Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (15)

Петнадесета глава

Когато на сутринта се събуждам, бунгалото мирише по-зле от снощи. От дрехите ми лъха на дим и пепел; косата ми е мръсна и мазна. Откакто дойдох тук, душът не ми липсваше. Досега. Сега обаче искам да се изкъпя повече, отколкото ми се пие кафе.

Навън се провиква птица, сякаш сърцето й ще се пръсне, ако не получи отговор. Най-сетне половинката й отговаря и двете започват да чуруликат заедно на покрива на бунгалото. Забравила съм да дръпна пердетата и слънчевата светлина се излива през прозореца и пада на пода. Горещината прави всичко още по-зле — алкохолът, разлят по дюшемето, боклукът все още в плика, угарките и пепелта от цигари в пепелника.

Когато излизам навън, виждам автомобила на Бела, единственият сред множеството следи от гуми. Тя се е свила на предната седалка, отпуснала глава върху ръцете. До нея е Даниъл. Лежи по гръб с отворена уста. Понякога и Алекс спеше по същия начин на канапето, докато гледаше повторения на хокейни мачове.

Една пеперуда се опитва да кацне на храст тиарела. Пипалцата й трепкат диво, сякаш се опитва да разбере къде се намира. Когато разтваря крилца, аз си поемам рязко дъх. Те са жълти, с елегантни черни райета. Отваря ги и ги затваря на утринната топлина, великолепни, пъстри крилца, може би се суши, след като се е измъкнала от пашкула си. Спомням си, че съм чувала, че пеперудите живеят само по един ден, и се питам дали наистина е така. Решавам да открия каква е тази пеперуда и я прибавям към списъка си. Стелеровата сойка беше първа, сега тази пеперуда. Мога да попитам Хюя или Мериъм, те знаят. Ще науча тези неща, имената на дърветата и птиците, и насекомите. Това би впечатлило Алекс.

Представям си го как се усмихва, как лежим един до друг върху одеяло и се взираме към върховете на дърветата, а златната светлина облива и двама ни. Тази съвършена светлина ще го запази мой завинаги. Казвам му имената на птиците, докато се провикват, и той посяга към ръката ми. Пръстите му са хладни и меки до моите.

Пристъпвам към колата на Бела. Хората изглеждат по-млади, докато спят. Кожата на Бела е гладка, устните й меки и разтворени. Даниел се е разлял на седалката, главата му е отметната назад, косата рошава, отстрани на устата се вижда капка слюнка, все едно е момче. Чукам на предното стъкло. Девата на таблото поклаща бедра, също като танцьорка на хула. Бела се размърдва. Чукам отново и двамата се будят. Даниъл се стряска и ахва. Бела се протяга и отваря едното си око. Сваля прозореца от своята страна.

— Здрасти, Франки — мига Даниъл.

— Здрасти.

Бела не казва нищо. Изчаква ме.

Прочиствам гърло.

— Ще направя кафе.

След тези думи се отправям към бунгалото.

— Това покана ли е? — провиква се тя отзад.

Свивам рамене и чувам прозявката на Даниъл.

Даниъл се е облегнал на библиотеката, докато Бела се е настанила на крайчеца на леглото. Пият кафето си в мълчание. Заставам край мивката и ги наблюдавам, оставям собственото си кафе да се стече бавно в гърлото ми. И двамата изглеждат уморени и мърляви.

— Майка ти как переше тук? — питам Даниъл.

Той вдига глава.

— А?

— Дрехи? Пране?

— Ааа — подсмихва се той. — Никога не е оставала толкова дълго, че да се съберат мръсни дрехи. Переше в пералнята, у дома.

Забелязвам, че Бела поглежда прашния подгъв на дългата си рокля. Без обувки е и пръстенът блести.

— С дядо оставахме по-дълго — добавя Даниъл и потрива очи. — Сигурно сме прали бельото в поток, може би близо до океана. Имам смътни спомени за сапун… и долно бельо.

Бела се смее сухо.

Даниъл я поглежда и се усмихва.

— Беше забавно, когато оставахме тук с дядо. Почти нищо не го притесняваше. Ставахме мръсни, катерехме се по дърветата, ловяхме разни неща. Не помня да ни е наглеждал много. Според мен беше на мнение, че момчетата трябва да бъдат оставени на мира, да се грижат сами за себе си. Ядяхме каквото си искахме, печахме маршмелоус за вечеря, разни такива.

— Звучи супер — шепне Бела.

— Сладки с фъстъчено масло — обаждам се аз, защото си спомням, че Алекс ми беше разказвал за тях.

— Да — усмихва ми се Даниъл. — Бях ги забравил. Дядо така ги ядеше, с фъстъчено масло.

Поглеждам през прозореца. Алекс винаги говореше за това място като за вълшебно кътче.

— Алекс ми разказа как една година в бунгалото влязла мечка.

— Така беше. Голяма каша направи, докато се вмъкне — клати глава Даниъл. — Отмъкна не само фъстъченото масло, но дядо го беше грижа единствено за него. Обожаваше го. Видяхме мечката, когато излизаше. Беше огромна.

— Алекс се е уплашил.

— Тогава не ми се стори уплашен. Каза ми, че мечките не обичали вкуса на малки деца. Особено на момчета. Вярвах му години наред. — Той се усмихва тъжно.

От прозореца забелязвам кенове, които не сме вдигнали снощи, и изгоряло място, където е бил огънят. Виждам и празен плик. А до краката ми е чувалът с боклука.

Докосвам с пръсти чашката кафе и се замислям. Чувам как Бела прочиства гърло.

— И Франки правеше така.

Обръщам се към нея.

— Казваше разни неща, за да се почувствам по-добре.

Даниъл поглежда Бела, но погледът й не се откъсва от мен.

— Особено след като мама почина, нали така, Франки? Помниш ли как ме караше да вярвам в Babbo Natale — дядо Коледа.

— Беше още малка — отвръщам простичко и си спомням, че точно това казах на Джак за Бела и зайците. Тя беше малка — дребно детенце, със симпатични къдрици и толкова големи и ококорени очи, че можеше да потънеш в тях, ако не внимаваш. Най-малкото, което можеше да има, беше Babbo Natale.

— Вини ми каза, че не е истински — признава тя, — но исках ти да мислиш, че все още вярвам в него. Не само заради подаръците.

Знам какво има предвид. Беше ми приятно да се преструваме и двете, заедно, че той е истински. Изпивам последната си глътка кафе и задържам погледа върху Бела. Мълчим дълго.

— Трябва да си взема нещо от колата — подхвърля Даниъл.

Нито една от нас не го поглежда. Той излиза, без да каже и дума повече, а ние с Бела продължаваме да се измерваме с погледи.

— Все още съм ти сърдита — казвам.

— Нищо не се е случило.

— Ти замина.

— Да. Само че беше сложно. Има неща…

— Мислиш си, че съм отегчителна, че животът ми е обикновен.

Тя стиска устни. Поема си дълбоко дъх.

— Не трябваше да го казвам.

— По дяволите, Бела, толкова много се преструваш и лъжеш. Крадеше… колата на татко… Помниш ли тези неща?

— Да. — Тя ми се струва засрамена.

— Аз трябваше да бъда добра. Ти ме направи добра. Нямах друг избор.

Тя вирва брадичка и говори тихо, но ясно.

— Ти винаги си била добра, Франки. Правиш всичко така, както си му е редът. И оценките ти бяха хубави, и момчето, което си намери, беше свястно. Не можех да съм като теб. А исках. Поне понякога. Само че не знаех как. Никога не успях. Всички разправяха, че съм непослушна. Дори когато бях малка. Дори лелите.

Наблюдавам я и усещам, че излизам от отъпкания път. Най-вече лелите, така трябваше да каже. Не се бях замисляла по този въпрос, как семейството винаги ни сравняваше. Не се замисляха как я караха да се чувства. Просто смятах, че това е истината.

— Най-добре беше да си вървя — заявява тя. — Да започна отново. Не предполагах, че ще ми отнеме толкова време. Мислех, че ние ще…

Чакам я да довърши, но тя мълчи. Сещам се за Джак, който каза, че хората очакват да си същият, какъвто са свикнали да те виждат.

Сменям темата.

— Говореше с Вини… за погребението.

— Да.

— Там ли беше?

— Не влязох.

— Защо? — В гласа ми прозвучава повече жажда, отколкото очаквах.

Бела вдига поглед, след като долавя нотките.

— Мразя погребенията. А и не знаех дали искаш да съм там.

Кимам. Исках ли да е вътре? Най-вероятно не.

Тя продължава да ме наблюдава, сякаш е прочела мислите ми. Неочаквано чувството на вина измества гнева и ме разтърсва. Все едно светът ми се разпада на парчета и се опитва да се събере отново, само че по различен начин. Поглеждам към пода и изпитвам облекчение, когато Даниъл се връща в бунгалото и прочиства гърло. Държи в ръка малка уредба.

— Нося музика, да посвири нещо, докато чистим.

Застава до Бела, сякаш са от един отбор. Тя му се усмихва доволно. Не е от флиртаджийските й усмивки.

— Добре… — въздишам аз и прокарвам пръстите на крака си по дюшемето. — Значи няма да си ходите.

Бела ме поглежда, очите й кръгли като на Хюя. Тя клати глава.

— Нямам нужда от бавачки — предупреждавам.

Тя свива рамене. Не че е съгласна, но няма желание да спори.

— Така. — Обръщам се, за да оставя чашата в мивката и заставам с гръб. Не искам да поглеждам тези детски очи. — Не искам мечки. Някой трябва да изхвърли боклука.

И Даниъл, и Бела мълчат.

— Освен това имаме нужда от повече храна. И от дрехи. И от прах за пране. Сигурна съм, че Мериъм ще ни позволи да използваме нейната пералня.

— Или пък Джак — подхвърля услужливо Бела.

— Не е честно да молим Джак — срязвам я бързо.

— Защо?

— Зает е… с Хюя. Освен това работи за… искам да кажа… — поглеждам Даниъл.

— Аз ще изхвърля боклука — решава той. — Знам къде има кофа за боклук на общината.

— Не е нужно.

— Напротив, трябва.

Мълча за кратко.

— Благодаря.

Той прочиства гърло.

— Искам да те попитам нещо.

— Мен ли?

— Ами… и двете.

— Какво?

Поглежда Бела, преди да се обърне към мен.

— Искам и аз да остана. Може ли?

 

 

Даниъл е навън. Вдига две малки палатки и слага походни легла, които извади изпод моето, потънали в дебел слой прах. Натъпквам прането в найлонов плик, а Бела ме наблюдава.

— Не знаех, че има палатки — признавам.

— Даниъл каза, че били на баща им. В добро състояние са, като се има предвид, че са по-стари от него.

Вдигам плика.

— Ти имаш ли дрехи за пране?

Тя остава изненадана.

— Да, ти да не би…

— Слагай ги вътре.

Тя отива към колата, докато аз продължавам да събирам мръсни дрехи. Спокойно ми е, докато върша нещо толкова всекидневно. Освен това поех контрол и ми се струва, че Бела и Даниъл са чакали тъкмо това. Бела се връща, облечена в чиста тениска и сини къси панталонки, а роклята и други дрехи са свити на топка.

— Сигурна ли си? — пита тя.

— Няма смисъл да пускам само моите неща.

Тя слага мръсните си дрехи в плика. Бельото й е копринено, но износено, бикини в ярки цветове с флорални мотиви, камизола на оранжеви сърца и дълга пола. Връзвам дръжките на плика и излизам на слънце.

Даниъл вече е вдигнал едната палатка между цъфналия трилиум. Поглежда ме и се усмихва. Това е най-истинската усмивка, която ми е отправял от доста време насам.

— Само да вдигна и другата и ще отида да поплувам — обяснява той. — Ти ще дойдеш ли?

Бела кима.

— Да.

Стомахът ме присвива. Не съм минавала по пътеката към океана от деня, в който пристигна Бела. Вдигам плика е мръсните дрехи. Той ми служи за извинение.

— Може би по-късно? — пита Даниъл, но аз не отговарям.

— Ще изхвърлим боклука, след като поплуваме — обещава ми Бела.

— Благодаря.

— Искаш ли да дойда с теб до Мериъм?

— Не. Всичко е наред.

Бела тръгва към Даниъл, който разгъва походно легло — личи му колко е старо. Тънките сребърни крачета са белязани от ръжда и той полага огромни усилия, за да събере частите. Бела вдига две тръби и се опитва да ги намести, намръщена решително.

Когато подкарвам, вдигам очи към сцената зад мен; две палатки и едно бунгало са се сгушили заедно. Сякаш мама, татко и две дечица или може би колежани приятели се подготвят за пролетната ваканция. Слънцето ще жарне кожата им, тя ще стане малко по-тъмна, а солта във въздуха ще сплъсти косите им. Ще плуват, ще ловят риба по цял ден и ще си я приготвят за вечеря и ще се питат кой е забравил да донесе грахамови крекери. Трябва само лагерен огън и няколко светулки, а също и смехът, който се носи около тях.

Поглеждам към плика с мръсни дрехи до мен, докато шофирам по пътя, покрай пощенската кутия с цветето от едната страна, след това покрай малката зелена къща на Мериъм. Добре че тя не е в двора. Отново насочвам вниманието си към пътя. Завоят е като черна змия, която навлиза в гората и се отдалечава нанякъде.