Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (27)

27.

Няколко минути по-късно изкачиха и последния хълм и започнаха да се спускат към магистралата, водеща към брега. Пред погледа им се откри гледка към ширналия се, ослепителен океан. Пустият бряг се простираше на километри див и суров.

Спряха в малко, приятно селище, сгушено в неголям залив, и намериха непретенциозен ресторант на кея. Хапнаха солидно — големи порции кремообразна мидена супа, сервирана със заквасен хляб. Не разговаряха много, но Луси не намираше мълчанието за тягостно. Сякаш огледът на мястото на катастрофата беше хвърлил върху им някаква мрачна магия.

Щом им донесоха сметката, Луси инстинктивно протегна ръка да я вземе. Мейсън ловко я измъкна от малката чинийка и я върна на сервитьора заедно с кредитната си карта. Тя изчака, докато двамата отново останат сами.

— Благодаря — каза малко сковано. — Но не беше необходимо. Тук сме заради разследването. Би трябвало аз да поема разходите.

Той я погледна развеселен.

— Винаги ли правиш така, когато си на среща?

Жената се поколеба.

— Това не е среща в истинския смисъл на думата. Но за да отговоря на въпроса ти, да, винаги сама си плащам сметката.

Очите му се присвиха леко.

— Правиш го, за да покажеш на мъжа, че във взаимоотношенията ви съществува равнопоставеност.

Тя се напрегна.

— Повечето мъже го оценяват.

— Може би защото не си дават сметка какво всъщност се случва.

Луси повдигна въпросително вежди.

— По правило ли анализираш срещите си, или тази е изключение?

— Не — усмихна се Мейсън. — Само най-интересните от тях.

— Ще приема това за комплимент — отвърна тя, усетила, че се изчервява.

— И беше замислен точно като такъв. И с годеника си ли прилагаше същата практика с парите?

— Абсолютно. Плащахме поравно всички сметки.

— Наем? Битови разходи?

Тя се намръщи.

— Не живеехме заедно, така че нямахме проблеми с наеми и текущи сметки. Да плащам своята част от всичко останало много улесни нещата, когато решихме да се разделим. Нямаше финансови спорове и разправии за пари.

— Звучи, сякаш си имала намерение да влезеш в този брак с единия крак извън вратата. Чакай, вземам си думите назад. Ти дори не си пристъпила прага, защото не сте имали общ дом.

— Да кажем просто, че съм била готова да се приспособя към промяната на обстоятелствата.

Мейсън кимна и повтори:

— Точно така. Единият ти крак е бил от външната страна на вратата.

Това започваше да й омръзва.

— Собственото ти положение не ти дава право да говориш. Колко време изтрая твоят брак?

— Около пет минути. Както ти казах, не ме бива много в общуването.

— Затова ли нямаш деца?

— Не. — Върху лицето му за кратко се появи безрадостна усмивка. — В този вид общуване нямам проблеми. Просто не съм добър във вербалното.

Луси интуитивно усети, че трябва да си държи езика зад зъбите.

Последва кратко мълчание, после Мейсън въздъхна бавно.

— Айрин каза, че искала да изчакаме с децата, докато и двамата започнем да печелим повече. И намери друг, който вече беше излязъл на бързата писта. В чисто материален аспект. Това се случи, преди „Флечър Консултинг“ да стане преуспяваща фирма.

Сервитьорът се върна. Мейсън подписа разписката, прибра кредитната карта обратно в портфейла си и се изправи. Луси също стана, взе якето си и спря колебливо.

— Благодаря ти — каза накрая. Беше се опитала да бъде пряма и мила, но знаеше, че не й се беше получило.

Той отново изглеждаше развеселен.

— Сега кой има проблем с общуването?

Младата жена тръгна към изхода с пламнало лице.

— Знаеш ли, това наистина беше много приятно бягство, въпреки краткото отбиване до комуната „Рейншедоу“. Когато съм в Самър Ривър, винаги съм нащрек да не би от храстите да изскочи някой Колфакс.

— Нещата определено се оживиха след пристигането ти в града — съгласи се Мейсън. — Имаме време. Хайде да се поразходим по брега, преди да се върнем обратно.

— Звучи като предварително обмислен план.

Мейсън кара, докато се отдалечиха от селището и намериха отбивка, надвиснала над каменист бряг. Паркира колата и двамата се отправиха надолу към водата, разхвърляйки камъчета с обувките си. Режещият бриз откъм океана развяваше косата на Луси и я накара да изпита чиста, неподправена наслада. Хубаво й беше да бъде тук, на брега, сама с Мейсън.

Погледна го и се усмихна на себе си при вида на разрошената му коса. Изглеждаше много привлекателен с черното яке, дънките и слънчевите очила. Вече не беше на шестнайсет, но хормоните, които беше смятала за поутихнали и малко поуморени през изминалите тринайсет години, внасяха безпорядък и хаос в чувствата и емоциите й.

Престани да се взираш, момиче. За известно време го имаш само за себе си. Прави това, което леля Сара би те посъветвала — сграбчи момента.

Този просветляващ съвет беше добър, само дето й се искаше моментът да продължи вечно. Което беше нереално.

Отново насочи вниманието си към каменистия бряг и пъхна ръце в джобовете на своето яке, за да устои на изкушението да направи нещо прибързано, като например да се хвърли неразумно към него и да го целуне. Да се осмели да го целуне неразумно. Проблемите й с обвързването даваха разочароващи странични ефекти, когато нещата стигнеха до секс. Но ако съдеше по горещата прегръдка край реката миналата нощ, имаше причина да се надява.

— За какво мислиш? — попита той.

Хвана я неподготвена. Тя започна да търси подходящите думи и накрая стигна до въпроса, който я вълнуваше, откакто беше влязла в железарията и го бе видяла зад щанда.

— Защо се върна в Самър Ривър?

Не очакваше прям отговор, затова остана като зашеметена, когато получи точно такъв.

— Издъних се — отвърна той. — И умряха хора.

Бяха й необходими няколко секунди, за да осмисли чутото. Потресена, застина на място, обърна се и се вторачи в него. Той също спря и я погледна. И двамата носеха слънчеви очила, така че не можеше да разчете нищо в очите му, но затова пък виждаше мрачната линия около устните му.

Сенки — каза си мислено. Сара твърдеше, че около всеки бродят по няколко.

— Какво се случи? — попита тя.

Отново не очакваше отговор. И пак не позна.

— Бяхме наети като консултанти от полицейско управление в малък град. Преди двайсет години там били извършени три убийства в радиус от стотина километра. Жертвите били стопаджии, качвани от убиеца. Всички са били бездомници.

— Хора без семейства, които да настояват за задълбочено разследване.

— Престъпленията очевидно бяха дело на един човек, а жертвите изглеждаха подбирани на случаен принцип. Убийствата престанали за няколко месеца, но извършителят така и не бил открит. Случаите били затворени. Местните нямали нито пари, нито достатъчно хора, за да проведат свое издирване. И преди около половин година ни се обадиха, че има ново убийство.

— Което е било извършено като повторение на предишните?

— Точно така. Преди двайсет години настоящият началник на управлението тъкмо започвал кариерата си като млад полицай. И сега разпознал модела и се обърна към нас за помощ. Поровихме се из програмата, но резултатите бяха прекалено мъгляви, за да са ни от полза. Единственото, което ни показа „Алис“, беше стандартният профил на серийния убиец. Описанието пасваше поне на половината възрастни мъже в града.

— А „Алис“ обикновено се приближава повече, така ли?

— Много повече. Арън я разработи безупречно. Но като всяка друга компютърна програма, зависи от базата данни, която е вкарана в нея. Правилото за постоянното движение никога не се променя.

— Вкарваш боклук, вадиш боклук. Много добре познавам това правило в разследването — кимна Луси. — В практиката си често се сблъсквам с него.

— Разгледах файловете, които ни изпратиха, и реших, че в данните има нещо нередно. Затова отидох до местопрестъпленията лично, за да видя дали ще усетя какво ми убягва.

— Ти спомена, че е от полза понякога.

— Отне ми известно време, но най-накрая се сетих. Убиецът трябва да е знаел как работи програмата.

— Господи, бил е някой от хората, работили за теб?

Мейсън присви устни.

— Беше служител, напуснал преди година, за да открие собствена агенция за разследване. Джилбърт Портър, един от първите, които назначихме. Той знаеше някои от ключовите алгоритми, чрез които „Алис“ анализираше данните.

— И е имал възможност да манипулира резултатите като остави фалшиви улики на местопрестъплението.

Мейсън наклони глава.

— Знаеш ли, наистина те бива в тая работа.

— Мисля, че дадох ясно да се разбере, че също се занимавам с разследвания.

— Вече започвам да се убеждавам.

— Най-после — тросна се тя. — Продължавай с историята.

— Както сама каза, Портър умишлено е организирал нещата по начин, който да заблуди програмата. Когато най-накрая разбрах какво става, бях почти сигурен, че знам кого търсим. Арън направи втора проверка. Разрови се за човек, който притежава определени знания и е воден от силно вътрешно желание да отмъсти на компанията ни. Името на Джилбърт се оказа в началото на един кратък списък.

— А за какво е искал да ви отмъсти?

— Защото го уволних — поясни Мейсън. — Хванах го, че присвоява от фирмата чрез доста сложни ходове. Знаех, че това го вбеси тогава, но мислех, че ако реши да си го изкара на някого, ще бъда аз. Всъщност не вярвах да прибегне до насилие. Очаквах по-скоро ударът да дойде под формата на хакерска атака срещу „Алис“. Но сгреших. Успя да убие двама души, преди да се добера до него.

Луси отметна с ръка косата от лицето си.

— Ти си си свършил работата. Разкрил си престъпление.

— Твърде късно за двамата бездомни стопаджии. По дяволите… Компанията, която беше създадена, за да преследва хищниците сред хората, създаде убиец.

— Глупости.

Мейсън остана смаян от внезапната й ярост.

— Ти не си го карал да убива никого. Бил е чудовище и е успял да се прикрие за известно време. Но си го разпознал и си го разкрил. Ако не го беше направил, е щял да продължи да убива. Спасил си следващите му жертви. Освен това си открил пропуска в програмата, което ще помогне за по-ефективната й работа. Ето какво има значение. Просто си си вършил работата. Какво стана после? Портър в затвора ли е?

— Не. Аз се погрижих за него.

Тя затаи дъх.

— Не те разбирам.

— Примамих го в капан. Знаех, че ако се почувства притиснат в ъгъла, ще се опита да се измъкне и той направи точно това. Убих го.

Смисълът на казаното мигновено стигна до нея.

— Знаел си, че ако го изправят пред съда, може да му се размине.

Мейсън остана загледан в неспокойния океан за едни дълъг момент, преди да отговори.

— Не разполагах с достатъчно доказателства, за да го осъдят. Потър много умело прикриваше следите си.

— Затова ти е толкова трудно да се помириш със себе си, нали? Защото си му заложил капан и той е паднал в него.

— Може би. Това беше първият и единствен път, когато съм убивал човек. По дяволите, повечето полицаи изкарват цялата си кариера, без да стрелят нито веднъж, освен на тренировките. А по онова време аз дори не бях ченге. Бях частен следовател, който носи оръжие. Не съжалявам за смъртта на Потър, но знаех, че имам и други възможности през онази нощ. Можех да го хвана жив и да се надявам, че правосъдната ни система ще го признае за виновен. Но не го направих.

— Вместо това си мислиш, че си извършил грях, като си действал като прокурор, съдия и екзекутор едновременно. Но не изглежда така.

— Така изглежда. Точно така изглежда. Тогава вече познавах Потър добре. Бях го проучил. Знаех как ще постъпи, ако бъде притиснат до стената.

— Примамил си един убиец, който се е опитвал да се измъкне от капана, стреляйки по теб. Фактът, че си бил напълно сигурен, че ще се опита да те убие, не те прави отговорен за крайното му решение. Джилбърт Потър те е предизвикал на смъртоносен дуел и го е изгубил.

Мейсън не отговори.

— А какво стана със старите случаи? — попита тя след малко.

Лицето му се стегна, сякаш правеше усилие да събере мислите си.

— Разрешихме ги и трите. Причината убийствата да престанат, беше, че първият убиец е излежавал присъда за убийство в друг щат. Сега е осъден на доживотен затвор.

— Ти си почтен човек, роден да защитава другите — заяви Луси. — Знаеш, че от теб се очаква да застанеш на страната на реда и закона. Онази нощ си излязъл от пътя. Това е тежко бреме за един достоен мъж. Но ще намериш изход, защото има други хора за спасяване и други лоши момчета, които трябва да бъдат заловени. Това е твоята мисия и ти ще я изпълниш, защото в противен случай ще умират хора, а престъпниците ще се чувстват победители.

Той само стоеше и дълго се взираше в нея.

— Не искам да се връщам в Самър Ривър днес — каза накрая. — Искам да прекарам нощта с теб тук, където никой не ни познава и можем да бъдем само двамата.

Луси затаи дъх. Знаеше, че ще стигнат дотук. Поради тази причина беше сложила в чантата няколко лични вещи. Мейсън също го знаеше. Затова беше хвърлил кожената раница в колата. Сега моментът за решението беше настъпил и той го оставяше на нея.

Пое си дълбоко въздух.

Сграбчи мига.

— Да — каза накрая. — Ще ми бъде много приятно да прекарам нощта с теб.

Мейсън я улови за ръката и вплете пръстите си в нейните. Продължиха мълчаливо да се разхождат по брега.