Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (20)

Двадесета глава

Татко тръгва по стъпалата след мен, понесъл поднос, отрупан с всички чаши, които успяхме да намерим.

Светлосините очи на госпожа Гарднър, сини като утринно небе, се стрелкат наоколо, оглеждат всичко. Лицето й е изопнато, дрехите й висят, не са както преди. Господин Гарднър е застанал на крачка от съпругата си. Държи ключовете от колата, сякаш са талисман.

— Джузепе — започва госпожа Гарднър.

— Госпожо Гарднър. Ще пиете ли кафе?

Тя стиска устни. Облечена е в кремав панталон, копринена блуза, сложила си е наниз перли. Наблюдавам как леля Кони върти перлите си между пръстите.

— Барбара, Маршъл — обажда се весело Мериъм, но единствено господин Гарднър кимва едва забележимо към нея. Забелязва погледа ми и ми отправя уморена усмивка, преди да забоде очи в краката си.

Госпожа Гарднър клати глава към татко и отговаря остро:

— Не, не, благодаря.

Татко оставя подноса на масата, намира празен стол и й го предлага. Тя отказва и този път. Бърборенето на семейство Капуто е утихнало. Дори мокрите деца наблюдават странната жена, която никой не представя. Отварям уста, за да го направя, но тя ме прекъсва.

— Двамата със съпруга ми… — тя се обръща, за да го погледне, — дойдохме, за да те уведомим лично, че си се настанила незаконно в чужд имот.

Терезина ме поглежда уплашено, а Бела застава до мен. Леля Роза шепне нещо на Терезина.

Госпожа Гарднър продължава:

— Изпратихме няколко предупреждения по човека, който се занимава с поддръжката — тя набляга на титлата на Джак, — включително писмено предупреждение, но очевидно не си им обърнала никакво внимание.

Татко поглежда господин Гарднър, но той гледа покрай нас към бунгалото.

— Барбара — заговаря татко тихо. — Франческа е тук за кратко. Беше й трудно.

— На всички ни е трудно — натъртва госпожа Гарднър, — но това не е извинение, за да се възползва… да нарушава закона.

Тя ме поглежда и стомахът ми се свива. Неочаквано се чувствам дребна и незначителна.

— Госпожо, вие май не знаете какви ги приказвате. — Поглеждам към Вини, който клати глава. — Франки? Нарушаване на закона ли?

Господин Гарднър пристъпва напред и докосва съпругата си по рамото.

— Мила, може би…

Тя свива рамене, за да се откъсне от него.

— Не. Въпросът е принципен. Погледни ги всички — настанили са се като у дома си.

— Дошли сме, за да подкрепим племенничката ми — сопва се леля Кони.

— Със сигурност можете да оставите собствената си снаха, своята famiglia, да прекара известно време тук — съска леля Роза, неспособна да повярва. — Бунгалото не се използва. И без това има нужда някой да го поддържа.

Госпожа Гарднър я поглежда злобно и аз знам какво си мисли: Тя не ми е снаха.

Господин Гарднър отново вика съпругата си по име, този път умолително. Леля Кони изразява съгласието си с леля Роза. Всички започват да шушукат. Терезина се обръща към годеника си, който кима; Кристина шепне на бебето, което се е събудило; Роберто притиска другите две деца към краката си и покрива ушите им; Вини се мръщи и мърмори, вирнал брадичка; момчетата на Марио неочаквано изглеждат по-високи и гневни.

Сърцето ми блъска, когато усещам отровния поглед на госпожа Гарднър върху себе си. Посрещам го.

— Бунгалото не е твое — заявява тя, гласът й е нисък и леден. Забелязвам, че бузите й са розови, очевидно си е сложила малко повече руж.

— Знам — отговарям.

— Няма да го получиш. То се пада на Даниъл.

Даниъл пристъпва към нас, но госпожа Гарднър не го забелязва. Навежда се към мен и вдига пръст пред лицето ми.

— Мамо! — вика я Даниъл.

— Ти не си от семейство Гарднър — съска към мен тя. — И никога няма да бъдеш.

— Мамо!

— Барбара — обажда се и господин Гарднър.

— Тя няма да го получи! — крещи дивашки госпожа Гарднър.

Момчетата на Марио и Вини са се изправили на крака. Дърветата сякаш се спускат над нас. Прилошава ми. Поглеждам Даниъл, той също ме поглежда, а след това се обръща към майка си. Господин Гарднър се опитва да изтегли съпругата си и да привлече вниманието на Даниъл, но госпожа Гарднър извисява още повече глас:

— Пусни ме!

— Ела, мила!

— Пусни ме на мига!

— Най-добре да…

Тя се отскубва от ръцете на господин Гарднър и се разкрещява:

— Малка курветина!

Отстъпвам назад, притискам пръсти към бузата си, макар да не ме е докоснала.

— Достатъчно! — Това е Бела и тялото й е точно до моето, тя пристъпва и застава пред мен. Татко ме стиска за ръката. Вини е също до нас, надул бицепси, челюстта му е квадратна.

— Тя го е оставила да отиде на сърф онзи ден! — продължава да се дере госпожа Гарднър.

— Не можех да го спра… Той обичаше морето — шепна безпомощно и умолително.

— Да не би да си въобразяваш, че знаеш всичко за сина си? Да не би да си въобразяваш, че той беше безгрешен? — разкрещява се и Бела.

Опитвам се да я спра.

— Недей, Бела, недей!

Госпожа Гарднър се гърчи в ръцете на съпруга си, копринената й блуза се усуква. Виждам сутиена, отпуснатата кожа на корема, докато се бори с него. Когато се разкрещява отново, от устата й хвърчи слюнка.

— Тя го е прелъстила!

— Как смееш! — пищи Бела.

— Не е направила нищо подобно! — сопва се леля Кони с остър глас.

Бела сочи заплашително.

— Стой далече от сестра ми! Тя преживя достатъчно.

— Мамо, моля те, престани. Много те моля! — умолява Даниъл майка си, но се пресяга към Бела. Виждам го как стиска ръката й. Пръстите им се преплитат инстинктивно.

Госпожа Гарднър също вижда.

— Виждате ли? Виждате ли? Те са същите като онази другата… френската мръсница! Махайте се от момчетата ми! Курветини!

Мъжете от семейство Капуто се скупчват, високи, мургави, мълчаливи като дървета. Господин Гарднър ги поглежда ококорено. Госпожа Гарднър се бори в ръцете му и върти глава от една страна на друга. Тя забелязва нещо в другия край на масата и се мята натам.

— Джак! — провиква се тя. — Арестувай я!

Вдигам очи и виждам Джак да излиза тичешком от гората с дълги крачки. Мъжете се завъртат и препречват пътя на новодошлия. Джак поглежда госпожа Гарднър, след това мен. Все още ме гледа, когато Лука, синът на Марио, забива юмрук в корема му. Разнася се странен звук, все едно някой е ударил възглавница, не човек, и Джак се превива на две и се срива на земята.

— Джак! — изкрещявам аз.

В този момент Даниъл се втурва към Лука, за да го откъсне от Джак, а братята на Лука теглят Даниъл, Вини е сред тях, масата се килва на една страна и черното кафе плисва по кремавия панталон на госпожа Гарднър.

 

 

Бунгалото е мое.

Истината излезе наяве шепнешком. Господин Гарднър каза на Даниъл, след като най-сетне затвори съпругата си в колата. Даниъл я закопча на седалката, сякаш е дете; той е единственият, на когото тя позволява да я докосва.

Вини чува и казва на Бела.

Оказва се, че бунгалото е било на Алекс, оставено му от дядо му, Ханк Гарднър, защото Алекс му е бил любимец. Алекс пък оставил всичко на мен. Преди няколко месеца написал завещание, когато подновявал застраховки, нещо, за което не съм знаела. Толкова много неща не съм знаела.

Ключът в джоба неочаквано ми се струва още по-тежък.

— Ще оспорваме! — вие госпожа Гарднър от колата, гласът й е пълен с мъка, лицето и дрехите й са сбръчкани.

Какофонията около мен започва да се разпилява. Чичо Марио качва семейството си в колата; очите на момчетата са диви и щастливи, съпругата му плаче и им се кара. Кристина вече си е тръгнала, а децата й похапват от кутиите със сладки. Леля Кони и леля Роза мият чинии заедно с Бела вътре в бунгалото, клюкарстват и се карат, докато татко и чичо Роберто товарят столовете в пикала на Вини.

Джак предлага да ни помогне да почистим. Благодарение на братовчедите окото му е насинено, а на ключицата има червена драскотина.

Клатя глава.

— Не, всичко е наред, благодаря.

Двамата оглеждаме кашата. Изправихме масата, но земята е покрита със счупени съдове, храна и разпилени прибори.

— Сигурна ли си?

Кимам.

— Има предостатъчно помощници.

Джак прочиства гърло.

— Идвах, за да те предупредя. Госпожа Гарднър се обади. Стори ми се… каквато беше.

— Нищо не можеш да направиш — отвръщам.

— Не я бях виждал в подобно състояние.

— Тя ме мрази.

Джак мълчи, не ми противоречи.

— Какво ще стане сега? Ще останеш ли?

Навеждам глава на една страна, замислям се.

— Извинявай, не е нужно да ми отговаряш.

— Всичко е наред, самата аз не знам.

Той кима и свежда поглед към краката си. Обут е в черни джапанки. Как ли е тичал в тях?

— Извинявай — повтаря той.

— Вината не е твоя.

Той се мръщи и прочиства отново гърло.

— За онзи ден. Не биваше да казвам онези неща.

Клатя глава.

— Не, аз те попитах. Бях…

— Беше разстроена. Аз трябваше да…

— Джак, моля те, престани. Не е честно, а аз съм тази, която трябва да се извини. Моля те, престани да се извиняваш.

— Добре.

Спомням си как му крещях, докато бях облегната на колата, как ми помогна да вляза в къщата. Бях торнадо от мъка. Не като госпожа Гарднър. Стискам очи.

— Дали пък да не се преструваме, че никога не се е случило — предлагам аз.

Джак не отговаря.

Отварям очи и забелязвам, че ме наблюдава, ранен, изпълнен с очакване.

— Франки, ако някога ти трябва… приятел… нещо такова… за да поговориш или да пиеш кафе…

Извръща поглед.

— Кафе ли? — питам аз.

Той кима, без да ме погледне.

— Кафе. Чай. Торта. Къшей хляб… разходка. Почти всичко.

— Всичко — повтарям, без да мисля, и се чувствам необичайно лека.

— Да. Знам, че не трябва да го казвам, но не искам да изчезнеш, ако това си намислила, без да кажеш…

— Добре — прошепвам.

Той свежда поглед към стъпалата си и почиства пръстта от тях, кашля. Не мога да го спра да ги гледа.

— Трябва да се върна при Хюя — казва той. — Мериъм каза, че ще й покаже как се боядисват яйца.

— Не е Великден.

— Няма значение. Преди няколко седмици правиха коледни сладки.

Неочаквано си представям Мериъм и Хюя как надничат във фурна, пълна със сладки. Кухнята е топла, мирише на канела и кафява захар, на плота има купа, пълна с течна червена глазура, вътре е топната дървена лъжица, а някой вече я е облизал. Лицето на Хюя е намръщено, защото е нетърпелива, а Мериъм я е прегърнала. Езикът ми се връзва. Не помня какво исках да кажа. Гледам Джак, докато очите ми се наливат със сълзи.

— Франки? Добре ли си? — Гласът му е дрезгав от тревога.

— Да — отвръщам аз и си поемам рязко въздух. — Да, добре съм, извинявай. Трябва да тръгваш. Хюя ще се притеснява.

— Мога да остана и да помогна.

— Недей. — Казвам го остро и съжалявам. — Всичко е наред. Честна дума, всичко е наред — лъжа аз.

Когато Джак си тръгва по виещата се пътека през дърветата, която го отвежда далече от погледа ми, аз забелязвам, че ръцете ми треперят. Споменът за госпожа Гарднър в усуканата блуза, ококорени злобни очи; фактът, че бунгалото през всичкото време е било на Алекс, а сега е мое; образът на Мериъм и Хюя заедно без мен; мисълта, че няма да съм тук с тях, близо до Джак — всичко това ме оставя разтреперана.