Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (7)

7.
Вълни в езерото

След коронацията й кралица Глин не бе видяна в Цитаделата пет дни. Беше в безсъзнание през повечето от това време, след като бе понесла рана от нож, от която кръвта й почти бе изтекла. През остатъка от живота си щеше да носи белега на гърба си. Точно този белег, а не както предполагат повечето, изгореното на ръката й, й спечели прозвището Белязаната кралица.

Но светът не спря да се движи, докато кралицата спеше.

„Ранната история на Тиърлинг“, както е разказана от Мервиниан

На сутринта, когато се събуди, Томас се надяваше, че коронацията е била само сън. Вкопчи се в това, и се вкопчи здраво, макар част от ума му вече да знаеше, че не е така. Нещо се беше объркало.

Първият знак за това беше Ан, която спеше до него, ръцете й с лъскаво боядисани нокти бяха загърнали възглавницата й. Само Маржерит спеше с него. Ан беше жалък заместител, с по-ниско, по-дундесто тяло и червеникава къдрава коса, докато тази на Маржерит се лееше като река от кехлибар. Ан имаше по-сладка уста, но изобщо не беше Маржерит. Маржерит определено бе част от проблема.

Превъртя се и зарови глава във възглавницата, за да не чува шума отвън. Звучеше все едно някой мести сандъци, съчетание от тътрене и тропане, от което бе невъзможно да заспи отново. Но от възглавницата главата му само запулсира още повече, тъй че накрая я избута, изруга тихо, звънна за Пайн и после отново дръпна завивката над главата си. Пайн щеше да спре шума.

Момичето беше взело Маржерит, сега си го спомни. Момичето бе разбрало кое е единственото нещо, което не може да понесе да загуби, и точно него му беше взела. Имало беше един кратък миг на надежда, когато телохранителят бе успял да промуши Келси и тя падна, но след това Томас я видя как довърши коронацията си, докато кръвта й изтичаше, акт на абсолютна воля. Беше взела Маржерит за себе си и сега щеше да ляга с Маржерит всяка нощ, и ох, как пулсираше главата му, все едно вътре има ковачница.

Все пак може би някаква надежда оставаше. Момичето все пак бе изгубило много кръв.

Няколко минути изтекоха — и никакъв Пайн. Томас издърпа завивката от главата си и звънна отново. Усети как Ан се размърда до него. Трополенето беше наистина силно, щом бе събудило и нея. Бяха опразнили три бутилки вино вечерта, а Ан изобщо не държеше на вино.

Пайн не идваше.

Томас се надигна, отметна завивките и изръмжа още една ругатня. Неведнъж беше дарявал Пайн с правото да използва някоя от жените му за нощта, но Пайн не беше от тия, дето ще се спрат на това, което им е предложено. Ако Томас го намереше в леглото със Софи, щеше да го одере жив.

Най-после намери халата си под купчина дрехи в ъгъла, но копринената връзка се изхлузи от гайките. Томас изруга отново, по-силно този път, и погледна към Ан, но тя само се обърна и на свой ред пъхна глава под възглавницата си. Той се загърна с халата, като задържа предницата с ръка. Ако Пайн си беше направил труда да окачи дрехите, това нямаше изобщо да се случи. Когато го намереше, щяха да си поговорят много сериозно. Не се отзовава на звънеца, купища мръсни дрехи навсякъде… и не беше ли им свършил всичкият ром преди няколко дни? Много лошо, и то в абсолютно най-неподходящия момент. Представи си лицето на момичето, онова кръгловато лице, което щеше да е съвсем на мястото си на всяка селячка по улиците на Нови Лондон. Но очите й бяха същите котешко зелени като неговите и го бяха пронизали като стрела.

„Тя ме вижда — помисли си той безпомощно. — Тя вижда всичко.“

Разбира се, че не можеше да види всичко. Можеше да предполага, но не можеше да знае. Арлън Торни, който винаги се подготвяше за всяка възможност, вече сигурно беше задействал някой от резервните си планове. Той имаше също толкова да загуби, ако доставката се провалеше. Торни изобщо не си беше правил труда да крие презрението си към Томас, като му казваше само онова, което трябваше да знае, за да играе ролята си. Но едва сега Томас разбра колко добре е планирал Торни някои неща и как се е измъкнал от всякакъв риск. Всичко беше схема на Торни, но никои от хората от Преброяването не бяха замесени. Охраната на Томас излизаше виновна. Никой не можеше да замеси Торни… освен самия Томас, Томас, който сега със сигурност беше заподозреният.

Коремът му отново се беше издул. Халатът бе широк едва колкото да го загърне. Най-доброто, което можеше да направи Томас, бе да го задържи затворен на две места, над пъпа си и над слабините. Преди половин година, когато халатът беше поръчан, не беше толкова дебел. Но беше ял повече и беше пил повече, докато бавно осъзнаваше, че никой няма да може да намери и да убие момичето навреме… Дори кадените, на които нищо никога не можеше да им се измъкне.

Тръгна към вратата. Дори Пайн да пренебрегваше звънеца, един силен вик щеше да го доведе на бегом. Покоите на регента не бяха толкова просторни или луксозни като Крилото на кралицата и звукът се разнасяше добре. Преди години Томас се беше опитал да се премести в Крилото на кралицата, но Карол и Боздугана го бяха спрели и точно тогава Томас осъзна, че всички те са там, гвардията на кралицата, все още живееха в гвардейските квартири, все още изчакваха със суетната надежда кралицата да се появи някой ден. Още по-лошо, набираха нови хора. Боздугана беше бръкнал в мътната сърцевина на Тиърлинг и беше извадил оттам Пен Алкот, който бе достатъчно добър с меча, за да е от кадените, но бе избрал да е от гвардията на кралицата на половин заплата. Самият Томас се бе опитал няколко пъти да привлече Алкот, и други членове на гвардията на кралицата също, но те изобщо не бяха поискали да се съюзят с него и той така и не бе разбрал защо, до коронацията на момичето. Тя изобщо не беше като него, нито впрочем приличаше на майка си Елиса.

„Дете на баща си“, помисли Томас с горчивина. Беше им се наложило да уредят три аборта за Елиса (доколкото поне Томас знаеше); тя беше толкова разсеяна с взимането на проклетия си сироп, колкото и с всичко друго. Но Томас не бе успял да я уговори за последния аборт, този, който най-много имаше нужда тя да направи. Беше се ужасявала от доктора през онези последни години, виждала беше в него потенциален убиец. Дори Томас беше принуден да признае, че вероятно щеше да е много лесно да се убие жена по време на процедурата, но това знание само подсилваше горчивината му. Колко присъщо за Елиса — да изхвърли три плода, без изобщо да помисли, и след това да реши, без никакво сериозно основание, да доноси точно това дете, точно това, което щеше да затрудни нещата. Пайн му беше казал предния ден, че момичето вече е настанено в Крилото на кралицата с гвардейци за стража и че големите врати са заключени. Всякаква надежда, която Томас изобщо беше хранил, че ще се премести в покоите на Елиса, вече бе изчезнала.

Все пак можеше да е и по-лошо. Собствените му покои бяха удобни. Имаше достатъчно място за личната му охрана и за всичките жени, както и за няколкото лични слуги. Беше мрачно място, когато Томас се беше преместил тук в началото, но той го беше разкрасил с много картини от любимия си художник, Пауъл. Пайн бе намерил някаква гъста златна боя, което изглеждаше добър и евтин начин всичко да се направи така, че да изглежда царствено. След като Томас бе приел опеката на Червената кралица, тя изпрати по-добри и по-скъпи подаръци и те осеяха покоите му: сребърна статуетка на гола жена, тъмночервени кадифени завеси и комплект истински златни блюда, инкрустирани с рубини. Този последен дар зарадва Томас най-много от всичко. От време на време на повърхността изплуваше неприятното осъзнаване, че Червената кралица го използва, също както тиърското благородническо съсловие използваше своите надзиратели. Томас беше буфер, необходим посредник, стоящ между някой, който имаше цялата власт, и онези, които нямаха никаква. Той беше този, когото хората на Тиър мразеха. Елиса я нямаше, така че бе само той. Ако беднотията на Тиър изобщо се разбунтуваше някога, неговата глава щяха да поискат и Червената кралица несъмнено щеше да го пожертва, точно както тиърските благородници щяха несъмнено да се барикадират и да оставят надзирателите си на тълпата. Това също бе неприятно да се знае и невинаги можеше да се пренебрегне… Но идеята тиърската беднотия да се разбунтува срещу когото и да било беше толкова нелепа, че чак смешна. Твърде заети бяха да се мъчат да намерят храна.

Отвори вратата и светлината го заслепи. Примижа, после се ококори. Сцената във всекидневната го стъписа. Първото, което видя, бяха блюдата му от злато и рубини, които някакъв слуга в бялото облекло на Цитаделата трупаше не особено грижливо в дъбов сандък. Слуги на Цитаделата никога не се допускаха в личните покои на регента — щяха да откраднат всичко, което не е заковано за пода. Но сега един от тях беше тук и трупаше златните блюда в сандъка с отекващ трясък, който накара Томас да потръпне.

Други промени привлякоха погледа му. Червените му кадифени завеси ги нямаше. Прозорците бяха широко отворени и през тях струеше слънчева светлина. И двете му златни статуетки, които бяха красили отсрещните ъгли на стаята, също ги нямаше. На северната страна на помещението, струпани в ъгъла, се виждаха двайсетина буренца бира, а до тях — щайги и щайги с мортско вино. Друг слуга на Цитаделата редеше бутилки уиски (част от него с много добро качество при това, Томас лично го беше закупил на Празника на уискито, който се провеждаше всеки юли по улиците на Нови Лондон). До буретата имаше количка, чието предназначение бе ясно: щяха да откарат и всичкия му запас от алкохол.

Томас се вкопчи в халата си, чиито краища все още се опитваха да се разтворят, и налетя към слугата, който прибираше златните му блюда.

— Какво правиш?!

Слугата кривна палец над рамото си, отбягвайки да срещне погледа му. Томас погледна и сърцето му се сви още повече. Корин стоеше зад купчината бурета и отмяташе нещо на някакъв лист. Не носеше сивото си наметало, но не му и трябваше. Слугите на Цитаделата и без него правеха каквото им кажеше.

— Ой! Гвардията на кралицата! — викна Томас. Искаше му се да можеше да щракне с пръсти, но не посмя, за да не се разтвори халатът му. — Какво значи всичко това?

— Заповеди на кралицата — отвърна Корин. — Всички тези вещи са собственост на Короната и ги изнасяме.

— Каква собственост на Короната? Това е моя собственост. Аз я купих.

— Тогава не е трябвало да я държите в Цитаделата. Всичко в Цитаделата е предмет на конфискация от Короната.

— Аз не… — Томас спря. Сигурен беше, че трябва да има вратичка за кралската фамилия. Всъщност никога не бе учил законите на Тиърлинг, дори като дете, когато трябваше да учи. Управлението не беше интересно. Но, по дяволите, Елиса също не ги беше изучавала, макар да беше първородната. Затърси друг аргумент и очите му се спряха на златните блюда в сандъка. — Блюдата! Те са подарък!

— Подарък от кого?

Томас стисна устни. Халатът му отново заплашваше да се отвори и той събра голяма гънка плат в едната си ръка, отчаяно съзнавайки, че дава още една възможност на Корин да зърне тумбестия му бял корем.

— Вашите лични вещи, облекло и кожени обувки са си ваши, както и всички оръжия, които може да имате — каза му Корин. Сините му очи гледаха възмутително безстрастно. — Но Короната повече няма да поддържа стила ви на живот.

— Как да живея тогава?

— Кралицата е постановила, че имате един месец да освободите Цитаделата.

— А жените ми?

Изражението на Корин остана делово, но Томас можеше да усети вълните презрение, лъхащи от него като зной.

— Вашите жени са свободни да направят каквото им харесва. Могат да задържат дрехите си, но накитите им вече са конфискувани. Ако някоя от тях пожелае да напусне с вас, може да го направи.

Томас го изгледа с гняв. Мъчеше се да измисли как да обясни нещата — че ако не се бяха съгласили на сделката, жените щяха да живеят в най-ужасната въобразима бедност… е, всички, освен Маржерит, която просто беше трудна. Но слънцето бе твърде ярко и му беше трудно да мисли. Кога за последен път беше отварял всъщност завесите? Години, трябваше да е било преди години. Слънчева светлина къпеше стаята, правеше я бяла вместо сива, показваше пукнатини, които така и не бяха запълнени; петна от вино и храна по килимите; дори едно вале каро, което лежеше само в ъгъла като сал, понесен по Божия океан.

„Господи, колко ли игри съм играл без това вале в колодата?“

— Никога не съм удрял никоя от жените си — каза той на Корин. — Нито веднъж.

— Браво.

— Сър — извика един от слугите на Цитаделата. — Готови сме да товарим алкохола.

— Действай! — Корин погледна Томас. — Други въпроси?

Обърна се, без да изчака за отговор, и започна да кове капаците на сандъците.

— Къде е Пайн?

— Ако имате предвид личния си слуга, не съм го мяркал от доста време. Може би си има друга работа.

— Да — отвърна Томас и кимна. — Да, има. Сигурно е отишъл да напазарува.

Корин промърмори нещо неразбираемо.

— А къде са жените ми?

— Нямам представа. Не приеха добре загубата на накитите си.

Томас потръпна. Разбира се, че нямаше да го приемат добре. Прокара пръсти през косата си, забравил за халата, и той се разтвори. Томас сграбчи полите и бързо го затвори. Един от слугите се изкиска, но когато Томас се огледа да види кой е, всички се суетяха с възложените им задачи.

— Ще се обадя на кралицата веднага щом намеря свободно време — каза той на Корин. — Може да е след няколко дни.

— Да, би могло.

Томас се поколеба, чудеше се дали има някаква закана в думите му, после се обърна и се затътри към покоите на жените, замислен какво да им каже. Петра и Лили сигурно щяха да заминат някъде. Те винаги бяха най-бунтовните след Маржерит. Но останалите можеше да бъдат убедени. Разбира се, щеше да трябва да намери пари отнякъде. Но имаше много знатни приятели, които навярно щяха да му помогнат, а междувременно можеше да отседне в Арвата. Светият отец нямаше да посмее да го отпъди, не и след всичкото злато, което Томас му беше давал през годините. Дори Червената кралица можеше да пожелае да го подкрепи с пари, стига да успееше да я убеди, че скоро ще се върне на трона. Но потръпна при мисълта, че ще трябва да я моли.

Храна и хартия бяха осеяли дневната на женските покои. Шкафовете бяха оставени отворени, чекмеджетата издърпани и дрехи се валяха разхвърляни навсякъде. От колко време беше работил Корин тук? Сигурно беше дошъл рано заранта, може би малко след като Томас си беше легнал.

„Пайн го е пуснал — осъзна той. — Пайн ме е предал.“

В женските покои беше само Ан. Явно беше станала, докато той бе говорил с Корин, и вече беше почти облечена, рижите й къдрици бяха прибрани спретнато с фиби на темето.

— Къде са другите? — попита той.

Ан сви рамене, пресегна се зад гърба си и стегна връзките на роклята си с бързи и ловки пръсти. Томас се почувства измамен: защо беше плащал на всички тези професионални шивачи?

— Какво означава това?

— Означава, че не съм видяла никоя от тях. — Ан извади куфар и започна да го пълни.

— Какво правиш?

— Прибирам си багажа. Но някой ми е преместил накитите.

— Няма ги — отвърна бавно Томас. — Кралицата ги взе. — Седна на най-близкото канапе. — Какво правиш? Никоя от вас няма къде да отиде.

— О, разбира се, че имаме къде. — Обърна се и Томас видя в очите й намек за същото презрение, каквото бе видял у Корин. Спомен изплува в ума му, но той го потисна. Чувстваше, че е нещо от детството, а много малко неща от детството бяха добри.

— Къде ще отидеш?

— При лорд Перкинс.

— Защо?

— Защо мислиш? Той ми направи предложение, преди няколко месеца.

Измяната! Том играеше покер с лорд Перкинс, канеше го на вечеря веднъж месечно. Мъжът бе достатъчно стар, за да е баща на Ан.

— Какво предложение?

— Това засяга само мен и него.

— Там ли отидоха останалите жени?

— Не при Перкинс. — В гласа й се промъкна нотка на гордост. — Той предложи само на мен.

— Това е само временно. Няколко месеца и ще се върна отново на трона. Тогава всички можете да се върнете.

Ан го изгледа все едно е някаква хлебарка в кухнята. Споменът вече избиваше на повърхността. Томас се помъчи да го надвие, но изведнъж изплува: кралица Арла го беше гледала точно по същия начин. Томас и Елиса се бяха обучавали заедно и ученето беше трудно и за двамата, но Елиса беше разбирала повече, тъй че бе продължила да работи с възпитателката, докато Томас просто спря след дванайсетата си година. Известно време Мама се беше опитвала да му говори за политика, за състоянието на кралството, за отношенията с Мортмийн. Но Томас така и не успяваше да схване нещата, които уж трябваше да разбира интуитивно, и погледът в очите на Мама ставаше все по-презрителен и по-презрителен. Накрая разговорите спряха и след това Томас виждаше Мама много рядко. Бяха му позволили да прави каквото си иска: да спи цял следобед и да вилнее из Търбуха нощем. Години бяха минали, откакто някой бе дръзнал да го гледа с открито презрение, но ето го сега отново, чувстваше се също толкова дребен, колкото се беше чувствал като млад.

— Ти наистина не разбираш, нали? — попита Ан. — Тя ни освободи, Томас. Може би ще се върнеш на трона, може би не. Не искам и да знам за това. Но никоя от нас няма да се върне.

— Вие не бяхте робини! Имахте най-доброто! Отнасях се с вас като с благороднички. Не ви се налагаше да работите.

Веждите на Ан се вдигнаха още по-високо, лицето й потъмня и гласът й стана остър:

— Не ми се налагало да работя ли? Пайн ме буди в три сутринта и ми казва, че си готов за мен. Отивам в спалнята ти и трябва да лижа путката на Петра за твое удоволствие.

— Плащах ти — прошепна регентът.

— Плати на родителите ми. Плати на родителите ми порядъчна сума, когато бях на четиринайсет, твърде млада, за да знам каквото и да било.

— Плащах храната ти, дрехите ти. Хубави дрехи. И ти дадох скъпоценностите ти!

Тя вече гледаше право през него. И това помнеше. Точно така го беше гледала кралица Арла Справедливата през последните десет години от живота си и нищо от това, което бе казвал или правил, не я беше накарало да го види повече. Беше станал невидим.

— Трябва да напуснеш Тиърлинг — каза Ан. — Не е безопасно за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Боздугана е нейният капитан на гвардията, а ти се опита да уредиш убийството й. На твое място бих напуснала страната.

— Всичко това е временно. — Защо никой не можеше да го разбере? Момичето вече беше превърнало в свои врагове и Торни, и Мортмийн. Томас мразеше политиката, но дори той беше чувал за Мортския договор. Подразбиращата се клауза щеше да се задейства след седем дни. Ако доставката не пристигнеше в Демийн… не можеше дори да си го представи. Никой никога не беше виждал Червената кралица разгневена, но в мълчанието й човек можеше да види началото на края на света. В ума на Томас внезапно изплува картина, зловеща в своя реализъм: Цитаделата, обкръжена от мортски ястреби, кръжат и връхлитат покрай многобройните й кули, нападат и убиват, убиват… — Главата й ще виси на стените на Демийн до края на месеца.

Ан сви рамене.

— Щом казваш.

Взе нов куп рокли от скрина с чекмеджета, после вдигна четка за коса от пода — банални движения, изпълнени с безразличие към него. И той разбра какво означават отворените и празни чекмеджета: всички те го бяха напуснали и си бяха взели дрехите!

Може би Ан беше права. Можеше евентуално да отиде в Мортмийн и да помоли Червената кралица за милост. Но на нея отдавна й беше писнало от него. Можеше също толкова лесно да реши да го предаде палача. А как можеше да напусне Цитаделата, дори заради това пътуване? Феч беше там някъде, Феч, който сякаш знаеше всичко и предвиждаше всичко. Каменната стена беше слаба защита срещу него, защото Феч можеше да влезе в Цитаделата като призрак, но беше по-добре от нищо, по-добре, отколкото да си вън на открито. Опиташе ли се да поеме към мортската граница, Феч щеше да разбере, Томас знаеше това толкова добре, колкото знаеше името си, и колкото и охрана да вземеше със себе си, някоя нощ щеше да отвори очи и да види онова лице над себе си, онази ужасна маска.

Ако изобщо му беше останала някаква охрана. Повече от половината му охранители бяха избити в опита за покушение над момичето. Никой все още не бе дошъл да го задържи, което изглеждаше необикновено добър късмет. Може би смятаха, че охранителите му сами са устроили заговора. Но сега, щом си спомни пълното безгрижие в гласа на Корин, Томас осъзна, че май изобщо не е така. Може би знаеха, но просто не ги интересуваше.

Ан щракна ключалките на куфара си и отиде да се види в огледалото. За Томас изглеждаше някак си гола без никакви накити, но самата тя като че ли остана съвсем доволна. Затъкна кичур коса зад ухото си, усмихна се, вдигна куфара и се обърна към него. Очите й сякаш го прогориха и Томас се зачуди защо никога преди не ги е забелязвал. Бяха топли, яркосини.

Ан се усмихна. Приятелска усмивка, която не успя да скрие нещо неприятно, дебнещо в ъгълчетата на устните й.

— Дрехи, накити, храна и злато. И мислиш, че си платил, Томас. Не си, ни най-малко. Но смятам, че ще платиш.

 

 

Отец Тайлър довърши последната хапка пилешко и остави вилицата на масата с разтреперана ръка. Беше уплашен. Повикването бе дошло точно докато сядаше да обядва — сварено до бяло пилешко. Тайлър бездруго никога не бе имал голям апетит, но последните два дни ядеше съвсем механично, все едно дъвчеше пръст.

Отначало бе изпитал гордост. Беше се оказал участник в едно от най-великите събития, разиграли се през живота му. А не беше имало много велики събития в живота му. Беше отраснал като селяшки син в равнината Алмонт, едно от седем деца, и когато стана на осем, баща му го даде на местния свещеник вместо десятък. Тайлър изобщо не възнегодува срещу решението на баща си, дори тогава. Беше едно дете сред твърде много и никога не бе имало достатъчно за ядене.

Енорийският свещеник, отец Алън, беше добър човек. Имаше нужда от помощник, защото страдаше от подагра. Научи Тайлър да чете и му даде първата Библия. На тринайсет Тайлър вече помагаше на отец Алън в писането на проповедите му. Енорийското паство не беше голямо, може би трийсет семейства, но отецът не можеше да стигне до всички. Щом подаграта му се влоши, Тайлър започна да прави обиколките на отеца, като посещаваше семействата и изслушваше кахърите им. Когато много старите или болните искаха да се изповядат, Тайлър приемаше изповедите им, макар и да не беше ръкоположен все още. Предполагаше, че формално това е грях, но също така не смяташе, че Бог ще има нещо против, особено за тези, които умираха.

Когато отец Алън бе повикан в Нови Лондон за повишение, той взе Тайлър със себе си и Тайлър довърши обучението си в Арвата, и бе ръкоположен на седемнайсет. Можеше да си получи своя енория, но старшите му вече бяха разбрали, че Тайлър е негоден да обслужва общността. Обичаше повече изследването, отколкото хората, обичаше да работи с хартия и мастило, тъй че стана един от трийсетте писари на Арвата — записваше в счетоводните книги десятъци и данъци от околните енории. Беше приятна и спокойна работа. От време на време някой кардинал се опитваше да попълни раздутите си разходи, като скрие приходите от енориите си, и имаше вълнения за около месец, но повечето време счетоводството беше кротка работа, оставаше много време за мислене и четене.

Тайлър се загледа в книгите си по десетте рафта от тиърлингски дъб, които му бяха стрували почти едногодишна стипендия. Първите пет книги бяха дошли при него от една енориашка, жена, която бе починала и ги беше оставила на Църквата с малко завещание. Кардинал Карлайл беше взел завещанието и то изчезна яко дим, но книгите не му трябваха, тъй че ги струпа на писалището на младия отец Тайлър с думите:

— Ти си свещеникът й. Оправяй се.

Тайлър беше на двайсет и три тогава. Беше чел Библията много пъти, но светски книги за него бяха новост, тъй че отвори една и започна да чете, разсеяно отначало, после заобръща страница след страница с щастливото удивление на човек, който намира пари на земята. В този ден беше станал учен, макар че нямаше да го е разбрал още много години.

Не можеше повече да отлага неизбежното. Излезе от стаичката си и се затътри по коридора. Страдаше от артрит в лявото бедро вече от седем-осем години, но бавната му походка бе продиктувана не толкова от болката, колкото от неохота. Беше добър счетоводител и животът в Арвата бе удобен и неизменен… допреди четири дни, когато всичко се промени.

Беше извършил коронацията в състояние почти на ужас, зачуден що за извратен каприз на съдбата е довел Боздугана точно до неговата врата. Тайлър беше предан свещеник, аскет, вярващ във великото дело на Бог, който беше превел човечеството през Прехода. Но не беше никакъв изпълнител. Беше престанал да изнася проповеди преди десетилетия и всяка година се отдръпваше все по-далече в света на книгите, на миналото. Изобщо нямаше да е окончателният избор на Светия отец за извършване на коронацията. Но Боздугана бе потропал на вратата му и Тайлър бе отишъл.

„Част съм от великото Божие дело.“ Мисълта прониза ума му, дошла сякаш отникъде, и изчезна със същата светкавична бързина. Знаеше историята на тиърлингските монарси в подробности. Грандиозната социалистическа визия на Уилям Тиър се беше подкопала след Дебаркирането, отмирайки постепенно, докато свърши в кървав разгром с убийството на Джонатан Тиър. Родът на Роли беше взел трона, но Роли не бяха Тиър. И вече бяха станали малоумни и хилави като всяка кралска династия в Европа отпреди Прехода. Твърде много вътрешнородови бракове и твърде малко образование. Твърде малко разбиране на склонността на човечеството да повтаря собствените си грешки непрекъснато. Но Тайлър знаеше, че историята е всичко. Бъдещето беше само бедствията от миналото, чакащи да се случат отново.

По време на коронацията все още не беше чул за случилото се на Моравата на цитаделата. Цената за неговата усамотеност и научни занимания бе окаяно неведение за текущите събития. Но в дните след това братята му свещеници бяха отказали да го оставят сам. Чукаха на вратата му постоянно, под предлог да им изясни някой момент в теологията или историята, но никой не напускаше, без да е чул поредната версия за коронацията на кралицата. В замяна на това му разказваха за освобождаването на обречените и за изгарянето на клетките.

Тази сутрин отец Уайд беше влязъл направо от раздаването на хляб на просяците, които се нижеха по стъпалата на Арвата. Според Уайд просяците я наричаха Истинската кралица. Тайлър знаеше израза. Беше женски вариант на легендата за Артур отпреди Прехода, кралицата, която щеше да спаси страната от ужасна гибел и да я тласне към златен век. Истинската кралица беше приказка, балсам за бездетни майки. И все пак сърцето на Тайлър бе подскочило при думите на Уайд, и се беше принудил да погледне навън през прозореца, за да скрие сълзите, блеснали в очите му.

„Аз съм част от Божието велико дело.“

Не знаеше какво да каже на Светия отец. Кралицата бе отказала да се закълне във вярност към Божията църква, а дори той знаеше важността на тази клетва. Регентът, въпреки пълната липса на личен морал, беше останал твърдо под контрола на Светия отец, с даряването на огромни парични суми на Църквата и позволението да се построи частен параклис в Цитаделата. Дойдеше ли странстващ монах да проповядва древната вяра на Лутер на някоя още по-ентусиазирана публика, щеше да изчезне и никой повече нямаше да чуе за него. Никой не говореше за тези неща, но Тайлър беше схватлив човек и знаеше заболяването на църквата си. През годините бе избрал усамотение, обичаше Бог с цялото си сърце и смяташе да издъхне кротко един ден в стаичката, обкръжен от книгите си. Но ето че по някакъв необясним начин бе въвлечен във великите събития на света.

Сърцето му затупа в хилавите му гърди, когато се заизкачва бавно по огромното мраморно стълбище към залата за аудиенции на Светия отец. Остаряваше, да, но също така бе уплашен. Личният му някогашен разговор със Светия отец бе ограничен до няколко поздравителни думи при ръкополагането му. Колко отдавна беше това? Петдесетина години бяха минали. Светият отец беше остарял също като Тайлър и вече наближаваше стотната си година. Дори в Тиърлинг, където богатите живееха дълго, дълголетието на Светия отец бе впечатляващо. Но го мъчеше болест: пневмония, треска и някакво хранително заболяване, което, както разправяха, му забраняваше да яде месо. Умът му обаче бе останал остър, докато тялото му вехнеше, и той се беше справял с регента толкова изкусно, че Арватът сега имаше камбанария от чисто злато, нечуван лукс отпреди Прехода. Дори кадарийците с техните огромни запаси на подземни богатства не удостояваха с толкова богатство храмовете си.

Тайлър поклати глава. Светият отец беше идолопоклонник. Може би всички бяха такива. Когато момичето бе положило клетвата, Тайлър бе взел незабавно решение, може би първото през целия му живот. Тиърлинг нямаше нужда кралицата да е вярна на Църквата, заразена от алчност. Тиърлинг просто имаше нужда от кралица.

Двама послушници бяха застанали пред вратата на залата. Въпреки обръснатите им глави и вежди и двамата имаха същите тесни като на невестулки лица като всички прислужници на Светия отец. И двамата се подсмихнаха, докато отключваха вратите и ги дръпнаха, с ясно послание: в беда си.

„Знам — помисли Тайлър. — По-добре от всеки друг.“

Прекрачи прага, като се постара да задържи погледа си сведен. Според мълвата Светият отец ставаше труден, когато някой не успееше да му отдаде полагащата се почит. Стените и подът на залата за аудиенции бяха от ломен камък, толкова бял, че залата сякаш блестеше под таванския прозорец. Беше изключително топло. С остъкления тавански прозорец топлината нямаше къде да отиде. След многобройните му пристъпи на пневмония Светия отец, както разправяха, обичаше обилната топлина. Тронът му от дъбово дърво се издигаше на подиума в центъра на помещението. Тайлър спря в подножието на подиума и изчака, задържайки грижливо главата си наведена.

— А, Тайлър. Ела тук.

Тайлър изкачи стъпалата на подиума, пресегна се инстинктивно за протегнатата ръка на Светия отец, целуна рубинения пръстен, а после се оттегли до втората колона и коленичи. Лявото му бедро запулсира мигновено. Колениченето се отразяваше адски зле на артрита му.

Вдигна очи и за миг изпита жалост. Светият отец беше някога мъж на средна възраст с добро телосложение, но сега едната му ръка беше съсухрена и безпомощна от удара, който бе понесъл преди няколко години, и лицето му също така бе изкривено: дясната страна висеше отпусната като платно, изгубило вятъра. През последните няколко месеца Арватът се тресеше от слухове, че Светият отец умира, и Тайлър си помисли, че това може би е истина. Кожата му бе станала прозрачна като пергамент; костите чак сякаш се показваха на плешивата му глава. Беше не толкова остарял, колкото съсухрен, и вече сякаш бе станал колкото дете, почти изгубен в гънките на белия си кадифен халат. Усмихна се благосклонно на Тайлър и той мигом се овладя и застана нащрек; жалостта се стопи като захар.

До Светия отец, точно както Тайлър се бе опасявал, стоеше кардинал Андърс, внушителен в широкия си халат от алена коприна. Халатите на кардиналите някога бяха почти оранжеви, поради несъвършеното червено, което произвеждаха майсторите на боя в Тиърлинг, но халатът на Андърс беше истински червен, ясен знак, че Църквата, като всички други, взима бои от Калае от черния пазар от Мортмийн. В добавка към халата Андърс носеше малка златна игла във формата на чук, спомен за времето, което бе прекарал в антисодомитските патрули на регента. Омразата на Андърс към хомосексуалните беше добре известна и според мълвата самият той първоначално беше внушил на регента идеята за специален правораздавателен контингент. Но след това, преди няколко години, беше направил още една стъпка, като служеше доброволно в патрулите в свободните си часове. Това бе предизвикало доста голям скандал: действащ кардинал, работещ за силите на закона, но Андърс бе отказал да спре и остана с патрулите няколко години. Тайлър се зачуди защо Светият отец все още му позволява да носи иглата, след като Андърс най-сетне бе прекратил участието си.

Присъствието на кардинал Андърс на тази среща означаваше неприятност. Той беше явният избор на Светия отец за наследник, макар да беше само на четирийсет и три, повече от двайсет години по-млад от Тайлър. Андърс бе дошъл в Арвата още на шест. Родителите му бяха предани вярващи и бяха решили да го дадат за свещеник още след раждането му. Умен и безскрупулен, той се беше издигнал в йерархията с необичайна бързина. На двайсет и една беше най-младият свещеник, повишен в епископския сан на Нови Лондон, и беше назначен за кардинал само няколко години след това. През цялото това време лицето му като че ли изобщо не се беше променило. Беше като талпа, с груби черти и нашарено с белези, които издаваха младежко акне, и с толкова черни очи, че Тайлър не можеше да различи ирис от зеница. Да го гледа човек беше все едно да гледа тиърлингски дъб. Тайлър беше срещал алчни свещеници, продажни свещеници, дори свещеници, измъчвани от тайни, с извратени полови желания, които бяха осъдителни за Църквата. Но всеки път, когато видеше това лице, лицето на следващия Свети отец, който щеше да гледа на Божието дело и на дяволските ужасии със същото клинично отчуждение, Тайлър изпитваше дълбоко безпокойство. Не се доверяваше на Светия отец, никога не го беше правил, но Светият отец поне беше предсказуема смесица от религиозност и целесъобразност. Човек можеше да работи с него. Кардинал Андърс беше съвсем друго нещо. Тайлър нямаше представа какво е способен да направи. Светият отец беше само една слаба спънка, спънка, която скоро щеше да я няма.

— С какво мога да бъда в полза на Ваша Святост?

Светият отец се изкиска.

— Мислиш ли, че съм те повикал тук заради специализираното ти знание на историята, Тайлър? Не съм. Бил си въвлечен в необикновени събития напоследък.

Тайлър кимна, отвратен от собствения си нетърпелив и раболепен тон.

— Бях призован от Лазаръс Боздугана, Ваша Святост. Даде ми ясно да разбера, че ме искат незабавно или че трябва да пратя за друг свещеник.

— Боздугана е страховит посетител, несъмнено — каза Светият отец. — А как ти се стори новата ни кралица?

— Сигурен съм, че не е останала и една душа в Тиър, която да не е чула вече историята, Ваша Святост.

— Знам добре събитията на коронясването, Тайлър. Чух историята от много източници. Сега желая да я чуя от теб.

Тайлър повтори думите на кралицата и видя как лицето на Светия отец помръкна. Той се отпусна в стола си и го загледа замислено.

— Тя отказа да даде клетвата.

— Да, отказа.

Андърс се намеси.

— И въпреки това ти се нае да довършиш коронацията.

— Беше безпрецедентно, Ваше Високопреосвещенство. Не знаех какво да направя. Няма никакви установени правила… нямаше никакво време… изглеждаше най-добре за кралството.

— Основната ни грижа не е здравето на това кралство, а здравето на Божията църква — отвърна Андърс. — Това кралство и неговият народ са грижа на владетеля му.

Тайлър го зяпна. Твърдението беше почти еднакво с думите на новата кралица на коронацията й, и все пак смисълът бе толкова различен, че Андърс все едно го беше изговорил на непознат език.

— Знам това, Ваше Високопреосвещенство, но нямах време да го обмислям и трябваше да избера.

Двамата старши клирици го изгледаха с присвити очи за още миг. После Светият отец сви рамене и се усмихна, толкова широка усмивка, че Тайлър съжали, че не може да се оттегли надолу по стъпалата.

— Е, не е могло да се избегне значи. Крайно неприятно, че си бил въвлечен в такава ситуация.

— Да, Ваша Святост — отвърна Тайлър.

Бедрото му вече пулсираше не на шега, с онова особено наслаждение, с което артритът, изглежда, си вършеше работите. Тайлър помисли дали да не помоли Светия отец за разрешение да се изправи, но се отказа. Щеше да е грешка, ако покажеше слабост пред който и да е от тези двамата.

— Кралицата ще има нужда от нов свещеник в Цитаделата, Тайлър. Отец Тимпани беше човек на регента и тя няма да му се довери, и с основание.

— Да, Ваша Святост.

— Заради ролята ти в коронацията й, ти си логичният избор.

Тайлър изчака.

— Тя ще се довери на теб, Тайлър — продължи Светият отец. — Със сигурност повече, отколкото би се доверила на когото и да е от нас, точно защото ти я короняса без клетвата.

Осъзнал, че Светият отец е сериозен, Тайлър запелтечи:

— Н-не би ли предпочела Църквата някой друг в тази роля, Ваша Святост? Някой по-светски?

Отново му отговори Андърс:

— Всички тук сме Божии мъже, синко. Предаността към твоя бог и твоята църква е по-важна от разбирането ти за Кесаровите неща.

Тайлър заби поглед в сандалите си. Стомахът му закипя от гадене, от усещането, че около него е оживял кошмар. Беше дошъл тук с очакването, че ще го порицаят, може би дори да го накарат да промени за известно време задълженията си. Свещеници, извършили дребно нарушение, обикновено трябваше да прекарат известно време долу в кухните, да мият блюда или да изхвърлят смет. Но за един свещеник, който искаше само да го оставят на мира в килията му с книгите и с мислите му, назначение в кралския двор бе нещо безкрайно по-лошо, може би най-лошото нещо, което изобщо можеше да го сполети.

„Може би тя няма да поиска да има свещеник в Цитаделата. Навярно просто ще ни изрита всички от Цитаделата и онзи безбожен параклис ще се разпадне на прах.“

— Трябва да имаме очи и уши на този трон, Тайлър — продължи Светият отец все още с измамно благодушен тон. — Тя не е дала клетвата, а това поставя живота на Божията църква на голям риск под управлението й.

— Да, Ваша Святост.

— Ще даваш периодични донесения пряко на мен.

Пряко на Светия отец? Безпокойството на Тайлър се усили. Андърс беше този, който служеше като буфер в отношенията между Светия отец и останалите от Църквата. Защо не Андърс? Простият отговор го споходи мигновено: Светият отец бе избрал Андърс за свой наследник, но дори той не му вярваше.

„В гнездо на стършели съм“, помисли си Тайлър отчаяно.

— За какво ще донасям, Ваша Святост?

— За случващите се неща в Цитаделата, които засягат Църквата.

— Но, Ваша Святост, тя знае! Не е глупава.

Очите на Светия отец се впиха в него.

— Твоята вярност към тази църква ще се мери с подробностите, съобщавани в тези донесения. Разбираш ли?

Тайлър разбра. Щеше да е шпионин. Отново си помисли с копнеж за стаичката си, за книгите, всичките напълно уязвими за тежката ръка на Светия отец.

— Тайлър? Разбираш ли?

Тайлър кимна и си помисли: „Аз съм част от великото Божие дело“.

— Добре — каза тихо Светият отец.

 

 

Джавел се промъкваше надолу по Стълбището на касапина, загърнат в сивото наметало. Ако някой го видеше, щеше да го вземе за гвардеец на кралицата, което беше идеята. Всъщност се беше опитал да стане гвардеец на кралицата преди много време, в началото на кариерата си. Не го бяха приели, тъй че беше прехвърлен за пазач на Портата. Но сивото наметало все още съхраняваше толкова власт над него, колкото бе имало винаги. С всеки човек, който се отдръпнеше встрани по улицата или го удостоеше с поклон, Джавел чувстваше, че се издига още по-високо. Илюзията беше по-добра от нищо.

В края на стълбището се озова в тясна уличка. Имаше мъгла и той се запромъква през нея с ръка на ножа. Уличните лампи в тази част на Търбуха бяха счупени от години, а лунната светлина просветваше само за кратко през мъглата и къпеше уличката в смътно синкаво сияние, което изобщо не разкриваше възможните дебнещи хищници. Джавел не носеше злато, но главорезите в този район нямаше да си правят труда да се уверят в това, преди да му налетят, и най-вероятно щяха да забият нож между ребрата му за всеки случай.

Две псета изръмжаха от един вход. Като нищо бяха известили присъствието му, но Джавел беше само нащрек, не и уплашен. Беше служил в охраната на Портата цял живот, но като повечето външни стражи никога не беше прониквал по-навътре в Цитаделата от порталната къщичка. Цитаделата беше загадка. Средата на Джавел бе тук: Търбуха — лабиринт от глъхнещи улички и тъмнина, и бърлоги, които той познаваше като петте си пръста. Целият сектор беше хлътнал в падината между хълмовете. Мъгла като че ли винаги се сбираше тук, както и хора с работа, която да крият.

Най-сетне стигна до вратата с олющена боя на „Черният край“. Хвърли поглед назад да види дали е привлякъл опашки, но явно сивото наметало отново си беше свършило работата. Никой не искаше да създава неприятности на войник от гвардията на кралицата, особено сега, когато беднотията бе приела новата кралица за своя закрилница. Дори за човек като Джавел, който изпитваше слаб интерес към хорските настроения, преобразяването беше необичайно. Вече песни за кралицата започваха да кръжат из града. Тълпи безделници бедняци кръстосваха широките градски улици и викаха името на кралицата, а онези, които не се присъединяваха, рискуваха да бъдат пребити. Хората на града бяха като пияниците, които Джавел познаваше, включително той самият: обичаха да потъват в дълга безпаметна нощ без никаква мисъл за следващата сутрин. Скоро щяха да изтрезнеят обаче. Мортите щяха да обявят мобилизация, войниците им щяха да се готвят за поход, леярните им да работят извънредно в производството на стомана. Мисълта за Мортмийн го подсети за Али, за дългата й руса коса, скриваща лицето й, докато си отиваше. Всеки ден беше нещо различно за Али, някоя нейна черта, която изскачаше го хапеше за задника и не пускаше. Днес беше косата на Али, завеса от русо, която приличаше на кехлибар в стая и на злато навън. Пръстите на Джавел трепереха, когато отвори вратата на кръчмата. Вътре щеше да има уиски, но там щеше да е и Арлън Торни.

„Черният край“ беше мръсна кръчма, малка и без прозорци бърлога, с евтини дървени подове, прогизнали от многото години разливана бира. Миришеше като каца джибри. Не беше от любимите на Джавел, но пък бедняците не могат да избират. По-добрите райони на Нови Лондон съблюдаваха час на затваряне в един след полунощ. Търбуха беше мястото, където да отидеш, ако искаш да продължиш да пиеш до изгрев-слънце. Но сега кръчмата беше почти опустяла. Беше почти четири сутринта и дори работещите вечерна смяна се бяха замъкнали по домовете си. Само някой със сериозен пиянски проблем или с наистина лоша работа щеше все още да е буден. Джавел подозираше, че си има и двете. Чувство на обреченост надвисна над него, предусещане за тъмно дело, от което не можеше да се отърси.

Бележката от Арлън Торни беше дошла точно когато Джавел напускаше смяната си в полунощ — и не му казваше нищо. Всякакъв можеше да е този Торни, обаче беше хлъзгав кучи син и определено не беше толкова глупав, че да сложи в написаното нещо осъдително. Джавел никога през живота си не беше говорил с Торни, но да откаже бележката и дума не можеше да става. Когато Торни поиска да те види, отиваш. Джавел вече нямаше никакви роднини, които да пратят в Мортмийн, но не подценяваше способността на Торни да измисли нещо също толкова зло. Косата на Али отново изплува в ума му. От онзи ден на Моравата на цитаделата насам всичкото уиски на света не можеше да я задържи настрана.

„Все пак съм готов да опитам отново“, помисли Джавел отчаяно.

Торни седеше на маса в ъгъла на кръчмата, с гръб към двете стени, и отпиваше от чаша, в която почти със сигурност имаше вода. Добре известен факт беше, че Торни не пие. Рано в кариерата му неговата трезвеност, съчетана с високата му стройна фигура и деликатни черти, го беше превърнала в основна мишена за изстъпленията на хулиганите антисодомити на регента. Беше понесъл няколко боя от тях, докато не бе започнал да се издига в Преброяването. Дали някои от онези мъже все още обикаляха наоколо и му дишаха във врата? Джавел се съмняваше.

Вил, който поддържаше пряка връзка с Торни, от време на време казваше, че не пие по очевидна причина: не понасял да не контролира нещата дори за секунда. Според Джавел тази преценка може би беше вярна. Кръчмата беше почти празна, но погледът на Торни все пак засече Джавел, остави го в същата секунда и след това продължи да обхожда помещението, оглеждайки кой е вътре, кой може да види, че надзирателят на Преброяването се среща с пазач на Портата, кой може да се интересува.

До Торни седеше жената, Брена. Джавел не я беше виждал никога, но я позна мигновено. Кожата й беше като прозрачна перла, толкова млечнобяла, че Джавел можеше да види сините вени, плъзнали по ръцете й. Беше неподвластна на възрастта, с коса като изтъняла сламеноруса шапка около лицето й. Джавел, като всички останали в Тиър, беше чувал за нея, но малцина изобщо я бяха виждали, защото можеше да излиза навън само нощем.

„Тъмна работа“, помисли си отново и си поръча две уискита на тезгяха. Второто беше за удоволствие. Първото му беше абсолютно необходимо, за да може да седне на масата с Арлън Торни, който бе изтеглил от жребия името на Али със собствената си ръка. Когато чашките дойдоха, Джавел бързо гаврътна първата. Но на втората се задържа, забил поглед в тезгяха в усилие да се задържи там колкото може по-дълго.

През три столчета седеше застаряла курва с прозрачна бяла блуза и руса коса, която почти със сигурност беше боядисана. Облегна се на бара в изкривена като на улична акробатка поза, което позволи на гърдите й да щръкнат още два пръста напред, и изгледа Джавел делово.

— От гвардията на кралицата си, а?

Джавел кимна късо.

— Пет за чукане, десет за добавки.

Джавел затвори очи. Беше отишъл веднъж при курва, преди три години, но не беше успял да го вдигне и беше свършило с плач. Жената се бе оказала много мила и разбираща, но беше някак си повърхностно разбиране и Джавел беше усетил нетърпението й да го разкара, за да мине на следващия клиент. Работата си е работа.

— Не, благодаря — измърмори той.

Курвата сви рамене, вдиша дълбоко и отново изпъчи гърди, когато още двама мъже влязоха в кръчмата.

— Ти губиш.

— Джавел. — Тихият мазен глас на Торни се чу съвършено ясно в цялата кръчма. — Заповядай при мен.

Джавел понесе уискито си през помещението и седна. Торни се наведе над масата и сплете дългите си тънки пръсти. Всеки път, когато Джавел видеше Торни, му се струваше, че крайниците му са прекалено дълги. Извърна очи и видя, че жената, Брена, го гледа, макар че според мълвата беше съвсем сляпа. Млечните й очи имаха характерния розов оттенък на албинос. Ако Джавел трябваше да отгатне що за жена би избрал Торни, точно на такава като нея щеше да се спре: отбягвана, сляпа и зависима. Вил твърдеше, че тя винаги била с Торни, привичка, останала от детството му в Търбуха, че е единственото нещо на божията земя, на което Торни държи. Но това бе само приказка, подхваната от някакъв идиот разказвач, който трябваше да реабилитира дори типове като Арлън Торни. Джавел се зачуди що за услуги прави Брена заради опеката на Торни, но умът му свенливо отбягна въпроса.

— Не обича да я зяпат.

Джавел бързо извърна очи и срещна погледа му.

— Ти си пазач на Портата, Джавел.

— Да.

— Доволен ли си от работата си?

— Работата ми е чудесна.

— Нима?

— Честна работа е — отвърна Джавел, като се постара да не прозвучи самодоволно. В Тиър сигурно имаше хора, които щяха да нарекат и работата на Торни „честна“, но щяха да са малко и нямаше никога да са виждали как русата коса на жена им изчезва зад хълма Пайк.

— Жена ти беше изпратена с доставката преди шест години.

— Жена ми не е твоя работа.

— Всяко изпратено нещо е моя работа. — Очите на Торни се задържаха на стиснатия юмрук на Джавел и усмивката му се разшири. Хора от сорта на Торни имаха свойството да забелязват какво другите се опитват да скрият. Джавел погледна Брена с крайчеца на окото си, неспособен да се отърве от дяволските мисли що ли за живот води тази жена. Торни се пресегна за чашата си с вода и Джавел го изгледа с мрачно любопитство.

„Тази ръка вкара Али в клетката. Един пръст наляво и щеше да е била нечия друга жена.“

— Жена ми не беше „нещо“.

— Товар — отвърна Торни пренебрежително. — Стока. Повечето хора са стока и са доволни да са стока. Аз пък съм доволен, че улеснявам доставката.

Беше самата истина. Още преди мортската доставка да узакони тази практика, Тиърлинг беше имал процъфтяваща търговия с роби и по същество Торни беше прав. Дори след като бе станал надзирател на Преброяването, той продължаваше да е този, който се грижеше, ако човек иска нещо екзотично, дете или червенокоса, дори черна жена от Кадейр. Докато Джавел седеше и се чудеше какво прави тук с този търговец на плът, който беше пратил жена му в Демийн, в главата му започна да се оформя идея. Идея, която ставаше все по-добра с потеклото в жилите му уиски. Защо не беше помислил за това по-рано?

Всеки пазач на Портата носеше две оръжия: къс меч и нож. В момента ножът беше затъкнат в колана му. Усещаше неудобната тежест на дръжката му, притисната отляво в ребрата му. Не беше голям боец, но беше много бърз. Ако извадеше ножа, можеше да отсече дясната ръка на Торни, тази, с която се беше пресегнал наляво, след като можеше да я протегне надясно и да промени всичко. Успееше ли да порази десницата на Торни, сигурно щеше да се справи и с други, по-съществени части от тялото му. За Торни се разправяше, че бил бърз, но беше дошъл тук без охрана. Явно не смяташе Джавел за заплаха.

Джавел взе втората чашка и я изля в гърлото си на една огнена глътка, докато пресмяташе разстоянието между ръката на Торни и ножа. Беше изпитвал страх от него допреди няколко минути, но всичките наказания на света изведнъж му се сториха по-маловажни от това, което можеше да постигне тук. Службата по Преброяването нямаше да рухне без Торни, твърде добре организирана беше за това. Но загубата щеше да й нанесе осакатяващ удар. Торни управляваше бюрокрацията си със страх, а страхът върши работа само от върха надолу. Джавел нямаше време да грабне ножа с по-силната си ръка. Трябваше да го направи с по-слабата и да се надява на най-доброто. Хвърли поглед към ръката на Торни и своята, пресмяташе разстоянието.

— Изобщо няма да успееш.

Джавел вдигна глава и видя, че Торни отново се усмихва, стиснал устни и с хладнокръвна насмешка.

— А дори и да успееш, тъй или иначе ще умреш.

Джавел го зяпна тъпо. Брена се изсмя тънко и пискливо — звук като от ръждясали панти.

— Пуснах доза в чашата ти, пазачо. Ако не получиш противоотровата от мен до десетина минути, ще умреш в агония.

Джавел заби поглед в празната си чашка. Възможно ли беше Торни наистина да е пуснал нещо в нея? Да, докато той самият се беше зазяпал глупаво в проклетата албиноска. Торни не лъжеше. Човек трябваше само да погледне в очите му, син океан, обкръжен с лед, за да разбере, че казва истината. Джавел погледна албиноската и видя, че е зяпнала с обожание Торни, мътно розовите очи се бяха впили в лицето му.

— Знаеш ли кое е най-лошото в моята работа? — попита Торни. — Никой не разбира, че е просто бизнес. Нищо повече. Петнайсет пъти, доколкото помня, хора са се опитвали да нападнат от засада доставката между Нови Лондон и границата на Морт. Обикновено го опитват точно след края на Крайт, където земята е равна като тепсия и няма къде да се скриеш. И знаеш ли, в десет от тези случаи успях да ги разубедя да не правят тази глупост. Лесно е и не ги наказах.

— И какво? — промърмори Джавел. Сърцето му вече тупаше неприятно. Стори му се, че усеща леко жегване в корема, точно под пъпа. Не можеше да се убеди, че това е въображение, нито можеше да се убеди, че не е. Трябваше да се опита да нападне Торни веднага, преди онова, което бе погълнал, да е узряло. Но Торни беше нащрек и нямаше да може да го изненада.

— Не ги наказах — повтори Торни. — Просто им обясних ситуацията и ги пуснах. Защото беше бизнес. Бяха подведени, но не повредиха клетките ми, само подплашиха конете, но това се оправи лесно. Забавянето не беше повече от пет-десет минути. Не наказвам за грешки, поне за първите грешки.

— Но другите пет…

Торни се наведе над масата и очите му блеснаха неприятно, а Джавел усети ясно отровата в себе си: стягане дълбоко вътре, като стомашно разстройство. Само леко неразположение, но се усилваше, и то бързо.

— Другите пет не се интересуваха от говорене. Погледнах ги в очите и разбрах, че мога да им говоря колкото искам, и пак ще продължат да налитат на клетките ми. Някои хора не знаят, нито ги интересува кога са изиграли ръката си и са загубили.

Джавел се ядоса на себе си, че попита, но не можа да се удържи.

— Какво им направи?

— Направих от тях нагледен урок — отвърна Торни. — Някои хора не могат да смятат, но един нагледен урок ги учи много бързо. Съжалих, че се наложи, разбира се.

„Бас слагам, че си съжалил, шибаняк“ — помисли Джавел.

— Но наистина беше необходимо. И сигурно ще се изумиш колко бързо уроците ми карат хората да влязат в правия път. Да вземем теб например…

Бавният търпелив тон на Торни беше непоносим. Джавел се почувства като заклещен в класната стая, преживяване, каквото не беше имал, откакто бе избягал от дома на дванайсет. Погледна жената албинос, видя вперените й право в него слепи очи и бързо извърна поглед.

— Мина ти през ума, че можеш да грабнеш ножа си и да ме заколиш. Сякаш не бях готов за теб вчера. Онзи ден. Сякаш не съм бил готов за тебе от деня, в който съм се родил.

Джавел си спомни един слух, който бе чул веднъж: че майката на Торни била проститутка в Търбуха, че го била продала на търговец на роби, когато бил още бебенце, само на няколко часа. Стомахът му отново се сгърчи, по-рязко този път, все едно че някой бръкна през пъпа му, сграбчи шепа черва и изви, докато нещо изпука. Отпусна се назад и задиша бавно, но болката беше прерязала храбростта, вляла се в него от уискито. Винаги беше като бебе при болка.

— Тъй че сега, Джавел, въпросът е: продължаваш ли да искаш да ме заколиш, или искаш да говорим за бизнес?

— Говори за бизнес — изпъшка Джавел. Всякакви мисли за ножа го бяха оставили. За нищо друго не можеше да мисли, освен за противоотровата. Толкова нощи се беше връщал у дома толкова натъпкан с уиски, че едва можеше да се смъкне от коня и мислеше да сложи край на всичко. Сега се изненада колко ужасно му се иска все още да живее.

— Добре. Хайде да поговорим за жена ти.

— Какво имаш предвид?

— Тя е жива.

— Глупости! — изръмжа Джавел.

— Да. Жива е и е добре в Мортмийн. — Торни кривна глава и добави: — Сравнително добре.

Джавел трепна.

— Как може да го знаеш?

— Знам. Знам дори къде е.

— Къде?

— А, това би разкрило картите ми, нали? Не те засяга засега, пазачо. Това, което те засяга, е, че знам точно къде е тя, и нещо повече: мога да я върна.

Джавел го зяпна втрещен. Умът му зарови надълбоко и измъкна последното, което му трябваше: един от рождените дни на Али, някъде преди девет или десет години. Али беше споменала, че й се иска да си има малък ръчен стан, тъй че Джавел отиде до един женски дюкян и купи два стана, които изглеждаха добре направени и на разумна цена. Али като че ли се зарадва, но през следващите месеци становете си останаха в коша й за шиене. Така и не я видя да тъче, нито веднъж, а беше твърде объркан и наранен, за да я пита защо. Не беше съвсем в стила на Али, която си признаваше, че е от онези, които винаги искат да си поиграят с нови неща веднага щом ги получат.

Но после, някъде след половин година, Али извади становете и започна да работи с тях, измайстори шапки, ръкавици и шалчета, а после — фланели и завивки. Заплатата на Джавел не беше голяма, но стигаше да я снабдява с вълна, и докато й се падне плочката на лотарията, беше изтъкала повечето им зимни дрехи, топли и удобни. След като я откараха за Мортмийн, Джавел така и не опакова нещата й. Кошът й за шиене още си седеше до огнището им, становете — с половин недовършена шапка в тях. Обичаше да го гледа онзи кош, пълен с недовършени неща, все едно Али бе отишла да навести родителите си и щеше да се върне всеки момент. Понякога, след особено тежко напиване, дори сядаше пред огнището, сложил коша в скута си. Не беше нещо, за което щеше да каже някога на някого, но му помагаше да заспи.

Все пак онази половин година го притесни. След като откараха Али, Джавел намери жена да чисти къщата и да пере, а след няколко седмици вдигна коша за шиене, показа становете на чистачката и я попита има ли нещо сбъркано в тях. Така разбра, че изобщо не е купил станове, а куки за плетене. Тъкането и плетенето бяха две различни неща, дори и той го знаеше, макар да не можеше да каже точно с какво са различни. А Али, която обикновено не се колебаеше да му каже кога е сбъркал нещо, така и не беше обелила дума, половин година се беше учила да плете, докато той беше на работа. Джавел имаше много поводи за съжаление покрай Али и всеки ден като че ли изплуваха нови, но един от най-големите и най-странните бе, че не беше разбрал за куките за плетене преди тя да замине. Изглеждаше жизненоважно тя да разбере, че е разбрал.

— Можеш да я върнеш?

— Мога — потвърди Торни. — И ще го направя.

Нов спазъм го удари в стомаха и Джавел се присви. Това изобщо не спря болката. Най-сетне, малко по малко, спазъмът отслабна, юмрукът в стомаха му се отпусна и когато вдигна глава, Джавел видя, че Торни го наблюдава с хладно безразличие.

— Трябва да ми се довериш, Джавел. Никога не нарушавам думата си.

Джавел помисли над това, притиснал с ръка стомаха си в очакване на следващата атака. Градът беше пълен с приказки за Торни, кои верни, кои измислици. Много истории беше слушал, истории, от които на човек можеше да му се смрази кръвта, но никога не бе чувал Торни да е нарушавал думата си.

Жената албинос изведнъж започна да диша бързо и плитко, притворила очи като в екстаз. Вдигна ръка и започна да стиска зърното на гърдата си, леко и нежно, през тънката тъкан на розовата си блуза.

— Успокой се, Брен — измърмори Торни. — Работата ни тук почти приключи.

Жената се укроти и отново отпусна ръка в скута си. Джавел настръхна.

— Какво искаш?

Торни кимна одобрително.

— Трябва да вкарам нещо в Цитаделата. Трябва ми човек на Портата, който да не задава излишни въпроси.

— Кога?

— Когато аз кажа.

Джавел го зяпна мълчаливо, изведнъж проумял.

— Ще убиеш кралицата.

Торни го гледаше, студените му очи не трепваха. Джавел си помисли за видението, което му се беше явило на Моравата на цитаделата: високата жена, по-състарена и корава, с корона на главата. Кралицата наистина бе коронована, знаеше, преди два дни. Вил, който винаги пръв научаваше новините, им каза, че регентът се опитал да я убие по време на коронацията. На смрачаване Джавел мина през обичайната бъркотия с продавачите, затварящи дюкяни и сергии, които си подвикваха, подхвърляха клюки и разменяха новини, и ги чу да я наричат Истинската кралица. Не знаеше какво точно значи тази фраза, но нямаше как да се сбърка чувството, вложено в нея: беше титлата за високата корава жена, която бе видял на Моравата на цитаделата, онази, която все още не съществуваше.

„Но би могла — помисли си той. — Някой ден.“ И макар да не беше ходил на църква, макар да бе престанал да вярва дори в Бог от деня, в който Али бе откарана и изчезнала някъде в Мортмийн, изведнъж усети проклятие, надвиснало над главата му, проклятие и минало като две ръце, които искаха да го сграбчат и да го изстискат. Мъжете, убили Джонатан Добрия, така и не бяха заловени, но най-черните страници в историята на Тиърлинг бяха свързани с тях. Които и да са били, Джавел изобщо не се съмняваше, че са били прокълнати за престъпленията си. Но не можеше да изрече всички тези страхове пред Торни. Можа само да каже:

— Тя е кралицата. Не можеш да убиеш кралицата.

— Никакво доказателство няма, че тя е истинската кралица, Джавел. Тя е само едно момиче с белег от изгорено и с огърлица.

Но очите на Торни се извърнаха настрани и във внезапен проблясък на интуиция Джавел разбра: Торни също бе видял високата царствена жена на Моравата на цитаделата. Беше я видял и гледката го беше уплашила толкова ужасно, че бе замислил убийството. Торни никога не бе приличал толкова на паяк, колкото в този момент. Изпълзял от ъгъла, за да закърпи мрежата си, и скоро щеше да се свре обратно в тъмната си пукнатина, за да крои, да изчаква с безкрайно, злокобно търпение, за да се хване и да се замята в паяжината му някоя безпомощна твар.

Джавел огледа кръчмата и я видя с нови очи: мръсотията, зацапала дъските на пода; евтината лой, която капеше от факлите и се втвърдяваше по стените; курвите, които се усмихваха унило на всеки мъж, който влезеше. Най-вече — смесената миризма на бира и уиски, толкова всепроникваща, че сякаш се бе сгъстила от въздуха. Джавел обичаше тази миризма и я мразеше, и знаеше някак си, че заплетеното кълбо любов/омраза в ума му е причината Торни да го избере. Беше слаб и слабостта му навярно миришеше на Торни толкова добре, колкото уискито на него.

„Това е тъмната пукнатина — изведнъж осъзна Джавел. — Тя е точно тук.“

Отново се преви на две. Някакво животинче се беше събудило в стомаха му, късаше розова плът с разядени нокти и зъби като игли. Вървеше по изпънато въже. Разстоянието беше късо, но под него се простираше безкрайна тъмнина. И какво можеше да види надолу?

— А ако планът ти се провали? — изпъшка той. — Каква гаранция имам?

— Нямаш никакви гаранции — отвърна Торни. — Но няма нужда да се тревожиш. Само глупакът държи всичките си яйца в една кошница. Аз имам много кошници. Ако една идея се провали, прехвърляме се на друга и рано или късно успяваме.

Торни бръкна под ризата си и извади малка стъкленица с кехлибарена на цвят течност. Подаде я на Джавел и той жадно посегна за нея, но шепата му се затвори в празното.

— По мои сметки имаш само минута-две, преди това да стане безполезно — каза Торни. — Тъй че имам само един въпрос: можеш ли да смяташ?

„Не мога да спечеля“, помисли Джавел и се стисна за корема. Имаше някаква мрачна, крадлива утеха в това разбиране. Щом човек не може да спечели, вината не е негова, какъвто и курс да избере.

 

 

Доставката бе закъсняла.

Кралицата на Мортмийн не бе успяла да забрави този факт — нито днес, нито вчера, нито онзи ден. Мъчеше се да се съсредоточи, докато търговският й агент докладваше числата от търга от последния месец. Февруари беше добър: Короната беше изчистила над петдесет хиляди марки. Обикновено когато пристигнеше новата доставка, кралицата отбираше най-добрата стока, било за себе си или за подаръци. Но повечето роби отиваха на търг, при мортски благородници или богати посредници, които ги препродаваха в северните градове и разни затънтени градчета. Търгът винаги носеше добър доход, но високият ръст на февруарските продажби не стигаше да отвлече кралицата от глождещото усещане за разпад, от чувството, че току на ръка разстояние от нея възниква проблем. Момичето беше навършило деветнайсет, не я бяха намерили, а сега доставката закъсняваше. Какво означаваше това?

Без съмнение регентът на Тиър беше оплескал нещата. Първо, беше позволил на Елиса да измъкне тайно момичето и да го прати в изгнание (въпреки че самата кралица беше провидяла точно този ход… кой щеше да си помисли, че у Елиса ще се намери и троха ум?). Но след деветнайсет години момичето все пак трябваше да е било намерено. По настояване на кралицата регентът най-сетне беше наел кадените преди няколко месеца, но тя някак си бе разбрала, че вече е твърде късно.

— Това е всичко, Ваше Величество. — Брусард, търговският й агент, прибра документите си в ковчежето.

— Добре.

Брусард обаче се забави, стиснал ковчежето в ръце.

— Да?

— Някаква вест за новата доставка, Ваше Величество?

Дори хората от най-близкото й обкръжение нямаше да я оставят да го забрави.

— Когато науча, и ти ще го научиш, Брусард. Върви да си подготвяш търга. И не забравяй да очистиш гадините този път.

Брусард се изчерви. Беше добър в работата си, с инстинктивна дарба да превръща плът в пари. Преди години, когато търгът все още беше новост, кралицата обичаше да седи на една ниска тераса на десети всеки месец и да гледа как Брусард изстисква последната възможна троха печалба от всеки фунт човешка плът. Това удовлетворяваше нещо дълбоко вътре в нея — да гледа как хората на Тиър отиват на подиума. Но беше имало един месец, някъде преди четири години, когато прислужниците се бяха оказали немарливи с обезпаразитяването, и скоро Палаидите и няколко благородни дома се оказаха налазени от въшки. Кралицата беше успяла да предотврати публичния скандал, като предложи безплатно по един роб на всяка засегната страна и покри загубата от заплатата на Брусард. Проблемът с въшките беше наистина неприятен, но сега тя се радваше, че инцидентът се беше случил. Добре беше да има един такъв провал, който да размаха под носа на Брусард в моменти като този, моменти, в които забравяше, че той е само един дребен търговец на плът и че без нея нямаше изобщо да има никакъв търг.

Брусард излезе, стиснал ковчежето до гърдите си, все едно беше единственото му дете, и кралицата остана доволна, като видя стегнатите му от обида рамене. Но това все пак не заглуши шепота в ума й, тихия въпрос, който я глождеше вече от няколко дни: къде беше доставката? Четири дни хубаво време, пет дни — лошо. Никога не беше идвала по-късно от петия ден на месеца. Сега беше шести март. Ако беше имало проблем, то или регентът, или Торни щяха вече да са я уведомили. Притисна длан до челото си, усетила началото на главоболие зад слепоочията си. Физиологията й бе напреднала дотолкова, че вече почти не се разболяваше. Единственото изключение бяха главоболията, които идваха ненадейно, без никаква медицинска причина, и изчезваха също толкова бързо.

„А ако товарът изобщо не дойде?“

Подскочи в стола си все едно някой я беше ощипал през роклята. Непрекъснатият поток от човешка плът се беше превърнал в жизненоважна част от мортската икономика, толкова редовен и очакван, колкото приливите. Калае и Кадейр също пращаха роби, но дори събраният им данък не се равняваше на половината от доставката на Тиър. Редовното доставяне на роби поддържаше работата на факториите й, ощастливяваше благородниците й, пълнеше съкровищницата й. Всяка спънка в този процес носеше загуба.

Изведнъж се усети, че Лириан й липсва. Като всички нейни слуги, Лириан беше остаряла, докато кралицата оставаше млада, и преди няколко години я бяха погребали. Лириан беше истинското й зрение, дарбата й да вижда не само бъдещето, но и настоящето и миналото също така. С нея щеше да може да види какво става в Тиър. Защото колкото и да се мъчеше да се убеди в противното, не можеше да се отърве от глождещото подозрение, че това, което се е объркало, има нещо общо с момичето. Освен ако не я бяха убили по пътя, трябваше вече да е стигнала до Цитаделата. Дали Торни беше успял вече да се справи с това? Регентът беше самото олицетворение на некадърността, но Торни беше тъкмо обратното. Ако Торни се провалеше, каква беше следващата стъпка? Да се позове на договора и да тръгне на война? Никога не беше искала да завзема Тиърлинг. Владеенето на чужда територия струваше пари, оборудване, неприятности. Доставката беше по-чисто, по-елегантно решение.

Все пак може би не беше най-лошото нещо на света да мобилизира армията си, осъзна тя. Войниците й не бяха ходили на война след последното нашествие в Тиър. Нямаше никакви заплахи по границата на Морт. Нямаше дори малки боеве, откакто Прокудените бяха измътили заговора си. И в най-лошия си ден армията й все пак беше повече от равностойна на тиърската. Но не беше невъзможно да са се размекнали по време на мира. Може би щеше да е добре да се вкарат във форма веднага. Просто за всеки случай. Но при тази мисъл главоболието й сякаш се удвои, постоянна връхлитаща вълна срещу стените на черепа й.

Някакво вълнение бе започнало да кипи извън залата й за аудиенции. Кралицата вдигна глава и видя Берил, своя шамбелан, закрачил към огромните врати. Той щеше да се справи. След като Лириан бе умряла, Берил беше най-старият й и доверен слуга, толкова настроен към желанията й, че рядко й се налагаше дори да се поинтересува вече от ежедневните неща в замъка. Погледна часовника си и реши да се оттегли в стаята си. Ранна вечеря, а след това щеше да легне с един от робите си. Онзи високият, когото беше взела от последната доставка от Тиър, мускулест мъж с гъста черна коса и вид на ковач. Само в Тиърлинг мъжете израстваха толкова високи.

Даде знак на Ив и й прошепна нарежданията си. Ив слушаше с възможно най-ведрото изражение, което можеше да докара, и кралицата го оцени. Пажовете й мразеха това задължение — мъжете невинаги бяха отзивчиви. Ив щеше да го упои и да му даде каквото трябва, а след това кралицата щеше да го има достатъчно твърд, за да не помисли за сън. Наркотикът вече не беше нужен, разбира се — преобразяването й вече бе напреднало дотолкова, че дори не беше сигурна, че може да бъде наранена. Но никога не го беше казвала на пажовете си и сега се радваше за това. С постоянно връщащото се главоболие искаше мъжът да е податлив. Излезе бързо от залата през личния си вход зад трона и закрачи по дългия коридор към покоите си.

Коридорът се охраняваше от гвардейци, всички благоразумно навели очи към пода. Гледката намали отчасти възбудата й. Последното донесение на регента я бе осведомило, че повечето гвардейци на Елиса са напуснали замъка, за да търсят момичето. Карол, Боздугана, Елстън… познати имена, мъже, с които се беше научила да се съобразява. Ако беше намерила Боздугана преди Елиса, нещата можеше да са толкова различни. Сапфирите на Тиър бяха изчезнали, все едно че се бяха изпарили — обстоятелство, от което лъхтеше на коварството на Боздугана. Само да беше могла да се докопа до тези накити преди Елиса да умре! Сигурно нямаше да има и главоболия повече, още по-малко да й трябва лекарство.

Но сега всичко щеше да се оправи. Щеше да се сдобие със сапфирите, а когато доставката дойдеше, сигурно щеше да може дори да наложи тежка глоба на регента за закъснението. Той щеше да хленчи и да мрънка, но щеше да плати и мисълта за пребледнялото му разстроено лице я накара да се усмихне, докато смъкваше дрехите си в очакване на роба. Пажовете й бяха много бързи — не бяха минали и пет минути, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика тя рязко, ядосана от влошаващото се главоболие. В кухнята можеха да й направят прах, но лекарството щеше да забави съня дълго, след като робът спреше да се представя, а сънят бе ценна придобивка напоследък.

Вратата се отвори. Тя се обърна, видя Берил и понечи да го помоли за прах за главоболие. Но молбата заседна в гърлото й. Лицето на Берил беше пребледняло, очите му — трескави от страх. Стискаше хартиен свитък в треперещата си ръка.

— Милейди… — отрони той боязливо.