Д. Т. Судзуки
Увод в дзен-будизма (10)

9.
ЗАЛАТА ЗА МЕДИТАЦИЯ И ЖИВОТЪТ НА МОНАХА

Залата за медитация (дзендо) е мястото, където дзен-учителят обучава монасите. Да се разберат правилата, които действат в нея, означава да се надникне в практическите и учебни аспекти на Дзен. Това е уникална институция и се среща в повечето от главните дзен-манастири в Япония. Животът на дзен-монасите, прекаран в залите за медитация, напомня живота на общностите Сангха в Индия.

Системата е създадена от китайския дзен-учител Хякуджо (Пайчан, 720–814) преди повече от хилядолетие. Негова е известната фраза, превърнала се в принцип на живота му „Ден без труд е ден без храна“, което съответства на „Който не работи, не трябва да яде“^[1].

Когато Хякуджо остарял твърде много, учениците му забранили да работи в градината, а това било любимото му занимание. Те скрили инструментите му, тъй като старецът не искал да се вслуша в настойчивите им молби. Тогава той отказал да се храни и казал: „Няма труд, няма живот“. Във всички зали за медитация работата, особено физическата, се смята за основен елемент в живота на монаха. Тя включва чистене, метене, готвене, обработване на земята или просене в близки и далечни села. За монасите няма труд, който да е под достойнството им. Сред тях цари истински дух на братство. Те вярват в светостта на физическия труд и независимо от това колко тежка или неприятна е дадена работа, не я отхвърлят и се стараят да осигуряват прехраната си по всякакъв възможен начин. Те не са безделници като някои от така наречените просещи монаси в Индия.

От психологическа гледна точка това е прекрасно, защото физическият труд е най-доброто средство срещу леността на ума, а Дзен създава предпоставки за тази нежелана последица от медитацията. Проблемът при повечето религиозни отшелници е, че тялото и съзнанието им не са в унисон — непрекъснато са отделени едно от друго. Те си представят, че едно е тялото, а друго — умът; забравят, че подобно разделение е само въображаемо и следователно — изкуствено. Тъй като целта на Дзен е да премахне това голямо разделение, той се старае да избягва всякаква практика, която води до едностранчивост. Същността на сатори е да се достигне състояние, при което всички наши представи за разделяне се премахват — макар това да не означава състояние на пустота. Леността на ума, която често е резултат от квиетистичното съзерцание, изобщо не допринася за приближаването до сатори. Естествено, тези, които искат да напреднат в изучаването на Дзен, трябва винаги да са нащрек — в противен случай леността ще доведе до спиране на умствената активност. Това поне е една от причините последователите на Дзен да възразяват срещу самата практика на дхяна. Когато тялото работи, работи и умът и тогава той е бодър, цялостен и буден.

Всяка работа, която включва използването на физическа сила, е и проверка за стойността на идеите. Това е особено вярно за Дзен — абстрактни идеи, които не намират пряко приложение и резултат във всекидневния живот, се смятат за лишени от стойност. Убеждението трябва да се постига чрез опит, а не чрез абстракции. Моралните тези навсякъде трябва да се поставят над интелектуалните съждения. С други думи, необходимо е истината да се основава върху собствения жизнен опит. Последователите на Дзен заявяват убедено, че бездействената мечтателност не им е присъща. Те, разбира се, седят кротко и практикуват дзадзен, за да асимилират урока, който са получили по време на трудовата си дейност. Но тъй като се противопоставят на непрекъснатото размишляване, те привеждат в действие всяко умозаключение, което са направили в часовете на спокойно седене, и по този начин проверяват неговата валидност във всекидневния живот. Убеден съм, че ако дзен-манаст-рът не залагаше толкова на необходимостта от физически труд и непрекъснато движение, учението Дзен щеше да се превърне в система, която води до изпадане в транс или до приспиване, а всички мъдрости, натрупани от учителите в Китай и Япония, щяха да бъдат отхвърлени като ненужна купчина вехтории.

Залата за медитация, или „дзендо“, както я наричат в Япония, е правоъгълна сграда с различни размери в зависимост от броя на монасите, които трябва да побере. Залата в Енгакуджи в Камакура е около 10 на 20 м. и побира около 30–40 души. Мястото, определено за всеки монах, е едно татами, или матрак с размери 1 на 2 м. На него монахът седи, медитира и спи. И зиме, и лете монахът се покрива само с една ватирана завивка, а за възглавница служат личните му вещи. Те са съвсем малко на брой — монашески роби (кеса и коромо), няколко книги, бръснач и комплект съдини, като всичко това монахът държи в картонена кутия с размери около 30/25/9 см. При пътуване тази кутия с широк ремък се носи окачена на врата. Така монахът никога не се разделя със своето имущество „Една дреха и една паница, под дърво и върху камък“ — така се описва животът на монаха в Индия. В сравнение с монасите от едно време, съвременните дзен-монаси притежават много повече вещи. Все пак нуждите им са сведени до минимум и всеки, който реши да следва примера на дзен-монасите, ще трябва да приеме техния повече от скромен начин на живот. Желанието да притежаваш се смята от будизма за една от най-пагубните страсти, към които са склонни простосмъртните. Това, което всъщност причинява толкова много нещастия в света, е всеобщото желание да придобиваш. Когато се преследва власт, силният винаги потиска слабия, когато се трупат богатства, богатият и бедният винаги кръстосват мечове на люта омраза. Не бъде ли изкоренен стремежът на човека да взема и да притежава, непрекъснато ще се водят войни и напрежението между хората ще нараства. Нима не би могло обществото да бъде отново изградено върху съвършено друга основа, различна от тази, с която сме свикнали от началото на човешката история? Нима не може да се надяваме, че някога ще спре трупането на богатства и властолюбието, породени от стремеж към величие на отделни личности и отделни народи? Отчаяни от абсолютната ирационалност на човешките дела, будистките монаси изпадат в другата крайност и се отказват дори от естествените и съвършено невинни радости в живота. Идеалът на Дзен — цялото имущество на монаха да бъде събрано в малка кутия — е неговият мълчалив, макар и засега безрезултатен, протест срещу днешния ред в обществото.

Един монах-бхикшу в Индия яде само веднъж на ден и то никога следобед. Закуска — в американския или европейския смисъл на думата — той изобщо няма. Смята се, че дзен-монахът не би трябвало да вечеря, но тъй като все пак се налага да хапне малко вечер, за да успокои съвестта си, той нарича вечерята „лечебна храна“. Закуската, която изяжда сутрин още по тъмно, се състои от рядка оризова каша и зеленчукова туршия. Основното ядене е към 10 ч. и включва ориз (или ориз с ечемик), зеленчукова супа и туршия. Към 16 ч. той изяжда това, което е останало от обяда. Ако някой не го покани специално в дома си или богат покровител не го нагости, храната му остава една и съща години наред. Бедността и простотата са закон за дзен-монасите.

Но не бива да се прави изводът, че за дзен-монасите аскетизмът е идеал за живот. Главният смисъл на Дзен не е нито аскетизмът, нито която и да било друга етическа система. Ако сте останали с впечатление, че проповядва потискане на чувствата или откъсване от живота, то това е само на повърхността, защото Дзен, като школа в будизма, наследява повече или по-малко характеристиките на хиндуисткото аскетично учение.

Главното в живота на монаха е не да пилее и разхищава, а да оползотворява всичко, което му е дадено, възможно най-добре — това също е в духа на будизма навсякъде. Всъщност разумът, въображението и всички други умствени способности, както и предметите, които ни заобикалят, включително и собствените ни тела, са дадени, за да се разкрият и развият висшите сили, заложени в нас. Те не са ни дадени просто за задоволяване на лични приумици и желания, които със сигурност биха влезли в конфликт и биха накърнили правата и интересите на другите. Това са някои от основните идеи, заложени под повърхността на простотата и бедността на монашеския живот.

Времето за храна се известява с удар на гонг. Монасите излизат от дзендо един след друг, носейки в ръце съдините си и отиват в трапезарията, но не сядат, докато главният монах не им даде знак със звънец. Съдините, които всеки носи, са направени от дърво или картон и са покрити с лак. Обикновено те са четири или пет на брой и влизат една в друга. Прочитат се Хридая сутра и Петте медитации, след което монасите, разнасящи храната, сервират супата и ориза. Преди да хванат пръчиците и да посегнат към своя разкошен обяд, те насочват мислите си към духовете на умрелите и съществата, които обитават този и други светове, като всеки отделя за тях седем зърна от своя ориз. Докато се хранят, цари пълна тишина. Със съдините не се вдига шум. Не се водят разговори. Монасите изразяват своите желания, като стисват двете си ръце или потриват длани. За тях храненето е сериозно занимание. Когато някой поиска допълнително, протяга напред стиснатите си ръце. Монахът, който сервира, го забелязва и сяда с големия съд ориз пред него. Монахът вдига купичката си и внимателно я обърсва с ръка отдолу, за да изтрие дъното, да не би нещо да е полепнало по него и да изцапа ръката на сервиращия. Докато пълнят купичката му, монахът държи ръцете си стиснати. Когато потрие дланите си една в друга, означава, че му е сипано достатъчно.

Има правило монасите да изяждат всичко, което им е поднесено, „нищо да не се оставя“. Те вярват, че така е редно. След третата или четвъртата порция ориз яденето приключва. Главният монах удря две дървени кубчета н сервиращите донасят топла вода. Всеки монах пълни с вода най-голямата си купичка, в която старателно измива останалите. Сетне ги изтрива с малка кърпа, която носи със себе си. След това сервиращите минават, с ведро, за да бъде излята в него мръсната вода. Всички прибират съдините си и ги увиват. Масите остават празни както преди храненето с изключение на зърната ориз, оставени в началото за невидимите същества. Дървените кубчета отново се удрят и монасите напускат трапезарията все така безмълвно, един след друг.

Трудолюбието на монасите е пословично. Когато денят не е определен за занимания в манастира, скоро след закуска, около пет и половина през лятото и около шест и половина през зимата, човек може да ги види да работят на манастирските ниви или в градината към дзендо. По-късно някои монаси отиват на групи в съседните села да просят ориз. Те поддържат реда вътре и вън от манастира. Когато се казва: „Тук е като в дзен-манастир“, това означава, че става дума за възможно най-чистото място. Обикновено с дзендо са свързани неколцина покровители, чиито домове монасите редовно посещават за ориз и зеленчуци. Когато просят, те често се отдалечават на няколко километра от манастира. Можете да ги срещнете по пътищата да теглят двуколка, натоварена с тикви, картофи или репи дай-кон. Понякога отиват в гората да събират дърва и съчки. Разбират и от земеделие. Тъй като трябва да се издържат сами, те са и земеделци, и сръчни занаятчии, и общи работници. Често пъти сами строят своя дзендо и други сгради под ръководството на специалисти. Работата им далеч не е съвършена, но се трудят толкова усърдно, колкото и другите работници, а понякога и повече, защото за тях трудът е култ.

Монашеската община се самоуправлява. Тя има свои готвачи, надзиратели, ръководители, пазачи, церемониалмайстори и др. Въпреки, че учителят е душата на дзендо, той не е пряко свързан с управлението на манастира. То е поверено на старшите членове на общността, избрани заради качествата им, показани през дългите години на учение. Когато се запознава с Дзен, човек обикновено се удивлява от дълбоката и трудно доловима „метафизика“ на учението и си представя монасите като строги, бледи мъже с наведени глави, забравили за света. Ала в своето всекидневие те са обикновени смъртни, заети с тежък труд. Обичат да се шегуват, винаги са готови да си помогнат, не се срамуват от никаква работа, дори от онази, която понякога се смята за недостойна от по-издигнатите. Тук най-силно се проявява влиянието на Хякуджо. По такъв начин на монасите се осигурява хармонично развитие. Те нямат традиционното образование, което се получава от книгите или от теоретичните поучения. Но наученото от тях е приложимо и резултатно, защото основният принцип на живота в дзендо е „учене чрез практика“. Те презират лекото обучение и гледат на него като на сдъвкана храна, предназначена за възстановяващ се тежко болен. Според някои на третия ден, след като една лъвица роди, тя бутва малките си в пропаст, за да види дали ще успеят да изпълзят обратно сами. За тези, които не успеят, тя повече не се грижи. Друг въпрос е доколко е вярно това, но нещо подобно прави и дзен-учителят като се отнася към учениците си с привидна грубост. Често пъти монасите нямат достатъчно дрехи, нито достатъчно храна, нито достатъчно време, за да се наспят, а на всичко отгоре имат и много работа — физическа и умствена. Тези външни потребности и вътрешни стремежи оказват влияние върху характера им и често в резултат се създава изключителна категория хора, наречени завършени дзен-учители. Тази уникална система на образование, която все още се прилага във всеки дзендо на Риндзаи, не е много добре известна сред непосветените, въпреки че сега има стремеж да се научи колкото може повече за живота в дзен-манастирите. Съвременният комерсиален и технологизиран свят навлиза все повече на Изток, така че почти не е останало място за тихи занимания, а вероятно в скоро време дори уединеният остров на Дзен ще бъде погребан под вълните на ненавистния материализъм. Дори самите монаси започват да не разбират духа на първите учители. Не може да се отрече, че някои неща в монашеското обучение могат да бъдат подобрени, но възпитанието в дълбоко религиозен дух и почтителност към живота и труда трябва да бъде запазено, за да продължи Дзен да съществува още много години.

От теоретична гледна точка Дзен обхваща цялата вселена и не е обвързан с нормите на антитезата. Но тук почвата е хлъзгава и мнозина залитат, когато пристъпват по нея, а подхлъзнат ли се, падането е катастрофално. Подобно на някои от средновековните мистици, изучаващите Дзен понякога се превръщат в либертинисти, като губят всякакъв контрол върху себе си. Историята познава немалко такива случаи, а психологията лесно обяснява процеса на такова падение. Веднъж един дзен-учител казал:

— Нека идеалите на човека се въздигат високо като короната на Вайрочана, но нека неговият живот бъде така пълен със смирение, че той да се простре в поклон дори в краката на едно бебе.

Животът в дзен-манастира е разпределен до минута и всичко, до най-малката подробност е строго подчинено на този дух. Именно това е спасило Дзен от падане до равнището на някои от средновековните мистични течения и затова дзендо играе голяма роля в учението Дзен.

Когато Танка (Данся), живял по време на династията Тан, пристигнал в храма Еринджи в столицата, било страшно студено. Той взел една от дървените статуи на Буда и запалил с нея огън, за да се стопли. Пазачът на храма го видял и извикал възмутено:

— Как посмя да изгориш статуята на Буда?

Танка започнал да рови в пепелта, като че ли търси нещо и казал:

— Търся свещените сарирас^[2] в пепелта.

— Как можеш да намериш сарирас от дървен Буда? — попитал пазачът.

Танка отговорил:

— Ако не намеря сарирас мога ли да взема и останалите две статуи за огъня?

След време пазачът на храма останал без вежди, заради това, че упрекнал Танка в светотатство, но върху самия Танка гневът на Буда така и не се стоварил.

Макар да се съмнявам в историческата достоверност на тази история, тя е показателна и всички дзен-учители са единодушни за духовната извисеност на осквернителя на Буда — Танка. Когато един монах попитал учителя си за смисъла на стореното от Танка, учителят отговорил:

— Когато е студено, седим край огнището и огънят гори.

— Когато е горещо, отиваме в бамбуковата горичка край потока.

— Бил ли е Танка прав или не?

Каквото и да е било основанието за постъпката на Танка от гледна точка на Дзен, няма съмнение, че такива действия ще се смятат за голямо светотатство и ще бъдат избягвани от всички ревностни будисти. Онези, които все още не са познали дълбоко Дзен, могат да стигнат до крайности и дори до престъпления — и всичко това в името на Дзен. По тази причина правилата в манастирите са строги — гордостта да напусне сърцето и чашата на смирението да бъде изпита докрай. Когато Шуко (Чухун) от епохата на династията Мин пишел книга за десетте похвални дела на монаха, при него дошъл самоуверен млад човек и го попитал:

— Какъв смисъл има писането на такава книга, щом в Дзен изобщо не се говори за това, кое е достойно и кое недостойно?

Шуко отговорил:

— Когато петте състояния (скандха) започват да се преплитат и равновесието между четирите елемента (махабхута) се нарушава, как можеш да очакваш, че няма да има злини?

Младият монах обаче настоял:

— В крайна сметка четирите елемента са лишени от съдържание, а петте състояния не съществуват.

Шуко му ударил плесница и казал:

— Толкова хора знаят поне основите на учението, а ти все още си невеж. Дай ми друг отговор.

Монахът не отговорил и понечил да си тръгне сърдит.

— Защо не избършеш мръсотията от лицето си? — усмихнал се учителят.

В Дзен силата на всеозаряващото прозрение трябва да върви ръка за ръка с дълбоко чувство на смирение и кротост.

В монашеския живот има период, който е посветен изключително на умствената тренировка на монасите, и тогава те не се занимават с физически труд, освен в крайно наложителни случаи. Този период е известен като сесшин. Заниманията се провеждат на няколко пъти и траят по една седмица. Те са известни като „летни занимания“ (геанго) и „зимни занимания“ (сецуанго). Серията летни занимания започва през април и завършва през август, а зимните продължават от октомври до февруари. Сесшин означава „събиране и концентриране на ума“. През това време монасите се затварят в дзендо, стават по-рано от обикновено и стоят до късно през нощта. Имат лекции (кодза или теишо) всеки ден. За учебник използват някоя от книгите на дзен-литературата, като Хекиганшу, Риндзаироку, Мумонкан, Кидороку, Каианкокуго и др. Риндзаироку е сборник с проповеди и сентенции от основателя на сектата на Дзен Риндзаи. Хекиганшу, както бе посочено, е сборник от 100 коана с анотации и коментари. Мумонкан също е сборник от 48 коана, със специални коментари, характерни за Дзен. Тази книга е много по-достъпна от Хекиган. Кидороку съдържа пословици, проповеди, стихове и други произведения на Кидо (Сутан) от епохата на династията Сун. Той бил учител на Дайто Кокуши, чиято школа процъфтява и до днес в Япония. Каианкокуго съдържа проповеди на Дайто Кокоши, събрани от Хакуин, с коментари в стихотворна форма за някои от старите учители. За обикновения читател тези книги са нещо като obscurum per obscurius. След като изслуша поредица лекции, монахът може да остане все така в неведение, освен ако не се е отворил взорът му за истината на Дзен. Неразбирането не се дължи непременно на неясното съдържание на тези книги, а на това, че съзнанието на слушателя е все още покрито с твърдата черупка на релативистичното мислене.

Освен лекциите, през периода сесшин монасите имат и занимания — сандзен. Сандзен са беседи с учителя, при които монахът излага своето решение на зададен коан, а учителят го оценява. Когато няма сесшин, сандзен се упражнява средно два пъти на ден, но по времето за „съсредоточаване на мислите“ (буквално значение на сесшин), монахът се среща със своя учител четири или пет пъти дневно. Тези срещи стават насаме. Монахът отива в стаята на учителя си и разговорът се провежда официално и тържествено. Преди да пристъпи прага, монахът три пъти прави най-нисък поклон, допирайки чело до пода. След това влиза в стаята и когато приближи учителя, коленичи и прави нов дълбок поклон. Когато тази церемония свърши, не се спазват вече никакви светски правила — Дзен допуска и размяна на удари, ако е необходимо. Единственото, което има значение, е да се извади на бял свят съкровената истина на Дзен. На всичко друго се отделя по-малко внимание. След като разговорът завърши, монахът се оттегля със същата сложна церемония като при влизането. Вероятно всичко това е много уморително за учителя, тъй като тридесет ученика по един сандзен прави повече от час и половина, наситени с изключително напрежение.

Учителят се ползва с пълното доверие на своите ученици, що се отнася до познанията му за Дзен, но ако някой монах смята, че има достатъчно основания да се усъмни в способностите на учителя си, той може лично да изясни този въпрос по време на беседите. Ето защо нито за учителя, нито за монаха излагането на идеи по този начин съвсем не е забавна игра, а твърде сериозно занимание и тъкмо затова учението Дзен има голяма морална стойност. За илюстрация нека разгледаме един случай от живота на Хакуин, основателя на съвременната школа Риндзаи в Япония.

Една лятна вечер Хакуин отишъл за разговор при своя стар учител, когото заварил на верандата да търси прохлада. Учителят го изслушал и грубо подхвърлил:

— Глупости!

Хакуин повторил на висок глас:

— Глупости!

Тогава учителят го хванал, ударил го с юмрук по ухото и го бутнал от верандата. Тъй като валяло, бедният Хакуин се търкулнал в калта. Щом се посъвзел, той се върнал на верандата и се поклонил на учителя си, който промърморил:

— О, ти, обитателю на тъмната пещера!

По-късно, смятайки, че учителят не е успял да оцени дълбочината на неговото познание на Дзен, Хакуин пожелал да се обясни с него по някакъв начин. В уреченото време дошъл твърдо решен този път да не отстъпва в спора и приложил всичкото си умение. Учителят се разгневил, хванал Хакуин, ударил му няколко плесници и отново го бутнал навън. Монахът се ударил в основата на каменна стена и останал известно време в безсъзнание. Учителят се разсмял от все сърце. Хакуин дошъл на себе си и се върнал при него, целият облян в пот. Учителят не го пуснал веднага и отново го нагрубил:

— О, ти, обитателю на тъмната пещера!

Хакуин се отчаял и решил да напусне учителя си, но един ден, както просел в някакво село, се случило нещо, което внезапно отворило очите му за истината на Дзен, до този момент напълно скрита за него. Радостта му нямала граници и той отишъл при своя учител много въодушевен. Още преди да пристъпи прага, учителят познал, че нещо се е случило и го поканил да влезе с думите:

— Какви добри вести си донесъл днес? Влизай, влизай, бързо!

Хакуин му разказал случилото се. Учителят го потупал по рамото и му казал:

— Постигнал си го! Най-сетне си го постигнал!

След този случай учителят никога не го обиждал.

Такова било обучението, през което е трябвало да мине бащата на съвременния японски Дзен. Колко груб бил неговият стар учител Шоджу, когато го бутнал върху каменната стена. И колко дружелюбно се отнесъл, когато ученикът му, след всички тези обиди, най-сетне се завърнал като победител. Няма нищо половинчато в Дзен, а ако е половинчато, то не е Дзен. Дзен предполага човек да проникне в самите дълбини на истината, а истината не може да бъде достигната, докато, свалил другите интелектуални драперии, човек не се върне към своята първородна голота. Всяка плесница, нанесена от Шоджу, освобождава Хакуин от неговите илюзии. Всъщност ние живеем под похлупака н множество илюзии и заблуждения, които нямат нищо общо с нашето същинско Аз. За да достигне това същинско Аз, с което на ученикът истински познава Дзен, учителят често пъти прибягвал до методи, наглед жестоки или най-малкото нелюбезни.

В живота на дзендо няма точно определено време за завършване на обучението. Понякога то може да продължи и повече от двадесет години, но при средни способности, достатъчно упорство и труд, монахът може за десет години да навлезе във всички тънкости на учението. Но прилагането на Дзен във всеки момент от живота, т.е. пълното потапяне в духа на Дзен, е съвършено друг въпрос. Човешкият живот може да се окаже недостатъчен, защото е добре известно, че дори самите Шакямуни и Майтрея са стигнали до средата на своето самообучение.

За да стане един монах завършен учител, не е достатъчно само да разбира истината на Дзен. Той трябва да мине през период, известен като „дългото съзряване на свещената утроба“. Терминът навярно идва от даоизма. За Дзен днес това означава, най-общо казано, да се живее в хармония с разбирането на учението. Под ръководството на компетентен учител монахът може да опознае изцяло загадките на Дзен, но това ще бъде повече или по-малко интелектуално постижение макар и в най-възвишения смисъл на думата. Животът на монаха — във всичките му аспекти трябва да протича в пълен унисон с това познание. За тази цел е необходимо по-нататъшно самообучение, защото това, което той е постигнал в дзендо, е само показване на посоката, в която трябва да бъдат насочени всичките му усилия, след което не е задължително да остане в манастира. Напротив, постиженията на интелекта му трябва да бъдат поставени на изпитание, като влязат в допир с реалния свят. Няма писани правила за това „съзряване“. Всеки трябва да действа по свое усмотрение при сблъсък с различни обстоятелства. Монахът може да се оттегли в планината и да заживее като отшелник, или да остане сред хората и да стане активен участник във всички житейски дела. Казват, че след като напуснал своя учител и предшественик, Шестият патриарх живял петнадесет години сред отшелници. Той бил съвсем непознат за света, когато за първи път се върнал, за да чуе една проповед от Иншу (Индзун.). Учителят Чу (Чун) прекарал четиридесет години в Нанян, но нито веднъж не се показал в града. Със своя свят живот станал известен навред и след настоятелната молба на императора най-сетне напуснал колибата си. Исан (Гуйшан) прекарал няколко години сред природата, като се прехранвал с горски плодове и се сприятелявал с маймуни и елени. Когато го открили, около неговата обител построили големи манастири и той станал учителят на хиляда и петстотин монаси. Кандзан, основателят на големия храм Мьошинджи в Киото, живял най-напред в уединение в провинция Мино и изкарвал прехраната си като се наемал да работи при селяните. Никой не знаел кой е, докато един ден случайно не бил разпознат и от императорския двор настояли той да основе манастир в столицата.

На младини Хакуин бил пазач на полуизоставен храм в Суруга и това било единственото му препитание. Можем да си представим този храм, когато четем следното: „Нямаше покрив, нито под в общоприетия смисъл на думата. Звездите светеха нощем над главата ми. Когато в главната част на храма имаше церемония, а валеше дъжд, хората трябваше да са с наметала и високи гети. Цялото имущество на храма бе в ръцете на кредитори, а много от предметите бяха заложени у търговци.“

Историята на Дзен ни дава множество такива примери за велики учители, които се появявали сред хората след период на отшелничество. Целта била не практикуването на аскетизма, а „съзряването“ на човека. Много отровни змии чакат пред прага ни и ако човек не ги пребие до смърт, те отново ще надигнат глави и цялата нравствена система в нашето съзнание може да се срути само за миг. Антиномиите също са капан за последователите на Дзен и те непрекъснато трябва да са нащрек.

Несъмнено в някои отношения този вид манастирско образование, което се среща в дзендо, е изостанало от времето. Но ръководните му принципи, като простота на живота, въздържание от желанията, пълно оползотворяване на времето, упование в собствените сили, както и така наречената „тайна добродетел“, са валидни за всички времена и за всички народи. Особено „тайната добродетел“, характерна за учението Дзен. Тя означава да не се пропиляват естествените блага, да се използва изцяло всичко налично — в икономически и морален смисъл. Тя означава че човек трябва да се отнася към себе си и към света с уважение и почит. Дете се дави — хвърляш се във водата и го спасяваш. Това е всичко, което трябва да се направи в случая и толкоз. Отиваш си, не поглеждаш назад и не мислиш повече за него. Минава облак и небето отново е синьо и ведро. Дзен нарича всичко това „дело без награда“ (анабхогакаря) и го сравнява с труда на човек, който се опитва да напълни кладенец със сняг.

Христос е казал: „Когато вършиш богоугодно дело, нека лявата ръка не знае какво прави дясната, нека твоето благодеяние остане в тайна.“ Това е „тайната добродетел“ на будизма. Но дълбоките различия между будизма и християнството се разкриват, когато фразата продължи така: „Бог, който вижда всичко, ще те възнагради“. Докато в съзнанието ни има мисъл за някого, било той бог или дявол, който познава нашите дела и може да ни възнагради, Дзен казва: „Ти все още не си един от нас“. Дела, които са резултат от такива подбуди, оставят „следи“ и „сенки“. Ако някой дух следи нечии дела, той скоро може да постави човека в подчинение и да го накара да даде сметка за това, което е сторил. Дзен няма да го направи. Идеалната дреха е без шевове — и отвътре, и отвън. Тя е от цял къс плат и никой не може да познае как е била ушита или изтъкана. Следователно Дзен изисква да не остават никакви следи от самодоволство или самовъзхвала дори след добро дело, а още по-малко мисъл за въздаяние, дори и от Бог.

Ето как китайският философ Ресши (Лиедзъ) описва нагледно този начин на мислене:

„Позволих на съзнанието си да ражда каквито си иска мисли, а на устата — да говори каквото пожелае. Тогава забравих дали «това» и «не-това» са мои или чужди, дали придобитото или загубеното е мое или чуждо. Не знаех дори дали Лаошаншъ е мой учител и Пакао — мой приятел. В резултат аз напълно се промених — и тогава окото заприлича на ухо, ухото — на нос, носът — на уста, и нямаше нищо, което да не стане подобно на друго. Съзнанието ми се концентрира, а формите изчезнаха, костите и плътта се разтопиха. Не знаех какво ме поддържа и върху какво стъпват краката ми. Аз просто се носех заедно с вятъра — ту На изток, ту на запад, като лист, отронил се от дърво. Не съзнавах дали аз се нося върху вятъра, или той се носи върху мен“.

Този вид добродетел се нарича от немските мистици „нищета“ и определението на Таулер е: „Ти си в абсолютна нищета, когато не помниш дали някой ти е господар или длъжник — така, както всичко ще бъде забравено в последното ти пътуване — към смъртта.“

Изглежда християните са прекомерно завладени от мисълта за Бог, макар да казват, че съществуват, движат се и живеят чрез него. Дзен иска, ако е възможно, да бъде изличена и тази последна следа от осъзнаването на Бога. Затова учителите ни съветват да не се задържаме там, където е Буда, и да минаваме бързо, където го няма. Цялото обучение на монаха в дзендо, както на практика, така и на теория, се основава върху принципа на „невъзнаграденото дело“. В поетична форма тази идея е изразена така:

Бамбуковите сенки се движат върху каменните стъпала,

сякаш да ги изметат, но прах не се вдига.

Луната се оглежда в езерото, но

отражението не оставя следи.

В заключение нека отбележим, че Дзен определено е въпрос на личен опит. Ако нещо може да се нарече емпирично, в истинския смисъл на думата то това е Дзен. Колкото и да чете, учи и размишлява, човек няма да може да стане дзен-учител. Животът трябва да се улавя в неговото движение — да бъде спрян, за да се изучава и анализира, означава да бъде убит и в ръцете ни да остане само студеният му труп. Затова всичко в залата за медитация и всяка подробност в обучението е подредено така, че най-силно да внушава тази идея. Уникалното място, което Дзен е заемал сред другите будистки секти в Япония и Китай през цялата история на будизма в Далечния изток, несъмнено се дължи на институцията, известна като зала за медитация или дзендо.