Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (23)

Двадесет и трета глава

Когато се връщам мокра, Бела ме зяпва. Палатката вече я няма; на земята е останал единствено квадратен отпечатък. Знам, че тя е готова за тръгване.

— Ще останем ли?

Клатя глава.

— Ти си тръгваш.

— Няма да те оставя…

— Нямах това предвид. Скоро ще се прибера. Просто ми трябва известно време.

— Не трябва да оставаш сама — мръщи се тя.

Знам, че тя ще остане тук, докато имам нужда от нея. Ще спи в колата си и ще откаже да си тръгне, също както преди. Само че настъпи времето да си тръгваме и поне засега да се върна към живота, който изоставих.

— Няма — уверявам я.

Тя докосва ръката ми.

— Призраците не се броят, Франки.

Усмихвам се.

— Идвам след теб. Имаш много работа, ако си решила да се преместиш тук.

— Може да почака.

— Няма нужда да се безпокоиш.

Тя мига.

— Това ми е работата.

— Тръгвам веднага след теб.

Кара ме да обещая и аз послушно изпълнявам.

След като си тръгва, започвам да си събирам багажа и вадя дрехите си от килнатия гардероб. Пръстите ми напипват нещо, натъпкано най-отзад. Вадя го и го разгръщам. Черната ми рокля. Дебела, шумоляща и твърда… Напомня ми за сандвичи с краставички. В стаята няма въздух. Търся свобода.

Прибирам роклята и нахлузвам топ с дълги ръкави, излизам от бунгалото. Тежкият ключ е в джоба на дънките. Светлината угасва, но небето все още не е потъмняло.

Подкарвам със свален прозорец. Въздухът е свеж, гъделичка дробовете ми. Заглеждам се по алеите, представям си къщите в края им. Представям си и хората из целия щат Вашингтон, сгушени в домовете си, гледат телевизия в хола, прибират мръсните чинии в съдомиялната в кухнята.

Спомням си как Алекс се прибираше от работа. Подрънкваше с ключовете. Пъхтеше, докато си сваляше обувките край вратата. Пускаше чантата си до обувките. Подръпваше възела на вратовръзката. Аз бях на канапето. Четях списание или гледах новините. Той приближаваше и ме целуваше по косата. Усещах дъха му до косата си.

— Здрасти, Франки.

— Здрасти.

След това влизаше в кухнята и отваряше вратата на хладилника. Търсеше бира или да похапне нещо преди вечеря.

— Как мина денят ти? — провиквах се аз.

— Както всеки ден.

Това бе неизменният отговор. Все едно и също. И така до деня, в който нямаше отговор. Нямаше вече както всеки ден. Не чух как обувките му падат на пода, нито куфарчето. Доколкото знам, куфарчето все още си е на мястото, където го пусна онзи последен петък,

Светлоотразителните номера на пощенските кутии проблясват като котешки очи. Моята кола е единствената на пътя. Полянките пред някои къщи стигат чак до канавката, в която гният листа и дават храна на червеи и гъби. Смръчкули.

Скоро ще стигна до пощенската кутия със слънчоглед от едната страна. Жълт, изпълнен с надежда на фона на очукания метал. Намалявам. След това ще видя малката зелена къща с кошерите отзад.

Пътен знак сочи към Едисън. Завивам в обратната посока. Пред мен е магистралата, тъмна и извита.

Въпреки че пада нощ, тъмнината сякаш се отдръпва, докато шофирам. Магистралата е осветена, светлина идва от скупчените къщи, от светофари, от прожекторите на билбордове, които рекламират кафе, разпродажби на дрехи и здравни застраховки.

Минавам покрай детски площадки, сега празни, защото е късно, покрай бензиностанции и магазини. Кварталите изглеждат еднакви — гараж, ограда, пощенска кутия, гараж, ограда, пощенска кутия…

Най-сетне виждам блок във ванилов цвят с малки балкончета. Ето и кухненския прозорец с кристална висулка. Стаи, пълни с вещи, призраци и спомени. Паркирам колата и слизам. Вадя единствено ключовете и оставям останалите си вещи на задната седалка. Само в случай, че не успея. Само в случай, че имам нужда да избягам.

Отварям входната врата, без да обръщам внимание на редицата сребърни пощенски кутии с тъмни усти. Тръгвам през вратата към стълбите, вместо да се кача на асансьора, и всяка стъпка отеква по хладното бетонно стълбище. Дишам по-бързо, сърцето ми блъска. Когато стигам до нашия етаж, ключът ми се плъзва с лекота, въпреки че вратата е тежка и трябва да я блъсна. Вътре е тъмно. Протягам ръка към ключа за лампата.

Нашият апартамент.

Преглъщам страха, който се надига в гърлото ми.

В коридора има чанта. Влизам бавно в хола и тук също паля лампата. Толкова е тихо, като странен пашкул. Забелязвам списания, посветени на сърфа, на странична масичка снимката на двама ни край морето. Сиво одеяло е сгънато и метнато на подлакътника на канапето. Всичко е каквото си беше. Поглеждам през отворената врата на кухнята, където блести машината за кафе, а отгоре са двете ни чаши. Ослушвам се и чакам призраците да ме връхлетят. Чакам наситени спомени, за да потъна в тях. Вместо това ме обгръща тишина.

Вдишвам дълбоко. Тук няма мирис на пръст и листа, нито на дървесна смола. Откъм океана не се носи аромат на сол и желязо. Мирише на съвсем обикновен апартамент. Присядам на канапето и въздишам. Няма птичи песни, не свири китара, не се носи смях. Това е просто нашият апартамент, все още затоплен от следобедното слънце. Обикновен е като всеки друг, пълен с обичайните неща — едно списание, снимка, чаши. Ще се окаже, че татко е прав.

Животът ще стане по-хубав, duci.