Мейв Бинчи
Приятели (8)

Осма глава

Пеги Пайн гледаше на пристигането на своята племенница Клода със смесени чувства. Момичето носеше смущаващо къси поли, говореше силно и се обличаше ярко. Беше работила две години в различни магазини в Дъблин, беше прекарала едно лято в Лондон. Според леля й тя се чувствала като световен авторитет по модата и имала намерение да преобрази магазина й.

— Може да ти бъде чудесна приятелка — каза Анабел Хоган, претегляйки ситуацията. — Но най-добре е да почакаме, за да видим. Ами ако се окаже прекалено лекомислена за Нокглен; поне моите първи впечатления клонят натам.

— О, Шон никак не я одобри — отбеляза Еди Хоган.

— В такъв случай вече я харесвам — пропя Бени.

— Сега, след като вече не се виждаш с Ив, имаш нужда от приятелка — угрижено заяви Анабел.

Погледът на дъщеря й пламна.

— Какво имаш предвид, майко? Нима не се виждам с Ив по три-четири пъти седмично в университета?

— Не е същото. Тя вече не идва у нас, има си други приятели в Дън Леър, където работи. Да не забравяме и онази Нан. Ти вече никога не казваш „Ив“, а „Ив и Нан“. Но това трябваше да се очаква — опита се да я утеши майка й. — А и ти ще си създадеш нови контакти там, където са ти нужни.

 

 

— Кого покани на танците? — попита Бил Дън, докато излизаха от аулата.

— Знаех си, че умът ти не беше в лекцията по конституционно право — отбеляза Джак.

— Ние си имаме готова, написана конституция. Няма защо да си създаваме излишни грижи с тази материя.

— По повод на въпроса ти — още не съм направил нищо. А ти?

— Чакам да видя кого ще поканиш ти, за да обера трохите от трапезата на богатия.

— О, започваш да говориш с недомлъвки като Ейдан.

— Защо, той е ясен. Ще покани Ив Малоун, стига да събере достатъчно смелост. Тя не си поплюва с него. Мен обаче ме интересува ти кого ще поканиш.

— Иска ми се да знаех.

— Е, попитай някого — предложи Бил — и остави полето свободно за останалите.

Точно там беше проблемът. Кого да покани? Отговаряше уклончиво всеки път, когато му се обадеше Шърли, тъй като искаше да скъса с нея. Шийла пък, която по време на лекциите стоеше до него, непрестанно му подхвърляше намеци. А великолепната Розмари Райън му се беше обадила миналата седмица, за да каже, че си е подсигурила два безплатни билета за някакво шоу, което означаваше, че е купила двата билета, но не желаеше той да разбере.

Нан Мейхън му се усмихваше често в барчето, във фоайето и изобщо навсякъде, където я срещнеше. Много му се искаше да я покани. Тя беше прелестна и същевременно — недосегаема.

— Знам какво ще направим — внезапно заяви той и сграбчи с ентусиазъм ръката на своя приятел. — Ще ги поканим всичките. Всички момичета, които харесваме. Кажи им да си платят, а после ще избираме.

— Не можем да направим такова нещо! — хлъцна Бил, смаян от дързостта на плана. — Би било дребнаво. Те няма да се съгласят и ще отидат с момчетата, които ще платят за тях.

— Първо ще организираме едно малко парти — продължаваше да размишлява на глас Джак.

— Къде? Как ще завлечем момичетата във вечерно облекло в някоя кръчма?

— Не, ще ги поканим у нас, вкъщи.

 

 

— Защо просто не заведеш едно момиче на танците като всяко нормално момче — изпъшка доктор Фоули.

— Не знам коя — отвърна простичко Джак.

— Не става дума за доживотен обет. Никой няма да те обвини, ако през първия семестър на първата си учебна година заведеш неподходящо момиче.

— Мислех, че и двамата бихте желали да се възползвате от тази възможност…

Младежът премести с надежда поглед от единия към другия.

— От какво да се възползваме, ако смея да попитам? — осведоми се Лили Фоули.

— Нали все казвате, че имате намерение да каните разни хора…

— Да?

— И се оплаквате, че никога не се срещате с моите приятели…

— Да?

— Помислих си, ако организирате парти преди танците, така да се каже, ще убиете с един куршум два…

Усмивката на Джак криеше невероятна сила. Само след минута вече се бяха договорили.

 

 

Розмари Райън предложи на Бени ментова дъвка. Очевидно щеше да й иска някаква информация или да направи проучване. Бени се питаше каква точно е целта й, но се оказа, че Розмари се стремеше и към двете.

— Джак Фоули ме покани на големите танци — заяви тя.

— О, много мило.

Сърцето на Бени натежа като олово.

— Ако си спомняш, преди време ти казах, че имам моите проекти по негов адрес.

— Така е, каза ми.

— Мисля, че партито е голямо.

— Ами, обикновено е така — съгласи се Бени.

И в дамската читалня, и в кафетата, и в университетското барче не се говореше за нищо друго. Студентите отиваха на танците на групи от по десет-дванайсет души. Момчетата решаваха как да оформят групичките, а момичетата бяха техни гостенки. Билетите струваха двайсет и един шилинга, като в цената се включваше и вечеря. Очевидно всеки танцуваше с всеки, но най-вече с този, когото бе поканил.

Напразно се беше надявала, че Ейдан Линч ще направи парти по този повод и ще включи и нея. Всъщност можеше да отиде на танците само ако е поканена от друг. Такова беше правилото.

Розмари дъвчеше освен дъвката и крайчето на молива си.

— Но ми се струва малко странно. Изглежда групата е голяма и първо ще се събираме в къщата на Джак. Чудех се дали ще идваш и ти?

— Не, доколкото знам.

Бени се стараеше да говори бодро.

— Не са ли те поканили?

— Не, още не. Теб кога те поканиха?

— Преди около час — призна неохотно Розмари.

— Е, в такъв случай има надежда и за мен.

Бени се питаше дали е възможно лицето й да се напука от всички тези неискрени усмивки.

 

 

След лекцията срещна Джак Фоули в централното фоайе.

— Точно момичето, което търсех. Ще се присъединиш ли към нашата група? Но всеки ще плаща сам за танците — обяви леко смутен Джак.

— О, така всички ще бъдем свободни като птици.

Той я погледна изненадан.

— Птици ли?

— Да — врабчета, лястовици, но свободни — обясни тя, като се питаше дали не полудява, след като води подобни глуповати разговори.

— Значи ще дойдеш?

— С удоволствие.

— Преди това ще пием по нещо у нас. Ще ти напиша адреса. Моите родители канят свои приятели. Вашите дали ще пожелаят да дойдат, как мислиш?

— Не. — Гласът й прозвуча като картечница. — Искам да кажа, благодаря, но при тях няма абсолютно никакъв шанс. Аз обаче ще дойда с радост.

— Страхотно. Имаме нужда от някой, който да ни ободрява в тези мрачни дни.

— О, аз ставам точно за това. Никога не страдам от липса на думи, такава съм си.

Вятърът вдигна косите му, а яката на ризата му се изправи около врата над морскосиния пуловер. Беше толкова красив, че й се искаше да протегне длан и да го погали. Усмихна й се така, сякаш никога досега не се беше усмихвал на никой друг в света.

— Наистина се радвам, че ще дойдеш — рече той.

 

 

— Престани да се цупиш и да въздишаш, сякаш отиваш на собствената си екзекуция — сгълча я Кит. — Та тя е само дете.

— В голямо, богаташко и протестантско училище — изсумтя Ив.

— Нищо подобно. По-зле е от нашето, слушай мен.

— Но въпреки това има всевъзможни претенции и е пълно с навирени носове.

— Тя обаче явно не знае какво са претенции и навирени носове. Иначе нямаше да моли една цървулана като теб да я посети. Защо не заведеш някой приятел? Може да се окаже по-лесно.

— О, боже, Кит, кого бих могла да заведа на подобна среща?

— Ейдан Линч?

— Та той ще я изплаши до смърт.

— Нан?

— Не и Нан.

Нещо в тона й показваше, че въпросът е приключен. Майка Франсис беше предупредила мисис Хегърти, че за някои неща Ив е прекалено твърда и неотстъпчива.

Тя вече бе отлетяла на километри от разговора. Мислеше върху думите на Нан, а именно — възможността да използва детето като входен билет за достъп в Уестландс. Нан говореше съвсем сериозно. Дори беше добавила, че ще отиде в Нокглен и ще отседне у Бени, ако така ще има шанс да се запознае със семейство Уестуард.

— Но цялото семейство се състои от един вдетинен старец, от детето и от надутия Саймън с неговия остър акцент и вечните бричове за езда — беше възкликнала Ив.

— Все пак е някакво начало — беше отвърнала Нан.

Ив потръпна при мисълта, че някой може да бъде толкова твърдо решен и студен. И едновременно — толкова грациозен в поражението. Когато Ив заяви, че Нан никога няма да посети Уестландс благодарение на нея, Нан само сви рамене.

— В такъв случай друг ще го направи вместо теб — отговори тя и както обикновено се усмихна чаровно.

 

 

Хедър беше облечена и с нетърпение я очакваше, когато Ив пристигна в училището. Прие я директорката, чиято коса бе подстригана съвсем късо. Изглежда си въобразяваше, че така е по-привлекателна.

— Мис Малоун. Колко мило от ваша страна, че пристигнахте така бързо. Хедър е готова, откакто е станала…

— Нали се уговорихме за два часа.

Ив несъзнателно се огледа. Струваше й се безкрайно странно, че по стените не са окачени картини на светци, липсваха също статуи и кандила. Тук изобщо не й приличаше на училище.

— Вечерята е в шест, затова бихме искали момичетата да се връщат до шест без петнайсет.

— Разбира се.

Сърцето на девойката натежа. С какво щеше да забавлява детето в продължение на четири часа.

— Телефонирахме на мистър Уестуард, както предложихте, но той не си беше у дома. Разговаряхме с мисис Уолш, икономката, която потвърди, че действително сте братовчедка.

— Просто исках да се уверя, че са съгласни. Отдавна не съм била в близък контакт със семейството.

— Разбирам — отвърна директорката.

На нея ситуацията й беше пределно ясна. Тази не много добре облечена млада жена с фамилно име Малоун очевидно не беше роднина, поддържаща близки отношения със семейството. Но икономката каза, че всичко е наред.

— Приятно прекарване, Хедър, и не създавай проблеми на мис Малоун.

— Да, мис Мартин. Не, мис Мартин — отговори момичето.

Тръгнаха заедно по булеварда. Не се сещаха какво да си кажат, но мълчанието не изглеждаше тягостно.

— Нямам представа какво би искала да правим — обади се Ив. — Какво правиш по принцип, когато излезеш?

— Никога не съм излизала — отвърна Хедър.

— Тогава какво би искала?

— За мен е без значение, честно. Предостатъчно е, че се махнах оттам за няколко часа.

— Толкова ли е ужасно?

— Самотно е.

— Къде би предпочела да бъдеш?

— Вкъщи. В Нокглен.

— Там не е ли същото?

— Не, там са моето пони Малкълм, кучето ми Клара, мисис Уолш, Бий и, разбира се, дядо.

— Искаш ли мелба? — предложи внезапно Ив.

— Би било хубаво да я изядем в края на следобеда. Така тя ще се превърне в кулминацията на деня.

На лицето на малката й събеседничка се появи голяма, празна усмивка.

— Добре, а дотогава ще си направим една хубава разходка край морето, за да повикаме апетита.

— И ще усетим пръските солена вода?

Краката им бяха измокрени, когато стигнаха в Римското кафене.

— При разходките от училище никога не ни позволяват да се доближим толкова, че да усетим водните пръски — сподели момичето.

— Ще трябва да те поизчистя, за да не открият къде сме ходили.

— Ти „Славата на Никърбокър“ ли ще си вземеш? — попита я Хедър, докато изучаваше менюто.

— Не, ще си взема кафе.

— Много ли е скъпа „Славата на Никърбокър“?

Ив взе менюто.

— Не е евтина, но това е кулминацията на деня, така че е напълно нормално.

— Нали няма да пиеш само едно кафе заради цената?

— Не, наистина, искам да изпуша цигара. Тя върви по-добре с кафе, отколкото с мелба.

Беше им приятно да седят заедно. Хедър разказваше въодушевено за хокея, който играеха в училище.

— Ти играла ли си хокей? — попита тя.

— Аз съм играла един галски вариант на хокея или женска версия на хърлито^[1].

Момичето внезапно се замисли.

— Защо не те познавахме преди със Саймън?

— Сигурна съм, че вече си задала същия въпрос и на него в деня, в който дойдох у вас.

— Така е — призна искрено детето. — Но той отвърна, че била дълга история.

— Прав е.

— Но не е някаква мистерия, престъпление или нещо от този род.

— Не — отговори замислено Ив. — Не е нито едно от тези неща. Майка ми се е казвала Сара Уестуард. Струва ми се, че е била по-особена, не знам, но каквато и да е причината, тя се е влюбила в един мъж на име Джак Малоун. Той бил градинар в манастира и двамата се обичали лудо.

— И къде е странното в историята?

— Защото тя е била Уестуард, а той — градинар. Така или иначе, двамата се оженили и съм се родила аз. Майка ми умряла при раждането. Баща ми ме занесъл от къщата в манастира. Монахините се втурнали към неговата къща да помагат, но вече било късно. Изпратили да доведат доктор Джонсън; настанала голяма суматоха.

— И какво се случило?

— Ами, очевидно на погребението на майка ми станал голям скандал, съпроводен с много крясъци.

— Кой е крещял?

— Баща ми, доколкото знам.

— И какво е крещял?

— Разни проклятия към семейство Уестуард… тъй като не се отнесли човешки към Сара.

— И къде е било погребението?

— В протестантската, вашата църква. Погребана е във вашето семейно гробище. Като Уестуард, не с името Малоун.

— А какво е станало с къщата?

— Все още е там. Предполагам, че е моя, но не я използвам.

— О, аз също не бих я използвала. — Хедър помълча и попита: — Сара моя леля ли е била?

— Да… баща ти е по-големият й брат… Доколкото знам, в семейството са били пет деца.

— И вече всички са мъртви — обяви момиченцето. — Каквото и да е крещял баща ти на погребението, изглежда е проработило.

— Какво се е случило с твоите родители?

— Загинали са в Индия при автомобилна катастрофа. Аз не си ги спомням. Само Саймън, разбира се, тъй като е голям.

— На колко години е?

— Почти на трийсет. Интересно дали той знае за крясъците на погребението? Вероятно е присъствал там.

— Възможно е. Трябва да е бил единайсетгодишен.

— Сигурна съм, че е бил.

Хедър драскаше с нокът по дъното на чашата.

— Не е задължително да… — започна Ив.

Момичето вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— О, няма да му кажа за нашия разговор — обеща то. А след това премина към тема, която я интересуваше значително повече и затова се надвеси нетърпеливо над масата: — Кажи ми, вярно ли е, че нощем монахините се увиват в савани и спят в ковчезите си като вампири?

 

 

Еди и Анабел Хоган останаха много доволни, че дъщеря им е поканена на танците.

— Много мило, че ще ходят с група приятели, нали? — Анабел търсеше успокоение. — Това означава, че Бени все още не си пада специално по някое момче.

— По мое време мъжът, който водеше някоя жена на танци, плащаше за нея и отиваше в дома й, за да я вземе — замислено произнесе съпругът й.

— Бъди реалист, кой ще дойде чак до Нокглен, за да вземе Бени и след това да я върне отново? Не го казвай пред нея, ще създадеш само неприятности.

— А ти нима си доволна, че ще остане да прекара нощта в онзи пансион в Дън Леър?

— Ето че пак започваш. Нали помниш жената, чийто син катастрофира и която отседна за няколко дни в манастира при майка Франсис? Е, там ще пренощува Бени. Ще сложат още едно легло в стаята на Ив.

— Е, щом си щастлива и спокойна.

И Еди погали съпругата си по ръката.

Кучето, което седеше между тях пред камината, премести поглед от единия към другия, сякаш учудено от докосването между двамата съпрузи. В същото време Бени беше на кино с Шон Уолш.

— Щастлива съм, че ще ходи на танците и после ще остане при Ив, разбира се, че съм щастлива. Искам да прекара хубаво и винаги да помни тази нощ.

— Заради какво не си щастлива тогава?

— Не знам какво ще стане с нея. По-късно…

— Нали каза, че ще отиде в онази къща — обърка се Еди.

— Не, не след танците. После… след всичко.

— Никой не знае какво ще стане в бъдеще.

— Може би сгрешихме, че я изпратихме да учи. Може би трябваше да завърши курсове за счетоводител и да започне работа при теб. Да забрави всички тези намерения за следване.

Поседяха известно време мълчаливо. Вятърът свистеше около Лизбег и дори Шеп се приближи до огъня. Бяха щастливи, че са вътре в това време, а не като други жители на Нокглен, които тепърва трябваше да уреждат живота си.

Не след дълго Шон и Бени щяха да излязат от киното и да отидат в заведението на Марио. Патси беше отишла на оглед при мисис Руни, която трябваше да прецени дали е подходяща кандидатка за Моси. Пеги Пайн преглеждаше с племенницата си Клода каталозите за поръчки. Очевидно твърдението, че младите хора не работели, не беше вярно. Някои от тях просто не можеха да се спрат. Достатъчно беше да видиш Клода, Фонси — племенника на Марио, или Шон Уолш. Те заедно щяха да променят облика на Нокглен през следващите години.

— Надявам се да направят така, че да ни бъде приятно — промълви не особено убеден Еди.

— Да, но на нас не ни остава да живеем кой знае колко. Бени е тази, за която трябва да мислим.

И двамата кимнаха в знак на съгласие. Всъщност те и без това мислеха почти винаги само за Бени и нейното бъдеще. Бяха прекарали целия си живот като възрастни хора в радиус от около трийсетина мили от Нокглен. Огромен град като Дъблин изобщо не ги привличаше.

Двамата не бяха в състояние да си представят живота на своята дъщеря извън околностите на Нокглен и семейния бизнес. И макар да не смееха да говорят по този въпрос, те смятаха, че най-добре е животът й да се върти около Шон Уолш.

 

 

Бени погледна към Шон Уолш, седнал на отсрещната страна на масата. На ярката светлина в заведението на Марио лицето му изглеждаше още по-бледо и слабо, но сега видя и тъмните кръгове под очите му.

— Тежка ли е работата ти в магазина?

— Не точно, не в смисъл на физическа работа или брой часове… просто се опитвам да науча онова, което е най-доброто.

— Какво имаш предвид?

За първи път за нея не бе проблем да разговаря с Шон. Май заслугата беше на Нан Мейхън, която винаги знаеше точно как да постъпи във всяка ситуация. Нан беше казала, че Бени трябва да е безупречно любезна към Шон. Нищо нямаше да спечели от конфронтацията си с него. Трябваше да му даде да разбере, че и дума не можеше да става за каквито и да било общи планове, но и че го уважава като служител на баща й. По този начин той нямаше да има за какво да я обвинява, а и родителите й щяха да бъдат щастливи.

— Не съм сигурна, че ще се справя — беше заявила Бени. — Нали ме познаваш? Ще си мисля, че съм любезна и резервирана, а преди да разбера какво става, ще се озова пред олтара и отец Рос.

Нан обаче й обясни, че съвсем не е толкова трудно да изгради подобни отношения.

— Разпитвай го за него самия, проявявай интерес, но не се задълбочавай. Разкажи му за себе си онова, което не би имала нищо против да знае, и никога не отговаряй директно на въпросите му, това е тайната.

Засега тактиката успяваше. Шон седеше отсреща й в заведението на Марио и се стараеше да надвика новата грамофонна плоча, докато й обясняваше как времената се променяли и все повече хора отивали в Дъблин, за да си купуват готови дрехи, а автобусът от Нокглен спирал точно пред магазина на Макбърни в Дъблин, все едно че бил отворил магазин на главната улица, до месарницата на мистър Флуд. Понякога му било трудно да убеди мистър Хоган в необходимостта от промени. А и може би не било негова работа.

Бени слушаше с изписана на лицето симпатия и си мислеше за танците. Беше се върнала отново към диетата, пиеше горчиво черно кафе вместо подсладеното със сметана. Играеше си разсеяно с шоколадовите бисквити и засега устояваше на изкушението да ги опита.

В нито един от магазините в Дъблин не бе успяла да намери достатъчно голяма за своите размери рокля. Е, имаше и такива, обсипани с черни мъниста или в гълъбовосив цвят, подходящи обаче за шейсетгодишни дами. Имаше обаче предостатъчно време, а можеше да разчита и на помощта на шивачите и своите приятели. Най-вероятно Нан щеше да измисли нещо, както и за всичко останало. Бени я беше попитала дали може да отседне в дома й след танците.

Нан не каза нито „да“, нито „не“. Попита я защо не отиде при Ив.

— Не знам. Все пак там е работното й място.

— Глупости. Това е нейният дом. Двете сте стари приятелки, ще ви бъде приятно да прекарате заедно.

Може би точно това имаше предвид Нан, като я съветваше да не отговаря директно на нито един въпрос. Разбира се, Бени не се обиди изобщо. Щеше да бъде чудесно, ако се научеше да се справя с хората така, както го правеше Нан.

Шон продължаваше да обяснява предимствата при намаляването на цените. И опасностите, свързани с него. Ако започнеха да намаляват, клиентите можеха да си помислят, че им предлагат залежали, дефектни стоки. Да не говорим за клиентите, пазарували само преди няколко седмици! Шон разбирал логиката на мистър Хоган, но в същото време търсел начин да привлече местните хора в магазина, вместо да ходят на улица „ОʼКонъл“ в Дъблин и след това да минават незабелязано през центъра на Нокглен и да прикриват етикета върху пакетите.

Бени го погледна. Коя жена би се омъжила за него, за да слуша подобни приказки до края на живота си? Надяваше се, че новата политика на учтивост ще се окаже успешна.

— Какво ще кажеш за другата седмица? — попита я Шон, когато тръгнаха към Лизбег.

— За каква по-точно?

— „Странноприемница «Ямайка»“ — заяви триумфиращо той.

Старата Бени щеше да се пошегува и да заяви, че Ямайка е малко далеч, за да ходят дотам. Новата Бени се усмихна.

— О, с Чарлз Лотън и Морийн ОʼХара, нали?

— Да — отвърна с леко нетърпение Шон. — Не си го гледала, не помня филмът да е идвал тук преди.

„Никога не отговаряй директно на въпросите.“

— Книгата много ми хареса, но предпочитам „Ребека“. Чел ли си „Ребека“?

— Не, не чета често. Там горе не е добре осветено.

— Трябва да си сложиш лампа — заяви пламенно Бени. — Сигурна съм, че в стаята за гости, която не използваме никога, има лампа. Ще спомена на татко.

Тя излъчваше такъв ентусиазъм и се ръкува така твърдо с него за „довиждане“, че той нямаше как да я притисне, за да му отговори конкретно. Нито имаше как да притисне студените си тънки устни в нейните и същевременно да запази достойнство.

 

 

Майка Франсис се разхождаше из малката къщурка. Информацията на Кит Хегърти за срещата на Ив и Хедър я окрили с нови надежди. Може би за одобряването бе необходимо човек просто да отвори сърцето си. Плащането на таксата не накара Ив да изпита по-топли чувства към студеното, дистанцирано семейство, отнесло се толкова грозно към майка й, баща й и нея самата. Нещо повече, в известен смисъл то бе затвърдило още повече досегашното й отношение.

Ако майка Франсис успееше да доведе Ив тук и тя да преспи една нощ в къщичката, да усети, че е нейна. Ако можеше да стане така, че някоя сутрин Ив Малоун да се събуди в нея и да погледне през прозореца към каменоломната, може би щеше да почувства, че принадлежи някъде, а не е кацнала временно, с каквото усещане живееше сега. Монахинята хранеше големи надежди, че ще успее да настани девойката тук около Коледа. Въпросът обаче беше деликатен.

Когато двете с Пеги Пайн бяха ученички, Пеги обичаше да казва:

— В крайна сметка всичко ще се изясни.

И в повечето случаи ставаше точно така. За изясняването на положението около къщичката очевидно беше необходимо повече време.

Неочаквано зърна някаква фигура, застанала само на няколко крачки от нея. Саймън Уестуард. Беше застанал с гръб към нея и се взираше към каменоломната. Монахинята издрънча нарочно с портата, за да я чуе, но и да не се стресне.

— О… добър ден — рече той.

— Добър ден, мистър Уестуард.

В религиозния живот една част от деня бе известна като Великото мълчание. Тогава монахините не се чувстваха неудобно, ако не разговаряха. Майка Франсис изчака спокойно дребният мургав мъж да заговори отново.

— Неприятно време — заяви той.

— Ноември никога не е особено приятен.

— Мисис Уолш каза, че често идвате тук. Не мислех, че би било удобно да дойда в манастира. Надявах се да ви срещна случайно…

— Вие сте добре дошъл в манастира, мистър Уестуард, винаги сте бил добре дошъл.

— Да, знам.

— Но така или иначе ме открихте.

— Става дума за Ив — произнесе най-сетне младият мъж. — Тя е била така мила да изведе сестра ми от училището. Страхувам се, че всъщност Хедър я е помолила. Факт е обаче, че така или иначе го е направила. Хедър е прекарала чудесно с нея и Ив се готви да я изведе отново…

— Да.

Сърцето й натежа като олово. Нима той се готвеше да помоли Ив да стои по-далеч от семейството? Ако го направеше, отношението й към тях щеше да стане абсолютно същото като на Ив.

— Питах се дали бихте могли да й кажете… — Погледът на майка Франсис не потрепна. — Дали бихте могли да й кажете колко съм й благодарен. Истински благодарен.

— Защо не й го кажете сам?

— Ще го направя, разбира се. Но не знам къде живее.

— Ще ви запиша адреса й.

И зарови из дълбоките джобове на дългата си черна пола.

— Нека го запиша аз. Фермерите винаги носят в себе си пликове.

Монахинята се усмихна.

— Не, нека ви го запиша аз. Монахините винаги носят в себе си бележничета и моливи със сребърни връхчета.

 

 

Клода Пайн влезе в магазина на Хоган.

— Как сте, мистър Хоган? Можете ли да ми заемете две поставки за шапки?

— Разбира се, разбира се.

Еди се запъти веднага към склада в задната част, за да ги потърси.

— Отваряме секция за продажба на шапки, така ли? — попита надменно Шон Уолш.

— Внимавай с какъв тон говориш с мен, Шон. Не знаеш с кого си имаш работа — отвърна девойката и се засмя гръмко.

Шон я изгледа недоволно. Не можеше да се отрече, че е хубавка. Но пък беше изложила дългите си крака за всички погледи със смехотворно късата си пола. Носеше лимоненозелена рокля с черно сако и розово шалче, а дългите й висящи обеци бяха в същия цвят като роклята. Изрусените й коси артистично бяха хванати с два черни гребена.

— Очевидно не знам — промълви Шон и кой знае защо се прокашля.

— Е, ще разбереш.

В момента в магазина бяха само двамата. Старият Майк се бе заловил отново с шивашката машина, а мистър Хоган все още беше в склада и нямаше как да ги чуе.

— Можем да бъдем съперници или приятели — заяви тя. — По-разумно е да бъдем приятели.

— Аз бих казал, че на теб всички са ти приятели, Клода.

Шон се изсмя надменно.

— Грешиш. Мнозина изобщо не са ми приятели. Леля обаче ми е приятел. Правя основна промяна на витрината й. Почакай само да видиш как изглежда.

— В понеделник, така ли?

— Не, генийче. Днес следобед, деня, в който затваряме по-рано, единственият ден, през който хората всъщност гледат витрината. А утре ще жънем плодовете.

— Би трябвало да те поздравя.

— Да, би трябвало. За мен беше по-трудно да дойда, отколкото за теб. Не съм имала никакви планове да се женя за леля си.

Шон погледна нервно назад, където Еди Хоган търсеше поставките за шапки. Точно в този момент бащата на Бени се появи.

— Сигурен съм, че новата ви витрина ще има огромен успех — заяви той.

— Да, ще бъде приказна — съгласи се Клода и целуна изненадания Еди по челото, изчезвайки сред вихрушката от цветове, подобно на райска птица.

 

 

— Нямам намерение да харча пари за рокля — намръщи се Ив, когато Нан я попита какво ще облече. Очакваше Нан да отговори, че обикновено посрещат човека по дрехите и го изпращат според това как се е представил. Такава бе една от нейните теории.

— Имаш право — отвърна най-неочаквано тя. — Можеш да си купиш всичко друго, но не и вечерна рокля. Какво ще правиш в такъв случай?

— Кит каза, че мога да огледам нещата й, за всеки случай. Тя е по-висока, но кой ли не е по-висок от мен. Ако някоя дреха ми хареса, бих могла да я скъся.

— Или да вземеш червената ми вълнена пола — предложи Нан.

— Не мисля така… — промълви Ив; бодлите й започваха да се показват.

— Е, никой в университета не я е виждал, а червеното ти стои страхотно. Би могла да си вземеш някоя романтична блуза или може би мисис Хегърти има… Защо не?

— Знам, че звучи неблагодарно. Причината вероятно е там, че не желая да нося това, което ми подхвърляш — отвърна Ив.

— Но не би имала нищо против гардероба на мисис Хегърти, така ли?

Нан винаги намираше отговор за всичко.

— Тя ми ги предлага, защото… защото знае, че не бих имала нищо против да ги взема.

— А аз? Нима аз нямам същия мотив?

— Не знам, честно казано.

Ив си играеше замислено с кафената лъжичка. Нан не се зае да я моли, нито сви рамене. Просто рече:

— Тя е на разположение, хубава е, ще ти отива.

— Защо ми я даваш назаем? Искам да кажа, какво кроиш?

Ив знаеше, че се държи като петгодишно момиченце, но искаше да разбере.

— Защото на тези танци отиваме заедно. Искам да изглеждаме така, че да шашнем всички. Да измием очите на хора като глупавата Розмари и тъпата Шийла. Ето защо!

— И на мен това би ми доставило удоволствие — усмихна се до уши приятелката й.

 

 

— Майко, искам да те помоля… да ми дадеш назаем пари, за да си купя плат за рокля.

— Ние ще ти купим, Бени. Това е първото ти светско забавление. Всяко момиче трябва да е с нов тоалет.

— Само че нищо от онова, което предлагат в магазините, не ми става.

— О, не гледай така нещастно. Сигурна съм, че ще се намери нещо.

— Изобщо не гледам нещастно, но повечето хора достигат моите размери, когато остареят.

— И как разви тази безсмислена теория, ако смея да попитам?

— След като обиколих всички магазини в Дъблин.

Анабел установи с облекчение, че констатацията все пак не разстройваше дъщеря й. Или не го показваше. Трудно можеше да се разбере. И затова реши да бъде практична.

— Какъв плат имаш предвид?

— Не знам. Нещо богато… Не знам дали не е смешно, но го видях в едно списание. Манекенката беше едра, а платът ми напомняше гоблен…

Бени се усмихна широко, но очевидно не се чувстваше особено сигурна.

— Гоблен ли?

— Може би не. С такова нещо сигурно ще приличам на кушетка или фотьойл.

На Анабел й се прииска да притисне дъщеря си в прегръдките си, но знаеше, че не трябва да го прави.

— Да нямаш предвид брокат? — попита тя.

— Точно така.

— Аз имам една прекрасна пола от брокат.

— Няма да ми стане, майко.

— Бихме могли да вкараме в нея ивици черно кадифе и да ушием горница от черно кадифе, като я поръбим с брокат.

— Не можем да съсипем хубавата ти пола.

— Кога ще я нося тепърва? Искам да бъдеш красавицата на бала.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. А този плат е по-хубав от всичко, което би могла да си купиш в магазините.

Така беше, Бени го знаеше. Притесняваше я обаче мисълта за модела, който вероятно си представяше майка й.

Внезапно си спомни десетия си рожден ден. Денят, в който си мислеше, че ще й подарят рокля за парти, а получи разумния морскосин ансамбъл. Почувства болката така силно, както и тогава. Но не виждаше други алтернативи.

— Кой би могъл да го ушие според теб?

— Чух, че племенницата на Пеги вършела чудеса с моделите си.

Настроението на Бени се пооправи. За Клода Пайн можеше да се каже всичко друго, но не и че се облича старомодно.

 

 

Скъпа Ив,

Искам да ти благодаря най-искрено за посещението ти в училището на сестра ми. Хедър ми писа с огромен ентусиазъм и радост за това колко си мила. Исках да ти кажа колко ценя жеста ти и да не се чувстваш задължена да правиш това и занапред заради таксата, платена от нашето семейство. Надали е нужно да ти казвам, че ще бъдеш добре дошла в Уестландс по време на коледната ваканция, ако пожелаеш да дойдеш.

С благодарност,

твой Саймън Уестуард.

 

 

Скъпи Саймън,

Посещавам Хедър, защото и тя, и аз го искаме. Посещенията ми нямат нищо общо с каквито и да било задължения. По време на коледната ваканция ще съм в манастира „Сейнт Мери“ в Нокглен. Винаги си добре дошъл при нас.

Твоя Ив Малоун.

 

 

Скъпи мистър и мисис Хоган,

Както може би ви е казала Бени, през идващия петък група приятели ще отидем заедно на организирания в края на първия семестър бал. Родителите ми ще направят парти в дома ни в Донибрук, преди да тръгнем за танците. Те ме помолиха да предложа на някои от родителите, ако желаят, да се отбият на по чаша шери. Съзнавам, че на вас ви е далеч, но все пак реших да ви уведомя, ако имате път насам.

Благодаря ви отново за прекрасния следобед, който прекарах във вашия дом при посещението ми в Нокглен.

С уважение,

Джак Фоули

 

 

Скъпи Фонси,

Моля те настоятелно да престанеш с тези писъмца. Леля ми мисли, че има една-единствена мис Пайн на света и че това е тя. Прочете ми на глас твоите писма за това колко била ограничена и поканите ти да преминем към действия. Заразпитва ме какво означавало да накараш някого „да му стане“.

Аз уважавам леля си. Дойдох тук, за да й помогна да модернизира магазина и да подобри бизнеса. Нямам намерение всяка сутрин да я слушам как ми чете твоите „Доскоро виждане, Алигаторе“. Много ми е приятно да се виждам с теб, но кореспонденцията ни трябва да приключи дотук.

Сърдечни поздрави,

Клода

 

 

Скъпа майко Франсис,

Възнамерявам да прекарам коледните празници в „Сейнт Мери“ в Нокглен. Надявам се, че моето присъствие няма да създаде проблеми на сестрите от манастира. Ще се обадя по-късно за повече подробности.

Твоя сестра в Христа,

майка Клеър

 

 

Лили Фоули беше доволна от очертаващото се парти. На Джон щеше да му бъде приятно да види къщата изпълнена с цветя, красиви момичета и шумоленето на вечерни тоалети. С радост щеше да изпълни ролята на домакин.

Беше твърдо решена всичко да бъде както трябва и тя самата да изглежда възможно най-добре. И дума не можеше да става да погледне към нея и да си помисли, че има сив и безцветен вид насред целия този блясък.

Щеше да мисли за своя тоалет по-късно. Междувременно трябваше да планира и най-малките подробности. Нямаше да позволи на Джак да разбере колко добре дошло бе партито. Нека двамата с баща му разберат каква чудесна майка и съпруга имат, след като се справя с всички тези изисквания.

— Ще искат ли наденички и сладки, как мислиш? — попита тя.

— Ще искат, каквото им предложим.

Детайлите не интересуваха сина й.

— Кой ще сервира? Дорийн няма да се справи сама.

— Ангъс — заяви той.

— Може ли да нося салфетка на ръката си? — попита най-малкият му брат.

— Най-добре ще е да сложиш една и на задника си — предложи Ронан.

Майка му се намръщи.

— За твоите приятели става дума, Джак. Искам да обърнеш необходимото внимание.

— И за твоите и татковите. Не сте ли щастливи — най-после ще имате новите пердета, за които говорихте, вратата ще бъде боядисана. Според мен е страхотно, че ще дойдат всичките ви приятели.

— И твоите!

— Моите ще стоят само час-два. Вашите ще останат цяла нощ и ще се изложат. Слава богу, че няма да съм свидетел.

— А какво стана със „старите“, както ги наричаш? Родителите на твоите приятели?

— Поканих родителите на Ейдан Линч. Тях вече ги познавате.

— Познавам ги.

Мисис Фоули вдигна очи към тавана.

— И родителите на Бени Хоган от Нокглен. Но те няма да дойдат. Спомняш ли си, че ти писаха? Ще бъдат само хора като чичо Кевин и съседите, и вашите приятели. Моите са толкова малко, че изобщо няма да ги забележите.

— Иска ми се да знам защо ни навлече всичко това?

— Защото не можах да реша кое момиче да поканя, затова ги поканих всичките.

И засия пред майка си, окрилен от своята откровеност.

 

 

Ив се прибра в Нокглен през уикенда преди бала.

— Толкова дълго не съм си идвала — призна тя пред Бени в автобуса в петък вечерта. — Истинската причина е, че не исках да оставям Кит. Мислиш ли, че майка Франсис го знае?

— Кажи й го.

— Тя спомена, че щяла да ме помоли за някаква услуга. За какво става дума според теб?

— Чакай да помисля. Да й помогнеш да свари още един казан ракия в градината зад кухнята?

— Виж, с това ще се справя. Или може би, като се има предвид големия ми опит с Ейдан Линч, иска да изнеса на шестокласничките поредица от лекции за сексуалното възпитание.

— Или да заведеш по-възрастните монахини в Белфаст на някой забранен филм.

— Или да заведем Шон Уолш в стаята по изобразително изкуство, да увием парцал за прах около жизненоважните му органи и да го използваме като модел в часовете за рисуване от натура.

И двете се заливаха от смях и накрая шофьорът Майк недоволно заяви, че го разсейвали.

— Вие ми напомняте анимационните филмчета за Мът и Джеф, нали се сещате? — извика им той.

Много добре се сещаха. Мът беше големият, а Джеф — миниатюрният. Майки винаги беше изключително тактичен.

 

 

— Не мога да й откажа — безпомощно повдигна ръце майка Франсис.

— Напротив.

— Ив! Моля те!

— Винаги си успявала да направиш това, което желаеш. Винаги.

— Не знам откъде ти е дошла тази идея.

— От съвместния живот с теб, от това, че съм те наблюдавала. Можеш да обясниш на майка Клеър, че на общността тук не й се ще да я приеме, само защото в Дъблин искат да се отърват от нея за коледните празници.

— Не е особено милосърдна постъпка.

И двете се разсмяха.

— Майко, не бих могла да бъда под един и същ покрив с нея.

— Не се и налага, Ив. Ти си имаш къща…

— Още един от твоите заговори!

— Давам ти честната си дума. Ако мислиш, че съм стигнала дотам да уредя идването на майка Клеър, за да те закарам в къщата, тогава значи наистина нищо не разбираш. Обясни ми защо? Поне една основателна причина…

— Няма да взема милостинята им. Майка ми е била изхвърлена, вече не е била достойна да минава през техния праг, не е била достойна да я приемат повече сред тях. Но тъй като не са искали да умре край пътя, са й дали тази къщурка, която никой не е искал, тъй като отстои на километри от всичко и освен това, о, ужас на ужасите, се намира до католическия манастир.

— Те харесваха тази къща, Ив. Точно тук искаха да живеят.

— Аз обаче не искам да живея в нея.

— Дори да я огледаш?

Монахинята изглеждаше съсипана от отказа й.

— Съжалявам.

— А аз бях сигурна, че ще изпиташ голямо облекчение, защото ще имаш място, където да избягаш… но очевидно съм сгрешила.

— Нямам нищо против да хвърля един поглед, майко. За да ти доставя удоволствие. Но това няма нищо общо с тях.

— Утре сутринта тогава. Ще отидем заедно.

— А моята стая тук…

— Ще бъде твоя до последния ти ден.

 

 

— Какво мислиш?

Бени изгледа Клода с тревога.

— Великолепно е. Жал ми е да го отрежа.

— Ти си виждала хора, които ходят на такива места. Подходящо ли е?

— Когато приключа с него и с теб, ще бъде истинска сензация.

Бени изгледа със съмнение тоалета на самата Клода — бяла рубашка върху лилав джемпър с поло яка и нещо, което приличаше на лилави чорапогащи. Това беше доста напред във времето, дори спрямо модата, която цареше в Дъблин, да не говорим за Нокглен.

— Ще направим едно хубаво деколте на корсажа… ей такова, дълбоко.

Бени стоеше по бельо. Ив седеше на радиатора, пушеше и правеше забележки.

Клода очерта с жест колко дълбоко ще е деколтето.

— Докъде ще го изрежеш? — извика Бени.

Клода показа отново.

— Точно това си и помислих. Та през него аз ще се изсипя цялата в чинията си, за бога.

— Предполага се, че ще носиш бельо, за да предотвратиш подобна злополука.

— Ще нося сутиен, изработен от хирургическа стомана…

— Да, и с него ще изтикаме гърдите ти нагоре, ето така.

Клода я сграбчи и Бени изпищя.

— От години не съм се забавлявала толкова — неистово се смееше Ив.

— Кажи й, Ив. Кажи й, че майка ми няма да допусне да изляза, облечена като вавилонска блудница.

— Нали ще ходите на танци? — осведоми се Клода. — Не става дума за събрание по повод предстоящото ти канонизиране…

— Клода, ти си се побъркала. Не мога, казвам ти. Дори да имах кураж.

— Добре. Ще ти направим едно сако на скромността.

— Какво?

— Ще направим дрехата така, както ние си искаме. После ще добавя малко плисиран вълнен плат и няколко копченца и ще обясним на майка ти, че ще носиш това нещо. А ти ще го свалиш веднага, щом напуснеш границите на Нокглен.

И Клода започна да оправя плисетата и да забожда карфици.

— Изправи рамене, Бени — нареди тя. — Изпъчи гърди.

— Боже милостиви. Приличам на нос на кораб — заяви уплашено Бени.

— Знам. Не е ли страхотно.

— Момчетата обичат носове на кораби — намеси се Ив. — Винаги го повтарят.

— Млъкни, Ив Малоун. Ще те намушкам с ножиците.

— Няма да стане. Това са скъпите ми назъбени ножици. Е, какво ще кажете — изправи се гордо Клода.

Дори в подобно неоформено състояние можеха да добият представа какво беше намислила. И то изглеждаше наистина ефектно.

— Разумната жена не би позволила на майка си да се приближи по време на пробите — заяви Ив.

— Направо ще се сбият за теб — каза Клода, докато събираше карфиците.

— Истинска фантазия — промълви Бени и се усмихна в огледалото.