Мейв Бинчи
Приятели (19)

Деветнадесета глава

Едва когато настъпи лятото, Джак Фоули и Нан Мейхън проведоха разговора, който неизбежно трябваше да проведат. След престоя й в болницата в съседния на Нокглен град я откараха обратно в Дъблин. По нейно настояване. Изглеждаше толкова превъзбудена, че доктор Джонсън се съгласи.

Джак продължаваше да работи в офиса на чичо си, но и се подготвяше за изпитите. Макар никой да не го бе изказал гласно, се подразбираше, че може да се върне към следването. Ейдан му пазеше записките от лекциите.

Ейдан и Джак се срещаха всеки ден, но никога не засягаха темата, която не им излизаше от ума. Някак си им беше по-лесно да бъбрят и да бъдат приятели, ако не я споменаваха.

 

 

Брайън Мейхън искаше да даде виновниците под съд. Та хората се съдеха за най-безобидни инциденти. Можеха да получат някоя и друга лира. Това момиче все трябваше да има застраховка.

Нан беше много слаба, но раната й заздравяваше добре, а моравият белег с времето щеше да избледнее. Тъй като не бе казвала на семейството си за бременността, не се наложи сега да ги уведомява за спонтанния аборт. Лежеше часове наред в леглото, където до неотдавна мечтаеше толкова много.

И не позволи на Джак Фоули да я види.

— По-късно — неизменно отговаряше тя. — По-късно, когато ще сме в състояние да разговаряме.

Той изпитваше облекчение. Виждаше го в погледа му. Виждаше също и желанието му да приключат веднъж завинаги, окончателно, за да продължи да живее нормално.

Но тя не беше готова все още. Беше понесла ужасни наранявания. Необходимо й беше време, за да размисли спокойно над всичко.

— От твоя годеник няма и следа — подхвърли й един ден Нейзи.

— Всичко е наред.

— Татко казва, че ако той те остави заради нараняванията, можем да го съдим за нарушаване на обещание.

Младата жена затвори уморено очи.

 

 

Хедър разказа милион пъти историята с Нан Мейхън. Знаеше, че никога повече няма да разполага с такава жадна публика, която да попива всяка нейна дума. Дванайсетгодишното момиче беше присъствало на парти за големи и беше видяло ужасната сцена с кръвта. Никой не я бе отвел настрани и не й бе казал да не гледа. Не призна, че й беше станало лошо и беше плакала през повечето време, завряла лице в гърдите на Бени. Нито пък че Ив е стояла неподвижно часове наред, без да каже нищо, с лице, бледо като смъртта.

 

 

На Ив й беше нужно доста време, докато се възстанови след онази нощ. Призна само на трима, че бе хванала касапския нож.

На Бени, на Кит и на Ейдан. Всички те й казаха едно и също нещо. Тя не бе докоснала Нан, а само бе стиснала ножа. Увериха я, че нямаше да направи нищо с него и щеше да спре, преди да стигне до Нан.

Според Ейдан притесненията й бяха пълна глупост. Тя стискала същия този нож цяла вечер. Та нали сам я бе помолил да го остави. И добави, че бъдещата майка на осемте му деца притежава куп дразнещи качества, но в никакъв случай не е потенциален убиец.

 

 

Анабел Хоган сподели с Пеги Пайн, че едва ли някога щяха да научат цялата история за нощта в къщата над каменоломната, колкото и да разпитваха. Пеги беше решила, че е най-добре да не пита повече. По-добре беше Анабел да мисли за по-позитивни неща като сватбата на Патси и върху идеята да продаде Лизбег и да се премести над магазина.

 

 

На Бени й се струваше, че летният семестър в университета като че ли е в друг град. Беше по-различен от предишните. Дните бяха дълги и топли и те вземаха учебниците си и учеха по пейките в градинката „Сейнт Стивън“.

Отдавна се канеше да пита кой се грижи за тази градина. Очевидно принадлежеше на университета. Тук беше тихо и непознато. И за разлика от всичко останало в Дъблин, не я свързваше с Джак.

Някои нощи преспиваше при Ив в Дън Леър, други вечери вземаха заедно автобуса за Нокглен. В къщата на приятелката й имаше разтегателен диван; понякога спеше на него. Майка й, погълната от новите си планове и занимания, очевидно беше доволна, че Бени има с кого да говори. Наричаха го учене, но в действителност си беше говорене. Двете приятелки почти не споменаваха за Джак и Нан и за онова, което се беше случило. Беше прекалено скорошно, раната все още беше прясна.

— Питам се къде ли са се срещали — промълви един ден Бени.

— Тук — отговори простичко Ив.

Не беше нужно да обяснява, че са го правили без нейно разрешение и че това бе разбило сърцето й. Забеляза сълзи в очите на Бени.

Настъпи продължително мълчание.

— Сигурно е изгубила бебето — произнесе бавно Бени.

— Така ми се струва.

Неочаквано Ив се сети за проклятието на баща й към семейство Уестуард.

Възможно ли беше последните събития също да са последица от клетвата?

 

 

Препоръчаха на мистър Флуд нов психиатър, очевидно много мил млад човек. Той изслуша търпеливо безкрайните обяснения на месаря и му предписа лекарство. Монахините в дървото не се появиха повече. Нещо повече, сега вече мистър Флуд се срамуваше, че някога изобщо е мислил за тях.

 

 

Според Деси Бърнс проблемът на страната беше в слабостта на хората към пиенето. Всеки срещнат бил или пиян, или току-що изтрезнял, или алкохолик, или се опитвал да се откаже напълно от алкохола. Имаше нужда от умереност в поведението. Той самият от сега нататък щял да пие умерено. Шей отбеляза, че всичко зависи от това какво се разбира под „умерено“. Все пак мистър Бърнс сложи край на обедното пиене и от това определено всички имаха полза.

 

 

В Нокглен се чувстваха измамени, тъй като бяха лишени от удоволствието на венчавката на мисис Дороти Хили и мистър Шон Уолш. Щяха да се оженят в Рим. Въпреки че нямаше да ги венчае папата, той щеше да ги благослови заедно с още неколкостотин младоженци.

— И без това и двамата заедно нямаше да съберат и десет души, които да отидат на сватбата им — каза Патси.

Тя самата беше очарована от решението им. Сега вече нейната собствена сватба нямаше да има конкуренция.

 

 

Ив се изненада, когато получи покана за сватбата на Патси. Беше очаквала само за церемонията в църквата. Двете с нея щяха да бъдат съседки. Предполагаше, че майката на Моси е чула доста мрачни разкази за случилото се на партито и гледа на нея като на безсрамница, която предоставя терен за пиянски сбирки. Нямаше представа, че Моси е казал на майка си толкова малко, колкото говореше по принцип. С всеки следващ ден тя оглушаваше все повече и знаеше за света само онова, което й казваше синът й, т.е. съвсем малко.

 

 

Майка Франсис забеляза колата на доктор Джонсън. Гледаше през прозореца, докато момичетата правеха тестове, и мислеше за града. Щеше да й бъде много неприятно да напусне Нокглен и да отиде в друг манастир на ордена. Промените се обявяваха всяка година през лятото. Винаги изпитваше облекчение при новината, че остава тук за още една година. Светото послушание означаваше, че трябва да отидеш, без да задаваш въпроси там, където е решила главната игуменка.

Всяка година недостойно се надяваше да не изпратят при тях майка Клеър. Не се молеше да я оставят в Дъблин, но Господ знаеше мнението й по този въпрос. Щяха да научат решението за тази година всеки момент. Двете седмици в очакване на вестта винаги бяха изпълнени с вътрешно напрежение.

Къде ли отиваше доктор Джонсън?

 

 

Когато лекарят пристигна, майор Уестуард беше мъртъв. Затвори очите му, метна чаршаф върху главата му и седна до мисис Уолш. Щеше да се обади на погребалното бюро и викария, но първо някой трябваше да открие Саймън.

— Обадих му се тази сутрин. В момента се прибира от Англия.

— Добре тогава. Аз не мога да сторя тук нищо повече. — Изправи се и посегна към сакото си. — Не е кой знае каква загуба.

— Какво казахте, доктор Джонсън?

Той впери в лицето й почтения си поглед. Не беше справедливо да се изказва така злъчно по адрес на мъртвия. Никога не беше харесвал стария Уестуард; смяташе го за арогантен човек, който не даваше нищо на намиращото се пред прага на дома му село. А отказването от Ив Малоун бе нещо, което лекарят и досега не можеше да проумее.

Но не трябваше да си играе с чувствата на другите. Съпругата му му го беше повтаряла милион пъти.

— Извинявам се, мисис Уолш. Това, което казах, беше: „Каква загуба, каква голяма загуба“. Нали ще предадете моите съболезнования на Саймън?

— Сигурна съм, че мистър Саймън ще ви се обади, докторе, като се прибере.

И мисис Уолш стисна отново устни. Очевидно много добре беше чула първата му реплика.

 

 

Родителите на Джак смятаха, че той се държи изключително неразумно. Какво да мислят или да казват? Щеше ли да има сватба или нямаше да има? Тъй като никой вече не бързаше и триседмичният срок бе отминал отдавна, се налагаше мисълта, че Нан вече не е бременна.

Младият мъж отвърна сопнато, че не могат да очакват от него да обсъжда подобен въпрос в един толкова ранен период, когато Нан все още се възстановява.

— Очевидно от нас пък не се очаква да знаем дали прибързаният ви брак се отменя — заяви остро баща му.

— Тя пометна — сведе глава Джак. — Но нищо друго не е ясно.

Изглеждаше толкова нещастен, че го оставиха. В крайна сметка бяха получили отговор на основния въпрос и то в съответствие с тайните им очаквания.

 

 

Пади Хики направи предложение на Кит Хегърти в един от големите хотели в Дън Леър. Ръцете му трепереха, когато я помоли да се омъжи за него. Изрази се съвсем официално, сякаш предложението бе магически ритуал и можеше да даде желания резултат само ако я помолеше „да му направи честта да стане негова съпруга“.

Децата му знаели, че се готви да й направи предложение, и като него се надявали тя да му отговори с „да“. Той говори толкова дълго и в такива цветисти тонове, че Кит едва успя да намери пролука в безкрайната реч, за да изрази съгласието си.

— Какво каза? — попита след кратко мълчание той.

— Казах: „С най-голямо удоволствие и смятам, че ще бъдем щастливи“.

Той стана, заобиколи масата и пред очите на целия ресторант я прегърна и целуна.

 

 

Саймън Уестуард се питаше дали дядо му имаше представа в колко неподходящ ден бе избрал да умре. Разговорите с Оливия бяха достигнали критичен стадий. Не беше нужно да се усложняват допълнително заради призоваването му край смъртното ложе на стареца. Но, от друга страна, когато станеше господар на Уестландс и по име, щеше да бъде в по-изгодна позиция при разговорите с нея. Опитваше да усети някаква симпатия към самотния старец. Но се страхуваше, че голяма част от неговото нещастие се бе прехвърлило върху него самия.

И така, може и да не му е било лесно да приеме в дома си неподходящия съпруг на Сара, момчето за всичко, но поне беше длъжен да се държи по-приятелски с тяхното дете.

Ив щеше да им бъде много добро другарче през всички тези години и нямаше да придобие това наежено недоброжелателство в резултат на незаслуженото си отлъчване от семейството.

Не обичаше да мисли за Ив. Тя му напомняше за онзи ужасен ден в Уестландс, когато старецът се нахвърли отгоре й.

Освен това му напомняше и за Нан.

Някой му беше изпратил изрезка от „Ди Айриш Таймс“ със съобщението за годежа. Адресът върху плика бе написан на пишеща машина. В началото помисли, че е изпратена от Нан, но после реши, че такова нещо не беше в стила й. Тя си бе тръгнала, без да погледне нито веднъж назад. И доколкото виждаше от последния отчет, не се бе възползвала от чека, който й даде.

Не знаеше кой му е изпратил изрезката.

Може би Ив.

 

 

Хедър попита майка Франсис дали Ив ще отиде на погребението на дядо им.

— Струва ми се, че не…

— Преди той беше добър, но като остаря — се промени — обясни момичето.

— Знам — каза майка Франсис.

Сърцето й бе натежало. Изпращаха майка Клеър в Нокглен. Лесно й беше на Пеги Пайн да предлага сега майка Франсис да вземе камшика и да покаже кой е господар, както и да й припомни някои от другите не особено подходящи инструкции за религиозния живот.

— В лошо настроение ли си, майко?

— О, боже, дете, ама ти наистина си братовчедка на Ив. Точно като нея разбираш, когато нещо не е наред. А всички останали от училището не усетиха нищо.

 

 

Нан помоли Джак да се срещнат.

— Къде би искала да се видим? — попита я той.

— В Хърбърт парк. Съвсем близо е до вас.

— А не е ли прекалено далеч от вас?

Макар да разговаряха така официално, ако някой бе видял красивата млада двойка, докато се разхождаха из алеите, щеше да предположи, че е поредната любовна история за това лято и да се усмихне.

Нямаше пръстен за връщане. И тъй като не бяха направени никакви приготовления, нямаше почти нищо, което да се разваля.

Нан съобщи, че заминава в Лондон. Надяваше се да завърши курс по моден дизайн. Искаше да се махне за известно време. Не знаеше точно какво иска, но бе съвсем наясно какво не иска.

Когато излязоха от парка, двамата вече бяха наясно, че вероятно нямаше да се видят никога повече.

 

 

Денят на сватбата на Патси обещаваше да бъде слънчев. Ив и Бени отидоха да й помогнат за обличането. По някое време щеше да намине и Клода, за да се убеди, че не са объркали нещо.

Паси Мур щеше да я даде на младоженеца. Братовчед му Деко щеше да е кум, а сестра му Бий — кума. Всичко това създаваше впечатление за семейство.

Анабел извади най-хубавите си сребърни прибори, въпреки протестите на Патси, която се опасяваше, че двама от братовчедите на Моси са „прекалено прибрани“. Щяха да сервират пиле и шунка, картофена салата, десетина вида кекс, плодова салата със сметана. Истинско пиршество.

Клода оскуба веждите на булката и настоя да я гримира.

— Питам се дали майка ми ме гледа в този момент от небето — каза Патси.

За момент и трите момичета останаха безмълвни, неспособни да намерят отговор. Стори им се извънредно трогателно, че Патси изпитваше нужда от подкрепата на майка си, която не познаваше, и увереността й, че се намира на небето.

Бени се изсекна шумно.

— Сигурна съм, че те гледа. И вероятно казва, че изглеждаш прекрасно.

— Божичко, Бени, внимавай да не се изсекнеш така в църквата. Ще вдигнеш половината присъстващи от пейките — предупреди я булката.

 

 

Доктор Джонсън откара малката групичка до църквата.

— Добро момиче си ти, Патси — рече той, докато наместваше младоженците на задната седалка в колата. — Ще вземеш акъла на онази старата горе.

Това бе точно забележката, от която имаше нужда младата жена. Тя показваше, че победата беше на страната на Патси и майката на Моси нямаше абсолютно никакъв шанс в това отношение.

 

 

Тази сутрин Деси Бърнс бе изоставил умереността. Опита се да ги поздрави бодро от прага на вратата си, но това се оказа доста трудна задача, тъй като в едната си ръка държеше бутилка, а в другата — чаша. Никой не разбра как стана така, че се завъртя и падна.

Доктор Джонсън го изгледа мрачно. Очевидно следващото му повикване щеше да е тук, за да зашие спуканата глава на нещастния глупак.

 

 

Вечерта след сватбата Анабел Хоган попита дъщеря си дали би имала нещо против да продадат Лизбег.

Бени знаеше, че не трябва да издава огромната си радост. Но отговори искрено, че идеята е чудесна; така щяха да разполагат с пари, за да модернизират магазина. Баща й със сигурност би одобрил действията им.

 

 

Розмари заяви, че трябва да си направят парти и в Дъблин, иначе Ив и Бени щели да си помислят, че само в Нокглен са способни да организират подобни сбирки. Можеха да си направят барбекю на морския бряг в нощта след приключването на изпитите.

Щяха да разпалят голям огън и да се подкрепят с наденички, агнешки пържоли и бира. Розмари щеше да се погрижи за храната, а парите щеше да събере приятелят й Том.

— Да поканим ли Джак? — попита Бил Дън.

— Може би още е рано — колебливо отговори Розмари.

 

 

Следващата година Ив и Бени щяха да живеят в един апартамент. Пансионът в Дън Леър щеше да бъде затворен. Двете приятелки, силно развълнувани и притеснени, си търсеха квартира отсега.

Имаха страхотни планове. Майката на Бени щеше да идва и да остава при тях, може би майка Франсис също щеше да ги навестява. Новините от манастира бяха прекрасни. Майка Клеър си беше счупила бедрената кост. Майка Франсис не определи вестта като „чудесна“, но намекна, че опърничавата монахиня ще прекара доста време в болницата, а след това нямаше да е препоръчително да изкачва всички стълби в „Сейнт Мери“.

Когато си тръгваха от поредния апартамент, двете неочаквано се натъкнаха на Джак.

Той погледна към Бени.

— Здравей, Джак.

Ив обяви, че е закъсняла за Дън Леър и побърза да ги остави сами.

— Би ли излязла с мен тази вечер? — попита младият мъж.

Бени го погледна. Очите й обходиха лицето, което бе обичала толкова много; всяка черта й бе скъпа.

— Не, Джак, благодаря. — Гласът й беше тих, тонът — любезен. Не играеше никакви игрички. — Вече имам уговорка.

— Но Ив няма да има нищо против.

— Не, невъзможно е. Все пак благодаря.

— Утре тогава. Или през уикенда?

Беше наклонил несъзнателно глава на една страна.

Внезапно младата жена си спомни как бяха стояли на стълбите пред дома си неговите родители през нощта на големия бал. Погледът на майка му беше бдителен, питащ. Дребните неща, които бе научила за семейство Фоули през изминалия месец, я караха да си мисли, че нещата са се развивали винаги по този начин.

А тя не желаеше да се пита и да бъде нащрек заради Джак през целия си живот. Ако се съгласеше да излезе с него сега, щяха да се върнат там, докъдето бяха стигнали. След време Нан щеше да бъде забравена така, както и инцидентът в Уелс. Но винаги щеше да се притеснява за следващия случай.

— Не — решително му отказа тя. Усмивката й беше изпълнена с топлота.

На лицето му се изписа изненада.

— Направих само това, което… — започна той, но спря. — Никога не съм искал…

— Всичко е наред, Джак — промълви Бени. — Честно, наред е.

Стори й се, че видя сълзи в очите му и побърза да отмести поглед. Не искаше да си припомня оня ден край брега на канала.

 

 

Светлинките от огъня танцуваха.

Ейдан сподели опасенията си, да не би да отлагат прекалено дълго концепцията си за осемте деца. Ив го увери, че няма причина за притеснения, тъй като не било редно подобни неща да се вършат прибързано. Младият мъж въздъхна примирено; и без това си знаеше, че ще получи такъв отговор.

Розмари бе румена и щастлива, а Том й правеше най-екстравагантни комплименти.

Джони ОʼБрайън бе изпаднал в немилост, тъй като бе хвърлил една тлееща цепеница и тя бе възпламенила съдържанието на голямата купа с пунш. Пламъците бяха забележително красиви, но количеството на напитката намаля значително.

Фонси и Клода бяха пристигнали от Нокглен специално за случая.

Шон и Кармел се гушеха един в друг и се целуваха, както правеха още от сътворението на света.

Шийла пък беше с нова прическа и по-щастлива усмивка. Бени не можеше да си обясни защо това момиче някога й изглеждаше толкова антипатично. Вероятно заради Джак.

Облаците, които закриваха луната, се понесоха нанякъде и изведнъж стана светло като ден. Младите хора се засмяха щастливо. Все едно че някой ги бе осветил с прожектори. Но малко по-късно нови облаци закриха нощното светило и всичко потъна отново в дискретен полумрак.

Всички вече бяха уморени от пеенето и танцуването под звуците на малкия грамофон, осигурен от Розмари. Искаше им се да изпеят нещо нежно.

Не такова, което би накарало Фонси да затанцува отново. Някой подхвана песента за Лунния залив. Всички въздъхнаха с отегчение, тъй като тя бе ужасна и старомодна, но все пак се включиха, тъй като знаеха думите.

Бени се бе подпряла на Бил Дън. Той самият се наслаждаваше на вечерта и се грижеше за нея, носеше й постоянно по някое прегоряло парче наденица и кетчуп, в което да го натопи. Беше страхотен приятел. Не се налагаше цял живот да го държиш под око и да ти минават какви ли не въпроси през главата. Нито пък да се измъчваш цяла вечер от притеснения дали се забавлява или не се забавлява.

Бени точно си мислеше колко комфортно се чувства с него, когато видя, че Джак слиза по стълбите. Беше много тъмно, но тя знаеше, че това е Джак, който идваше да се присъедини към лятното парти. Да помоли да го приемат отново в групата.

Младата жена не помръдна. Наблюдаваше го. Той спираше на няколко пъти, сякаш не беше сигурен дали е добре дошъл.

Но Джак Фоули никога не би се съмнявал толкова дълго. Той знаеше, че това са неговите приятели. Дългите, виещи се стълби се намираха доста далеч от огъня, край който се бяха събрали. Е, вероятно не чак толкова далеч, но на него като че ли му беше нужно прекалено много време, докато прекоси пясъчната ивица.

Достатъчно дълго, за да осъзнае Бени колко често бе виждала лицето му навсякъде — ту усмихнато, ту намръщено. Виждаше го така, както мистър Флуд виждаше своите видения в дърветата и облаците. Когато се събудеше и когато спеше, в съзнанието й нямаше друг образ, и то не защото го зовеше. Той просто не си отиваше.

Така продължи доста време. И когато нещата бяха добри, и когато всичко беше мрачно.

Но тази вечер щеше да й бъде трудно да види лицето му. Трябваше да изчака, докато се приближи до светлината на огъня, за да си спомни как изглежда. Това откритие й подейства странно.

Всички все още пееха, когато забелязаха Джак. Песента не спря. Продължиха да променят думите и да се смеят. Неколцина му махнаха.

Той застана отстрани.

Никой не му направи знак да застане в центъра на групата. Той се оглеждаше усмихнат, видимо радостен, че отново е сред тях. Кошмарите му бяха пометени, греховете — простени, поне така се надяваше. Просто нещата се бяха развили така от само себе си.

Търсеше с поглед Бени. Трудно й бе да разбере какво искаше от нея. Може би разрешение да остане? Или прошка за всичко? Или правото да се приближи и да я прегърне?

На лицето на Бени се появи познатата широка, топла усмивка, която го бе накарала да се влюби в нея. Тя го приветстваше наистина. Изглеждаше прекрасно на светлината на пламъците и направи това, което никой друг не направи. Посочи му мястото, където бяха оставили напитките. Джак отвори една бира и се приближи към нея. Това бе окуражаване от нейна страна, нали?

Нямаше кой знае колко място до нея на рогозката, на която бе седнала заедно с Бил Дън.

Никой не помръдна да му направи място. Явно смятаха, че ще остане там, където беше.

След няколко минути младият мъж направи точно това — седна на един голям камък. На ръба му.

Бил Дън, който бе прегърнал Бени през раменете, не прибра ръката си, тъй като тя не помръдна, както очакваше.

Започна нова песен и всички се включиха отново.

Бени се взираше в огъня.

Тук беше толкова приятно, чувстваше се спокойна и уверена. Щяха да си организират и други такива вечери.

Бени не виждаше лицето на Джак, а само пламъците и искрите, дългите сенки върху пясъка, и морските вълни, които ближеха морно брега. И приятелите си, насядали в широк кръг, които като че ли имаха намерение да пеят, докато свят светува.

Тъй като бяха на сантиментална вълна, Фонси заяви, че не могат да пренебрегнат „Завинаги, моето сърце ще бъде завинаги вярно“.

Гласовете им се издигаха към звездите заедно с пушека и искрите, но Бени не видя лицето на Джак Фоули никъде в небето.

Тя запя със своите приятели. Знаеше, че Джак Фоули е някъде сред другите й приятели около огъня, но лицето му вече не заемаше цялото нощно небе.