Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An introduction to Zen Buddhism, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (12 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (7 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Хемус“, 1991

Превод от английски: Капка Панайотова

История

  1. — Добавяне

4.
АЛОГИЧНИЯТ ДЗЕН

Вървя си с празни ръце, а в тях държа лопата;

ходя пеша, а пък съм яхнал вол;

когато минавам по моста,

о, чудо, не водата тече, а мостът.

Това е известен стих на Джение (Шанхуй, 497–569 от н.е.), познат още като Фудайши (Фудайшъ), който в обобщена форма предава гледната точка на последователите на Дзен. Стихът, разбира се, в никакъв случай не изчерпва всичко, което учи Дзен — в него писмено е фиксиран пътят, към който насочва учението. Онези, които искат да достигнат с разума си съкровената истина на Дзен, ако това въобще е възможно, трябва да разберат преди всичко истинското значение на цитираното четиристишие.

Нищо не може да бъде по-алогично и по-противоречащо на здравия разум от тази строфа. Критикът ще се изкуши да нарече Дзен абсурден, объркващ и намиращ се извън предела на нормалното мислене. Но Дзен е непреклонен и би възразил, че така нареченият здрав разум, с който се отнасяме към нещата, не е върховен съдник и причината да не постигаме проникновено разбиране за истината се дължи на погрешното ни придържане към някаква „логическа“ интерпретация на битието. Ако действително искаме да стигнем до самата същност на живота, трябва да се откажем от любимите си силогизми, да възприемем нов начин на наблюдение и така да се освободим от тиранията на логиката и от едностранчивостта на нашия привичен начин на изразяване. Колкото и да е парадоксално, Дзен ни уверява, че лопатата може да се намира в празни ръце и че не водата, а мостът тече под краката ни.

Но това не са единствените ирационални твърдения на Дзен. Има още множество други не по-малко смущаващи. Някой хора биха ги обявили за налудничави и безсмислени. Какво наистина биха казали нашите читатели за следните образи?

„Когато един пие, друг се напива.“

„Кой е учителят на всички буди — минали, сегашни и бъдещи? Нашият готвач.“

„Миналата нощ изцвили дървен кон и каменен човек подскочи весело.“

„Виж, облак прахоляк се вдигна от океана и тътенът на вълните се понесе над сушата.“

Понякога Дзен ще зададе такива въпроси:

„Вали като из ведро; как би го спрял?“

„Когато пляскаш с две ръце, се чува звук. Чуй звука от пляскането с една ръка.“

„Ако си чул звука от пляскането с едната ръка, можеш ли да направиш така, че и аз да го чуя?“

„Когато виждаме около нас да се извисяват планини и морета да запълват падини, защо четем в свещените сутри, че дхарма предполага еднородност и че няма нищо високо и нищо ниско?“

Дали последователите на Дзен са хора, загубили разсъдъка си? Или те преднамерено се отдават на заблуждения? Нямат ли всички тези твърдения друг, вътрешен смисъл, друго, познавателно предназначение освен това — да предизвикват у нас объркване? Към какво разбиране за нещата всъщност ни води Дзен чрез тези очевидни безсмислици и ирационални съждения? Отговорът е прост. Целта е да придобием съвършено нова гледна точка и от нея да разгадаваме тайните на живота и природата. Това е така, защото Дзен е стигнал до окончателния извод, че обикновеният логически процес на разсъждение е безсилен да доведе до пълно удовлетворяване на нашите най-дълбоки духовни потребности.

Обикновено смятаме, че твърдението „А е А“ е неоспоримо и че предположението „А не е А“ или „А е Б“ е немислимо. Ние никога не сме били в състояние да отхвърлим тези условности на познанието — негови неизменни атрибути. Но ето че сега Дзен заявява: думите са само думи и нищо повече. Когато за нас думите престанат да съответстват на фактите, идва време да се разделим с думите и да се върнем към фактите. Докато логиката има практическа стойност, тя трябва да бъде използвана, но когато престане да бъде полезна или когато се опитва да излезе извън определените й рамки, трябва да извикаме „Стоп“. Още с пробуждането на човешкото съзнание хората се опитват да вникнат в тайните на съществуването и да утолят жаждата си за логика чрез дуализма на „А“ и „не-А“, т.е. като наричат моста мост, като карат водата да тече и прахоляка да се вдига от земята. Но за наше най-голямо разочарование ние никога не сме успявали да постигнем спокойствие на съзнанието, пълно щастие и цялостно познание за живота и света. Ние, така да се каже, сме достигнали предела на възможностите си. Никакви по-нататъшни стъпки не могат да доведат до разширяване обсега на представата ни за действителността. Най-дълбокото страдание на душата не може да бъде изказано с думи, когато ненадейно светлина обгръща цялото ни същество. Това е началото на Дзен. Защото тогава вече разбираме, че „А е не-А“, че логиката е тесногръда, че така наречената алогичност в крайна сметка не е непременно алогична, че привидно ирационалното си има своя собствена логика, която съответства на истинската същност на нещата. „Вървя си с празни ръце, а в тях държа лопата!“ Тази фраза напълно ни задоволява, защото, колкото и да е странно, именно това противоречие сме търсили още от пробуждането на разума ни. Пробуждането на разума не означава неговото налагане, а излизането извън пределите му. Значението на твърдението „А е А“ се разбира само когато „А не е А“. Да бъдеш самият себе си означава да не бъдеш себе си — такава е логиката на Дзен и тя удовлетворява всичките ни стремления.

„Цветето не е червено, върбата не е зелена.“ Последователите на Дзен възприемат това като нещо напълно приемливо. Докато обмисляме логически извод, ние сме оковани, духът ни не е свободен и истинските факти от живота ни убягват. Но сега вече държим ключа към решенията, ние сме господари на действителността, думите са загубили властта си над нас. Ако искаме да не наречем лопатата лопата, имаме пълното право да го направим — не е необходимо лопатата винаги да си остава лопата. Нещо повече, според Дзен това изразява по-точно действителното състояние на нещата, което не може да бъде обвързано с имена.

Освобождаването от тиранията на имената и логиката е същевременно и духовна еманципация, защото душата вече не е раздвоена и противопоставена сама на себе си. Постигне ли се свобода на разума, душата напълно разполага със себе си; раждането и смъртта не я измъчват, защото вече никъде няма двуначалие, ние живеем дори и в смъртта. Досега сме разглеждали нещата с техните противоречия и различия и сме се отнасяли към тях в зависимост от тази позиция, т.е. повече или по-малко антагонистично. Но този възглед е претърпял революционна промяна и най-сетне сме достигнали точката, от която можем да виждаме света, какъвто е отвътре. Затова „дърветата от желязо цъфтят“ и „аз съм сух насред пороен дъжд“. По този начин душата е достигнала цялост и съвършенство, изпълнена е с блаженство.

Дзен се интересува от фактите, а не от техните логически, словесни, предубедени и непълноценни изразители. Съкровената същност на Дзен е непосредствеността и простотата, оттук и неговата жизненост, свобода и оригиналност. В християнството, както и в други религии, също се говори много за простотата на сърцето, което не винаги означава човек да бъде простодушен. В Дзен това означава да не се допусне въвличане в интелектуални упражнения, нито във философски разсъждения, които често са безсмислени и пълни със софистика. Това още веднъж означава човек да признае фактите такива, каквито са, и да знае, че думите са думи и нищо повече. Дзен често сравнява съзнанието с огледало без петна. Затова простотата, според него, означава да се пази това огледало винаги блестящо и чисто, готово да отразява просто и свръхточно само онова, което е пред него. Като резултат достигаме същността на твърдението, че лопатата е лопата и в същото време не е. Да се признае само първото е позицията на здравия разум и не би имало Дзен, ако и второто съждение не бъде прието заедно с първото. Позицията на здравия разум е монотонна, еднообразна и покорна, докато тази на Дзен е винаги оригинална и стимулираща. Всеки път, когато се прилага, нещата придобиват живот, има съзидание.

Дзен смята, че сме твърде много роби на думите и логиката. Оковани по този начин, оставаме нещастни и преживяваме тежки страдания. Но ако искаме да узнаем това, което си заслужава да се знае и ще ни отведе до духовно блаженство, трябва да се стремим да се освободим веднъж завинаги от всякакви условности. Трябва да възприемем нова гледна точка, от която светът да бъде видим в неговата цялост, а животът — разбран в неговата сърцевина. Това е накарало някои да хлътнат дълбоко в пропастта на „безименното“ и да уловят духа, тъкмо когато е зает със създаването на света. Тук няма логика, няма философстване, тук няма изкривяване на фактите, за да бъдат приспособявани към изкуствените ни мерки, тук няма унищожаване на човешката природа, принесена в жертва на интелектуални дисекции. Един дух се втурва срещу друг подобно на две огледала, разположени едно срещу друго, и няма нищо, което да попречи на техните взаимни отражения.

В този смисъл Дзен е неделим от практиката. Няма нищо общо с абстракциите или с усложненията на диалектиката. Грабва лопатата, която лежи пред него, вдига я и заявява: „Аз държа лопата и все пак не я държа“. Никакво споменаване на Бог или на душа, никакви разговори за безкрайността или за живот след смъртта. Това отношение към обикновената лопата, един от заобикалящите ни предмети, разкрива всички тайни, които срещаме в живота. И нищо повече не е необходимо. Защо? Защото Дзен е разкрил нов подход към същността на нещата. Когато човек разбере сгушилото се в пропуканата стена цветенце, той може да опознае цялата вселена и всичко в нея. От гледна точка на Дзен, лопатата е ключът към цялата загадка. „Колко свежо и пълно с живот е всичко това — начинът, по който Дзен се справя с най-сложни въпроси на философията.“

Веднъж виден християнски отец от ранното Средновековие възкликнал: „О, бедни Аристотеле! Ти, който си открил за еретиците изкуството на диалектиката, изкуството на съзиданието и на разрушаването, изкуството нещата само да се обсъждат и нищо да не се постига!“ Наистина толкова шум за нищо. Вижте само как философи от различни векове си противоречат един на друг, след като са вложили цялата си проницателност и аналитични способности в така наречените проблеми на науката и знанието. Нищо чудно тогава, че същият този стар и мъдър човек, който поискал да спре веднъж завинаги подобни безполезни дискусии, смело хвърлил следното предизвикателство сред тези празнодумци „Certum est quia impossible est“, или още по-логичното „Credo quia absurdum est“. Вярвам, защото е ирационално; не е ли това безусловно потвърждение на Дзен?

Един стар учител по Дзен показал своята тояжка пред насъбрали се монаси и казал: „Виждате ли това, монаси? Ако го виждате, какво е това, което виждате? Бихте ли казали, че това е тояга? Ако да, вие сте обикновени хора, вие не носите в себе си Дзен. Но ако кажете: «Не виждаме никаква тояжка», тогава аз ще кажа: «Вижте, аз държа тояжка и как можете да отречете този факт?»“ Дзен не се занимава с незначителни неща. Докато не се е отворило вашето трето око, виждащо и най-скритите тайни на нещата, вие няма да намерите място при древните мъдреци. Кое е третото око, дето вижда тоягата и същевременно не я вижда? Откъде се получава това нелогично съждение за нещата?

Дзен казва; „Буда проповядвал четиридесет и девет години и въпреки това неговият «широк език» не помръднал нито веднъж“. Може ли човек да говори, без да си мърда езика? Защо е този абсурд? Обяснението, което Генша (Хуанша, 831–908) дава, е следното: „Вярващите имат склонността да благославят другите по всевъзможни начини. Какво биха направили обаче, ако срещнат трима недъгави: слепец — той си остава незрящ, дори ако му покажат тояжка или дървен чук, глух — той не може да чуе и най-прекрасната проповед; ням — той не може да проговори, колкото и да го карат да каже нещо. Но в такъв случай каква е ползата от будизма, ако тези страдалци не могат по някакъв начин да бъдат облекчени?“ Такова обяснение в крайна сметка едва ли обяснява нещо. Може би коментарът на Буцуген (Фуойен) ще хвърли повече светлина върху въпроса. Ето какво казал той на учениците си: „Всеки от вас има уши; но какво сте чули с тях? Всеки от вас има език; но какво сте проповядвали с него? Всъщност вие никога не сте говорили, никога не сте чували, никога не сте виждали. Откъде тогава идват всичките тези форми, гласове, аромати и вкусове?“ (С други думи, откъде идва този свят?)

И ако тази забележка ни оставя там, където бяхме, нека видим дали Уммон (Юнмън, умрял в 966 г.), един от най-великите учители по Дзен, може да ни помогне. Монах отишъл при Уммон и го помолил да му разясни цитираната по-горе забележка на Генша. Уммон му наредил първо да го поздрави по обичайния начин. Когато монахът се изправил след дълбокия поклон, Уммон го побутнал с тояжката си и той се отдръпнал. Учителят казал: „Аха, не си сляп“. После му наредил да дойде по-близо, което той направил. Учителят отбелязал: „Значи, не си глух“. Накрая попитал монаха дали разбира за какво всъщност става дума и монахът отговорил „Не, учителю“. Уммон тогава направил следния извод: „В такъв случай не си и ням“.

Дали след тези изказвания и действия все още пътуваме из terra incognita Ако е така, няма друг изход освен да се върнем към началото и да повторим четиристишието:

Вървя си с празни ръце, а в тях държа лопата;

ходя пеша, а пък съм яхнал вол;

когато минавам по моста,

о, чудо, не водата тече, а мостът.

И още няколко думи. Причината последователите на Дзен да бъдат толкова разпалени в нападките си срещу логиката и неговият алогичен аспект да бъде разглеждан най-напред в този труд е следната: логиката така дълбоко е проникнала в живота ни, че някои стигат до заключението: логиката е животът и без нея той няма смисъл. Картата на живота е така категорично и изцяло разчертана от логиката, че трябва просто да я следваме без да нарушаваме законите на рационалното, установени веднъж завинаги. Подобен възглед за живота се споделя от повечето хора, макар че всъщност те постоянно нарушават това, което смятат за ненарушимо. С други думи, те и държат, и не държат лопатата; понякога смятат, че две и две прави три, понякога — пет; само дето не осъзнават този факт и си въобразяват, че животът им е подреден логически или математически. Дзен има за цел да щурмува тази крепост на преобърнати представи и да покаже, че живеем по законите на психологията или биологията, а не на логиката.

В логиката има нещо от усилието и болката; логиката е самосъзнаване. Такава е и етиката, която е приложението на логиката спрямо фактите от живота Един етичен човек прави услуги, които заслужават похвала, но през цялото време той осъзнава това и, нещо повече, може би дори мисли за някаква бъдеща награда. Значи, неговото съзнание е покварено и изобщо не е чисто, колкото и добри да са неговите деяния, погледнати отстрани. Дзен се отвращава от това. Животът е изкуство, и както съвършеното изкуство, трябва да бъде самозабрава; в него не бива да има и следа от усилие или от усещане за болка. Според Дзен животът трябва да се изживява както птицата лети във въздуха или както рибата плува във водата. Появи ли се следа от обмислено действие, човекът е обречен, той вече не е свободно същество. Не живее както би трябвало да живее, страда под тиранията на обстоятелствата; подчинява се на принудата и губи независимостта си. Дзен се стреми да запази жизнеспособността на човека, вродената му свобода, и преди всичко целостта на съществото. С други думи, Дзен иска да живее отвътре. Да не бъде обвързан с правила, а да създава собствени правила — това е начинът на живот, който Дзен иска да даде на човека. Оттук и неговите алогични или по-точно надлогични сентенции.

По време на проповед Хоиен Гошо (Файен от Удзушан) заявява: „Смята се, че сутрите, проповядвани от Буда през целия му живот са пет хиляди четиридесет и осем; те включват учението за пустотата и учението за съществуването; има учения за незабавната себеизява и за постепенното развитие. Нима това не е утвърждаване“

Според „Песен на просветлението“ от Йока „няма същества, които чувстват, няма буди; мъдреците, неизброими като песъчинките по бреговете на Ганг, са като мехурчетата в морето; мъдреците и праведниците от миналото са като проблясъци на мълния. Нима тук няма отрицание?

Ако вие, ученици мои, кажете «има», вие ще се противопоставите на Йока; ако кажете «няма», ще противоречите на нашия стар учител Буда. Как ли щеше да се справи той с тази дилема, ако беше сред нас? Но ако знаете докъде сме стигнали, ние би трябвало да си говорим с Буда сутрин и да го поздравяваме вечер. Ако, от друга страна, си признаете невежеството, аз ще ви посветя в тайната. Когато казвам «няма», това не означава непременно отрицание; когато казвам «има», това също така не означава утвърждаване. Обърнете се на изток и погледнете към Западната земя; обърнете се на юг и ще видите там Полярната звезда!“