Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (18)

18.

Телефонът на Луси иззвъня, точно когато отваряше гардероба в спалнята на Сара. Тя погледна познатото име върху дисплея, въздъхна дълбоко, стегна се и отговори.

— Здравей, мамо. Добре съм. Всичко е под контрол.

— Какво, за бога, става там в Самър Ривър? — настойчиво попита Елън.

Академичният свят си имаше свой собствен акцент — хладен, уверен, в стила на „Току-що пуснах поредната си публикация. А ти какво си постигнал напоследък?“ — и то неминуемо беше дразнещо за онези, живеещи извън фалшивото обкръжение на колежа. Тази сутрин обаче в обикновено добре модулирания тон на Елън се прокрадваше искрена тревога.

— Звучиш така, сякаш вече си чула новината — отбеляза Луси.

— Открили са тялото на Тристън Бринкър в камината на Сара? — попита майка й, като повиши глас в края на изречението. — Не мога да повярвам. По медиите разправят, че е бил серийният изнасилвач, за когото постоянно съобщавали в новините по онова време.

Луси разглеждаше редиците екзотични щамповани рокли, дълги поли и широки туники, натъпкани в единия ъгъл на килера. Никаква винарска небрежна елегантност при Сара. Тя беше страстна почитателка на Ню Ейдж^[1].

— Определено има улики, че Бринкър е бил изнасилвачът — каза тя. — Очевидно Сара е била уверена в това. До тялото имаше вестник с оградено заглавие за изверга. Все още нищо не е доказано, но местните полицаи са подхванали точно тази нишка.

— Не мога дори да си представя шока. От камината да изпадне труп. При това от камината на леля ти. Та тя беше вегетарианка, за бога!

— Тя само го е убила, мамо. Не го е изяла.

Елън подмина с пренебрежение забележката.

— Сара беше против насилието. Дори против оръжията.

— Не е използвала пистолет. Изглежда, вместо това е избрала ръжена. Намерихме и него в камината.

— Все пак ми е трудно да повярвам, че леля ти е способна да убие някого. Още повече пък умишлено.

— Казват, че всеки е в състояние да извърши убийство при определени обстоятелства.

— Да, знам — съгласи се Елън. — Преди няколко години имаше доста нашумял случай с една жена от академичните среди, която убила няколко от колегите си, защото не получила желания пост.

— Виждаш ли — побърза да се хване за думите й Луси. След като беше отгледана в същите тези академични среди, никак не й беше трудно да си представи подобен сценарий.

— Въпреки това ми е трудно да набия в главата си мисълта, че Сара е убила човек.

— Доста е объркващо, знам — съгласи се дъщерята. — За щастие не бях сама, когато открих тялото. Мейсън беше с мен.

— Кой е този Мейсън? — попита Елън. — Предприемачът, когото си наела за ремонта на къщата?

Луси се усмихна на себе си.

— Не точно. Помниш ли Мейсън Флечър?

— Не.

— Той ме докара вкъщи в нощта на последния купон на Бринкър.

— Сега си спомних името. Онзи млад мъж, който успя да убеди Сара, че веднага трябва да напуснеш града. Тя беше напълно убедена, че той знае какво говори. Трябваше да отменя участието си във важна конференция, за да те прибера от летището в Сан Диего.

— Уау! Мейсън е казал на Сара, че трябва да си тръгна от Самър Ривър? Той е бил причината леля да ме напъди от града още на следващия ден? О, по дяволите. Трябваше да се досетя.

— Онова, което знам със сигурност е, че Сара ми се обади още на следващата сутрин. Каза, че някакъв млад човек на име Мейсън разговарял за кратко с нея, и заявил, че си в опасност. И още, че ще те откара до летището в Сан Франциско и ще те качи на първия самолет за Сан Диего. Нареди ми да те чакам и да не те изпускам от поглед, докато не ми позвъни отново, за да ме увери, че всичко е наред.

— Ето как е станало значи. Тя така и не ми разказа докрай какво се е случило. — Луси се замисли за онзи далечен момент. — А тя обади ли ти се после, за да ти каже, че всичко се е разминало?

— Да, около седмица по-късно. Но звучеше странно. Сякаш не беше на себе си. Точно тогава заяви, че си в безопасност, но повече не можеш да й гостуваш в Самър Ривър. Така и не обясни решението си, но беше категорична.

Луси затвори вратата на килера, пълен с нахвърляни дрехи.

— Не е искала да отсядам в къща с труп в камината. Лоша карма.

— Мили боже! Убила го е същата седмица, нали? — В гласа на Елън се прокрадна ужас, примесен с удивление.

— Времето съвпада. Спомняш ли си някаква друга реакция на Сара спрямо събитията от онзи ден?

— Не съм сигурна. Все пак минаха тринайсет години. Честно казано, тогава си помислих, че малко преувеличава. Бях напълно сигурна, че не си толкова глупава да се напиеш до забрава и да се изложиш на някаква опасност. После Сара ми обясни, че копелето е искало да те упои с наркотици.

— Смятат, че изнасилвачът е действал така с жертвите си.

— Да, възможността да използва дрога обяснява паниката на леля ти. Аз също се притесних. Както и баща ти. Затова отмених участието си в конференцията и двамата с Ричард направихме всичко възможно да не оставаш сама през цялата седмица. Не се успокоихме, докато не се чух със Сара, която ми каза, че най-вероятно Бринкър е мъртъв, а ти си в безопасност.

— Спомням си — заяви Луси. — Вие с татко не ме изпускахте от поглед. Дори ме водехте на лекциите си, за да съм постоянно с вас.

— Бяхме много разтревожени. Обмисляхме да се обадим в полицията, но не разполагахме с никакви доказателства, освен с подозренията на Сара. Трябва да ти кажа, че ние с Ричард не сме изпитвали по-голямо облекчение в живота си, както когато тя ни се обади да ни каже, че Тристън Бринкър е изчезнал и се предполага, че е мъртъв.

Спомени от онази седмица нахлуха в съзнанието на Луси. Тогава тя не можеше да разбере какво се случва. Но имаше чувството, че по някакъв начин в онзи момент родителите й се бяха обединили, свързани от общата си любов към нея. В юношеската си наивност дори се бе осмелила да повярва, че ще изоставят новите си семейства и отново ще се оженят. Тази малка фантазия, естествено, бе разбита на пух и прах в мига, в който Сара бе съобщила на Елън и Ричард, че опасността е преминала.

— И другото, което си спомням, освен изживяната тревога, е притеснението на леля ти за младия човек, който те е откарал у дома — продължи майка й.

— Мейсън. Името му е Мейсън Флечър.

— А, да, Мейсън Флечър.

— Опасявала се е, че нещо го заплашва?

— Поне аз останах с такова впечатление. Според мен се страхуваше, че той ще се опита сам да се разправи с Бринкър. И спомена, че не би искала това да се случи.

— Леля Сара се е притеснявала и за двама ни.

— И е решила да се отърве от източника на проблемите. Завинаги. Кой би допуснал за съществуването на подобна жестока страна у нея? Травмата трябва да е била доста дълбока. И обяснява промяната в поведението й. Не беше същата след онова лято.

Луси отвори едно чекмедже и се загледа в нахвърляните екипи за йога.

— Сянката.

— Какво?

— Около нея сякаш беше паднала някаква сянка. Усещала се е дори когато се е забавлявала.

— Не разбирам какво имаш предвид, като говориш за някаква си сянка, но от онова, което вече знаем, нищо чудно да е страдала от посттравматичен стрес. Сигурно това долавяш.

— Да — съгласи се Луси, внезапно поразена от ново прозрение. — Но никога не съм усещала подобна сянка около Мери.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че Сара е пазила тайната си и не я е споделила дори с най-добрата си приятелка. Сигурно не е искала да я обременява. Или пък, както предполага Мейсън, се е опасявала, че Мери може неволно да се изпусне и да я издаде. Каквото и да е било, тя е носила бремето за убийството на Бринкър до смъртта си.

— Очевидно. — От другата страна на линията последва кратко мълчание. — И като стана дума за Мейсън, съжалявам, че отново се е озовал в Самър Ривър.

— За бога, защо?

— Сара през цялото време смяташе, че той притежава голям потенциал и от него, рано или късно, ще излезе нещо. Но, изглежда, не се е получило точно така.

— На Мейсън никога не му се е налагало да става нещо! — Луси прекоси стаята, отиде до скрина и рязко отвори едно от чекмеджетата. — Сега той е такъв, какъвто винаги е имал намерение да бъде.

— Миличка, знаеш колко се дразня, когато започнеш да говориш като Сара. Не мога да си преведа този ваш ню ейдж жаргон. Какво, за бога, се опитваш да ми кажеш?

Мейсън не може да бъде обяснен — мислено реши Луси.

— Няма значение. Той не живее в Самър Ривър. Дошъл е на гости — да прекара известно време с чичо си. Работи в областта на правораздаването.

— Разбирам. — Последва кратка, но многозначителна пауза. — Значи е ченге?

В гласа на майка й нямаше неодобрение, отбеляза наум младата жена, а по-скоро намек за разочарование, сякаш Елън се бе надявала да чуе, че Мейсън е получил докторска степен по квантова физика или химия. Тя добре познаваше тази нотка. Беше чувала същото неодобрение в гласовете и на двамата си родители, когато им бе заявила, че ще се занимава със съдебна генеалогия.

Сигурна ли си, че не искаш да постъпиш в университета? — бе попитала майка й. — Скъпа, ти имаш такъв потенциал.

Баща й бе бил още по-безцеремонен: Пропиляваш доброто си образование. Генеалогията не е професия, а хоби. Не се нуждаеш от научна степен, за да направиш нечие родословно дърво. Всеки шестокласник с компютърни умения може да открие къде са се родили прапрапрародителите му.

— Мейсън е бил следовател в продължение на няколко години — поясни Луси. — Сега с брат му имат консултантска кантора по въпросите за сигурността.

— Говориш за някоя от онези компании, които осигуряват охрана на търговските центрове и административните сгради?

— По-скоро от ония, които разкриват отдавна извършени убийства.

— Звучи доста зловещо. — Елън отново направи кратка пауза. — Има ли хляб в тая работа?

— Очевидно, да, стига да си достатъчно добър. Като него и брат му. Освен това не мисля, че Мейсън го прави за пари. Струва ми се, че по-скоро търси… удовлетворение.

— Това не звучи много здравословно от чисто психологическа гледна точка.

Луси затвори чекмеджето и отвори следващото.

— Имаме нужда от хора като него. И съм съвсем сигурна, че е роден точно за такъв вид работа. Виж, мамо, трябва да тръгвам. Днес имам много работа.

— И какво по-точно ще правиш? Преди малко ми се стори, че чувам да се отваря врата, а и сега долавям подобен шум.

— Намирам се в спалнята на Сара и се опитвам да реша как да опаковам нещата й и какво да правя с тях. Натрупала е огромно количество вещи. Без да броим антиките, които е запазила, след като с Мери затвориха магазина.

— Изживя целия си живот в тази къща. Съмнявам се, че изобщо някога е изхвърляла нещо. И бъди особено внимателна към антиките. Сигурна съм, че повечето от тях са изключително ценни.

— Татко каза да се обърна към вещо лице за оценката им.

— Чудесна идея. Колко време смяташ да останеш в Самър Ривър?

Луси отвори друго чекмедже и се загледа в неравната купчина памучни нощници, върху повечето от които бяха избродирани цветя.

— Още не знам — отвърна тя. — Взех си две седмици отпуск. Може би ще ми е необходимо точно толкова време, за да уредя нещата тук. Трябва да се пооправи къщата, преди да се обяви за продан.

— Ти там ли си отседнала?

— Не, в местния хотел. Мисълта да остана тук, след като вече знам, че долу е имало скрит труп, ми се стори твърде зловеща. Сега наистина трябва да вървя, мамо. Обичам те. Чао.

— Дочуване, мила. И аз те обичам.

Това е истина — помисли си Луси, като затвори телефона. Беше силно привързана към майка си, която на свой ред също я обичаше. Което се отнасяше и за отношенията й с баща й. Тяхната представа за семейство никога нямаше да се вмести в рамката на нормалното, но все пак беше някакво семейство.

Но за себе си искаше нещо различно, по-сплотено. Но не беше романтична по душа. Беше наясно едновременно с рисковете и с печалната статистика. И по някаква причина се страхуваше да се обвърже.

Тя отиде до леглото и пусна телефона в чантата си. Имаше сериозни основания да не обсъжда подозренията за смъртта на Сара и Мери с родителите си. И двамата сериозно щяха да се притеснят. И щяха да й изнесат дълги лекции по телефона. Дори сега можеше да чуе гласа на баща си: Остави тая работа на полицията.

Едно от важните неща, които човек научаваше, когато порасне, беше, че не е необходимо да споделя всички дреболии от живота си с близките.

Луси отвори още няколко чекмеджета и разгледа съдържанието им. Щом приключи, излезе в коридора и отиде в другата спалня, която беше използвала при гостуванията си у Сара.

Дръпна вратата на гардероба. Множеството струпани кашони със стари дрехи й казаха всичко, което й бе нужно да знае. Не беше плод на въображението й.

Телефонът й изписука няколко пъти.

Върна се обратно в другата стая и го извади от чантата. Точно щеше да изтрие нови две съобщения от брачната агенция, когато апаратът започна да звъни. Погледна бързо изписания на дисплея номер. Мейсън.

— Съвсем навреме — каза тя. — Точно имах намерение да ти се обадя.

— Защо? — попита той.

Като че ли в него веднага се пробуди полицаят — даде си сметка Луси.

— Трябва доста да поработим върху телефонния етикет — засмя се тя. — Само за протокола, добре е да не превръщаш един най-обикновен разговор в разпит.

— И кое, по дяволите, не е наред?

Отказа се от опита да го научи на добри маниери.

— В момента съм в къщата на Сара. — Чу приближаването на някаква кола по алеята. — Задръж така, някой идва.

— Опитай се да се съсредоточиш, дявол да го вземе.

— Цялото ми внимание е насочено към този, който току-що пристигна. — Приближи се до прозореца и видя черен лексус седан да спира пред къщата. От него излезе познат силует. В едната си ръка държеше лаптоп. — Нолън Кели е. Трябва да затварям. Ще ти се обадя по-късно.

— Чакай — нареди Мейсън. — Недей да затваряш. Защо си искала да ми се обадиш?

— Моля, не затваряй — поправи го тя.

— Луси, кълна се…

Звънецът на входната врата иззвъня. Луси излезе в коридора и заслиза по стълбите.

— Дойдох тук днес, защото исках да добия по-пълна представа за това, колко багаж ще ми се наложи да опаковам, преди да обявя къщата за продан. — Стигна най-долното стъпало и забърза към вратата. — Първото, което трябва да ти кажа е, че макар леля рядко да изхвърляше нещо, беше изключително подреден човек. Не тъпчеше безразборно вещите си в килери и чекмеджета.

— Накъде биеш?

— Прекарах първата си нощ в града в къщата. Отворих няколко шкафа и чекмеджета. Всичко беше подредено по типичния за Сара начин. Но днес дрехите и кашоните изглеждат така, сякаш някой ги е претършувал набързо.

— Искаш да кажеш, че според теб къщата е претърсвана? — попита с опасно равен глас Мейсън.

— Да. Трябва да се е случило снощи, докато бяхме на виненото парти.

— Какво, по дяволите, би могъл да търси натрапникът?

— Нямам представа. Сигурна съм само, че нищо не е откраднато. Ще ти се обадя веднага, щом приключа с Нолън.

Затвори телефона, преди Мейсън отново да й забрани да прекъсва разговора. Нолън беше прекосил верандата и стоеше до вратата, точно когато тя я отвори.

— Здрасти, Луси. — Усмивката му беше топла и приятелска, но не успяваше да прикрие безпокойството в очите му. — Реших, че бихме могли да обсъдим някои неща.

— Заповядай, Нолън. Ще поговорим в кухнята.