Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (14)

14.
Кралицата на Тиърлинг

Ей го Тиърлинг, ей го и Мортмийн.

Едното черно, другото червено,

едното от зрак, другото от мрак,

едното живо, другото мъртво.

 

Ей я Глин кралицата, ей я и кралицата Червена.

Едната да погине в забрава!

Замахва Дамата, окаяна е Вещицата,

кралица Глин ликува, кралицата Червена пада.

Детска песен игра, известна по времето на Средната Тиърска империя

Два дни по-късно се случи нещо странно.

Келси седеше на писалището си в библиотеката и преписваше един от историческите томове на отец Тайлър. Отец Тайлър седеше до нея и също преписваше усърдно. Боздугана беше осигурил двама писари, но Келси и отец Тайлър пишеха по-бързо и в дните за посещения на свещеника често сядаха заедно и си говореха, докато работеха. Келси никога не беше очаквала да се чувства уютно в компанията на свещеник, но беше уютно, както си беше представяла някога, че ще се чувства в училище, ако й бе позволено да ходи на училище.

Отец Тайлър знаеше много за Прехода. Това беше полезно, тъй като Преходът беше в ума на Келси откакто се бяха върнали от Аргивския проход. Как беше изглеждал той за утопистите Тиър, дръзнали да прекосят най-лошия въобразим океан, без изобщо да знаят дали ще стигнат до суша, дали изобщо има суша, до която да стигнат? Отец Тайлър й каза, че когато вълните обърнали Белия кораб, във водата имало оцелели, лекари и медицински сестри, които чакали да бъдат спасени. Но другите кораби се управлявали лошо, океанът бил твърде бурен и времето убийствено, за да се върнат. Принудени били да оставят оцелелите зад себе си, всички онези хора отначало се борели във водата, а след това се уморили и накрая потънали под вълните. Келси не можеше да махне образа от главата си. Дори го сънуваше, сънища за бурна вода, замръзване, борбата й става все по вяла, гледа как останалите кораби изчезват отвъд хоризонта към един нов свят. Към Тиърлинг.

Келси четеше един и същи параграф вече няколко пъти и накрая остави писалката. Зачуди се дали е дошла вече някаква вест за Торни. Беше изчезнал без следа в просторите на Тиърлинг, но Боздугана щеше да го намери. Боздугана и Елстън, който, изглежда, беше приел като смъртна обида това, че Торни се беше измъкнал. Щяха да го намерят и да го доведат. Потръпна при мисълта, гняв и възбуда се смесиха в главата й.

Хвърли поглед към отец Тайлър и видя, че той също се е разсеял. Две дълбоки бръчки се бяха появили на челото му и беше спрял да преписва, зареял празен поглед към книжните рафтове в ъгъла.

— Безделничите, отче — подкачи го тя.

Свещеникът вдигна глава и се усмихна с плаха, добродушна усмивка. Бяха започнали да се шегуват помежду си от време на време и този развой я радваше.

— Унесъл се бях, милейди. Извинявам се.

— Какво има?

Отец Тайлър присви устни за миг, после сви рамене и отвърна:

— Предполагам, че рано или късно ще го научите, Ваше Величество. Светият отец отново се е разболял от пневмония и казват, че това е последното му заболяване.

— Съжалявам.

— Не съжалявате, Ваше Величество. Бих искал да не казвате това.

Келси го изгледа рязко, както и Пен, седнал в ъгъла. Помисли дали да не укори свещеника, но тъй като откровеността му беше ценна, реши да не го прави.

— Та какво става сега?

— Всички кардинали се събират за конклав, да изберат нов Свети отец.

— Кои са кандидатите?

Отец Тайлър отново присви устни.

— На хартия, милейди, има няколко кандидати, но вече са се разбрали. Казват, че кардинал Андърс ще бъде новият Свети отец до месец.

Келси не знаеше много за кардинал Андърс — знаеше само, че Боздугана го смята за гаден тип.

— И това те притеснява?

— Той е компетентен администратор, милейди. Може би не истински набожен. — Отец Тайлър се изправи и затвори уста, обичайната му реакция, когато сметнеше, че е казал твърде много.

Келси топна перото в мастилото и се приготви да продължи работата си.

— Внимавайте, милейди.

— Какво?

— Знам… не съм им го казвал… че Ваше Величество има вяра колкото домашна котка. Кардинал Андърс е… боя се за Ваше Величество. Боя се за всички ни.

Келси се дръпна назад, удивена от това внезапно избухване на обикновено кроткия и сдържан свещеник.

— Какво ви направи той?

— Не на мен, Ваше Величество. — Погледна я с широко отворени очи. — Но вярвам, че кардиналът е способен на ужасни неща. Вярвам…

Боздугана и Велмер влязоха в библиотеката и отец Тайлър млъкна. Келси изгледа Боздугана с раздразнение и провери часовника си. Трябваше уж да й остават поне още двайсет минути със свещеника преди срещата с Арлис.

— Милейди, има нещо, което трябва да видите.

— Сега?

— Да, милейди. Вън на терасата.

Келси въздъхна и погледна отеца с истинско съжаление. Нямаше представа какво се канеше да й каже, но очевидно си струваше да го чуе.

— Мисля, че времето ни заедно изтече, отче. Желая ви безопасен път до Арвата и предайте моите благопожелания за здравето на Светия отец.

— Благодаря, Ваше Величество. — Отец Тайлър сгъна подвързаната си книга с преписа и очите му пробягаха към Боздугана. Все още изглеждаше разтревожен, толкова, че Келси се наведе към него и прошепна:

— Не се бойте, отче. Не подценявам никого, определено не и вашия кардинал.

Той кимна съвсем леко, все още с угрижено лице. Според Боздугана, който имаше няколко шпиони в Арвата, Светият отец беше недоволен от отец Тайлър, който не му подавал исканата информация. Зачуди се колко ли може да се влошат нещата за отец Тайлър в Арвата, но все още не бяха стигнали до момента, в който можеше да го попита открито.

След като свещеникът си отиде, Боздугана и Велмер поведоха Келси към стаята с терасата. Джордан, херолдът й, излезе сънен от една стая в дъното на коридора.

— Трябвам ли ви, сър?

Боздугана му кривна пръст и Джордан ги последва, почесвайки се по тила. Боздугана вече държеше по двама стражи на вратите към терасата и днес бяха Корин и Дайър: поклониха се, щом Келси влезе.

— Тук навън, милейди. — Боздугана отвори широко вратите и вътре нахлу хладна слънчева светлина. Зимата едва започваше да се стапя в пролет, но небето изглеждаше като през лятото, чисто синьо чак до хоризонта. Келси пристъпи на слънчевата светлина и потръпна от удоволствие; топлината по кожата й беше невероятно усещане след полумрака в Крилото на кралицата. Боздугана я подкани напред и посочи към парапета. — Долу.

Келси надникна над ръба и мигновено съжали. Височината беше замайваща. Бяха много близо до върха на Цитаделата, но усети, че й се иска да погледне нагоре дори по-малко, отколкото надолу.

Далече долу се простираше Моравата на цитаделата. Беше пълна с хора. Тълпи, изпълнили пространството от рова чак до билото на хълма, дишащ жив организъм на около триста разтега ширина. Келси си спомни деня на доставката, преди месец и сякаш преди цял живот, но днес там нямаше колони, нямаше клетки. След миг обаче забеляза странно, наподобяващо дърво очертание, което стърчеше високо над тълпата.

— Очите ми са ужасно зле. Какво е онова?

— Онова, милейди, е глава, забита на пика — отвърна Велмер.

— Чия глава?

— На вашия вуйчо, милейди. Слязох долу просто за да се уверя. На пиката е окачена табела, която гласи: „Дар за кралицата на Тиър, с поздрави от Феч“.

Въпреки ужасното естество на приношението Келси се усмихна. Погледна към Боздугана и видя, че ъгълчетата на устата му са кривнати надолу: той също сдържаше усмивка и тя изведнъж разбра. Беше като онзи ден с книгите, библиотеката. Боздугана беше избрал този момент за подарък на Келси, но не можеше да го признае, както не можеше да смъкне мантията на подозрителност, която го беше загръщала цял живот. Само дотук можеше да стигне. Искаше й се да го прегърне, както щеше да е прегърнала Барти, но знаеше, че той няма да го иска. Вместо това се обгърна с ръце все едно й беше студено, но продължи да го наблюдава с крайчеца на окото си.

„Какво го е направило такъв? Какво го е сполетяло?“

Велмер продължи:

— Пиката е забита дълбоко, тъй че тълпата не може да я измъкне, освен ако не донесат лопати. Главата е в безупречно състояние, милейди. Някой я е третирал с консервант, тъй че няма да гние.

— Полезен орнамент за Моравата — подхвърли Боздугана.

Келси отново погледна над ръба, убедена, че Феч е там долу.

Сто на сто беше донесъл подаръка си лично, скришом. Искаше й се да може да го види, да му каже, че сделката им е родила по-добър плод, отколкото е могъл да си представи.

— Какво искат всички тези хора?

— Вас, милейди — каза Боздугана. — Майка ви никога не посмя да излезе в града. Използваше този балкон, за да прави изявления. Тълпата започна да се събира вчера, когато научиха, че сте се върнали в Цитаделата. Моят човек на Портата казва, че повечето са прекарали нощта там долу.

— Нямам какво да заявявам.

— Измислете нещо, милейди. Не мисля, че ще се разотидат, без да ви чуят.

Келси отново погледна над перилото на балкона. Хората наистина, изглежда, се бяха устроили за дълго. Можеше да види палатки с различни цветове, лъхаше миризма на печено месо. Откъслеци от песни се носеха далече отдолу. Имаше толкова много хора!

— Говори, Джордан. Кажи им, че тя е тук.

Джордан се покашля, за да прочисти гърлото си — хриплива кашлица, като за много по-стар човек от него.

— Извинете, милейди — промърмори той и се изчерви. — Имах настинка.

После вдиша дълбоко, надвеси се над парапета и извика:

— Кралицата на Тиърлинг!

Цялата морава извърна очи нагоре и нададе рев, толкова мощен, че Келси усети как разтърси камъка под нея. Гледаше към море от лица, всички извърнати нагоре, всички зяпнали към нея. Опря ръце на парапета и се наведе още над ръба, толкова, че Пен побърза да я хване за гърба на роклята. Келси вдигна ръце за тишина и зачака, докато екът заглъхне. Онзи ден на Моравата на цитаделата изглеждаше като от друг живот, но сега, също както и тогава, усети, че думите са изпълнили гърлото й.

— Аз съм Келси Роли, дете на Елиса Роли!

Тълпата остана смълчана и в очакване.

— Но аз съм също осиновеното дете на Бартоломю и Карлин Глин!

Дебел килим от шепот и жужене се надигна от моравата долу. Келси притвори очи и видя Барти и Карлин, толкова ясно, колкото никога не ги беше виждала приживе, застанали в кухнята на къщичката, Барти с градинското си сечиво в ръка, Карлин — с книга. Беше знаела, че са мъртви. Някъде дълбоко вътре в себе си го беше знаела. Не беше чувала нито гласа на Карлин, нито на Барти в главата си от седмици. Бяха заглъхвали постепенно, заменени от друг глас, онзи мрачен решителен глас, който проговаряше, щом нещата станеха страшни, когато не знаеше какво да прави.

„Моят собствен глас — осъзна Келси в почуда. — Не на Карлин, не на Барти, а моят.“

— Моите приемни родители ме направиха това, което съм, и отдадоха живота си в служба на мен! — извика тя дрезгаво. — Поради това сменям името си! От този ден занапред аз съм Келси Роли Глин! Моят трон ще бъде Глин, моите деца ще бъдат Глин и няма да бъда кралица Роли, а кралица Глин!

Този път ревът почти я отхвърли назад, разтърси парапета и рамката на вратата изтропа зад нея. Келси нямаше какво повече да каже, можеше само да им помаха с ръка, но това като че ли беше добре. Възторжените им викове продължиха дълго, сякаш точно това бяха искали, просто да я видят, да знаят, че е тук.

„Не съм сама — осъзна тя с насълзени очи. — Барти беше прав все пак.“

Изтри влагата от очите си и се обърна към Боздугана:

— Мисля, че са удовлетворени.

— Не, милейди. Не са.

Тълпата вече бе запяла някаква песен, но от тази височина Келси не можеше да разбере повечето думи, само името си. Загледа се над своята страна, възхитителна гледка. Хоризонтът прорязваше земята може би някъде на средата на равнината Алмонт, но въпреки това имаше чувството, че цял Тиърлинг се е проснал пред нея. Въпреки слабото си зрение можеше да види всяка педя земя, всяка подробност, на север до Феъруич и на изток до границата на Морт, дори до скалистите стръмнини на Граничните хълмове, където Хол и неговите бойци се подготвяха за нашествието, вдигаха защитни укрепления по склоновете. Келси примига и видя Мортмийн, точно както го беше видяла преди — мили гора, накъсана от добре поддържани пътища. Пътищата бяха пълни с дълги черни колони войници, с фургони и обсадни машини, с оръдия, които лъщяха на слънцето, и всички те неумолимо настъпваха към Тиърлинг.

Но ето че гледката й се замъгли и Келси вече не гледаше дори към Мортмийн. Можеше да види много по-надалече, над планини и граници, към морета, които не съществуваха на никоя карта на Новия свят, към очертанията на някакъв град, който рухваше в прахта. Географията се бе променила и земята се разместваше. Виждаше чудеса, толкова за кратко, че нямаше време да ги разбере или дори да се натъжи от отминаването им. Можеше да види всичко, бъдещето и миналото, взорът й се беше разпрострял в някакво място, където време и земя се сливаха в едно.

После всичко това внезапно изчезна. Келси примигна отново. Очите й се напълниха със сълзи и тя видя само своето кралство, орна земя, която се изпъваше пред нея докато срещне небето. Сърцето я заболя, същото онова смътно усещане за загуба, което изпитваше при събуждане от сън, който не можеше да си спомни. Беше Келси Глин, момиче, отраснало в леса, което обичаше да учи история и да чете измислици. Но беше и още нещо, нещо повече от Келси, тъй че остана така още за миг, загледана над своята страна, напрегната да види опасността отвъд хоризонта.

„Моята отговорност“ — помисли тя, но мисълта вече не носеше страх, само някакво странно чувство на благодарност.

„Моето кралство.“