Мейв Бинчи
Приятели (5)

Пета глава

Тялото на Франк Хегърти бе положено в църквата в Дън Леър. Доктор Фоули присъства на заупокойната служба с най-големия си син.

Там беше и майка Франсис; тя бе останала в Дъблин по-дълго, отколкото възнамеряваше, за да уреди нещата с майка Клеър. Тя самата не знаеше защо е тук, може би искаше да представлява Ив.

Нан Мейхън слезе от автобуса и застана сред групата до църквата. Джак Фоули я забеляза и веднага отиде при нея.

— Много мило от твоя страна, да дойдеш чак дотук — рече той.

— Ти си постъпил по същия начин.

— Аз съм с баща си. Виждаш ли онези момчета там? Работили са с Франк през лятото. Това е Ейдан Линч — с него ходихме заедно на училище и къде ли още не. Консервирали са заедно грах.

— Те как са разбрали?

— Публикуваха снимката му във вестника, а днес, по време на лекциите на инженерите, са направили съобщение. А къде е Бени? Виждала ли си я?

— Да, но нямаше как да дойде, нали се прибира всяка вечер вкъщи.

— Не й е лесно — съгласи се Джак.

— Много глупаво от нейна страна.

— И какво според теб да направи?

— Да държи на своето още от самото начало.

Джак погледна привлекателното момиче до себе си. То щеше да удържи своите позиции, нямаше съмнение. Пред очите му изплува образът на едрата Бени.

— Тя не се огъна пред онзи ужасен човек, който се опита да я отведе вчера.

— Ако и пред такъв като него се колебае, тогава изобщо не би трябвало да я пускат сама навън — заяви Нан.

 

 

— Това е Ив Малоун — каза Бени, когато Нан приседна в края на болничното легло.

Искаше й се Ив да хареса Нан, да осъзнае, че сега тя можеше да бъде където пожелае, но е предпочела да се запознае с нейната приятелка. Бени беше чула как онзи първокурсник, Ейдан Линч, напразно я е умолявал да отиде на обяд с него.

Нан не беше донесла цветя, грозде или списания, а точно това, което Ив желаеше истински — университетски справочник. Той съдържаше всички подробности за записване, късно записване, курсове, степени, дипломи. Дори не я поздрави, а заговори направо за университета.

— Разбрах, че се опитваш да влезеш в колежа. Справочникът определено ще ти бъде от полза.

— Така е, много ти благодаря. — И тогава челото й се набърчи. — Как всъщност се сети, че ми е необходим.

Нан сви рамене.

— Всичко е тук вътре.

— Не, защо реши, че имам нужда от него?

На Бени й се искаше Ив да не е така рязка. Какво толкова, че Нан Мейхън знаеше за нейните надежди?

— Попитах, това е всичко. Попитах с какво се занимаваш и Бени ми каза, че още не си се записала.

Ив кимна и заопипва отново справочника с такава благодарност, че Бени съжали задето не се беше сетила да й донесе нещо така практично. Постепенно бдителността й като че ли се изпари. Не след дълго вече бъбреше свойски с Нан и Бени осъзна, че двете момичета ще станат добри приятелки.

— Положението около теб ще се изясни ли скоро, как смяташ? — разпитваше я Нан.

— Ще се наложи да помоля един човек за пари. Не е лесно, но отлагането определено няма да го улесни.

Бени се учудваше все повече и повече. Ив не говореше с никого за своите работи, а въпросът за искането на пари от семейство Уестуард бе тъй деликатен, че почти не го бе споменавала дори пред нея.

И когато сега Ив започна да разказва за семейство Уестуард, Бени осъзна шокирана, че в действителност Нан се преструваше на напълно несведуща по въпроса. Беше я помолила да бъде дискретна и сега очевидно тя изпълняваше инструкциите й дословно. А ако се съдеше по начина, по който Ив споделяше с нея, от въпросните инструкции явно нямаше нужда.

 

 

Оказа се, че е по-трудно да се справи с майка Клеър, отколкото предполагаше. Понякога майка Франсис говореше направо на Света Богородица и я молеше за положителен, незабавен отговор.

— Казах й, че съжалявам, че от сега нататък ние ще се грижим за Ив, но тя продължава да ми натяква и твърди, че е неин дълг да разбере какви са плановете ни за момичето. Защо се интересува? Защо, Света Богородице, кажи ми?

Майка Франсис получи отговор и сметна, че той идва от Божията майка, макар че беше изречен от Пеги Пайн.

— Тази свадливка иска да се перчи и да повтаря: „Нали ви казах, нали ви казах?“. Иска да се смириш, за да престане да се занимава с теб.

И тогава майка Франсис реши да използва тактиката на смирението.

„Ти беше права от самото начало, майко Клеър — писа й тя в най-лицемерното писмо, излизало изпод перото й. — Сгрешихме, като те помолихме да приемеш момиче като Ив, у която нашето малко общество тук вече бе позволило да се зародят множество преувеличени очаквания. Ще кажа само, че се покланям на мъдростта ти и се надявам експериментът, за който ти от самото начало твърдеше, че е обречен, да не е причинил особени неудобства на сестрите.“

Оказа се, че това е правилният подход и редовните запитвания от страна на майка Клеър престанаха.

И тъкмо навреме. В болницата обявиха, че Ив може да се прибере у дома; от злополуката беше минала точно една седмица.

— Ще се прибера с автобуса, заедно с Бени — заяви по телефона девойката.

— Най-малко шест души са готови да те вземат. Не ми се иска да моля отново Пеги Пайн, но мисис Хили спокойно може да дойде.

— Моля те, майко.

— Добре. Шон Уолш? Не, не ми казвай…

— Причиних ти достатъчно неприятности. Ще се прибера с когото кажеш, въпреки че предпочитам автобуса.

— А Марио?

— Чудесно.

— Добре. Ще се видим утре. Толкова се радвам, че се връщаш у дома, Ив. Липсваше ми.

Щом Ив затвори телефона, монахинята постоя още малко, без да помръдне. Наистина трябваше да поговори с момичето. И то сериозно.

Телефонът отново иззвъня.

— Майка Франсис, ако обичате?

— На телефона.

Настъпи мълчание.

— Майко, в пристъп на великодушие вие ми предложихте… искам да кажа… не е ли странно, аз запомних думите ви насред целия ужас. Би ли ви се сторило необичайно, ако дойда да ви навестя…

Лицето на майка Франсис се озари от широка усмивка. Обаждаше се мисис Хегърти, майката на загиналото момче, с която се запозна на опелото в църквата. Тогава майка Франсис я покани да й погостува в манастира в Нокглен.

— Този уикенд би било чудесно, мисис Хегърти. Кажете ми само с кой автобус пристигате, за да ви посрещна. От спирката до манастира са две минути пеша. Много се радвам, че ще дойдете.

 

 

— Ив се прибира днес — обяви Бени, когато се срещна с Нан в университетското барче, както правеха всяка сутрин.

— Знам. Каза ми го снощи.

— Какво?

— Ами, тя всъщност вечер е най-самотна, а по това време ти вече си си отишла, затова заведох две момчета да я поободрят.

Бени едва не подскочи. Знаеше, че Нан и Ив се разбират добре… но чак пък да води момчета край болничното й легло!

— Какви момчета? — попита тя.

— Ейдан Линч и още един от неговата банда, Бил Дън. Познаваш ли го?

— Не.

— Много е мил, следва търговия. Обзалагам се, че си го виждала — вечно виси пред библиотеката по история с една групичка.

— На Ив беше ли й приятно?

— Да, и то много. Ти да не мислеше, че няма да й хареса?

— Понякога е рязка, нервна… напрегната.

— Не съм забелязала.

Това беше вярно. Ив изглеждаше по-уравновесена в присъствието на Нан. Нан имаше дарбата да опростява нещата, успяваше да се разбере с всички. Точно в този момент четири момчета се приближиха до тяхната маса. И четиримата гледаха към нея.

— Момичета, какво ще кажете за едно истинско кафе на „Графтън стрийт“? Да сменим това тук с нещо по-прилично — заяви говорителят на групичката.

Нан им се усмихна топло.

— Благодарим, но имаме лекция в дванайсет.

— Хайде де, това е от общите лекции; никой няма да забележи отсъствието ви.

Окуражен от усмивката й, той смяташе, че поканата им е приета, че просто трябва да я повтори още няколко пъти.

— Не, наистина. — Нан спря внезапно, като че ли смутена от нетактичността си. — Искам да кажа, че имам предвид себе си. Бени, ти искаш ли?

Бени се изчерви. Беше наясно, че момчетата не искаха нея. Нан бе тази, която ги привличаше като магнит. Но те имаха симпатични лица и изглеждаха леко объркани, като всички останали.

— Защо не седнете при нас? — предложи с широка усмивка тя.

Те веднага придърпаха столове и се представиха. Започнаха да разпитват дали познават този или онзи; какво учеха, къде бяха отседнали. Бени не предполагаше, че е толкова лесно да общуваш с тях. Напълно беше забравила колко е едра и че събеседниците й са момчета. Разпитваше ги с интерес за различните кръжоци и клубове.

Нан не полагаше такива усилия, но също беше доволна от информацията. Усмивката й беше невероятно слънчева и на Бени й се струваше, че момчетата почваха да се потят и само дето не си разкопчаваха ризите, когато тя я насочеше към някое от тях.

Похвалиха им особено кръжока за дискусии, който се провеждаше всяка съботна вечер. А след него можели да отидат в едно от двете близки до университета заведения.

Бени обясни със съжаление, че през уикендите е в провинцията. Но още преди да се доизкаже, осъзна, че тонът й е прекалено печален. Затова се ободри незабавно и заяви, че така ще е само през този срок. Погледна ги лъчезарно и те като че ли останаха доволни от нея. Знаеше, че изгаряха от желание Нан да излезе с тях още тази събота, но тя самата очевидно не беше настроена за флирт. Каза, че ще отиде, ако може, но не познавала никого.

— Нали познаваш нас — възпротиви се слабият младеж с грубия пуловер.

— О, така е.

Усмивката й едва не разби сърцето му.

Бени знаеше, че ще е прекрасна вечер. Но тя, разбира се, щеше да си е в Нокглен. Въпреки това усмивката не напускаше лицето й. Едно от нещата, от които се беше страхувала, бе, че няма да знае как да разговаря с момчетата. Нямаше кой знае каква практика в това отношение. В крайна сметка се оказа съвсем лесно.

Ето в тази посока трябваше да насочи мислите си. Към добрите неща. А не само към лошата страна — например че трябваше да хване автобуса за вкъщи точно преди да започне интересното.

 

 

Кит Хегърти каза, че никога не е виждала по-прекрасна стая и се надява тук да намери покой след ужасната трагедия със сина й. Че би искала да прави нещо, за да помага. Не притежавала кой знае какви умения, но била свикнала да се грижи за своята къща.

Майка Франсис й обясни спокойно, че първо трябва да си почине. Показа й параклиса. Той беше притихнал и тъмен. Две монахини бяха коленичили пред олтара и светото причастие. По-късно беше вечерната служба и ако искаше, Кит също можеше да присъства.

— Не съм сигурна…

— Нито пък аз — заяви твърдо монахинята. — Може да те натъжи прекалено много, но от друга страна може би точно от това се нуждаеш, да поседиш в църквата с непознати за теб хора и да поплачеш за сина си. Имаме също така парници. Ще ти ги покажа, не са в добро състояние. Нямаме нито пари, нито достатъчно хора, за да се грижим за тях. Ех, ако ги беше видяла по времето, когато бащата на Ив се грижеше за тях…

Разказа й историята, която рядко се споменаваше, за работника и момичето от голямата къща, за неподходящата им връзка, за раждането на Ив и смъртта на двамата й родители.

Очите на Кит Хегърти се напълниха със сълзи.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита тя.

— Вероятно е непохватен опит от моя страна да ти подскажа, че на света стават и други ужасни неща — отговори майка Франсис.

 

 

Джак Фоули и Ейдан Линч решиха да отидат на дискусията в събота вечерта. Докато стояха край вратата и наблюдаваха отстрани, Ейдан зърна русите коси на Нан Мейхън в морето от мъжки палта. Тя се смееше, отметнала назад глава, а очите й блестяха. Беше с бяла блуза с волани, с прикрепена към най-горното копче роза, и черна пола. Без съмнение — най-привлекателното момиче в помещението.

— Виж я прелестната Нан — прошепна Ейдан и издаде изпълнен със завист свистящ звук между зъбите си. — Поканих я да дойде с мен, а тя отвърна, че предпочита да бъде свободна.

— Е, значи предпочита да е свободна — отговори Джак, като я наблюдаваше съсредоточено.

— Мислех, че ме харесва.

Тонът на приятеля му беше иронично — разочарован.

— Не, мислеше, че харесва Бил Дън. А аз мислех, че харесва мен.

— И без нея те харесват достатъчно момичета — изсумтя Ейдан. — Не, аз мислех, че отношението на Нан към мен е по-специално. Все пак ме заведе да видя приятелката й в болницата.

— Ти си роден за болничен посетител — засмя се Джак. — Гледай Нан. Тя харесва всички. Какво представляваше приятелката й? — обърна се той към Ейдан.

— Не беше зле. Леко кльощава и готова да се нахвърли отгоре ти за нищо, но все пак я биваше. Е, не че аз съм Аполон…

— Нищо подобно, точно такъв си! — засмя се Джак Фоули. — Слушай, писна ми да стоим тук и да наблюдаваме онова момиче. Какво ще кажеш да пием по една бира?

— Дадено.

Джак хвърли прощален поглед към Нан, но дори да ги беше забелязала, тя не се издаде. Той беше готов да се закълне, че гледаше право към тях, но пък около вратата имаше доста хора и нищо чудно да не ги беше забелязала.

 

 

Ив беше разочарована, че майка Франсис е поканила майката на Франк Хегърти. Разговорът им явно се отлагаше, а тя нямаше търпение да чуе съвета й как да се обърне към семейство Уестуард. Възнамеряваше да ги помоли да платят таксата й за университета.

Надяваше се, че мисис Хегърти няма да стои дълго в Нокглен, тъй като тя трябваше да действа колкото се може по-бързо. Ако искаше да я приемат тази учебна година, не разполагаше с повече от два-три дена.

В този момент се появи майка Франсис.

— Не пий млякото, ако ти е непоносимо. Ще го излеем и ще измием чашата.

Ив се усмихна. Открай време беше така — те двете срещу целия свят.

— Е, не е нещо, което човек би избрал, ако има избор.

— Ти имаш избор, Ив, всичко зависи от теб…

— Предлагаш ми да отида при семейство Уестуард, нали?

— Ако сърцето ти го иска — да.

— И какво да им кажа?

— Не можем да напишем сценарий, Ив.

— Но поне можем да решим кой е най-добрият подход. — Настъпи мълчание. — Предполагам, че вече си се свързвала с тях заради мен?

— Беше отдавна, Ив. За последен път се опитах, когато ти беше на дванайсет години. Тогава се надявах, че може би ще те изпратят в някой от по-изисканите пансиони в Дъблин.

— И не ти ли отговориха?

— Оттогава минаха шест години, а и коя съм аз? Някаква монахиня, цялата в черно, в разпятия и броеници.

— И това последният път ли беше? Не си ли искала от тях нищо във връзка с университета?

Майка Франсис сведе поглед.

— Не, не лично.

— Значи си им писала?

Монахинята подаде отговора от Саймън Уестуард. Ив го прочете на един дъх.

— Изглежда окончателен, не мислиш ли?

— Може да се каже така, но може да се погледне и по друг начин. Онова е било тогава, а сега си е за сега. Този път опитай ти.

— Няма ли да кажат, че никога не съм ходила при тях, освен за пари?

— И ще бъдат прави.

Ив я погледна изненадано.

— Не е справедливо, майко. Знаеш как се чувствах през всички тези години. Не можех да падна дотам, че да отида при тях смирено, след като ти направи толкова много за мен, а те не си помръднаха и малкия пръст. Би означавало да предам манастира.

— Опитвам се да погледна от тяхната позиция. Иначе няма смисъл от нашия разговор.

— Нямам намерение да казвам, че съжалявам. Няма да се преструвам…

— Така е, но има ли смисъл да отиваш с подобно отношение?

— Какво друго отношение бих могла да имам?

— Възможностите са много, но нито един вариант няма да свърши работа, ако не си искрена. Не е нужно да демонстрираш любов, каквато не изпитваш, но не е нужно и да отиваш при тях с омраза.

— Ти самата с какво сърце би отишла?

— Казах ти — това е твоето посещение.

— Помогни ми, майко.

— Засега не ти бях от особена помощ в това отношение. Затова направи този опит самостоятелно.

— Отказваш ли се от мен?

Ив вирна брадичка, както правеше винаги, когато беше в безизходица.

— Ако наистина мислиш така… — погледна я с тъжна усмивка майка Франсис.

— Защо все достигам до задънена улица? Дори да осигуря парите за обучение, ще трябва да намеря място, където да живея, някаква работа.

— Не избързвай, детето ми — загадъчно се усмихна монахинята.

— Имаш ли някаква идея?

— Последната ми идея не се увенча с особен успех, нали? Хайде, Ив, лягай си. Ще имаш нужда от свежи сили, за да се справиш с тях. Бъди там към десет сутринта. В единайсет те ходят на църква.

 

 

Ив позвъни и зачака напрегнато. През стъклената врата видя някакво момиче на около десет-единайсет години, което тичаше към нея. Посегна да отвори вратата и се взря с интерес в лицето й.

Носеше къса туника, типична за протестантските училища. Косата й бе вързана на две плитки, които стърчаха зад ушите й като свещи. Не беше дебела, по-скоро четвъртита и набита. Носът й беше обсипан с лунички, а очите й имаха същия син цвят като училищната униформа.

— Здравей — обади се момичето. — Коя си ти?

— А ти коя си?

— Аз съм Хедър — отвърна детето.

— А аз съм Ив.

Настана пауза, през която Хедър очевидно се опитваше да се досети нещо.

— Кого искаш да видиш? — попита тя.

— Саймън Уестуард.

— О, разбира се, влизай.

Ив последва малката стопанка във вестибюла, по чиито стени бяха окачени гравюри на ловна тематика. Хедър? Хедър? Не беше чувала името й, но в това нямаше нищо чудно. Ако някой в Нокглен говореше за богаташкото семейство, тя никога не се включваше в разговора. Понякога монахините споменаваха за тях, но Ив се обръщаше настрани. Веднъж попадна на статия за тях, но гневно прелисти списанието нататък, за да не открие нещо повече за своите роднини.

Бени често й повтаряше, че ако ставаше дума за нейното семейство, тя щеше да узнае и най-малките подробности и да събира дори изрезките от вестниците, посветени на него. Но това бе типично за Бени. Ако тя бе на нейно място, сигурно вече щеше да тича да им прави разни услуги и да им благодари за всичко, вместо да проявява резервираното, хладно безразличие, което Ив възпитаваше толкова дълго в себе си.

— Да не си от приятелките на Саймън? — полюбопитства момичето.

— Не — отвърна без капчица емоция тя.

Стигнаха в дневната. Върху ниска масичка за кафе бяха пръснати неделни вестници, върху сребърен поднос бяха поставени гарафа с шери и чаши. Майор Чарлз Уестуард седеше край прозореца в инвалидната си количка; раменете му бяха увиснали и дори от това разстояние се виждаше, че не си дава сметка къде се намира. Метнатото върху коленете му одеяло се бе изхлузило на пода.

Този човек беше дядо й. Повечето хора прегръщаха дядовците си и сядаха на коленете им, а те даваха на внуците си по два шилинга и им правеха снимки в деня на първото причастие. Гордееха се с тях и ги представяха на приятелите си. Този човек не беше пожелал нито веднъж да види Ив и ако сега бе запазил поне част от разсъдъка си, вероятно щеше да нареди да я изгонят от дома му, както бе направил някога с майка й.

Някога, много отдавна, тя си беше въобразявала, че някой ден той може да я види случайно от коня или автомобила си и да попита кое е това прекрасно дете. Но това беше отдавна. Сега, докато го наближаваше, нямаше чувството, че е изгубила нещо, не беше смутена от недъгавостта му, нито разстроена.

Хедър я погледна с любопитство.

— Отивам да доведа Саймън. Нали нямаш нищо против да ме изчакаш тук?

Лицето на детето беше открито. Трудно беше да се държиш надменно с него.

— Не. Благодаря. Много благодаря — отвърна Ив.

Хедър й се усмихна.

— Не изглеждаш като неговите приятелки.

— Така ли?

— Да. Изглеждаш по-нормална.

— О, добре.

Усмивката сама се появи на лицето й. Любопитството на момиченцето обаче все още не беше задоволено.

— Заради кобилата ли търсиш Саймън?

— Не, аз не мога да различа кобила от магаре.

Хедър се разсмя искрено и тръгна към вратата.

— Не съм му приятелка — извика след нея Ив. — Аз съм негова братовчедка.

Тази новина очевидно допадна на Хедър.

— О, тогава значи си и моя братовчедка. Аз съм сестра на Саймън.

След около минута в стаята влезе Саймън, приближи се първо до инвалидната количка, вдигна одеялото и коленичи, за да увие стареца. След това се изправи и се върна до камината. Беше дребен, мургав, със слабо, красиво лице и кестеняви коси, които падаха в тъмните му очи. Носеше бричове за езда и вълнен жакет с кожени маншети и лакти.

— Какво мога да направя за вас?

Тонът му беше студен и учтив.

— Знаете ли коя съм?

Гласът на Ив бе не по-малко студен. Той се поколеба.

— Не съвсем.

Очите й пламнаха.

— Или знаете, или не знаете.

— Мисля, че знам. Попитах мисис Уолш, нашата готвачка. Тя каза, че сте дъщерята на леля ми Сара.

— Но несъмнено знаете за мен?

— Да, разбира се. Не ви познах, когато идвахте по алеята, затова попитах.

— Какво друго ви каза мисис Уолш?

— Не смятам, че е от значение. А сега мога ли да попитам за какво става дума?

Той ръководеше ситуацията до такава степен, че на Ив й идваше да заплаче. Колко по-лесно щеше да бъде, ако изглеждаше смутен и объркан заради начина, по който семейството му се бе отнесло към нея. Саймън Уестуард обаче знаеше как да се справя в подобни ситуации.

Ив имитираше несъзнателно стойката му, хванатите зад гърба ръце, немигащия поглед, невъзмутимата линия на устата. Беше се облякла грижливо, но в последния момент реши да не слага най-хубавия си тоалет, в противен случай той можеше да си помисли, че го е направила специално в негова чест. Беше с карирана пола и сива жилетка, със синьо шалче, което й се струваше много жизнерадостно.

Не сведе очи пред втренчения му поглед.

— Искаш ли чаша шери? — внезапно я попита Саймън и тя разбра, че е спечелила първия рунд.

— Благодаря.

— Сладко или сухо?

— Не знам каква е разликата. Никога не съм пила.

Говореше гордо. Ив Малоун нямаше да имитира маниерите на по-високопоставените. Както й се стори, той повдигна вежди с изненада, която граничеше с възхищение.

— В такъв случай опитай сладкото. Аз ще ти правя компания. — Наля в две чаши. — Няма ли да седнеш?

— Предпочитам да остана права. Срещата ни едва ли ще продължи дълго.

— Чудесно.

Младият мъж застина в очакване.

— Бих искала да уча в университета, да започна още този семестър…

— В Дъблин ли?

— Да. Но на този етап не мога да си го позволя.

— Каква е цената на обучението в Тринити?

— Не става дума за Тринити и ти го знаеш добре. Говоря за Дъблинския университет.

— Съжалявам, не се досетих.

— Тринити от години не допуска католици, а сега, когато най-после отвори вратите си, архиепископът заяви, че е грях да се ходи там. Очевидно в такъв случай ти е ясно, че не може да става дума за Тринити.

Саймън протегна ръце, сякаш искаше да въдвори мир.

— Съжалявам, не се досетих — повтори той.

— Таксата е шейсет и пет лири годишно, за три години за бакалавър, след което ще искам да взема диплома по библиотекарство, следователно ще трябват още шейсет и пет лири. Извън тях са учебниците. Става дума за сто лири на година.

— И?

— И се надявах да ми ги дадеш.

— Да ти ги дам? Не да ти ги заема?

— Не, да ми ги дадеш. Тъй като няма да мога да ги върна. Да обещая да ги върна, означава да излъжа.

— А как ще живееш в Дъблин? Ще се наложи да плащаш за стая и за всичко останало.

— Казах ти. Не става дума за Тринити. Там няма стаи. Ще си намеря работа, ще се издържам сама. Ще се справя. Само таксата е пречката.

— И мислиш, че би трябвало да я платим ние?

— Ще се радвам много, ако го направите.

„Но няма да съм благодарна“ — допълни наум Ив. Беше си дала обет да не използва тази дума. Въпреки всички предупреждения на майка Франсис. „Ще се радвам много“, повече от това не бе в състояние да произнесе.

Младият мъж се замисли.

— Сто лири годишно — повтори той.

— И става дума за четири години — допълни тя. — Мога да започна само ако съм сигурна, че няма да се налага да идвам и да се моля всяка година за таксата.

— Ти не се молиш сега — отвърна Саймън.

— Така е, не се моля.

— Аз също никога не се моля — усмихна се той. — Изглежда е семейна черта.

Заля я гореща гневна вълна. Той не само щеше да й откаже, ами и да й се надсмее. Опасяваше се, че ще й откажат, но допускаше, че ще го направят със студени, резервирани извинения, след което ще затръшнат вратата зад гърба й, този път — завинаги. Беше се приготвила за подобен отговор. Нямаше да пролива сълзи. Нито да ги умолява. Или да ги обвинява. Беше подочула достатъчно от клюките, за да знае, че баща й беше проклел семейството им преди години. Нямаше да позволи историята да се повтори.

Беше репетирала как да запази спокойствие.

— И така, какво ще правим? — попита безизразно Ив. В тона й нямаше нищо арогантно или умолително.

— Струва ми се напълно разумно — рече братовчед й.

— Кое?

— Това, което искаш. Не виждам причина да не удовлетворим желанието ти.

Усмивката му беше очарователна.

— Защо едва сега? — попита тя. — Защо не и преди?

— Ти никога не си искала нищо от мен — отвърна младият мъж.

— Лично аз не, но монахините…

— Съвсем различно е от твое име да иска нещо някакъв религиозен орден, с който никога не си имал вземане-даване.

— А как според теб трябваше да постъпят те?

— О, не знам. Трудно е да се каже. Със сигурност не бих искал да ме канят на чай или да се преструват, че изпитват приятелски чувства. Но не беше хубаво и само да искат пари, сякаш ти самата нямаш ум или глас, за да го направиш сама.

Ив се замисли. Разбира се, че не беше редно да моли братовчед си или когото и да било другиго от семейство Уестуард за нещо, което си е нейно по право. А така бяха отпращали посрамена майка Франсис на два пъти. Но сега не бе моментът, за да разнищва миналото.

Саймън почти бе изгубил интерес към темата. Беше готов да разговаря за други неща.

— Кога започва семестърът или… вече е започнал?

— Началото беше миналата седмица. Но можеш да се запишеш и по-късно.

— Защо не се записа навреме?

— Опитах се да водя друг тип живот. Не го понесох.

Той изглежда бе свикнал да получава лаконични отговори. Те като че ли го задоволяваха.

— Е, сигурен съм, че не си изпуснала кой знае колко за тези няколко дни. Винаги, когато отида в Дъблин, виждам само студенти и от двата университета, които пият кафе и говорят, че щели да променят света.

— Може и да го направят един ден.

— Разбира се.

Определено беше любезен.

Ив замълча. Не можеше да го помоли да даде парите веднага, не й се щеше да се впуска в благодарности. Отпи замислено от шерито си.

Погледите им се срещнаха.

— Отивам за чековата книжка — обяви младият мъж и излезе във вестибюла.

Ив го чу как рови из разхвърляните върху масичката документи и книжа. Старият мъж стоеше все така безмълвно край прозореца и се взираше с невиждащ поглед в изоставената градина. Навън, на поляната, сестрата, която очевидно бе с почти двайсет години по-малка от своя брат, играеше с две големи кучета. Струваше й се, че се намира в някаква непозната земя.

— Трябва да ми простиш, не искам да те обидя, но не знам дали името ти е Малоуни или О’Малоун.

— Ив Малоун — отговори безизразно тя.

— Благодаря. Не. Исках да питам мисис Уолш.

Той написа бавно чека, след което го сгъна на две и й го подаде.

Може би все пак трябваше да му благодари, но думите заседнаха в гърлото й. Какво бе казала преди малко? Коя бе думата, която й допадна? Радостна. Използва я отново.

— Радвам се, че можа да го направиш — промълви тя.

— Аз също — усмихна се Саймън.

Не се обърнаха един към друг с имената си и усетиха, че няма какво повече да си кажат. Ив пъхна чека в джоба на жилетката си и подаде ръка.

— Довиждане — каза тя.

Саймън Уестуард любезно стисна ръката й и те се разделиха.

 

 

Майка Франсис и Кит Хегърти обядваха до прозореца в общата столова на манастира; на масата до тях бяха поставени и прибори за Ив.

— Не те дочакахме — посрещна я монахинята, като се вглеждаше тревожно в лицето й. Ив й кимна два пъти. Очите на монахинята светнаха. — Аз ставам. Трябва да свърша доста неща. Ив, яденето ти е в кухнята. Донеси го и седни да се нахраниш с мисис Хегърти като добро момиче.

— Може би… — Кит се озърна неуверено. — Защо да не изляза и да ви оставя да си поговорите двете.

— Не, не, ти още не си свършила, а и си заминаваш скоро.

Ив донесе чинията си, пълна догоре с бекон и картофи с бял сос. Постави я на масата и седна пред жената.

— Сестра Имелда вечно се старае да ме охрани, но безуспешно. Организмът ми е такъв, че просто изгаря всичко.

— И аз съм същата — тъжно се усмихна Кит Хегърти. — Никога не се спирам на едно място, почти не спя. Прекалено много мисля за всичко.

— За съжаление, имате доста поводи за размисъл — отвърна съчувствено Ив.

— Невинаги е било така. Франк често ми казваше, че не съм способна да седна мирно, че дори очите ми не застават мирно.

— Хората твърдят същото и за мен — възкликна изненадано девойката.

Двете жени се спогледаха с интерес. Не им се стори странно, че майка Франсис не се върна при тях. Не забелязаха, че сестра Имелда изобщо не се появи, за да вземе чиниите. Разговаряха дълго, докато сивите облаци над манастирските дървета се сгъстиха и почерняха.

Историите им се наместваха като по мярка, все едно че бяха части от един пъзел. Ив Малоун се нуждаеше от място, където да живее и за чието ползване да плаща с труда си. Кит Хегърти имаше нужда от помощник за поддържането на пансиона. Вече нямаше сърце да стои по цял ден там, след като Франк — причината да работи толкова, го нямаше. И двете виждаха решението, но се страхуваха да го изрекат на глас.

Ив бе тази, която заговори първа. Макар да се намираше в манастира, в своя дом, тя понижи глас. Ив, която никога не беше молила за услуга и не успя да изрече думи на благодарност за 400-те лири — те бяха все още в джоба на жилетката й, събра смелост да попита Кит Хегърти дали би могла да живее при нея.

И Кит Хегърти се приведе над масата и стисна развълнувано ръцете й.

— Двете заедно ще изградим нов живот — обеща тя.

— Нов и много хубав живот — увери я Ив.

После отидоха да съобщят новината на майка Франсис. Тя като че ли не беше изненадана, убедена, че Господ най-сетне е чул молбите й.