Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (3)

Трета глава

Откривам походната печка в шкафа под мивката, забутана в дъното, покрита с прах.

Изправям се, правя наум списък с онова, което искам татко да събере. Хавлиена кърпа, гъба, сапун. Сега вече ми се струва, че имам цел. Оглеждам бунгалото отново и забелязвам неща, които при първия оглед съм пропуснала. Има малък калъп сапун, пожълтял, напукан, оставен на перваза на прозореца. Отворените страници на детската книжка са прилежно оцветени в неподходящи цветове. Пурпурно слънце, розов океан, оранжева трева, сякаш е в пламъци. Прокарвам пръсти по гърбовете на подредените книги. История на Втората световна война, няколко броя на „Рийдърс Дайджест“, четири „Сборник разкази за момчета“ от 1951, 1952, 1963 и 1966 година. Пръстите ми спират на „Швейцарското семейство Робинсън“ от Йохан Вис. Спомням си филма на Дисни. Изпипаната къщичка на дървото, красивите синове, елегантният начин, почти без усилия, по който се адаптираха към новата си съдба и самотата. Много харесвах филма. На кукичка на вратата е закачена пурпурна панделка за коса и аз посягам, за да вържа своята на опашка. Алекс ме харесваше с прибрана коса. Призракът се приближава към мен.

Пристъпвам към мивката и завъртам кранчето, поглеждам през прозореца, преди да дръпна ципа на роклята. Оставям я да се смъкне от раменете ми и да падне на пода, преди да разтъркам подмишници с мокрия сапун. Водата се разплисква по пода, докато се изплаквам, а след това плискам лицето си.

По бельо съм, когато забелязвам, че храстите навън мърдат. Присвивам очи и се питам дали е птица или животно. Мечка, може би. Не попитах Даниъл дали тук има мечки. Макар да обичам животните, помня, че като бяхме малки, Бела най-много се страхуваше от мечки. Бяхме гледали филм с мечка, в който тя раззина огромната си, пълна със слюнка уста, изрева и разтърси автомобил, пълен с хора, които се разпищяха. Бела така и не забрави сцената. В моменти, когато имах желание да се проявявам като жестока по-голяма сестра, й шепнех за мечката от филма и наблюдавах как пребледнява, а долната й уста се разтреперва.

Сигурно е птица, може би катерица.

Вдигам роклята и на излизане от бунгалото вземам „Швейцарското семейство Робинсън“. Корицата е прашна. Вадя ботушите от гардероба, големи, хлабави, но поне ще бъда обута. След това, вместо да седна на един от столовете и да почета, аз се измъквам отзад, колкото е възможно по-тихо. Кедровите иглички имат лимонов аромат, когато се смачкват под огромните ботуши.

От дърво над мен се разнася шумолене. Застивам на място и усещам как сърцето ми блъска в гърдите, сякаш иска да се освободи от тялото ми. Вдигам очи и забелязвам стъпало. Малък, кафяв, бос крак. Птичка наблизо отлита с писък и разрошени пера.

Погледът ми проследява крака, който бързо се скрива зад раздвоения ствол. Заобикалям дървото, но така и не успявам да зърна собственика на стъпалото.

Прочиствам гърло.

— Ехо?

Следва шумолене.

— Ехо?

Появява се глава. Малка, с черна коса и очи, които сякаш принадлежат на животинче. Черни са и мигат непрекъснато. Въздъхвам облекчено. Решавам, че е момиче, на не повече от осем.

Пробвам отново.

— Здрасти.

Момиченцето ме зяпва.

— Моля те, внимавай там, горе.

Тя свива рамене. Оглежда роклята ми, ботушите, след това очите й отново се плъзват към роклята. Преценява всичко.

— Не ми позволяват да говоря с непознати.

Сега вече познавам гласа. Същото дете, което викаше баща си тази сутрин. Оглеждам се, за да го видя, но сега май е дошла съвсем сама. Двете оставаме вгледани една в друга известно време. Тя е облечена в розова тениска с петно отпред, вероятно от сладолед, и жълт клин. И двете сме повече от рошави.

— Аз мога да свиря — хвали се тя.

— Нима?!

— Татко ме научи.

— Браво.

Не прекарвам много време с деца, освен с хлапетата на братовчедите ми, които са по-скоро като кученца, отколкото като деца — втурват се към теб от всички страни, ритат топки, които те фрасват право в пищяла, изпускат храна върху обувките ти.

— Ти можеш ли? — пита момиченцето.

— Да свиря ли?

Тя кима.

— Да, мога.

Тя ме наблюдава подозрително, затова подсвирвам кратко, но прозвучава нелепо и спирам. Момиченцето кима доволно. Слиза бързо на земята. Стига едва до гърдите ми, слаба е, с дълги крайници, къдриците й са черни и немирни. Не се е ресала. Който и да се грижи за нея, не е като лелите ми, особено като леля Роза, която настоява панталоните да са изгладени, безупречни, а по бузите да няма и трохичка.

— Наблизо ли живееш? — питам аз.

— Аха.

— Съвсем наблизо ли?

Момиченцето мълчи, след това вирва брадичка.

— Ти защо си тук?

Въпросът е дързък, няма и следа от любезност. Мълча, преди да го избегна.

— Казвам се Франческа. Ами ти?

Момичето поглежда протегната ми длан, но не я поема. Аз отпускам ръка и се чувствам неловко. Тя се обляга на ствола на дървото, кракът й потръпва, сякаш всеки момент ще избяга.

— Хюя — представя се тя.

— Здравей, Хюя. — Произнасям името й бавно, за да произнеса правилно звука. Хюя.

— Това е птица.

— Така ли?

— От Нова Зеландия.

— Много интересно — отбелязвам аз.

— Мъртва птица. Вече не са останали такива.

Тя мига с черните си очи. Почти виждам лицето си отразено в тях. Брадичката й е остра, челото голямо. Черните като нощ щръкнали къдрици ми напомнят за Бела като момиче.

— Казват ми Франки.

Хюя ме оглежда внимателно.

— Франки звучи по-добре.

Кимам. Права е.

— Защо си тук? — повтаря тя, този път по-мило.

Замислям се над отговора. Нещо свързано с Алекс.

Нещо за апартамента, в който все още се намират обувките на Алекс, а любимата му чаша е прибрана в шкафа. Просто не мога да отида в жилището ни, което сега изглежда прекалено малко, прекалено задръстено със спомени. Ще й кажа, че имам нужда от пространство. Измисли обяснение като за възрастен човек. Излъжи за ваканция.

— Аз… просто… не се чувствам много добре.

Хюя мълчи, след това кимва. Изненадана съм, че това обяснение минава теста. Нова мисъл я кара да свие вежди. Погледът й се насочва към книгата, плъзва по картинката на корицата: мъж в къща на дървото, без риза, с опърпан панталон, впил очи в хоризонта.

— Обичаш ли да четеш? — пита тя.

— Много.

— Тази книга ми се струва интересна.

— Гледала съм само филма — признавам аз.

Сред дърветата се разнася остро просвирване. Досега не бях чувала подобна птица. Хюя се врътва към звука. Изпъва гръб.

— Ако искаш, я вземи — започвам аз и подавам прашната книга, но тя клати глава.

— Трябва да вървя.

— Добре — отвръщам аз, безкрайно разочарована.

Хюя ми маха небрежно с ръка и аз отвръщам. Тя изчезва бързо, както се е появила, тялото й се движи без усилие, сякаш цял живот е прекарала в гората.

Продължавам да гледам след нея, докато тя се стрелка през шубраците към нещо, което е привлякло вниманието й, докато накрая жълтият клин се скрива.

Някъде наблизо има пътека, която води към океана. Замислям се над опасностите: може да се загубя, може да ме ухапе змия, може да падна. Не ме е страх толкова от ухапване на змия и падане, колкото от призраците, скупчили се край водата.

Представям си как Хюя ме наблюдава с животинските си очи, след това хуква пред мен. „Хайде!“, може да се провикне тя, нещо средно между окуражаване и вой. Също като Бела е — не се страхува от рисковете, готова е да пробва всичко ново. Помня времето, когато Бела и Винченцо намериха въже, провиснало край потока, и се върнаха тържествуващи, с блеснали очи и мокри дрехи. Аз се страхувах толкова много, придържах се към правилата и ги следвах, а те, както сами казаха, бяха прекарали „най-страхотния“ ден.

Това реши нещата. Проправям си пътя през дивата папрат, която перва голите ми крака, и се опитвам да открия малката пътека. Тя е тясна, скрита под папрат и гнили листа, но аз усещам отъпканата почва под тежките ботуши, по която са минавали поколения от синовете на семейство Гарднър.

Дъхът засяда в гърлото ми. Движа се бавно, предпазливо с огромните ботуши и вдигам полата си високо, за да я предпазя от бодливите храсти. Тук ме беше довел. Беше завързал очите ми, а аз стисках клепачи зад превръзката, но знаех, че сме в гората, ориентирах се по мириса и по звуците от птиците. Алекс стисна ръката ми; знаех, че се усмихва.

И сега се изкушавам да затворя очи, но знам, че е глупаво. Може да падна, а няма да има кой да ме поеме на ръце, да ме успокои. Оставам с отворени очи, не откъсвам поглед от пътеката, от време на време се взирам към наметалото от кедрови дървета и ели, извисили се над мен, протегнали клони едни към други, за да направят зелен гоблен в небето. Онзи ден бях в дънки; не усещах гората, храстите и драките се протягаха към мен, както сега. Усещах как Алекс стиска ръката ми, как сърцето ми препуска, аз тръпнех и усещах как ми прилошава. Алекс се разсмя, когато видя угриженото ми лице, предпазливите ми стъпки и аз му се скарах, задето е жесток, въпреки че бях замаяна от щастие. Това бе истината. Моментът бе настъпил.

Отворих очи и надникнах изпод превръзката, тъканта бе изтъняла под блясъка на слънчевата светлина. Наблюдавах широките му рамене и златна глава, русата коса отразяваше слънчевите лъчи, и се ухилих. Бяхме стигнали до малко сечище и равна, гладка скала. Зад нея се виждаше океанът. Приличаше на красив копринен чаршаф, само за нас. Блестеше, когато Алекс махна превръзката.

— Никога не съм била тук — признах аз и гласът ми потрепери от нерви. Бях си представяла, че ще ме отведе на място, на което съм била. Може би в любимия ни ресторант или на върха, където се бяхме натискали много пъти като тийнейджъри. Но тук. Тук беше по-хубаво. Сърцето ми заблъска.

— Знам — отвърна той.

Разстла одеяло за пикник, за да седна, отвори раницата си и извади храна и бутилка шампанско. Надникнах в пластмасовите кутии и видях arancini^[1], дебели резени салам и зелени маслини.

Той се разсмя и сви рамене.

— Леля Роза.

Имаше и хляб, и ягоди. След като извади всичко, се настани на одеялото и въздъхна. И двамата знаехме какво следва. Имах чувството, че ще избухна.

Алекс облиза устни.

— Добре.

— Добре — повторих след него.

— Франческа.

Избухнах в смях. Той се изчерви и също се разсмя.

— Франки.

— Да.

— Обичам те.

В гърлото ми се събра буца и аз не можах да издам и звук.

— Преживели сме много заедно. Минаха… години и ето ни тук, само двамата, мила. На това специално място. Не искам да продължавам без теб. Не знам кой ще бъда без теб. Двамата с теб сме съвършени заедно. Ти си била винаги зад гърба ми. И си толкова добра. С мен.

Гласът му потрепна малко на последното изречение. Аз се протегнах и докоснах ръката му, но той я отдръпна и бръкна в джоба си. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи през устата. Алекс коленичи, стиснал кутийка в ръка. Притиснах ръце към устата си, трябваше да задържа сърцето си в гърдите, накарах ума си да запомни подробностите, макар те да се опитваха да ми се изплъзнат.

— Ще ми окажеш ли честта…

Разплаках се.

Алекс отвори кутийката и аз видях пръстена си. Блестеше.

— Да станеш моя съпруга?

Отпуснах се в прегръдката му, кимнах и разцелувах лицето му.

— Да?

— Да!

Когато се търкулнахме заедно на одеялото, през смях и плач, и аз си помислих, че е точно както става във филмите, Алекс ме целуна по косата, по клепачите и по бузите. Притиснах се към него. По лицето ми се затъркаляха сълзи.

Изправихме се и той плъзна пръстена на пръста ми. Едва тогава го видях добре.

— О, съвършен е! Наистина е съвършен.

Пръстен от бяло злато, като на мама и баба. Диамантът беше овален, а около него като малки звезди блестяха диамантени люспички. Семпъл и елегантен. Бях чакала толкова време и толкова търпеливо да ми предложи, да получа този символ на пръста си. Сърцето ми тръпнеше, исках да се разсмея. Имам чувството, че бях облекчена. Чаках с нетърпение този момент, тази минута, този час, този ден, а сега ми се искаше да продължат вечно. Завъртях пръстена, диамантът намигна и заблестя.

— Наистина ли? — попита той.

— Наистина.

 

 

Спирам и поглеждам пръста си. Наистина ли се беше случило? Миналото лято ли? На това място ли? Да не би да съм сънувала? Може пък да съм гледала тази сцена в някой филм.

Поемам си дълбоко дъх. Чувам плисъка на океана в далечината и накъсаните викове на чайки. Дърветата стават по-редки, сякаш знаят, че скоро ще бъдат нежелани, почвата е твърде солена и вятърът твърде силен. Почвата под краката ми е скалиста на места. Оставам на място, като вледенена. Доста по-напред, на пътеката, за момент ми се струва, че виждам фигура. Човек в дънки и шапка. Твърде слаб е, за да е мъж. Да не би да съм аз, друга аз, която се връща от скалите и водата, аз от миналото и настоящето.

Бризът ме намира. Носи мириса на сол и желязо. Също като кръв. Стомахът ми се надига.

Ако повървя още няколко минути, океанът ще бъде в краката ми, бурен, син. Някъде в него, сгушен в тъмно, студено място, се е притаил призракът на Алекс. Руса коса се стеле в мастилената вода, очите му не виждат. Искаше ми се годежът да продължи вечно. Та той беше чудесното начало на нещо толкова прекрасно. Гаджета от деца се обвързваха завинаги. Това беше вълшебна приказка. Беше нашата вълшебна приказка, съвършена приказка. Сега наистина щях да бъда сгодена завинаги! Никога нямаше да се омъжа за Алекс. И в нищо не виждам смисъл.

Обръщам се и хуквам. Тичам отново, както направих на панихидата.

Спъвам се в огромните ботуши и падам на твърдата земя. По полата на роклята полепва пръст, тъмна, прашна, прилича на какао, носи мускусна, остра миризма. Коленете ме болят, кожата ми е обелена, кървя. Изправям се и се разплаквам от болка, от мъка, че съм паднала, самата аз не съм сигурна защо. Сълзите се смесват с почвата, докато се опитвам да я почистя с мръсните си пръсти. Продължавам да се тътря, виковете ми отекват в гората, където въздухът става по-хладен, а дърветата отново се привеждат над мен, готови да ме дарят със спокойствие. Шшш, шшш, шшш повтарят листата им.

Гневът се надига в мен. Мразя океана, задето ми е отнел онова, което е по право мое, мразя себе си, задето съм повярвала, че всичко може да продължи завинаги.

Каква глупачка бях!

Папратта перва олющените ми колене и аз усещам странно удоволствие, че болката отвътре намира отражение и отвън. Риданията ми са разтърсващи, накъсани, когато завивам и виждам, че малкото бунгало ме очаква. Забавям крачка и забързвам, куцам малко, но дишам по-спокойно. Сега вече съм в безопасност.

На стъпалото пред входната врата, под стрехите, е седнала жена в дълга пола. Прегърнала е колене, стъпалата в сандали едва се показват изпод тъканта на полата. Носи много гривни и тениска без ръкави. Вдига глава, обсипана с небрежни, тъмни къдрици, крайчетата, боядисани в канелен цвят, и ми се усмихва предпазливо.

Бела.