Антон. — Излиза, че сте ме излъгали?

— Излъгах ви — погледна го с пиянска дързост Нитецкая. — Получих тези снимки няколко дена преди това, когато Евгения ми каза за приема.

— Ами да — кимна Сташис. — Миналия път забелязах, че някак нервничехте, когато ми отговаряхте на въпросите за Панкрашина. Защото ни казахте истината, ако правилно съм разбрал. И постоянно ме измъчваше въпросът: защо така се притеснявахте? Дори ръцете ви трепереха. Беше странно: човекът казва чистата истина, а толкова се вълнува.

— Трескаво размишлявах да ви кажа ли за огърлицата и за Леонид, или не бива. Така и не реших. Затова бях нервна, по-точно мислено се разкъсвах през цялото време, защото е трудно да се съсредоточиш едновременно и върху отговорите на вашите въпроси, и върху собствените си размисли.

Вярно е, помисли си Антон, именно използването на тази особеност на човешкия мозък му бе помогнало навремето да оцелее, след като бе погребал цялото си голямо семейство.

„И какво имаме в крайна сметка?“ — замисли се той, след като се сбогува с Нитецкая и започна да набира телефона на човека, на когото смяташе да предаде ключовете от колата на Вероника Валериевна: обещанията трябва да се изпълняват.

Така, с огърлицата вече е ясно, тя е съществувала в единствен екземпляр и не е била открадната по време на убийството, но тайната на смъртта на Евгения Панкрашина така и не е разкрита. Някак странно се подрежда всичко в това дело: уж човекът казва истината, тоест нищо не си измисля, разказва точно всичко, както е било, а нещо те смущава… И после се оказва, че неслучайно те е смущавало. Кой знае защо, Антон си спомни за Светлана Дорожкина. Нали е установено, че и тя е казала чистата истина, нищо не си е измислила, а и днешният разказ на Нитецкая за пореден път потвърди това, но нещо не беше наред… Някак неестествени погледи, жестове, интонация. С Нитецкая се разбра: тя е имала информацията и не е решила дали трябва да я сподели, или не. Ами Светлана Дорожкина? Какво може да е знаела тя, което я е карало, докато говори чистата истина, да се разсейва и да мисли за друго?

 

 

Вкъщи цареше необичайна за неделната вечер тишина. Обикновено децата, въпреки строгия надзор на бавачката, в петък и събота вдигаха шум до късно, на другия ден си отспиваха, така че да ги накарат да си легнат в неделя вечер винаги беше проблематично. Едва престъпил прага на апартамента, Антон си помисли, че вкъщи няма никого, но веднага долови едва чутия звук от стъпките на Елвира, която се появи в антрето с пръст на устните. Антон мълчаливо кимна, съблече се и на пръсти последва бавачката към кухнята.

— Как успяхте да ги приспите? — попита. — Още няма девет, а децата спят. Чудеса!

— Заведох ги на разходка до един извънградски пансион, където днес имаше голям детски празник. Много развлечения за всички възрастови групи, като се почне от три-четири годишни до тийнейджъри. Но най-важното беше — хитро се усмихна Елвира, — че предварително знаех програмата и разбрах, че там ще се провеждат най-различни състезания. За ски и кънки е още рано, времето не позволява, а на децата е нужно движение на чист въздух. С една дума, резултатът е налице. Натичаха се, надишаха се, повеселиха се така, че заспаха още в колата, едва ги събудих и накарах да вечерят, главите и на двамата едва не паднаха в чиниите.

— Благодаря ви, Елвира. Не мога да си представя какво ще правя без вас.

Лицето й помръкна.

— Недейте пак за това, моля ви. Всичко е решено. И е само въпрос на време.

— Да, на време… — тъжно повтори след нея Антон. — Знаете ли какво ме посъветва вашият Трушчов?

— Посъветвал ви е да си намерите съпруга — отговори Елвира. — Той ми каза.

— И къде трябва да я търся? Може би вие ще ми подскажете? Ето, например един спец по житейските проблеми от моята служба ме съветва да потърся добра самотна жена, която да е учителка или лекар педиатър. Отвратително усещане: сякаш си решил да си вземеш куче или котка и придирчиво избираш породата: тази има капризен характер, онази е прекалено едра, третата пък — много космата… Но вашият Трушчов е сигурен, че така или иначе ще трябва да се принеса в жертва на обстоятелствата, които са се създали не по моя вина. Просто така са се създали. И няма изход без жертви. И вие ли смятате така?

Елвира седеше с наведена глава. Антон разбираше, че този разговор й е неприятен — нали тя сама преди няколко години дойде при него и му предложи безвъзмездната си помощ и той прие тази помощ, но нито тя, нито той не помислиха: ами какво ще стане после? Антон беше смазан от страшна мъка, след като загуби жена си, Елвира беше в ужас, защото съпругът й, започнал пиянска стрелба на улицата, бе ранил смъртоносно млада жена, майка на две деца. Тя незабавно поиска развод и дойде при овдовелия по вина на съпруга й Антон Сташис с молба да приеме нейната помощ. И двамата не бяха в емоционално състояние, при което да мислят за бъдещето. Когато ти се стовари такова нещастие, обикновено не те спохожда простата мисъл, че един ден острата болка ще се притъпи и ще започне друг живот, в който ще има други хора, други мисли и други чувства. Струва ти се, че така ще бъде винаги. И всякакви думи, че един ден всичко ще се промени, ти звучат кощунствено.

А после се оказва…

— Аз също ще трябва да принеса определена жертва — проговори Елвира и вдигна очи към Антон. — Предложих ви помощта си, нещо повече, молих ви, умолявах ви да я приемете, защото вие отказвахте и не искахте да работя безплатно. Успях да ви придумам. А сега излиза, че съм ви предала. Че съм ви измамила. Че съм ви изоставила на произвола на съдбата. И съм изправена пред дилемата: да остана ли добра за вас, да остана ли почтена и вярна, но да се откажа от любовта, от семейството и от възможността да родя дете, или да живея с любим съпруг, да отглеждам собствени деца и цял живот, чак до смъртта си, да се чувствам като подла предателка, обещала да помогне и не удържала на думата си, изоставила човек в труден момент. Мислите ли, че ми е лесно да избера?

— Но вие го направихте — каза Антон.

— Да — кимна бавачката, — направих го. Но не мислете, че ми беше лесно. През целия си останал живот ще се чувствам виновна пред вас. И това сериозно ще отрови съществуването ми. Простете ми, Антоне, аз съм по-голяма от вас и отдавна съм разбрала, че е невъзможно човек да живее, без да жертва нищо. Не се получава. Целият свят е устроен на принципа на равновесието, за това е писал още Ломоносов, спомняте ли си? Ако някъде нещо се изгуби, на друго място непременно ще се добави. А да се добавя и тук, и там, и никъде да не се губи — това не се случва. Защото това не е просто закон за запазване на веществото. Това е закон на живота. И ние сме принудени да го приемаме и да се съобразяваме с него. Всички проблеми на хората започват именно когато те не искат да принасят жертви. Те искат само нещо да се добавя, но в никакъв случай друго да не се губи. А такива решения не съществуват.

Да, мислеше си Антон, такива решения не съществуват. Разбира се, Елвира е права. Значи ще трябва да пожертва представите си за щастлив брак и наистина да търси „подходяща“ съпруга. В края на краищата, нали казват, че браковете по сметка са много щастливи, стига сметката да е направена правилно.

— Вие редовно ходите в училището и в детската градина, водите децата в поликлиниката… — подзе предпазливо.

— Да, да, разбирам какво имате предвид — подзе Елвира. — След разговора със Саша аз много мислих за това. Просто така — опита да се усмихне тя, — за всеки случай, ако случайно попитате.

— Смятайте, че съм попитал.

Елвира излезе от кухнята и след малко се върна с лист, на който с красив и четлив почерк бяха написани имената и работните графици на три жени: две детски лекарки и една начална учителка.

Антон недоверчиво прегледа спретнатите редове.

— Поне не са грозни, надявам се?

— Много симпатични са — увери го бавачката. — Неомъжени, обичат деца, подхождат ви по възраст.

— Добре — тежко въздъхна той, сгъна листа и го прибра в джоба на дънките си, — хайде да вечеряме тогава…