Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (2)

2.
Гонитбата

Тиърлинг не е голямо кралство, но земите и климатът му са разнообразни. Центърът на страната е равен и с умерен климат, голяма част от него е тучна земеделска земя. На запад кралството е ограничено от залива Тиърлинг, а отвъд него е Божия океан, останал непрекосен чак до възцаряването на кралица Глин. На юг страната става прашна и суха чак до границите на Кадейр. На северната граница, над гората Реддик, се издигат подножията на Феъруич, непроходима планинска верига. А на изток, разбира се, е нащърбената граница с Мортмийн. Докато през годините Червеното кралство на Мортмийн се въздигаше, монарсите на Тиърлинг наблюдаваха тази източна граница с нарастващо безпокойство — и съвсем основателно.

Калоу Мъченика, „Тиърлинг като военна държава“

В тъмни зори, още преди слънцето дори да е помислило да се издигне на хоризонта, кралицата на Мортмийн се събуди от кошмар.

Полежа замръзнала за миг, изтръпнала, докато не разпозна аленото на покоите си. Стените бяха облицовани с тиърски дъб и навсякъде дървото бе украсено с релефи на дракони, фигурите боядисани в яркочервено. Ложето на кралицата беше огромно, драпирано с алена коприна, безукорно гладко и удобно. Но сега възглавницата под главата й беше прогизнала от пот. Беше сънят, същият сън, който я будеше вече от две седмици: момичето, огънят, мъжът в светлосиво с лицето, което така и не можеше да види съвсем ясно, и накрая последното бягство до границите на земите й.

Кралицата стана и отиде до редицата прозорци с изглед към града. Ръбовете на рамките бяха потъмнели от скреж, но покоите й бяха топли. Стъкларите в Кадейр правеха толкова добра изолация, че мнозина твърдяха, че използват магия, но кралицата знаеше, че това е лъжа. Нямаше друга магия в околните кралства, освен тази, която разрешаваше тя, а не беше давала на кадейрците никакво право да омагьосват нито стъклото, нито нищо друго. Все пак изолацията беше впечатляващо постижение. Всяка година Мортмийн взимаше значителен дял от кадарийския налог в стъкло.

Под кралицата се простираше тронният град Демийн, затихнал и общо взето — тъмен. Бърз поглед към небето й подсказа, че е точно преди четвъртия час; само хлебарите бяха станали. Замъкът под нея беше съвсем затихнал, защото всички знаеха, че кралицата никога не става преди слънцето.

Досега.

Момичето, момичето. Скритото дете, детето на Елиса, никоя друга не можеше да е. В сънищата на кралицата тя беше здрава и жизнена, тъмнокоса, с волево решително лице и със зелените очи на майка си. Но за разлика от Елиса беше невзрачно същество и това някак си изглеждаше най-лошата подробност от всички, тази, която внушаваше в най-голяма степен усещането за реалност. Останалото от съня беше като мъгла. Мисли за гонитба, за бягство, докато кралицата се мъчеше да надбяга някакъв мъж в сиво и нещо, което приличаше на голям пожар зад него. Но когато се събудеше, оставаше момичешкото лице: закръглено и невзрачно, точно каквото беше и нейното някога.

Кралицата би заповядала на ясновидците си да изтълкуват съня, но те бяха шарлатани и говореха с недомлъвки. Лириан беше единствената с истинска дарба, а Лириан вече бе мъртва. Както и да е, нямаше нужда от никакво ясновидство. В цялост, ако не в подробностите, значението на съня беше съвсем ясно: бедствие.

Зад нея се чу плътен гърлен звук и кралицата се обърна. Беше само робът в леглото й. Беше се представил добре и тя го бе задържала за нощта. Едно добро чукане гонеше сънищата тутакси. Но тя мразеше хъркането. Изгледа го за миг с присвити очи, изчакваше дали ще изхърка отново. Но той само изсумтя тихо и се обърна на една страна и след малко кралицата отново се обърна и се загледа навън през прозореца, мислите й вече се бяха зареяли надалече.

Момичето. Ако не беше вече мъртво, скоро щеше да е. Но я глождеше, че не бе намерила накитите през всичките тези години. Дори Лириан не бе успяла да види нищо за местонахождението на момичето, а Лириан беше познавала Елиса добре, по-добре от самата нея. Беше влудяващо — момиченце на точно определена възраст и с необикновен белег на ръката! Дори детето да беше скрило накитите, би трябвало да ги намерят лесно. Тиърлинг не беше голямо кралство.

„Къде си я скрила, кучко?“

Възможно беше да е извън Тиърлинг, но това щеше да е проява на прекомерно въображение от страна на Елиса. Освен това всяко скривалище извън Тиърлинг щеше да е поставило детето под по-голяма зависимост от Мортмийн. Елиса чак до самия край беше приемала, че най-голямата заплаха за детето й би дошла отнякъде извън Тиърлинг, и това бе поредната неправилна преценка. Не, момичето все още беше някъде в Тиърлинг. Трябваше да е.

От леглото прогърмя ново хъркане.

Кралицата стисна очи и разтърка слепоочията си. Мразеше хъркането. Погледна с копнеж към камината и помисли дали да не я запали. Тъмното нещо можеше да й даде отговори, стига да беше достатъчно смела да зададе въпроси. Но тъмното нещо не обичаше да го призовават, освен при най-голяма нужда, и не понасяше слабост. Да го помоли за помощ означаваше да признае съмнението си в собствената си способност да намери детето.

„Не е дете вече. Трябва да престана да мисля за нея по този начин.“ Момичето вече беше на деветнайсет, а Елиса не беше чак такава глупачка. Където и да бе скрито детето, някой го беше обучавал да оцелее. Да управлява.

„А аз не мога да видя накитите.“

Поредната смущаваща мисъл. В сънищата момичето никога не носеше огърлица. Нямаше никакъв знак за двата сапфира. Какво означаваше това? Може би Елиса беше скрила накитите някъде другаде?

Робът вече хъркаше гръмовно, вълни, които започнаха съвсем безобидно, но се извисиха до кресчендо, звук, който сигурно се чуваше в пекарните на двайсет етажа по-долу. Кралицата го беше подбрала заради тъмната му кожа и орловия нос, ясен знак за мортска кръв. Беше един от Прокудените, потомък на мортски изменници, прогонени до западния протекторат Калае. Въпреки че самата тя ги беше пратила в Калае, представата за Прокудените й се струваше странно възбуждаща. Но от роб, който хърка — никаква полза.

На стената до прозореца имаше два бутона, един черен и един червен. Кралицата помисли за миг и натисна черния бутон.

Вратата се отвори и влязоха четирима мъже, почти безшумно, облечени в черното на дворцовата гвардия. Всички с извадени мечове. Гислейн, гвардейският й капитан, не беше с тях, но нямаше и как да е, разбира се. Беше твърде стар, за да работи нощем.

Кралицата посочи леглото и гвардейците награбиха хъркащия мъж за ръцете и краката. Робът се събуди с пъшкане и започна да се дърпа. Изрита един гвардеец с левия си крак, превъртя се и започна да се измъква към ръба на леглото.

— Ваше Величество? — попита старшият гвардеец, стиснал зъби, докато задържаше мятащия се мъж.

— Отнесете го долу в лабораторията. Да му отрежат езика и мъжеца. И да прережат гласните му струни, просто за всеки случай.

Робът изкрещя и започна да се бори още по-упорито, докато гвардеецът й се мъчеше да го прикове на леглото. Трябваше да се признае силата на роба — освободи дясната си ръка и левия крак, преди един от гвардейците да го натисне с лакът по гърба. Робът изкрещя от болка и спря да се бори.

— А след хирургията, Ваше Величество?

— След като се изцели, предложете го на лейди Дюмонт с нашите най-любезни благопожелания. Ако тя не го иска, дайте го на Лафит.

Обърна се отново към прозореца, докато гвардейците извличаха крещящия все още мъж от стаята. Елени Дюмонт като нищо можеше да го поиска. Тъй като беше твърде глупава, за да поддържа разговор, обичаше мъжете й да са тихи. Крясъците станаха по-приглушени, щом гвардейците затвориха вратата, и скоро съвсем заглъхнаха.

Кралицата почука замислено по перваза на прозореца. Камината я притегляше, почти я молеше да я запали, но тя бе сигурна, че това не е правилно. Положението не беше чак толкова ужасно. Регентът беше наел Каден, а въпреки пренебрежението й към всички тиърски неща, дори кралицата не подценяваше кадените. Освен това, ако момичето успееше по някакъв начин да стигне живо до Нови Лондон, хората на Трона щяха да се погрижат за нея. Тъй или иначе, до март кралицата щеше да има главата на момичето на стената си и двете огърлици в ръката си, и тогава щеше да може да спи без сънища. Протегна ръце с дланите нагоре и щракна с пръсти. Далече някъде на западния хоризонт, близо до тиърската граница, блесна мълния.

Кралицата се обърна и се върна в ложето си.

 

 

Третият ден на пътуването започна много преди изгрев-слънце. Келси стана, щом чу дрънченето на оръжия в тъмното, и започна да се облича, решена да смъкне сама палатката, преди някой от гвардейците да се е опитал да го свърши вместо нея. Канеше се да запали лампата, когато осъзна, че всъщност може да вижда. Всичко в палатката бе огряно от смътно бледо сияние и тя лесно намери ризата си в ъгъла. Но ризата й изглеждаше синя.

Огледа се предпазливо, за да види източника на светлината. Отне й две пълни завъртания, преди да осъзнае, че не хвърля сянка на стените на палатката, че светлината идва от самата нея. Сапфирът на шията й сияеше със своя собствена светлина, не кобалтовото блещукане, което отразяваше винаги в светлина на огън, а тъмен аквамаринен блясък, който излизаше сякаш от самия скъпоценен камък. Тя стисна висулката в дланта си и направи второ откритие: отдаваше и собствена топлина. Беше поне с двайсет градуса по-гореща от телесната й температура.

Разтвори ръка и загледа как синята светлина танцува по платнената вътрешност на палатката. Сапфирът беше лежал на шията й през целия й живот и освен дразнещия навик да изскача от дрехата й никога не беше правил нищо забележително. Но сега грееше в тъмното.

„Магия — помисли с възхита Келси, взряна в небесносинята светлина. — Като нещо, излязло от книгите на Карлин.“

Вдигна наметалото си от земята и бръкна в джоба за другата огърлица. Извади я нетърпеливо и сви устни разочаровано. Камъкът двойник изглеждаше съвсем същият, голям син сапфир в дланта й. Не излъчваше никаква светлина.

— Гален! Помогни ми да оседлая!

Гласът отвън, дрезгаво буботене, което Келси вече знаеше, че е на Боздугана, я върна към реалността. Нямаше време да се диви на светлината; по-скоро трябваше да я прикрие. Зарови в торбите си за най-дебелата, най-тъмната блуза, тъмночервена вълна, облече я и пъхна огърлицата под нея, след това прибра косата си на стегнат кок и я покри с дебела плетена шапка. Скъпоценният камък легна като топло въгленче между гърдите й — излъчваше приятна топлина, която се врязваше в хапливия студ на ранното утро. Все пак нямаше да й държи топло през целия ден, така че тя облече още дрехи и си сложи ръкавиците, преди да излезе.

В небето на изток се виждаше само тънка линия с цвета на метличина, на фона на сянката на хълмовете. Щом Келси се приближи, Гален се отдели от групата товарещи конете и й подаде няколко парчета полуизпечен бекон. Тя ги изгълта — беше прегладняла — после смъкна сама палатката, доволна, че никой не дойде да й помогне. Карол й кимна за поздрав, докато вървеше към конете, но лицето му все още беше помръкнало и като че ли изобщо не беше спал.

Келси натовари палатката си на коня на Пен, след което се зае с дисагите си. Кобилата Мей като че ли беше решила най-после да я приеме и доволно изхрупа от ръката й моркова, който Келси й даде. На нея пък й го даде Боздугана.

— Ястреб, сър! Два, на хоризонта на изток!

Келси огледа изсветляващото небе, но не видя нищо. Тишината беше изнервяща. Беше израснала в гора, пълна с ястреби, и пронизителните им зловещи крясъци винаги бяха смразявали кръвта й. Но тази тишина беше още по-лоша.

Карол стягаше дисагите на коня си. Спря и се загледа в небето, премисляше нещо. След малко извика:

— Всички! Елате тук, веднага! Пен, изгаси го най-после този огън!

Мъжете се насъбраха около него, повечето понесли запаси храна. Пен дойде последен, със зацапано с пепел лице. Започнаха да разпределят продуктите по дисагите, но Карол ревна:

— Оставете ги!

Потърка подутите си очи.

— Подгонили са ни, момчета. И сърцето ми казва, че се приближават.

Гвардейците закимаха.

— Пен, ти си най-дребният. Дай на кралицата наметалото и бронята си.

Пен се намръщи, но кимна, разкопча наметалото си и започна да смъква бронята. Келси бръкна в джоба си, сграбчи втората огърлица и я сви в юмрука си, преди да свали своето наметало. Започнаха да затягат бронята на Пен около тялото й, парче по парче. Желязото беше невероятно тежко и на няколко пъти Келси едва се сдържа да не изпъшка.

— Ще се разделим — каза Карол. — Няма да са голям отряд и да се надяваме, че не могат да ни догонят с превъзхождаща сила. Тръгнете в която посока ви хрумне, стига да не вървите заедно. Събираме се при цитаделата Лоун. — Обърна се към Пен. — Пен, ще размениш и коня си с кобилата на кралицата. Ако имаме късмет, те ще подгонят теб.

Келси стисна устни, щом Мурн намести гръдната плоча на бронята. Беше плоска, направена за мъж, и гърдите й запулсираха болезнено, когато той започна да я затяга на гърба.

— Кой тръгва с кралицата? — попита Дайър. Имаше вид на човек, който тайно се моли дано да е някой друг.

— Лазаръс.

Келси погледна Боздугана, който стоеше зад Карол. Лицето му беше безизразно както винаги, все едно Карол му бе заповядал да пази някое особено важно дърво. Съмнението на Келси вероятно се бе изписало на лицето й, защото Боздугана повдигна вежди — явно очакваше тя да възрази.

Келси не го направи.

Карол се усмихна храбро на групата мъже, но лицето му беше измъчено. Келси усети витаещата около него смърт, почти можеше да я види като черна сянка, затаена над рамото му.

— Тази задача ни е последната заедно, но е най-важната. Кралицата трябва да стигне до Цитаделата, та дори някои от нас да не успеят да го видят.

Даде знак, че ги освобождава, и мъжете се обърнаха да тръгнат. Келси събра колкото можа сила и викна:

— Стойте!

— Милейди? — Карол се обърна към нея, а останалите спряха.

Келси ги огледа един по един. Лицата им бяха корави и решителни на пепелявата светлина на утрото. Някои я мразеха, знаеше го, дълбоко в себе си, тъй като честта им нямаше да им позволи да го признаят.

— Знам, че никой от вас не е избрал доброволно тази задача, но ви благодаря. Бих приела с радост всеки от вас в охраната ми, но така или иначе ще се погрижа за семействата ви. Заклевам се… каквото и да струва.

Обърна се отново към Карол, който я наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

— Сега можем да тръгваме, капитане.

— Да, милейди. — Той кимна и мъжете започнаха да се качват на конете си. — Лазаръс, две думи!

Боздугана закрачи тежко към двамата.

— Няма да вземеш моя кон, капитане.

— Не бих и посмял. — Карол се усмихна малко насила. — Стой с кралицата, Лазаръс, но на достатъчно разстояние, за да не ви проследят като двойка. Аз бих тръгнал към Кедъл и след това покрай Кедъл до града. Приливът ще прикрие дирите ви.

Боздугана кимна, но Келси бе споходена от странна интуиция: той беше преценил и отхвърлил съвета на Карол за миг и сам си беше избрал посока.

— Нямаме време за приказки, милейди, но Лазаръс е прочут майстор в измъкването. Ако имаме късмет, може да изиграе най-големия си номер.

Келси вече бе снаряжена напълно. Пен се загърна със зеленото й наметало и каза:

— На добър час, милейди.

И тръгна.

— Капитане. — Келси помисли за Карлин и Барти, застанали на прага на къщичката, с техния ужасен лъжлив оптимизъм. — Скоро ще ви видя пред моя трон.

— Не, милейди, няма. Видял съм смъртта си в това пътуване. Стига ми, че вие ще седнете на трона. — Карол яхна коня си. Лицето му беше изопнато от ужасна, безнадеждна решимост. Боздугана му протегна ръка и той я стисна. — Опази я, Лазаръс.

Пришпори коня си в тръс и се изгуби в леса.

Келси и Боздугана останаха сами. Дъхът на конете им излизаше на бяла пара във въздуха и Келси едва сега осъзна колко е студено. Вдигна сивото наметало на Пен, намери джоб от вътрешната страна на гърдите и пъхна дълбоко в него втората огърлица, преди да го облече. Лагерът изглеждаше много пуст, само купчина сухи листа, рехав пушек от гаснещия огън и голите клони над главите им.

— Накъде да тръгвам? — попита тя.

— През просеката отляво. — Боздугана й помогна да се качи на коня на Пен, тъмнокафяв жребец, с цяла педя по-висок от кобилата й. Макар и с помощта му, Келси изпъшка от усилието да издърпа и тялото си, и бронята на Пен на седлото. — Ще яздите на север само няколкостотин крачки, милейди, а след това обръщате на изток и после право на юг. Няма да ме виждате, но ще съм наблизо.

Усетила големината на коня под себе си, Келси призна:

— Не яздя много добре, Лазаръс. И никога не съм препускала бързо.

— Забелязах, милейди. Но Рейк е един от най-кротките ни жребци. Яздете го на хлабава юзда и няма да се опита да ви хвърли, макар и да не ви познава. — Боздугана извърна рязко глава и впери поглед над Келси. — Тръгвайте. Идат.

Келси се поколеба.

— Господи! — Боздугана плесна задницата на коня и Рейк скочи напред, юздите едва не се изтръгнаха от ръцете й. Чу как Боздугана извика зад нея: — Кукли и роклички, милейди! Забравете ги!

И тя препусна през горите.

* * *

Беше ужасна езда. Келси подкара жребеца в широк кръг, както й бе описал Боздугана, нямаше търпение да стигне до мига, в който щеше да може да подкара направо и да набере скорост. Когато прецени, че кръгът е достатъчно широк, погледна мъха по скалите и препусна на юг, сивото наметало на Пен се развя зад нея. За няколко минути бронята натежа много и разтърсваше цялото й тяло всеки път, щом Рейк стъпеше на предните си копита. Но след малко Келси откри, че вече изобщо не усеща тежестта на метала. Не съществуваше нищо друго, освен бързината, чистата, ясна бързина, която никога не бе постигала със стария жребец на Барти. Гората летеше покрай нея, дърветата понякога бяха далече, а понякога толкова близо, че върховете на клоните пердашеха по бронята. Леден вятър запищя в ушите й и тя усети горчивия вкус на адреналин в гърлото си.

От Боздугана нямаше и помен, но тя знаеше, че е наблизо, а последните му думи се връщаха в ума й на всеки няколко минути, докато яздеше, и лицето й пламваше дори под изтръпналостта от ледения вятър. Беше си помислила, че е много силна и много храбра, и си бе позволила да повярва, че ги е впечатлила. Карлин винаги й беше казвала, че лицето й е като отворена книга. А ако всички те бяха видели гордостта й? Щеше ли изобщо да може да се изправи отново пред тях?

„Престани с тези глупости точно сега!“

Гласът на Карлин прогърмя в главата й, по-силно от всяко унижение, по-силно от всякакво съмнение. Келси притисна още по-здраво бедрата си в хълбоците на коня, а когато страните й заплашиха да почервенеят отново, вдигна ръка и се плесна през лицето.

След може би час здрава езда горите останаха назад и тя изведнъж се озова на чиста орна земя, равнината Алмонт. Грижливо подкастрени редове зеленина се изпъваха чак докъдето стигаше поглед и тази равност и еднаквост на гледката я натъжи. Имаше няколко дървета, но всички те бяха голи, безлистни стволове, които се издигаха към небето, нито едно от тях достатъчно дебело, за да предложи укритие. Келси препусна напред, щом намери пътеки между житата, и цепеше през нивята само когато нямаше друг път. Акрите орна земя бяха осеяни с фермерски къщи, направени от дърво и със сламени покриви, повечето всъщност прости колиби. В далечината Келси успя да види и няколко по-високи, по-здрави къщи, навярно домовете на надзиратели, ако не и на благородници.

Виждаше много земеделци. Някои от тях се изправяха, за да хвърлят поглед към нея, или й махаха, докато препускаше покрай тях. Но повечето работеха угрижено над посевите си и просто не й обръщаха внимание. Икономиката на Тиър се основаваше на земеделието. Селяните обработваха полетата в замяна на правото да заемат земята на благородника, но благородникът взимаше целия им доход, освен данъците, плащани на Короната. Келси все едно чуваше гласа на Карлин в библиотеката, изпълнен с неодобрение глас, който отекваше от стената с книгите: „Крепостничество, Келси, това е всичко. По-лошо, крепостничество, на което държавата гледа с лека ръка. Тези хора са принудени да се скъсват от работа за удобствата на благородника, а ако имат късмет — възнаградени са с оцеляване. Уилям Тиър е дошъл в Новия свят с мечта за чист социализъм, а ето къде стигнахме“.

Карлин й беше набивала тази мисъл в главата открай време, но беше много по-различно Келси да види системата пред себе си. Хората, работещи по нивите, изглеждаха гладни. Повечето носеха безформени дрехи, които сякаш висяха от кокалите им. Надзирателите, лесно различими на конете високо над редовете жита, не изглеждаха гладни. Носеха широки плоски шапки и всички държаха дебели тояги, чието предназначение беше болезнено ясно. Когато Келси се приближи до един от тях, видя, че краят на тоягата му е зацапан с тъмночервено.

На изток Келси забеляза нещо, което трябваше да е къщата на благородник: висока кула, направена от червена тухла. Истинска тухла! Тиърската тухла беше прословуто лош строителен материал в сравнение с тази от Мортмийн, която бе много по-здрава и струваше поне фунт за хиляда броя. Карлин имаше печка, направена от истинска тухла, беше я иззидал Барти, и Келси неведнъж се беше чудила дали Барти е купил тухлите от черния пазар от Мортмийн. Мортските занаятчии уж не трябваше да продават изделията си на Тиър, но мортските луксозни стоки имаха висока цена отсам границата, а Барти й беше казвал, че всичко е достъпно на висока цена. Но дори и да не се притесняваше да купува на черно, двамата с Карлин никога нямаше да могат да си позволят тухлена къща. Благородникът, който живееше в тази, трябваше да е необичайно богат. Погледът на Келси се зарея над хората, пръснати по полята, към мършавите им като на плашила лица и вратове, и в гърдите й се надигна смътен гняв. Беше се ужасявала от това, че ще бъде кралица през целия си живот, и знаеше, че е зле подготвена за това, макар Барти и Карлин да бяха дали всичко от себе си. Не беше отраснала в замък, не беше отгледана в този привилегирован живот. Земята, която щеше да управлява, я плашеше със своята огромност, но при гледката на мъжете и жените, трудещи се по нивите, нещо вътре в нея сякаш се обърна и тя задиша дълбоко за първи път. Всички тези хора бяха нейна отговорност.

Слънцето проби на хоризонта вляво. Тя се обърна да погледне как се издига и видя черно очертание, което проряза ослепително яркото небе и изчезна без звук.

Мортски ястреб!

Заби петите си в хълбоците на Рейк и отпусна юздите, доколкото посмя. Жребецът набра бързина, но беше напразно. Никой кон не можеше да надбяга ястреб. Келси се огледа в паника и не видя нищо, нито дори горичка, която да ги прикрие, само безкрайна орна земя и напред, в далечината, синьото сияние на река. Бръкна под наметалото си за ножа.

— Наведи се! — извика Боздугана зад нея.

Келси сниши глава и чу свистенето на птичи нокти, връхлетели във въздуха, където допреди миг бе главата й.

— Лазаръс!

— Бягайте, милейди!

Тя се присви над врата на Рейк и го пришпори. Той препусна толкова бързо, че Келси вече не можеше да различи селяните в нивите, само непрекъсната мътилка от кафяво и зелено. Беше само въпрос на време, помисли си, преди конят да я хвърли и тя да си счупи врата. Но дори тази представа носеше някакво странно усещане за свобода… Кой би могъл да предрече, че ще оцелее толкова дълго? Усети се, че се смее — див и несдържан смях, който мигновено бе раздран на дрипи от вятъра.

Зад нея и отдясно се чуваше тропот на копита, но Келси не посмя да се извърне. Ястребът сега пляскаше с криле пред нея, подготвяше се да връхлети към очите й. Беше много по-голям от всеки ястреб, който бе виждала, тъмночерно вместо обичайното кафяво, почти като лешояд. Внезапно отново се спусна към нея с изпънати нокти. Келси се сниши за трети път и вдигна ръка, за да защити лицето си.

Над главата й се чу приглушено изтупване. Келси не усети никаква болка, изчака за миг и погледна над ръката си. Нищо.

Погледна надясно и видя Боздугана. Ястребът се полюшваше от шипестата глава на боздугана му, пихтия от кръв, пера и лъскави вътрешности. Боздугана разтърси свирепо оръжието си и мъртвата птица падна.

— Мортски ястреб? — извика тя над воя на вятъра, като се мъчеше да запази гласа си спокоен.

— Със сигурност, милейди. Няма други ястреби като тях на света, черни като нощ и големи като псета. Бог знае как ги развъждат. — Боздугана забави коня си и я изгледа преценяващо. — Ранена сте.

— Само шията ми. Отстрани.

— Ястребите са убийци, но също така — съгледвачи. Скоро зад нас ще се появят убийци. Можете ли още да яздите?

— Да, но кръвта ще остави диря.

— На десетина минути на югозапад е твърдината на една благородничка, която беше вярна на майка ви. Можете ли да стигнете дотам?

Келси го изгледа ядосано.

— Що за домошарка мислиш, че съм, Лазаръс? Просто ми тече малко кръв, нищо повече. И никога досега не съм си прекарвала толкова чудесно, като на това пътуване.

Тъмните очи на Боздугана блеснаха разбиращо.

— Вие сте млада и безразсъдна, милейди. Желано качество за воин, но не и за кралица.

Келси се намръщи.

— Да тръгваме, милейди. На югозапад.

Слънцето вече се бе издигнало и й се стори, че крайната й цел се вижда: още една тухлена кула, очертана на фона на синия блясък на реката. От това разстояние кулата беше с размерите на играчка, но тя знаеше, че с приближаването ще се издигне на много етажи. Зачуди се дали благородничката, която живее там, взима данък от реката. Карлин й беше казвала, че много благородници, чиито имения са разположени близо до река или път, се възползват от възможността да изсмучат допълнително пари от преминаващите.

Главата на Боздугана се люшкаше като на шарнир, докато яздеха. Беше затъкнал боздугана си в колана, без дори да си направи труда да го почисти, и вътрешностите на ястреба лъщяха на утринната слънчева светлина. От гледката на Келси леко й призля и тя се обърна, за да огледа земята наоколо, пренебрегвайки болката в шията си. Несъмнено бяха в центъра на Алмонт, просторните земеделски равнини на Тиърлинг, равна като тепсия земя във всички посоки. Реката нагоре беше или Кедъл, или Крайт, но не можеше да определи коя от двете, без да знае колко далече на запад са яздили. По-далече на югозапад видя смътните кафяви очертания на хълмове и още по-тъмно петно на фона им, сигурно град Нови Лондон. Но после в окото й капна пот и докато започне отново да може да вижда, кафявите хълмове бяха изчезнали като мираж и зелената земя се простираше докъдето стигаше поглед. Тиърлинг изглеждаше огромен, много повече, отколкото го бе усещала на картите на Карлин.

Бяха покрили може би половината разстояние до кулата, когато Боздугана се пресегна и силно плесна задницата на Рейк. Жребецът изцвили възмутено, но удължи крачка, препусна към реката толкова внезапно, че Келси едва не падна от седлото. Опита се да се приспособи към движението на коня, но раната на шията й сякаш се разкъсваше и отваряше всеки път, щом копитата на Рейк удареха земята, и тя с усилие надвиваше замайването, което се надигаше и спадаше на вълни.

Известно време чуваше само Боздугана зад себе си, но постепенно ушите й доловиха безпогрешно тропота на копита поне на няколко коня след тях. Настигаха ги, а реката се приближаваше с обезпокоителна бързина. Погледна през рамо и видя, че най-лошите й страхове се потвърждават: бяха четирима кадени, може би на петдесет разтега назад, вятърът развяваше червените им наметала. Когато като малка чу за Каден, Келси попита Барти защо професионални убийци трябва да носят такъв ярък и отличителен цвят. Отговорът на Барти не беше утешителен: кадените бяха толкова самоуверени, че можеха да си позволят да носят яркочервено и да се появяват на дневна светлина. Тези наметала пращаха ясно послание. Нещо вътре в нея се смрази от гледката.

Зад нея Боздугана изръмжа ругатня, после извика:

— Отдясно!

Келси се озърна и видя втора група мъже, четирима или петима, загърнати в черно: носеха се от северозапад и възвиваха, за да ги пресрещнат, преди да стигнат до реката. Дори Рейк да се окажеше достатъчно силен, за да надбяга и двете групи в гонитбата, Келси щеше да бъде отрязана, щом реката я принудеше да обърне. Реката беше широка може би двайсет разтега и дори от това разстояние се виждаше, че тъмнозелената вода тече устремно, пръски пяна тук-там издаваха подводни скали. Беше твърде бърза и буйна, за да се преплува, а и никакви лодки не се виждаха. Келси не виждаше никакъв избор, но все пак мислите й се зареяха безпомощно назад по неизбродната зелена шир, проснала се във всички посоки, към полята, пълни с хора. Нейната отговорност.

Ако можеше да препусне в галоп на запад покрай речния бряг, и двете групи преследвачи щяха да бъдат принудени да я последват. Нямаше да има повече ъгли, откъдето да й пресекат пътя. Навярно щяха да я догонят, така или иначе, но това щеше да удължи времето, през което да се случи някое чудо.

Така че препусна стремглаво към реката. Кръв от раната на врата й се стичаше по брадичката и бузата й на всяка крачка.

Когато доближи водата, на петдесетина стъпки, Келси дръпна рязко юздите в опит да изненада другите ездачи със завиване надясно. Но Рейк я разбра погрешно, закова се на място и Келси излетя от седлото: успя само да зърне преобърнати кал и небе, преди да падне по корем на земята. Успя само да изпъшка с последния останал й дъх. Надигна се, но краката й отказаха да се подчинят. Помъчи се да вдиша и се получи само раздран хрип. Тропотът на приближаващите се коне сякаш изпълни света.

Вляво от нея някой извика:

— Момичето! Момичето, проклети да сте! Оправете се с Боздугана после, хванете момичето!

Нещо се стовари на земята пред нея. Келси погледна нагоре и видя Боздугана, с меч в едната ръка и с боздугана в другата, срещу четирима мъже с червени наметала. Убийците на Каден бяха съвсем различни на вид, тъмни и светлокожи, високи и ниски. Един дори беше с мустаци. На всяко лице обаче имаше едно и също сурово равнодушно изражение: дисциплинирана жестокост. Светлокожият убиец влезе в гарда на Боздугана и задра с върха на меча през ключицата му. Кръв плисна по лицето на кадена и попи в аленочервеното на наметалото му, но Боздугана пренебрегна раната и промуши нападателя си в гърлото. Мъжът в червено се свлече с гъргорещ задавен звук, с разкъсан гръклян.

Боздугана отстъпи назад и застана точно пред Келси, изчакваше с вдигнати оръжия. Друг каден връхлетя срещу него и Боздугана се смъкна на колене, мечът му изсвистя във въздуха. Каденът падна на земята и изкрещя от болка. Десният му крак беше посечен точно под коляното. Кръвта бликна по речния бряг.

Келси смътно осъзна, че трябва да направи нещо. Но краката й все още отказваха да й се подчинят, а ребрата я боляха ужасно. Двамата останали кадени нападнаха Боздугана от двете страни, но той ги избегна чисто, стовари боздугана си в слепоочието на единия и разби главата му в пръски от кръв и кост. Не успя обаче да се извърти достатъчно бързо и последният убиец го достигна и го посече нагоре по бедрото, мечът му се вряза чисто през кожения пояс на кръста му. Боздугана се сниши под него, превъртя се веднъж и се вдигна на крака с пъргавината на звяр, развъртя боздугана си и го стовари със съкрушителна сила в гръбнака на убиеца. Келси чу как той изпращя — звук както когато Барти кършеше клон — и каденът рухна на земята.

И тогава дойдоха мъжете с черните наметала и скочиха от конете си с вече извадени мечове. Боздугана се обърна рязко и връхлетя да ги посрещне, докато Келси гледаше удивена и разочарована… такава загуба щеше да е, ако той загинеше тук. Никога не беше чувала някой да е надвивал каден с меч, да не говорим за четирима. Свали ръка от шията си и видя, че е лепкава от кръв. Възможно ли беше кръвта й да изтече до смърт от такава плитка рана? Барти никога не й беше говорил за смърт и умиране.

Някой пъхна ръце под мишниците й и я сложи да легне. Черни точици заиграха пред очите й. Раната на врата й запулсира с топла кръв. Краката й се изпънаха и усещането в тях се пробуди с ужасяваща сила, все едно в прасците й се бяха забили парчета натрошено стъкло. Нечие лице надвисна над нейното, лице с цвета на бледа смърт, с бездънни черни дупки за очи и кървясала уста, и Келси изпищя, преди да е успяла да се овладее, преди да осъзнае, че е само маска.

— Сър. Боздугана.

Келси вдигна глава и видя втори маскиран мъж, застанал над нея, но този път маската като по милост се оказа най-обикновена.

— Приспете го — заповяда мъжът с бялата маска. — Ще го вземем с нас.

— Сър?

— Огледай се, Хау. Четирима кадени, и всичко това сам? Ще ни създаде неприятности, със сигурност, но ще е престъпление да се похаби такъв боец. Идва с нас.

Келси се надигна с усилие, макар че вратът й изпищя от болка, успя да седне и видя Боздугана, вече плувнал в кръв от многото рани и обкръжен от няколко мъже с черни маски. Един от тях се хвърли напред, бърз като невестулка, и натресе дръжката на меча си в тила на Боздугана.

— Не! — извика тя, докато Боздугана рухваше на земята.

— Ще се оправи, момиче — каза мъжът с бялата маска. — Хайде, стегни се.

Келси се изправи. Олюляваше се.

— Какво искате от мен?

— Не си в положението да настояваш за отговори, момиче. — Подаде й манерка с вода, но тя я пренебрегна. Черните му очи лъснаха зад дупките на маската, докато я оглеждаше, и погледът му се прикова в шията й. — Гадно. Как стана?

— Мортски ястреб — отвърна Келси с неохота.

— Бог да благослови вуйчо ти. Вкусът му за съюзници не е по-добър от този в облеклото.

— Сър! Още кадени! От север!

Келси се обърна натам. Над акрите орна земя се виждаше облак прах, измамно малък от това разстояние, но тя прецени, че отрядът преследвачи трябва да е поне десет души, червеникаво петно, откроено на хоризонта.

— А други ястреби? — попита водачът.

— Не. Хау застреля един.

— Слава на Христос за това. Вържете конете. Ще ги вземем с нас.

Келси се обърна и погледна реката. Беше дълбока и буйна, отсрещният бряг бе обрасъл с дървета и храсти, надвиснали над водата поне на петстотин разтега надолу по течението. Ако можеше да я преплува, сигурно щеше да успее да се измъкне.

— Що за примамлива плячка си ти — подхвърли водачът до нея. — Като те гледам, не струваш много.

Келси се завъртя вихрено и скочи към реката. Не направи и три крачки, когато той я хвана за лакътя и я хвърли към друг мъж, едър като мечка, който я спипа ловко под мишниците и я задържа.

— Не се опитвай да избягаш от нас, момиче — каза й хладно водачът. — Бихме могли да те убием, да, но кадените със сигурност ще те убият и ще дадат главата ти на регента за награда.

Келси прецени възможностите си и реши, че няма никаква. Бяха я заобиколили петима маскирани мъже. Боздугана лежеше на земята на двайсет стъпки от нея. Виждаше го, че диша, но тялото му беше отпуснато. Когато един от мъжете приключи с връзването на ръцете му, други двама го вдигнаха и го натовариха като чувал на коня му. Келси нямаше меч, а и бездруго не знаеше как да го използва. Обърна се отново към водача и кимна примирено.

— Морган, вземи я на коня си. — Водачът се върна при своя, яхна го и повиши глас: — Хайде, по-бързо! И внимавайте за съгледвачи!

— Качвайте се, милейди — подкани я Морган с изненадващо нежен тон, в контраст с грамадното му туловище и черната маска. — Хайде.

Келси намести стъпалото си в импровизираното стреме на ръцете му и се покатери на коня му. Вратът й отново кървеше обилно; дясното рамо на ризата й беше подгизнало и червени вадички бяха започнали да се стичат по ръкава. Можеше да надуши собствената си кръв, бакърена миризма като на старите петаци, които Барти държеше в кутията си за спомени у дома. Веднъж седмично ги лъскаше усърдно и след това ги показваше на Келси: потъмнели кръгли медни монети със строг брадат мъж на едната страна, останки от отдавна отминали времена. Стори й се странно, че един хубав спомен може да бъде събуден от миризмата на кръв.

Морган се метна на коня зад нея и Келси усети как конят лекичко клекна под тежестта му. Две мускулести ръце й предложиха здрава опора от двете страни. Тя откъсна от плата на ръкава си и го притисна отстрани на врата си. Раната определено се нуждаеше от шевове, и то скоро, но Келси беше решена да не оставя диря кръв по земята.

Препуснаха в галоп покрай брега. Келси се зачуди къде ли отиват, защото реката определено беше твърде бърза и буйна, за да я преплуват конете, а от мост нямаше и помен. Погледна на север и видя, че преследвачите са променили посоката и яздят напряко. Всички маскирани мъже обаче изглеждаха съсредоточени изключително в пътя напред. Дори не се обръщаха, за да видят доколко ги догонват преследвачите, нито поглеждаха към нея, и отново я жегна мисълта за собствената й безпомощност. Сама щеше да е вече загинала.

— Сега! — извика водачът.

Земята под коня на Морган се завъртя и препуснаха в стремглав галоп право към реката. Келси затвори очи и задържа дъха си, подготвяйки се за ледената вода, но тя така и не дойде. Около тях течението ревеше буйно, пръскаше мразовити капки и мокреше гащите й до коленете. Но когато отвори очи, тя видя, че непонятно как преброждат реката, копитата на конете пляскаха с всяка стъпка, но удряха в здрава опора.

„Невъзможно“, помисли тя и очите й се разшириха от удивление. Но доказателството беше пред нея: яздеха по диагонал през реката и всяка стъпка ги доближаваше все повече до отсрещния бряг. Минаха между две канари, стърчащи над водата толкова близо една до друга, че Келси успя да зърне тъмносмарагдови петна мъх, лъснал по повърхността. Сети се за сияещия скъпоценен камък на шията си и едва не се засмя. Този ден беше пълен с чудеса.

Щом излязоха на суха земя, веднага свиха навътре в горите. За втори път този ден дървесни клони я запердашиха през лицето, но тя присви брадичка към гърдите си и не издаде и звук.

Дълбоко в сянката на огромен дъб водачът вдигна ръка и спряха. Зад тях реката едва се виждаше през дърветата. Водачът направи кръг с коня си, след което се отпусна на седлото, загледан назад към брега.

— Това би трябвало да ги пообърка — измърмори един от мъжете.

Келси се извърна, надвивайки замайването си, и надникна между клоните на дъба. Не можа да види нищо, само блясъка на слънчевата светлина от водата. Но един от мъжете с черните маски се изсмя.

— Да, реката ще ги забави с часове.

— Милейди има нужда от зашиване — заяви Морган зад Келси и я стресна. — Губи твърде много кръв.

— Наистина — отвърна водачът и впи в Келси черните си очи.

Тя издържа на погледа му, мъчейки се да пренебрегне маската. Лицето беше клоунско, но много по-злобно, ужасно по начин, който не можеше да определи. Напомняше й за кошмари, които я бяха спохождали като дете. Въпреки това се овладя, изправи рамене и се взря в него, докато кръвта се стичаше по свитата й ръка.

— Кой все пак си ти?

— Дългата смърт на Тиърлинг. Простете ни.

И кимна, загледан над главата й, и преди Келси да е успяла да се обърне, светът помръкна.