Мейв Бинчи
Приятели (18)

Осемнадесета глава

Ив беше в „Пеещия чайник“, когато забеляза Бени на вратата. В първия момент си помисли, че тя ще се присъедини към тях.

Тогава видя лицето й. И побърза да си вземе довиждане с компанията.

— Не си си свършила чипса — извика след нея Ейдан, искрено смаян от поведението й.

Но Ив вече беше изхвърчала навън.

Издърпа приятелката си от входа на заведението и я поведе към желязната ограда на близката къща. Едва тогава Бени започна да разказва. Понякога на Ив й беше трудно да чуе думите, друг път Бени повтаряше едно и също по няколко пъти.

Като например заявлението му, че я обича, нея, Бени. Наистина я обичал и ако зависело от него, това никога нямало да се случи. Но не можел да направи нищо. Съобщението щяло да излезе в „Ди Айриш Таймс“ в събота.

Ив се огледа и видя едно спиращо такси. Дръпна приятелката си и да я натика отзад в автомобила.

— Дън Леър — обяви отривисто тя.

— Добре ли сте, момичета?

Шофьорът ги наблюдаваше с присвити очи. Особено едрото момиче изглеждаше отчайващо зле, като че ли щеше да повърне всеки момент насред колата.

— Имаме пари да си платим — успокои го Ив.

— Нямах предвид това — отвърна шофьорът. Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

Ив каза на Бени да си почива. Щяха да имат предостатъчно време за приказки, като се приберат.

 

 

Кит беше излязла. Търсеше си нов тоалет за Великден, защото тогава щеше да гостува в Кери на Кевин Хики и баща му.

По този повод кухнята беше на тяхно разположение. Бени седна пред масата и през замъглените си очи наблюдаваше безмълвно как Ив приготвя обяд.

— Не искам да ям — заяви тя.

— Аз обаче искам. Оставих целия си обяд в „Чайника“, забрави ли?

Ив измъкна бутилка шери от пакет корнфлейкс.

— Крием го тук от студентите, които обичат да си пийват — обясни тя.

— Няма да пия.

— Като лекарство — отбеляза Ив и напълни две огромни чаши. — А сега започни от самото начало и говори бавно. Започни оттам, когато сте седнали върху палтото край канала и не ми разправяй, че те обичал. Иначе ще се ядосам и ще съборя всичко от тази маса…

— Ив, моля те, знам, че искаш да помогнеш.

— О, наистина искам да помогна — отвърна тя.

Бени никога не беше виждала приятелката си толкова мрачна. Нито по време на дългата й война със семейство Уестуард, нито по време на битката с майка Клеър, нито в болничното легло след инцидента със сина на Кит Хегърти.

 

 

Говориха, докато сенките започнаха да се издължават. По някое време Бени чу, че Кит се прибира. Тя огледа разхвърляната кухня и полупразната бутилка шери.

— Всичко е наред — обади се тихо Ив — тя ще разбере. Ще разтребя набързо.

— Трябва да тръгвам, да хвана автобуса…

— Оставаш тук. Обади се на майка си. И ако те попита дали ще се виждаш с Джак, отговори й, че вече не се виждаш с него. Подготви я, така ще ви бъде по-лесно и на двете, когато я уведомиш за края.

— Не е нужно нищо да свършва. Той не иска да свършва. Казва, че трябва да поговорим.

Кит се приближи до вратата и ги изгледа изненадано. Преди да каже каквото и да било, Ив се изправи:

— Бени преживя силен шок. Опитваме да се справим, доколкото можем, затова изядохме по-голямата част от утрешната закуска. По-късно ще отида до магазина, за да купя това, което липсва.

Кит усети, че ситуацията наистина е сериозна.

— Трябва да намеря място в гардероба за новия си тоалет. Ще се видим след половин час, за да приготвим вечерята. Ако все пак остане нещо за ядене.

Кимна насърчително и изчезна.

 

 

Анабел Хоган каза, че всичко било наред. Имала доста работа в магазина, а при това положение с Патси щели да вземат нещо от заведението на Марио. Бени си мислеше с горчивина за всички онези вечери, когато беше оставяла Джак Фоули да се оправя както може в Дъблин, докато тя се тътреше уморено вкъщи, за да прави компания на майка си.

— С Джак ли ще излизаш?

Въпреки предупреждението на Ив, Бени не беше в състояние да каже на майка си, че всичко е свършило.

— Не — отговори весело тя. — Тази вечер ще излизам с Ив.

 

 

Бени лежеше в леглото на своята приятелка, сложила компреси със студена вода на очите си, докато Ив сервираше вечерята на долния етаж. Завесите бяха дръпнати. Чуваше дрънченето на чиниите и приборите откъм кухнята. Кит се появи за момент с чаша чай. Не се опита да я ободри или утеши. Бени въздъхна с облекчение.

Отсега се изпълваше с ужас при мисълта за морето от съчувствие, в което щеше да я удави майка й, безкрайните разпити, размисли и абсурдни предположения. Може би, ако носеше по-светли или по-тъмни цветове, или ако ходеше в неговата къща, за да разговаря с майка му… Мъжете обичаха момичета, които се разбират добре с майките им.

Нямаше да й каже, че Нан е бременна.

Това някак си ги унижаваше всичките. И поставяше нещата на съвсем друга основа.

 

 

Бени и Ив се разхождаха, както им се стори, часове наред.

От време на време спореха, понякога Бени спираше да плаче. Приятелката й нямаше да бъде така безмилостна, ако беше видяла лицето на Джак; в отговор Ив само стисваше устни и не казваше нищо. По едно време Бени заяви, че за всичко била виновна тя самата. Не си дала сметка доколко мъжът се нуждаел от правене на любов. Това било биологическа даденост. Не след дълго обяви, че Джак Фоули е най-големият измамник в целия свят. И защо продължаваше да повтаря, че я обича, след като очевидно не беше вярно?

— Защото наистина те е обичал. Или поне така си е мислел — отговори Ив. — Там е целият проблем.

Фактът, че приятелката й виждаше лъч надежда в цялата история, поободри донякъде Бени. Според нея Ив се беше настроила против него.

— Не е вярно. Просто не съм съгласна с идеята, че би могла да си го върнеш.

— Но ако той все още ме обича…

— Той обича идеята, която има за теб, и не иска да ти причини болка. Това са различни неща.

И пъхна малката си длан в ръката на своята приятелка. Искаше й се да й каже нещо по-хубаво, не така жестоко. Но знаеше, че Бени не трябва да преспи дори една нощ, заблуждавана от лъжливи надежди. Отбеляза, че цялото положение било безнадеждно — същата тази вечер Джак щеше да се разправя с невярващото си семейство в Донибрук, а Нан — със своето семейство на „Мейпъл Гардънс“.

— Защо не легнах с него? Тогава сега ние заедно щяхме да се обясняваме с майка ми в Нокглен.

Когато се стъмни и се върнаха в Дън Леър, Ив й предложи да се изкъпе.

— Не ми се ляга.

— Изобщо не става дума за лягане. Излизаме, отиваме в центъра.

Бени я изгледа с изненада. Да не би Ив да беше полудяла? След като изслуша словоизлиянията й часове наред с разбиращ вид, тя очевидно не бе добила и най-малка представа за това как се чувстваше Бени. Защо й предлагаше да излязат?

Ив й обясни, че целта им ще бъде да се видят с колкото се може повече хора и да говорят за Джак и Нан, преди новината да се превърне в клюка. Това беше единственото, което можеха да направят сега. Бени трябваше да се появи пред другите с високо вдигната глава. Нали не искаше да стане обект на съжаление до края на живота си? Нито да бъде белязана като изоставено момиче? Нека не позволяват другите да си мислят, че могат да съобщят тази новина на Бени. Точно обратното, Бени беше тази, която трябваше да обяви случилото се пред всички.

— Ужасно е нелепо — възпротиви се тя. — Дори да успея да го направя, другите пак ще видят какво става всъщност под наперената ми фасада. На тях им е ясно, че няма как да не съм разстроена.

— Но затова пък никога няма да си помислят, че са те направили на глупачка — възкликна Ив. Очите й горяха. — Единственото хубаво, което направи Джак, бе, че каза първо на теб. Преди да сподели със своите приятели и да им поиска съвет. Преди да съобщи на родителите си и на свещеника. Трябва да се възползваш от това предимство.

— Не ми се иска… а и май продължавам да се надявам, че неговите родители едва ли ще му позволят.

— Ще му позволят. Когато семейството на Нан надигне вой, а духовенството заговори за моралната отговорност. Пък и той е голям човек, на двайсет години. След няколко месеца дори няма да има нужда да ги пита.

 

 

Бени помнеше само отделни моменти от тази нощ. Например въпроса на Бил Дън да не би това да е първоаприлска шега. Не можеше да повярва, че Джак ще се ожени за Нан Мейхън. Ако се женеше за някого, това трябваше да е Бени. Заяви го на три пъти пред самата нея.

И три пъти тя отговори духовито, че има прекалено много задължения, поради намерението си да стане сериозен търговец в Нокглен и да завърши с отличие в университета; засега не можеше и да помисли за женитба.

Кармел я стисна за ръката прекалено силно и с прекалена симпатия. На Бени й се искаше да се отскубне, но знаеше, че Кармел реагираше от най-добри чувства.

— Може би ще бъде по-добре. А ние ще продължаваме да те виждаме все така често, нали?

Шон обясни, че е шокиран и в момента човек можел да го събори с погалване на перце. А как ли щеше да се оправя Джак, след като му оставаха още толкова години следване? Може би ще се откаже от дипломата и ще започне работа във фирмата на чичо си? И къде щяха да живеят? Всичко бе крайно изумително. Джак намеквал ли е как смята да се издържат? Вероятно чакаха бебе. Това обясняваше бързането. Джак беше ли обяснил на Бени от какво ще живеят? Тя отговори през стиснатите си зъби, че не е станало дума за бъдещите им планове.

Когато накрая се прибраха и се отпуснаха изтощени в леглата си в Дън Леър, Бени заяви саркастично:

— Надявам се, че целият този цирк си заслужаваше… и че целите ти са изпълнени.

— Определено — отговори бодро Ив. — Първо, сега си толкова уморена, че ще заспиш и права. Второ, вече няма защо да се страхуваш от утрешния ден. Те знаят, че си преживяла новината. Видяха те със собствените си очи.

 

 

Джон и Лили Фоули пребледняха от гняв и безсилие, докато слушаха обясненията на най-големия си син за това как е съсипал живота си.

— Как можа да постъпиш така глупаво? — повтаряше баща му.

— Ти не можеш да бъдеш баща, Джак; та ти самият си още дете — промълви майка му и по лицето й потекоха сълзи.

Двамата го убеждаваха, умоляваха, приласкаваха. Щяха да се видят с родителите на Нан, да обяснят какви намерения имаше Джак за своята кариера, която не можеше да бъде съсипана, преди още да е започнала.

— Ами нейната кариера? Тя също е съсипана, независимо какво ще стане…

— Ти искаш ли да се ожениш за нея? — попита баща му, изнервен от глупавото поведение на сина си.

— Не искам да се женя сега, след три седмици. Но тя е прекрасно момиче. Двамата се любихме. Аз бях този, който го пожела, а сега нямаме друг избор.

Молбите започнаха отново. Може би тя щеше да предпочете и да отиде в Англия, където да даде детето за осиновяване. Мнозина постъпвали по този начин.

— Това е моето дете. Нямам намерение да го давам на чужди хора.

— Извини ме, Джак, но откъде да знаем дали е твое? Налага се да ти задам този въпрос.

— Не, не се налага, но все пак ще отговоря. Да, абсолютно съм сигурен, че детето е мое. Тя беше девствена първата нощ, когато легнах с нея.

Лили Фоули погледна отвратено встрани.

— А сигурно ли е, че е бременна? Да не би да е само фалшива тревога? Просто едно изплашено младо момиче. Такива неща също се случват, повярвай ми.

— Сигурен съм, че се случват, но не и този път. Тя ми показа резултатите от лабораторното изследване.

— Въпреки това не мисля, че трябва да се жениш за нея. Наистина не смятам… Та ти дори не излизаш с нея, тази връзка е съвсем нова. Ние дори не я познаваме.

— Запознах се с нея през първия учебен ден в университета. И е идвала в тази къща.

— Не казвам, че тя не е прекрасно момиче… — Джон Фоули поклати глава. — Сега си шокиран и уплашен. Остави за момент идеята за женитба. Нека отлежи няколко седмици.

— Не, не е справедливо спрямо нея. Тя ще реши, че ще си променя намеренията. Че ще ме убедят да не…

— А какво мислят за цялата бъркотия нейните родители?

— Ще им каже тази вечер.

 

 

Брайън Мейхън беше трезвен. Стоеше безмълвно край кухненската маса, докато Нан обясняваше с безизразен тон на цялото си семейство, че след три седмици ще се омъжи за Джак Фоули, студент по право.

Майка й пребледня като платно и закърши ръце, прехапала устни. Мечтата й се беше разбила на хиляди парченца.

— Нищо такова няма да правиш — изрева Брайън Мейхън.

— Мисля, че за всички ще бъде по-добре…

— Ако мислиш… че ще ти позволя…

Спря рязко. Нямаше смисъл. Белята очевидно вече бе направена. Нан го наблюдаваше хладнокръвно, без никакво притеснение, все едно съобщаваше, че отива на кино.

— Предполагам, че ти знаеш всичко за случая — обърна се към съпругата си Брайън Мейхън.

— Нарочно не съм казвала нищо на Ем, за да не я обвиниш, че ме е прикривала — заяви Нан.

— И, за бога, сигурно има прекалено много за прикриване. Несъмнено ти е направил някое копеле.

— Брайън! — извика Емили.

— Е, ако го е сторил, ще си плати. Ще решим точно как.

Имаше глупав вид. Седеше на стола, зачервен от гняв, и се опитваше да си придава важност в ситуация, над която нямаше абсолютно никакъв контрол.

— Нищо няма да решаваш — отвърна хладно дъщеря му. — Аз съм тази, която решава. Годежът ни ще бъде обявен в „Ди Айриш Таймс“ в събота сутринта.

— Докато живееш в моя дом… казвам ти, че решенията вземам аз.

— Е, точно там е въпросът. Няма да живея още дълго тук.

— Нан, сигурна ли си, че това е, което искаш?

Младата жена погледна майка си. Емили беше уплашена. Тя винаги беше живяла под нечия сянка — на гръмогласния си пиян съпруг, на дребнавия работодател в хотела, на красивата си дъщеря, в която беше създала грандомански фантазии.

Емили нямаше да се промени никога.

— Да, Ем. И точно това възнамерявам да направя.

— Но университета, дипломата…

— Никога не съм искала да уча. Знаеш го много добре. И двете го знаем. Ходех там единствено, за да се запозная с нови хора.

Майката и дъщерята разговаряха така, сякаш тримата мъже не присъстваха. Говореха за провалените си надежди, без обичайните обвинения и извинения, които се чуваха в повечето случаи, когато някое момиче се озовеше в подобна ситуация.

— Но ти не искаше да се запознаеш със студент. Не и по този начин.

— С другия не излезе нищо, Ем. Пропастта беше прекалено голяма.

— И какво очакваш да направим ние… като ми се прибираш вкъщи с подобна вест…

Брайън искаше да сложи край на разговора, който даже не разбираше.

— Искам да ти задам един въпрос — обърна се към него Нан. — Готов ли си да облечеш приличен костюм и да се държиш добре в продължение на четирите часа на сватбата, без да пиеш нищо, или не си готов?

— И ако не съм готов?

— Ако имам дори и най-малките подозрения, че не си готов, ще отидем в Рим и ще се оженим. Ще кажа на всички, че баща ми не желае да ни направи сватба.

— Върви тогава.

— Ще отида, ако се налага. Но аз те познавам. Най-голямото ти желание е после да се хвалиш пред твоите приятели и клиенти каква голяма сватба е имала дъщеря ти. Ще ти бъде приятно да облечеш взетите под наем официални дрехи, тъй като си все още красив мъж и ти го знаеш много добре.

Емили Мейхън изгледа смаяна дъщеря си. Беше се прицелила право в целта. Добре знаеше как да накара баща си да вдигне хубава сватба.

Брайън нямаше да мисли за нищо друго. И никакви разходи нямаше да го разколебаят.

 

 

— Прибери се с нея за уикенда — настоя Кит.

— Не, тя трябва да се справи сама — отвърна Ив.

Нокглен щеше да побърза да отсъди и беше много важно кой пръв ще разпространи историята. Ако Бени беше там и заявеше сама, че романсът й с Джак е останал в миналото, нямаше да последва сериозно обсъждане. Това лято Бени щеше да има достатъчно голям товар на плещите си, за да понася на всичкото отгоре и съжалението на Нокглен. Ив беше специалист в това как трябва да се избягва съжалението в едно малко провинциално градче.

 

 

Минаваше седем, когато Бени надникна в магазина и видя, че майка й все още е там. Отключи си сама.

Анабел Хоган се беше качила на един стол и се опитваше да достигне нещо върху бюфета.

Бени се вгледа в оживеното й лице. Може би с възрастта хората придобиваха способността да се възстановяват от ударите на живота. Невъзможно беше да повярваш, че майка й е същата онази безжизнена жена, която стоеше с часове край огъня и книгата падаше постоянно от ръцете й. Сега тя бе оживена и ангажирана, очите й блестяха, гласът й беше изпълнен с емоции.

— Изглеждаш уморена. Напрегнат ден ли имаше? — попита я майка й.

Този ден бе разбил сърцето й. Докато седеше в аудиторията и се правеше, че слуша лекцията, новината за Джак и Нан се бе разпространила като горски пожар. Шийла дори дойде и изказа съболезнованията си като за починал човек. Няколко групички бяха прекъсвали разговорите си, когато Бени се приближаваше към тях.

Но Ив се оказа права. По-добре беше, че двете с Ив разпространиха и другата новина — че Бени не е сложила траур заради изневярата на Джак. Че успя да говори бодро за случилото се. В университета нямаше и следа от Нан и Джак. Тайно в себе си Бени продължаваше да се надява, че той ще се появи, ухилен до уши, ще я хване под ръка и всичко ще се окаже само един лош сън.

Анабел, разбира се, нямаше представа за последните събития. Но й направи впечатление измъченият вид на дъщеря й.

Реши, че знае точно какво би могло да я ободри.

— Ела да видиш какво направихме днес с Патси. Измъкнахме доста от мебелите на първия етаж заради твоето парти. Така ще можете да разтурвате колкото си искате, без да се притеснявате… можеш даже да оставиш някой от приятелите си да пренощува тук, а други — в Лизбег.

Лицето на Бени се вкамени. Беше забравила за партито. Голямото парти, планирано за първия уикенд след Великден. През последните седмици с Джак не бяха говорили почти за нищо друго в компанията на своите приятели. И всеки път, може би всяка нощ, той си вземаше довиждане с нея и отиваше да се люби с Нан.

Бени потрепери при спомена как той й заяви с насълзени очи, че не е успял да се въздържи и нямало как да изрази огромното си съжаление. Младата жена заизкачва безмълвно стълбите след майка си, слушайки оживения й коментар за партито, което никога нямаше да се състои.

Внезапно Анабел забеляза мълчанието й и ентусиазмът й се изпари.

— Нали не са се отказали? — сепна се тя.

— Не съм сигурна. Дотогава ще се променят доста неща. — Бени преглътна с усилие. — Джак и Нан ще се женят.

— Какво?

— Джак. Ще се жени за Нан. Така че нещата около партито може и да се променят.

— Джак Фоули… твоят Джак?

— Вече не е моят Джак. От известно време не е.

— Но ти не си казвала нищо. Не може да се оженят така изведнъж.

— Женят се, майко, изобщо не се съмнявай в думите ми. Годежът им ще бъде обявен в утрешния „Ди Айриш Таймс“.

Не беше по силите й да понесе изражението на майка си — оголеното й съчувствие, пълното неразбиране, търсенето на подходящите думи.

— Бени, толкова съжалявам. Нямаш представа колко съжалявам.

— Няма нищо, майко. Точно ти винаги си казвала, че студентските романси идват и си отиват…

Думите бяха добре подбрани, но тонът й не беше убедителен.

— Предполагам, че тя е…

— Да, определено е силно развълнувана и… и изобщо…

Ако майка й сега кажеше не каквото трябва, щеше да изгуби и малкото самообладание, което й бе останало. Дано не я прегърне или не изрече нещо за непостоянството на мъжете.

Но неколкоседмичното ръководене на бизнеса очевидно бе научило Анабел Хоган на много неща за живота. Последваха само няколко поклащания на глава по адрес на младото поколение, след което Анабел внезапно се сети, че веднага трябва да се прибират, тъй като Патси ги очаква за вечеря.

 

 

След вечеря се отби при Клода. Не я свърташе на едно място и непрестанно се движеше напред-назад и вземаше ту това, ту онова. Клода седеше и шиеше и скришом я наблюдаваше.

— Бременна ли си? — не издържа най-сетне тя.

— Не аз съм бременна — отвърна Бени.

И й разказа цялата история. Клода не остави нито за момент иглата. Кимаше и се съгласяваше или не се съгласяваше и задаваше въпроси. Накрая заяви, че Джак Фоули е копеле, а онази Нан Мейхън е кучка, тъй като е предала своята приятелка. За нея случилото се не беше кой знае каква изненада, животът бил пълен с подобни обрати.

Бени се почувства по-силна. Смъденето в очите и желанието да заплаче като че ли намаляха.

— Все още мисля, че той обича мен — промълви смутено тя.

— Напълно е възможно — отвърна невъзмутимо Клода. — Но не това е важно сега. Важно е какво прави човек, не какво казва или чувства.

Напомни й много на Ив — беше толкова решителна, толкова сигурна. Нан и Джак вероятно нямаше да бъдат нито по-добра, нито по-лоша двойка от повечето млади семейства. Но точно това щяха да бъдат — двойка с дете. А после с още едно, и още едно дете.

А дали Джак обичаше все още Бени, нямаше значение. Той бе направил своя избор. Беше постъпил „почтено“, както се казваше.

— Така е — потвърди против волята си Бени.

Клода сви рамене. Може би беше почтено, може и да не беше, важното е, че е постъпил по този начин.

— Ти ще го преживееш, Бени — успокои я тя. — И колкото и да не ми е приятно, длъжна съм да призная, че той също иска да го преживееш. Той ти желае най-доброто. И мисля, че това е любов.

 

 

По-късно същата вечер, край кухненската маса, Патси заяви, че всички мъже са свине, а красивите — двойно по-големи свине. Бяха го посрещнали толкова добре в тази къща, но той се оказал такъв шопар, че не успял да различи коя е истинската дама. Онази Нан не беше дама, въпреки всичките й превъзнесени приказки. И той щеше да го разбере, но тогава щеше да е твърде късно.

— Аз не мисля, че той искаше дама — обясни Бени. — По-скоро — любовница. А от мен нямаше никаква полза в това отношение.

— И слава богу. Сякаш не е достатъчно лошо, че трябва да го правим отново и отново, като се омъжим и имаме покрив над главите си. Какъв смисъл има да ги оставяме да го правят и преди това?

Подобно изявление хвърляше доста мрачна светлина върху бъдещето, което я очакваше с Моси. Депресиращо беше, че Патси се страхуваше толкова много от секса.

Патси наля още горещо какао и пожела на онази Нан да не бъде щастлива нито един ден повече в живота си, а бебето й да се роди кривогледо.

Обявен е годежът между Ан Елизабет /Нан/, единствена дъщеря на мистър и мисис Брайън Мейхън, „Мейпъл Гардънс“, Дъблин, и Джон Антъни /Джак/, най-големият син на доктор и мисис Джон Фоули, Донибрук, Дъблин.

Шон Уолш се постара да разхожда двете кучета по-дълго от обичайното време, докато срещне Бени.

— Малко изненадващо, нали? — ехидно се усмихна той.

— Кое? За принцеса Сорайя ли? — учуди се Бени.

Шахът на Персия възнамеряваше да се разведе. Пресата пишеше доста по този въпрос. Шон остана разочарован. Беше очаквал друга реакция, например нещастно отпускане на главата. Дори смущение.

— Имах предвид женитбата на твоите приятели.

— Нан Мейхън ли? Прочел си съобщението във вестника. Не знаехме кога ще го обявят официално.

— Но мъжът… Тя се омъжва за твоя приятел.

Сега вече Шон беше напълно объркан.

— Джак ли? Разбира се.

— Мислех, че вие двамата с него…

Шон не знаеше какво да каже. Младата жена му помогна. Обясни, че наистина били приятели, дори излизали заедно… както биха казали някои. Но университетският живот бил известен с приятелствата от първата година на следването; хората непрекъснато си сменяли местата по столовете, така да се каже. Шон я съзерцаваше съсредоточено.

— Е, радвам се, че приемаш случилото се така добре, Бени — изсумтя той, разочарован от безгрижното й поведение. — Трябва да кажа, че когато ги видях тук, в Нокглен, си помислих, че това е… ами, малко безчувствено от тяхна страна. Но не ти казах. Не исках да разстройвам никого.

— Сигурна съм, че не си искал, Шон. Но те не са идвали тук. Не и в Нокглен. Значи си се объркал.

— Не мисля така.

 

 

Когато се разделиха, Бени се замисли над думите на Шон Уолш. Сети се, че преди време Клода също бе споменала, че е зърнала Джак да налива бензин в Нокглен. Спомни си и как Джони ОʼБрайън се чудеше къде ли са го правили. Но това не беше за вярване.

Къде можеше да са ходили?

И ако Джак я обичаше наистина, как бе могъл да идва в родния й град, за да се люби с друга?

 

 

Уикендът мина някак си. Мъчително беше да си припомня при всяко позвъняване на телефона, че не би могъл да е Джак. Когато Фонси заговори за партито, беше трудно да си представи, че никой няма да дойде. Не й се вярваше, че той няма да я чака в университетското барче с танцуващ поглед и няма да й махне, щастлив и усмихнат до уши от появата й.

Но онова, което й беше най-трудно да забрави, бяха думите му, изречени с треперещ глас край канала — че все още я обича.

На Ив и Клода им беше лесно да посрещнат с презрение думите му. Но Бени беше убедена, че Джак не би казал такова нещо, ако не го мислеше наистина. Но ако продължаваше да я обича, тогава това, което се случваше, нямаше никакъв смисъл.

Не си позволяваше дори да мисли за срещата си с Нан. Но този ден несъмнено щеше да дойде. И то вероятно още през следващата седмица.

Носеха се противоречиви истории. Нан щяла да продължи да следва и да се дипломира, докато майка й гледа бебето. Или пък щяла да напусне веднага университета.

Бени запази съобщението от вестника. Прочете го многократно, опитвайки да проумее смисъла.

Джон Антъни. Това й бе известно. И дори повече, като например че името, което бе приел при първото причастие, беше Майкъл и затова инициалите му бяха Дж., А. М. Фоули. Нямаше представа, че името на Нан всъщност е Ан Елизабет. Вероятно я бяха наричали така, когато е била бебе. Бебе, което е получавало каквото поиска. Неизменно.

Може би не беше успяла да се сдобие със Саймън Уестуард и затова се е насочила към Джак. Колко несправедливо от страна на Саймън да не я пожелае. Точно това трябва да бе станало. Бени беше вбесена и на него самия, и на снобизма му. Уестландс имаше нужда от човек като Нан, за да го оживи. Ако романсът им беше продължил, тогава и те двамата с Джак…

Бени стоеше зад щанда на магазина, за да даде възможност на майка си и Майк да обсъдят спокойно новите дрехи. Влезе Хедър Уестуард.

Идваше да купи носна кърпа на дядо си. Старецът бил много зле и тя искаше да му достави мъничко удоволствие. Бени намери кърпа за парите, с които разполагаше момичето, и попита дали да я увие в специална хартия.

— Той може би дори няма да познае какво е, но ако все пак го познае, вероятно ще му стане приятно.

Хедър вдигна лице към младата жена за одобрение.

Бени реши, че детето има право. Подаде му торбичката с носната кърпа за човека, който бе крещял на Ив и бе нарекъл майка й уличница.

Може би щеше да направи същото, ако Нан се беше омъжила за Саймън.

Внезапно Бени се запита стреснато дали Нан е спала със Саймън. Нищо чудно. Но тогава бебето може би беше негово, а не на Джак.

Как не се беше сетила по-рано?

Цялата тази загадъчна история, която само до преди малко й се струваше неразрешима, може би все пак имаше своето логично обяснение.

Забеляза, че Хедър я наблюдаваше стреснато. Вероятно изглеждаше доста странно.

Непременно трябваше да каже на Джак. Беше длъжна да го предупреди. Не можеха да го задължат да се ожени за момиче, което не обича, и то след като детето не е негово. Нищо, че беше спал с Нан. Бени щеше да му прости. Както му беше простила онази история в Уелс. Важното беше, че я обича.

Но възбудата затихна, искрицата надежда изгасна. Бени осъзна, че се хваща за сламки. Джак и Нан със сигурност вече бяха обсъждали положението. Искаше й се да си спомни колко време беше минало, откакто Нан говореше с такъв ентусиазъм за Саймън. Но ако връзката им беше приключила отдавна… тогава не оставаше никаква надежда.

А и Джак не би бил чак толкова глупав, че да… Той щеше да разбере, нали? Мъжете винаги разбираха.

Не, всичко това беше просто една дива, побъркана надежда.

Но дори да вярваше, че е така, какво? Това щеше да доведе само до едно чудовищно спречкване и възмущението на Джак, че изобщо е допуснала подобно нещо. Да намеква, че Нан би могла да му пробутва чуждо дете.

Най-добре беше да върне опасната мисъл обратно там, откъдето се беше появила.

Хедър все още не беше излязла и продължаваше да се върти около рафтовете, сякаш събираше смелост да помоли за някаква услуга.

— Има ли още нещо, Хедър?

— Нали знаеш за Великденското представление. Ив и Ейдан обещаха да дойдат. Ще бъде на Велики четвъртък. Питах се дали би искала да дойдеш и ти.

— Да, да, разбира се. Благодаря ти — автоматично отговори Бени. Съзнанието й беше все още някъде далеч.

— Щях да помоля и Саймън, но той е в Англия. Сигурно няма да се върне за Великден.

— Какво прави там?

— О, мисля, че ще предложи на онази жена да се омъжи за него. Тя има страшно много пари. И тогава ще можем да оправим канализацията и оградата.

— А този романс, с дамата от Англия… Той отдавнашен ли е или нов?

— От цяла вечност — свъси вежди момичето. — Крайно време беше да предприемат нещо.

Значи такава била работата. Лудата надежда на Нан да спечели Саймън се бе провалила.

Бени изглеждаше резервирана и разсеяна. А Хедър се готвеше да й разкаже за големия скандал с Нан. За това как Нан беше пристигнала в Уестландс преди около четири седмици, облечена като за концерт, как двамата със Саймън си разменили остри думи в трапезарията, след което тя отишла до автобусната спирка с колата на Саймън и не му позволила да я изпрати.

Хедър помнеше дори датата, тъй като точно тогава определяха ролите за пиесата. Ако беше разказала случката на Бени, тя щеше да си даде сметка, че става дума за същия ден, в който бе партито в клуба по ръгби. Същото, на което тя самата не беше отишла. Същата нощ, в която бе започнало всичко.

 

 

В неделя Нан отиде на обяд в Донибрук, за да се запознае със семейство Фоули. Беше облечена безупречно и Лили си помисли, че нямаше да им се налага да се извиняват или да дават обяснения… относно външността й. Коремът й бе плосък, а държанието — уверено.

Младата жена изкачи външните стъпала към голямата къща с вид на човек, който има законно право над всичко това, а не като момиче от работническата класа, възползвало се от глупостта на сина й. Разговаряше с лекота и без лукавство. Не се опитваше да спечели благоразположението им.

Обръщаше по-голямо внимание на доктор Фоули, отколкото на нея самата. Това бе поведението, което се очакваше от всяко интелигентно момиче, посещаващо тази къща.

Беше любезна, но не прекалено, с Кевин, Гери, Ронан и Ангъс. Не объркваше имената им, но и не търсеше тяхното одобрение.

Лили Фоули наблюдаваше неодобрително това хитро, проницателно момиче, което бе хванало в примка най-големия й син. Нямаше в какво да упрекне обноските й обаче. Маниерите й бяха безупречни.

Когато по-късно поднесоха кафето в гостната, останаха само четиримата. Нан заговори толкова директно и безстрастно, че изуми и двамата родители на Джак.

— Напълно ми е ясно разочарованието ви и колко добре го прикривате. Искам да ви благодаря. — Те измърмориха в отговор нещо от рода на това, че не били ни най-малко разочаровани. — Джак със сигурност ви е казал, че моето семейство е значително по-простовато и необразовано и в много отношения техните надежди са по-скоро реализирани, отколкото разбити. След като ще ставам ваша снаха.

После се впусна да обяснява каква би искала да е церемонията; баща й щеше да плати за нея. Обяд за двайсет-трийсет човека в един от най-хубавите хотели. Може би в същия хотел, в чийто магазин работеше майка й.

Речите щяха да бъдат ограничени до минимум, тъй като баща й не бил оратор. Мислеше да облече кремава сатенена рокля и манто, вместо дълга бяла рокля. Надяваше се неколцина от нейните приятели и от приятелите на Джак също да присъстват. От своя страна тя щеше да осигури двама родители, двама братя, двама колеги на баща си и една леля.

Когато с Джак излязоха, за да отидат да пият чай на „Мейпъл Гардънс“, Джон и Лили Фоули се спогледаха.

— Е? — рече тя.

— Е? — отвърна той, надигна се бавно и наля на двамата по едно малко бренди. Нямаха навика да пият следобед, но случаят беше особен.

— Тя е много представителна — заяви неохотно майката на Джак.

— И много практична.

— И каза само истини… относно произхода си.

— Но нито веднъж не спомена, че обича Джак — намръщи се доктор Фоули.

 

 

Масата в къщата на „Мейпъл Гардънс“ беше приготвена за следобедния чай. Нейзи и Пол бяха с морскосини костюми и ризи. Брайън Мейхън носеше новия си кафяв костюм. Беше го купил по-евтино, тъй като даде на собственика на магазина няколко кутии с боя, които не му струваха нищо.

— Не е нужно да разправяш всичко това на Джак Фоули — предупреди го Емили.

— Боже милостиви, ще спреш ли да ми досаждаш. Съгласих се да не докосвам бутилката, докато не си тръгнат, а това е доста сериозно изискване към човек, който ще трябва да се изръси за сватбено тържество. Но на теб подадат ли ти пръст и ти налапваш цялата ръка…

Джак Фоули се оказа красив младеж. Той седеше до Нан през цялото време. Опита по малко от всичко. Благодари на мистър Мейхън за великодушните му планове във връзка със сватбата. Благодари на мисис Мейхън за подкрепата. Надяваше се, че Пол и Нейзи ще насочват гостите по време на тържеството в църквата.

— Надали ще има нужда от такова нещо при толкова малко хора — отвърна Нейзи. Според него двайсет човека бяха нечувано малък брой.

— Кой ще ти бъде кум? — поинтересува се Пол.

Джак още не беше мислил по въпроса, но вероятно щеше да помоли някой от братята си. Струваше му се неловко да предложи на Ейдан заради приятелството на Ив и Нан. Колкото до Бил или Джони… не, честно казано, ситуацията беше доста неловка.

Обърна се към Нан.

— Коя ще е твоята шаферка?

— Тайна — отвърна младата жена.

После обсъдиха къде биха могли да живеят. Брайън Мейхън обеща да намери майстори, които да направят много добре нужните преобразования, ако откриеха някое старо жилище.

Джак смяташе да започне работа в офиса на чичо си. Щеше да взема уроци по счетоводство. На няколко пъти усети изпълнения със съжаление поглед на майката на Нан. Очевидно тя беше разстроена от факта, че дъщеря й е бременна. Но той усещаше, че тук има нещо повече.

Когато Нан заговори бодро за мазета в покрайнините на града или тавански помещения край околовръстното шосе, очите на Емили се напълниха със сълзи. Опита се да ги избърше, без да я видят, но Джак почувства разочарованието й. Изглежда тя желаеше нещо съвсем различно за красивата си дъщеря.

Когато младите излязоха, Брайън разхлаби якичката на ризата си.

— Не можеш да кажеш кой знае какво против него — рече той.

— Никога не съм казвала нищо против него — отвърна съпругата му.

— Позабавлявал се е и сега си плаща. Това поне не може да му се отрече — изсумтя намръщено Брайън.

Емили Мейхън автоматично свали хубавата си блуза и облече старата. Завърза престилка и започна да разчиства масата. Можеше да се чуди и хиляда години и пак нямаше да разбере защо Нан се е примирила с този вариант. Двете никога не бяха мечтали за евтини гарсониери, студентски апартаменти, притеснени разговори за някакви не особено добре платени работни места. Години наред двете бяха разгръщали страниците на списанията и гледаха къщите, в които можеше да живее Нан. Но никога не бяха планирали подобна прибързана сватба и то със студент.

А дъщеря й от друга страна твърдеше неотстъпно, че връзката й със Саймън Уестуард отдавна е приключила. И никога не е била сериозна. Струваше й се дори прекалено непреклонна, когато обясняваше от колко време вече били скъсали.

Брайън облече дрехите, с които обикновено ходеше в кръчмата.

— Хайде, момчета, елате да изпием по чаша и да поговорим нормално.

Емили напълни мивката с гореща вода и се зае със съдовете. Беше страшно притеснена.

 

 

Джак и Нан седяха в колата на доктор Фоули.

— Е, най-лошото мина — произнесе Нан.

— Всичко ще се нареди — увери я той.

Всъщност тя не вярваше, че най-лошото е минало, нито пък той — че всичко ще се нареди. Но не можеха да го признаят.

Все пак фактът за тяхната сватба вече бе оповестен, имаше го черно на бяло. И свещеникът щеше да им определи съвсем скоро датата за венчавка.

 

 

Ейдан Линч отбеляза, че неделите не бяха същите без Хедър.

Ив му каза, че Хедър ги е поканила на училищното представление за Велики четвъртък. Ейдан се съгласи на драго сърце и дори предложи да й купят подарък.

— По-лош си от нея — засмя се Ив. — Това е религиозна драматизация, не е мюзикъл. Все пак е чудесно, че ще дойдеш. Можеш да останеш да спиш при мен. Като компенсация за провалянето на партито — допълни тя.

— И защо трябва да отпада партито? — учуди се той.

 

 

Розмари седеше в университетското барче в компанията на Бил и Джони. Разказа им за лековитите ръце на своя приятел Том. Отказваше да слуша неприличните им шегички. С лек масаж той успял да разнесе ужасното й главоболие.

— Много съжалявам, че партито в Нокглен няма да се състои — възкликна тя. — С такова нетърпение очаквах Том да дойде, за да го запозная с вас.

— Че защо няма да има парти? — попита Бил Дън.

— Изобщо не съм чувал, че е отменено — добави Джони ОʼБрайън.

 

 

Джак не ходеше на лекции. Официално не се беше отказал от следването, но по цял ден работеше в офиса на своя чичо. Ейдан имаше среща с него в шест часа.

— Значи все пак има време за заведения, така ли? — отбеляза с явно неодобрение Ив.

— Слушай, все пак не са го изпратили в манастир. Нито е изпаднал в немилост. Просто се жени. Това не е краят на света. — Младата жена сви рамене. — Нещо повече, ще му стана кум, ако ме помоли.

— Не говориш сериозно!

Ив бе искрено ужасена.

— Той ми е приятел. Всеки би трябвало да разчита на приятеля си.

 

 

Нан се появи в университета. Отиде на лекцията в десет часа и след нея се присъедини към колегите си, които се запътиха към барчето.

Настъпи известно раздвижване, когато я видяха да застава на опашката.

— Е, Кармел, аз излизам — промърмори под носа си Розмари. — Ако има нещо, което не съм в състояние да понеса, това е кръвопролитието.

— Бени няма да каже нищо — увери я все така шепнешком Кармел.

— Да, но видя ли лицето на Ив?

 

 

Бени успокояваше Ив. Абсурдно беше да се твърди, че Нан няма право да се показва в университета. Молеше Ив да не прави сцена. Какъв смисъл от всички преструвки, че не й пука, ако сега приятелката й проваляше всичко?

— Добре — заяви неочаквано тя. — Така да бъде.

— Защо не излезеш още сега, за да не би да си изтървеш отново нервите.

— Не мога, Бени. Страхувам се, че ще проявиш типичната си проклета доброта, ще я заразпитваш и за най-малките подробности и ще й предложиш да изплетеш терлички за бебето.

Бени стисна ръката й.

— Хайде, Ив, моля те. Ще се справя по-добре сама. Няма да направя нищо подобно. А и тя няма да седне при нас.

Нан отиде на друга маса.

В един момент погледна към Бени, която отвърна на погледа й. Никоя от двете не направи опит да се приближи, нито каза нещо. Нан отмести първа очи.

 

 

Нан лежеше на леглото си, вдигнала крака върху две възглавници. Джак щеше да излиза с Ейдан и това я изненадваше. Беше очаквала тежък бойкот, организиран от Ив.

Но мъжете бяха по-различни, по-великодушни. Всъщност мъжете бяха по-великодушни във всяко отношение.

Ако Ем бе друг тип човек, щеше да продължи да търси отговор на въпроса, който отбягваше. Емили Мейхън със сигурност подозираше, че дъщеря й носи детето на Саймън Уестуард. Това, което не можеше да разбере, бе защо тя, принцесата, допускаше тази грешка да провали плановете им. Емили, ако наистина беше друг тип човек, със сигурност щеше да й предложи да отиде в Англия, да роди там детето, да го даде за осиновяване и да започне всичко отначало.

Да започне отново преследването на един по-добър живот. Но тя нямаше представа колко уморена се чувстваше Нан. Уморена до мозъка на костите си от вечните преструвки. А и най-после бе срещнала един добър и честен човек, който нямаше план за живота си… нямаше и система за представяне на черното за бяло. Точно това правеше постоянно тя самата. Както пък Саймън се представяше за богат.

Джак Фоули бе просто такъв, какъвто беше в действителност.

Когато му каза, че детето е негово, той го прие без капчица съмнение. И когато бебето се родеше, то действително щеше да бъде тяхно. Тя щеше да напусне университета. Беше направила добро впечатление на семейство Фоули. Това беше ясно. В единия край на градината им имаше пристройка. След време щяха да я стегнат. Щяха да дават партита, да канят гости на вечеря, тя щеше да поддържа връзка с майка си.

В сравнение с неспирното съревнование, от сега нататък животът й щеше да бъде изпълнен с безкрайно усещане за покой. Край на играта, в която табелките с крайната цел се движеха непрекъснато все по-напред и по-напред и правилата се меняха.

Нан Мейхън щеше да се омъжи за Джак Фоули не само защото беше бременна, а и защото, още ненавършила двайсет години, се чувстваше страшно уморена.

 

 

Кит Хегърти бе облякла лимоненожълт костюм и бяла блуза за пътуването до Кери.

— Ще ти трябва нещо по-пъстро. Все забравям, че вече не можем да се допитаме до Нан.

— Говорила ли си изобщо с нея? — внезапно я попита Кит.

— Не.

— Боже, ама и ти си едно непреклонно момиче. Не бих искала да съм ти враг.

Семейство Хейс се отби, за да пожелае късмет на Кит. Ан Хейс я посъветва да си сложи голяма брошка в меден цвят. Имаше точно такава и предложи да й я даде.

Мистър Хейс изгледа с възхищение мисис Хегърти.

— Господ да ни благослови, Кит, но изглеждаш като булка — възкликна той.

— Престани с твоите големи надежди. Все пак е само едно гостуване.

— Твоят Джоузеф щеше да е много доволен, че си срещнала друг мъж. Често го казваше.

Кит го изгледа изненадано. Джоузеф Хегърти не би споделил подобно нещо със семейство Хейс, та той почти не ги познаваше.

— Лъжеш се, Кит. Познаваше ни. Изпращаше до нас писмата до сина си.

Сърцето на Ив се смрази. Защо точно сега трябваше да й съобщава подобна новина?

— Той искаше да поддържа връзка с момчето си. Пишеше всеки месец и винаги даваше новия си адрес, когато се местеше от място на място.

— И Франсис ги е чел?

— Франк изчиташе всичко. И миналото лято, когато консервираше грах в Англия, отиде да се види с него.

— Защо не ми е казал? Защо нито един от вас не ми е казал?

— Не беше дошъл подходящият момент да ти го кажат.

— А защо сега е дошъл?

— Защото Джо Хегърти ми писа, преди да умре. Писа ми да ти кажа, че ако някога срещнеш добър човек, не трябва да се притесняваш, защото не си лишила сина си от баща му. Ти наистина не си го направила.

— Той знаеше ли, че умира?

— Разбира се. Всички ние ще умрем един ден — отвърна мистър Хейс.

В този момент съпругата му се върна и закачи брошката на ревера й.

Кит се усмихваше, неспособна да говори. Точно това я тревожеше напоследък. Когато гледаше колко близък е със своите синове Пади Хики, тя се питаше дали не беше сгрешила, като остави Франсис да израсне без баща.

Радваше се, че говореха пред Ив. Очевидно я чувстваха като част от семейството.

Семейство Хейс щеше да наглежда къщата през следващите две седмици. Отсъствието й щеше да е значително по-дълго, отколкото си мислеше в началото, когато говореха с Пади за един уикенд. А и Ив щеше да се прибира в Нокглен. Кит бе щастлива, че все пак бяха решили да не се отказват от партито. Щеше да е равносилно на ново предателство. Какво толкова, че звездите си бяха отишли.

 

 

Когато организираше финансирането на партито, Шон беше дал предварително част от парите на Джак, тъй като той единствен можеше да ползва кола. Щеше да им осигури вино на по-ниски цени от някакъв търговец и после да го закара. Но сега очевидно всичко се беше променило. На никой обаче не му се искаше да му напомня за единайсетте лири от общите пари.

Шон предложи да забравят за тях. Другите момчета се съгласиха. На Джак и без това му се беше събрало много.

 

 

След представлението в училищната трапезария сервираха чай и бисквити и Хедър получи безброй похвали.

— Не съм прекарвала по-хубав Великден — възкликна тя със светнал поглед. — А Ив каза, че другата седмица ще бъда сервитьорка на нейното парти, стига само да се прибера вкъщи, преди да започне целуването.

Ив погледна тъжно към майка Франсис. Това бе заговорнически поглед между възрастни хора, които си казваха, че децата наистина могат да те окачат на бесилото за нищо. Хедър обаче не чувстваше нищо нередно.

— Твоят приятел ще дойде ли пак? — обърна се тя невинно към Бени.

— Кой по-точно?

— Онзи, който за известно време беше започнал да си пада по момичета от Уелс, но после се върна.

— Той отново ме остави.

— Е, тогава по-добре изобщо не се занимавай повече с него — отсъди Хедър. — Доколкото разбирам, не е от хората, на които може да се разчита.

 

 

Всички бяха щастливи, че ще ходят в Нокглен. И то не само за едно парти, а за цяла поредица от приятни преживявания.

Щяха да пристигнат в петък след шест часа, да пият по нещо у семейство Хоган и да прекарат вечерта в заведението на Марио. В магазина на Хоганови бяха приготвени походни легла и спални чували за момчетата. Момичетата щяха да нощуват при Бени и Ив. За събота бяха предвидили да отидат до близкия град и да се разходят в гората, след което да се върнат за главното събитие — истинското парти в къщата на Ив.

 

 

В нощта преди пристигането на групата Бени не можа да заспи. Затвореше ли очи, все й се струваше, че е минало много време, но погледнеше ли към светещите стрелки на часовника, установяваше, че са изтекли едва десетина минути.

Най-сетне стана и седна до прозореца.

Тази нощ не успя да прогони мислите за Джак от съзнанието си. Лицето му й бе все така мило. Никога обаче не й се бе струвало по-мило от деня, в който беше плакал на брега на канала; тогава й каза, че все още я обича и ако зависело от него, не би позволил това да се случи за нищо на света.

За какво ли говореха двамата с Нан?

Беше ли му казала как е помагала на Бени да се гримира и да използва качествен парфюм, да си гълта корема и да изпъчва гърди?

Лудост беше да предполага, че дори споменаваха името й.

Или че някой от тях си спомняше, че всички те възнамеряваха да прекарат този уикенд в Нокглен.

 

 

— Какво ще облечеш? — попита я Клода на другата сутрин.

— Не знам — обърна се Бени и я погледна безпомощно. — Някак си не съм в състояние да изпитам интерес към събитието. Моля те, Клода, недей да ме мъмриш.

— Даже не съм си помислила такова нещо. До довечера тогава в заведението на Марио.

— Забрави ли, че започваме първо в нашия магазин?

— След като ти не можеш да си направиш труда и да се облечеш за случая, защо аз да си правя труда да идвам?

— Дяволите да те вземат, Клода. Какво да сложа?

— Ела в магазина и ще видим.

 

 

Малко преди шест гостите вече се качваха по стълбите, като сипеха похвали и възклицания по адрес на огромните стаи, високите тавани, красивите стари прозорци, голямото писалище, превъзходните рамки на старите картини. Приличаше на пещерата на Аладин.

— На ваше място бих живял тук — обърна се Бил Дън към майката на Бени. — Не че къщата ви не е страхотна…

— Вече почти съм на път да го направя — отговори Анабел Хоган.

Бени изпита истинско щастие при тази новина. Усилията й започваха да дават плодове. Страхуваше се да се усмихва, тъй като Клода я беше издокарала в много тесен корсаж в кънтри стил. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да грабне китарата и да изпее някоя песен. Джони ОʼБрайън възкликна, че изглеждала направо фантастично.

— Приказна фигура — добави той, като я изрисува във въздуха с красноречиви движения на ръцете. — Джак трябва да е луд.

В много добро разположение на духа се запътиха към заведението на Марио.

Ив смушка Бени в ребрата, когато по улицата се разминаха с Шон Уолш, мисис Хили и двата териера, всички те тръгнали на редовната си вечерна разходка.

 

 

В събота Бени и Патси приготвиха закуска за Шийла, Розмари и Кармел. След това отидоха в магазина и направиха същото за Ейдан, Бил, Джони и Шон.

— Аз си имам собствена самоличност — изръмжа той, когато Бени се провикна от другата стая, за да попита дали Шон на Кармел иска едно или две яйца.

— В този град името Шон не се ползва с добро име — обясни тя.

После всички потеглиха към съседния град. Бени на два пъти се обръща в колата с намерението да каже нещо на Джак. Колко време още щеше да й е нужно, за да запомни, че той не е тук. И изобщо щеше ли да дойде такъв момент?

 

 

Бил Дън и Ив се отделиха от останалите.

— Как Бени приема цялата тази история около Джак? — нерешително попита Бил.

— Та малко ли са момчетата, които я обсипват с внимание? Разбира се, че не страда.

Отговорът й като че ли разочарова Бил.

След това той призна, че Джак често е споделял с приятелите си, както вероятно правеха и момичетата. Но нито веднъж не бил споменал и дума за Нан. Оплаквал се многократно от манастирското възпитание на Бени, че не стояла достатъчно в Дъблин. Но Бил беше сигурен, че преди танците в клуба по ръгби Джак не беше излизал никога с Нан.

— Та това беше само преди няколко седмици — изуми се Ив.

— Да. Не ти ли се струва, че онази работа е станала прекалено бързо?

— Е, достатъчен е само един път, така поне твърдят всички — произнесе с привидно безгрижие Ив и побърза да смени темата. Мислите на Бил опасно подкрепяха нейните собствени съмнения — че забременяването е станало прекалено внезапно.

Досега не бе имала възможност да определи кога точно е била първата среща на Джак и Нан; оказваше се, че оттогава бяха минали само няколко седмици. Ставаше дума за същата вечер, когато двете с Бени бяха отишли на кино в Дън Леър. Дори най-големите слабаци по математика можеха да си дадат сметка, че е прекалено рано, за да се е случило нещо и да бъде потвърдено. Те не можеха да не го знаят. Все пак бащата на Джак беше лекар.

Тогава се налагаше един почти невероятен извод. Това означаваше, че Нан носеше детето на друг мъж, но е избрала Джак за негов баща.

Изказването обаче на каквито и да било подозрения само щеше да възроди надеждите на Бени и да разбие още повече сърцето й.

А и може би се лъжеше. Ив не беше сигурна дали Нан и Саймън се бяха любили някога. Не можеше да става и дума да са го правили в Уестландс, в „Мейпъл Гардънс“ или в колата. Братовчед й нямаше пари за хотели. Нан нямаше приятели. Освен Ив и Бени. Затова сега й беше толкова трудно да си намери кума.

Макар и неохотно Ив бе принудена да признае, че двамата едва ли са били любовници. Но беше абсолютно сигурна, че ако имаше подобна възможност, Нан нямаше да я изпусне в никакъв случай.

Освен това не бе чула двамата със Саймън да са се карали. Според думите на Нан, които всъщност бяха единствената информация на Ив по случая, двамата се бяха разделили като приятели преди доста време.

— Нещо си мърмориш сама — извади я от мислите й Бил Дън.

— Единственият ми неприятен навик. Ейдан казва, че е миниатюрен недостатък на един съвършен във всяко друго отношение характер. Хайде, ще те заведа до моята къща.

 

 

По пътеката се зададоха няколко фигури — Теди Флуд, Клода Пайн, Меър Каръл и новият й годеник, студентът по медицина Том, за когото Розмари имаше големи планове. И още няколко състуденти, които идваха само за партито.

— Ейдан, отговаряш за напитките — обяви Ив — а аз отивам да разрежа този звяр.

Теди Флуд бе донесъл огромен изпечен свински бут. И добави, че месото се режело като масло. Въпреки това Ив затвори вратата на кухнята, за да действа спокойно. И не разбра, че входната врата се отвори и влязоха още двама гости.

Бяха Джак и Нан, натоварени с бутилки вино и бира.

 

 

Розмари беше най-близо до вратата и ги видя първа. Ръката й падна от рамото на Том.

— Боже мой! — възкликна тя.

На лицето на Джак се появи непринудената му усмивка.

— Не точно — отговори той. — Само неговият заместник.

Кармел сръга седналия до нея Шон.

— Защо не ми каза, че и те ще идват?

— Нямах представа — прошепна той, не по-малко изненадан.

Джони ОʼБрайън и Шийла изпълняваха сложни стъпки в ритъма на тангото, което танцуваха.

— Хей, ето я и черната овца — провикна се щастливо той.

Шийла се завъртя рязко на пети и потърси с поглед Бени. И точно навреме, за да види как тя вдигна очи от ъгъла, в който двамата с Бил Дън нареждаха грамофонните плочи. Лицето й пребледня като платно и трите плочи, които държеше, се плъзнаха от ръцете й.

— Ето това се казва изненада — възкликна Бил.

Въпреки гръмката музика обаче, Нан и Джак усетиха настъпилото мълчание и неприкритата студенина.

Легендарната усмивка на Джак отново се притече да го спасява.

— Е, хайде де, да не искате да кажете, че съм забравил за обещанието си да донеса пиенето?

Засмя се. Остави бутилките на пода и разтвори широко длани с жеста, който Бени познаваше и обичаше.

Това несъмнено бе някакъв сън. И сега той беше тук и сънят беше свършил.

Усети как му се усмихва.

Той забеляза усмивката й.

— Здравей, Бени — поздрави я Джак.

Сега вече всички усетиха мълчанието.

Клода бе облякла Бени в черно и бяло за партито. Дълга черна пола от рипсено кадифе, бяла блуза, гарнирана с гладко черно кадифе. В момента, когато я видя Джак, тя изглеждаше зачервена и щастлива.

Той тръгна към нея.

— Как е майка ти? Как върви магазинът?

— Чудесно. Снощи направихме парти там.

Усети, че говори прекалено бързо. Погледна през рамо. Ейдан Линч взе бутилките вино от Нан и ги постави на масата.

Клода се опитваше да обясни нещо на Фонси само с движение на устните си.

Джони ОʼБрайън, на когото винаги можеше да се разчита да каже нещо, па макар и не каквото трябва, се приближи и удари топло с юмрук Джак по рамото.

— Много се радвам да те видя. Мислех, че са те опандизили зад решетките — извика той.

Ейдан напълни чаша за своя приятел.

— Джак, млади момко! — рече той. — Като в старите времена.

— Реших, че би било глупаво да се държа така, сякаш има някаква вражда.

Джак изглеждаше леко разтревожен, че може би не е взел правилното решение и е нежелан тук.

— За каква вражда говориш? — Ейдан погледна нервно към Нан, която продължаваше да стои до входната врата.

— Е, и аз си мислех същото. Пък и не можех да не дойда, след като в мен бяха парите за пиенето.

И двамата знаеха, че това нямаше нищо общо с „пиенето“.

— Как вървят нещата? — поинтересува се Ейдан.

— Добре. Малко нереално.

— Знам — отговори Ейдан, който всъщност не знаеше нищо и дори не можеше да си го представи. Реши, че е по-безопасно да сменят темата. — А офисът на чичо ти?

— Пълна лудост. Всички са толкова дребнави, направо не е за вярване…

Джак се бе подпрял на високия скрин и говореше с лекота.

Бени се бе отдалечила малко. Ставаше й ту горещо, ту студено. Надяваше се, че няма да припадне. Може би, ако глътнеше малко чист въздух.

Тогава си даде сметка, че Ив все още не знаеше за пристигането на Джак и Нан.

И Ейдан се сети в същия момент. И моментално се погрижи Фонси да го замести във воденето на разговора и се опита да отклони Бени от кухненската врата.

— Аз ще го направя — рече той. — Ела да ме спасиш, ако не се появя до един час.

Тя ми се усмихна неубедително.

— Добре ли си? — попита я притеснено той.

— Да.

Което беше равносилно на „ужасно“. Ейдан се огледа и срещна погледа на Клода. Тя се приближи към тях. Когато той влезе в кухнята, Клода й прошепна:

— Тя може да стои цяла нощ на вратата. Не й липсва нахалство, казвам ти. Но и аз й го върнах.

— Какво?

— Тя пропя като звънче: „Здравей, Клода“. Аз погледнах през нея, сякаш е прозрачна. Тя повтори отново. „Познавам ли ви?“, попитах аз.

Клода очевидно бе много доволна от постъпката си.

— Все пак другите ще трябва да говорят с нея.

— Но не и аз.

И наистина, Нан изглеждаше напълно изолирана, докато Джак бе в центъра на вниманието на своите приятели.

Бени погледна към нея. Нан, красива и невъзмутима както винаги, се оглеждаше по присъщия си заинтригуван, леко въпросителен начин. По нищо не личеше, че се чувства нежелана. Изглеждаше напълно уверена и спокойна, докато стоеше все още до вратата, когато Ейдан пое бутилките от ръцете й.

Бени я наблюдаваше с възхищение. Нан знаеше какво да говори, как да се държи, какво да облича. Тази вечер беше отново с нов тоалет, целият в лилаво и бяло, сякаш току-що го бе купила и облякла, а не бе пътувала с него от Дъблин до Нокглен.

Бени преглътна. Отсега нататък до края на живота си Нан щеше да пътува в една кола с Джак, да седи до него и изобщо да споделя с него всичко, което до неотдавна бе споделяла тя самата. Очите й се напълниха със сълзи на разочарование. Защо не бе направила това, което я бе помолил той? Защо не си бе съблякла дрехите и не бе легнала до него, защо не го бе обичала великодушно и топло, защо не бе отвърнала по желания от него начин, вместо да бърза да се закопчее отново догоре и да казва, че трябва да се прибират.

Ако забременялата беше Бени, сега Джак щеше да бъде щастлив и горд. Щеше да обясни положението на своите родители и на нейната майка, както бе направил за Нан. Колко глупаво бе постъпила.

Нан я забеляза и се приближи до нея.

— Не съм те избягвала — започна тя. — Мислех да ти пиша, но тъй като никога досега не сме си писали писма, щеше да изглежда прекалено изкуствено.

— Да.

— А и е трудно за обяснение…

— Ти винаги знаеш какво да кажеш. — Бени я погледна. — И какво правиш.

— Всичко е много объркано и стана неочаквано. Уверявам те.

Нещо в гласа на Нан й се стори изкуствено. И изведнъж осъзна, че тя я лъже. Може би беше замислено да стане точно така. Случилото се бе точно според плановете на Нан.

 

 

— Да си тръгват веднага, чуваш ли.

— Няма да си тръгнат, Ив. — Неочаквано Ейдан бе решил да прояви твърдост. — Джак ми е приятел и аз няма да го изгоня. А и идването му беше планирано… донесъл е пиенето.

— Никой не иска проклетото му пиене. Ако се е притеснявал толкова, можеше да го изпрати… те просто не са добре дошли тук.

— Те са наши приятели, Ив.

— Вече не.

— Това не може да продължава вечно. Трябва да се върнем към нормалното положение на нещата. Според мен са постъпили съвсем правилно…

— И какво правят сега? Държат се като господари?

— Ив, моля те. Те са твои гости, наши гости в известен смисъл, тъй като ти и аз сме двойка. Моля те, не прави сцени. Така ще съсипеш партито. Всички се държат чудесно.

Ив се приближи до Ейдан и го прегърна.

— Много си великодушен и сигурно си по-добър от мен. Не мисля, че от нас може да излезе двойка.

— Може и да си права. Но предлагам да обсъдим въпроса друг път. Сега гостите очакват вечеря.

Бил Дън мина през кухнята, за да отиде до банята.

— Съжалявам — извини се той, когато ги завари прегърнати. — Човек вече не знае къде да се дене.

— Добре — съгласи се Ив. — Нека да останат, но при условие че не трябва да говоря с нея.

 

 

Бени танцуваше се Теди Флуд, когато приятелката й влезе в стаята. Джак разговаряше с Джони и Шон. Беше красив и уверен — както винаги. Зарадва се много, като я видя.

— Ив!

— Здравей, Джак.

Отговорът й бе лишен от ентусиазъм, но в никакъв случай — нелюбезен. Беше дала обещание на Ейдан. Не трябваше да нарушава законите на гостоприемството.

— Донесохме ти една ваза. Стъклена. Ще подхожда за нарцисите — продължи той.

Вазата наистина беше хубава. Как успяваше човек като него да прави толкова често точно това, което е необходимо? Откъде знаеше, че има нарциси? Та той не бе идвал тук от Коледа.

— Благодаря. Прекрасна е.

Ив започна да разтребва из стаята.

Нан продължаваше да стои сама в края на групата.

Ив все не намираше сили, за да я поздрави. Върна се в кухнята и остана известно време наведена, подпряла ръце на масата. Колко пъти майка Франсис, Кит Хегърти и дори Бени я бяха предупреждавали, че нейният темперамент не е нормален. В крайна сметка той можеше само да й навреди.

Вратата се отвори. Появи се Нан.

— Слушай, Ив…

— Предпочитам да не слушам, ако нямаш нищо против. Трябва да приготвям вечерята.

— Не искам да ме мразиш.

— Ласкаеш се. Никой не те мрази. Ние те презираме.

Погледът на Нан пламна. Не беше очаквала това.

— Не мислиш ли, че се държиш дребнаво? И провинциално? Животът продължава. Ако забелязваш, Ейдан и Джак са приятели…

Изглеждаше горда и уверена. Знаеше, че държи печелившите карти. Беше нарушила всички правила и въпреки това бе победила. Не само беше в състояние да отнеме приятеля на единствената си приятелка, да намери място, един Бог знае къде, да спи с него и след това да го принуди да се ожени за нея, ами и очакваше всичко да си остане както преди.

Ив не отговори. Изгледа я поразена.

— Е, кажи нещо, Ив — възкликна нетърпеливо Нан. — Все мислиш нещо за мен. Кажи го.

— Мислех, че Бени беше вероятно единствената ти приятелка. Че тя единствена от нас те харесваше заради това, което си, а не просто заради очарователния ти вид.

Ив знаеше, че разговорът е безполезен. Нан просто щеше да свие рамене. И да каже, че подобни неща се случват. Тя беше от хората, вземащи всичко, което видят. Като малко дете, което запълзява към всеки бляскав предмет. Действаше, водена единствено от инстинкта си.

— Така е по-добре за Бени. Иначе цял живот трябваше да го наблюдава внимателно, да се притеснява и да си задава въпроси.

— А ти?

— Аз ще се справя.

— О, не се съмнявам; ти се справяш с всичко.

Ив усети, че трепери. Ръцете й трепереха, докато пълнеше вазата с вода и нареждаше в нея цветята.

— Аз ти я избрах — внезапно заяви Нан.

— Какво?

— Вазата. Ти нямаш ваза.

И изведнъж Ив разбра къде бяха прекарвали нощите Нан и Джак. Тук, в тази къща, в нейното легло.

Бяха идвали с колата до Нокглен, бяха изкачвали пътеката, бяха вземали ключа от цепнатината в стената и бяха влизали в дома й.

Изгледа ужасена събеседницата си. Затова значи имаше чувството, че някой е идвал в къщата. Странното, неопределено чувство за нечие друго присъствие.

— Били сте тук, нали?

Нан сви рамене. Познатия, ужасен, пренебрежителен жест.

— Да, понякога. Какво значение има, особено сега…

— За мен има.

— Оставяхме къщата в безупречно състояние.

— Идвала си в моя дом, в моето легло, за да легнеш с Джак на Бени! В родния град на Бени! Боже милостиви, Нан…

Сега вече Нан изгуби самообладание.

— Слушай какво, писна ми. От поведението ви на светици, докато всички вие също го искате. Играете си, без да стигате никога до края, защото на никой от вас не му стиска да го направи… — Лицето й бе зачервено от гняв. — И не ми говори за тази къщичка… Не говори така, сякаш става дума за двореца във Версай. Това е една влажна, разпадаща се колиба… ето какво е. Няма електричество. Не можехме да запалим печката от страх да не оставим следи. Покривът капе, има всевъзможни течения. Затова е напълно нормално да говорят, че в къщата има духове. Тя създава усещането, че е пълна с духове. Дори мирише така.

— Никой не казва, че в къщата има духове…

Очите на Ив бяха пълни със сълзи на гняв.

И изведнъж тя млъкна. Хората говореха, че нощем се чували акорди от пиано. Но това бе отдавна. Джак не свиреше на пиано. Трябва да е било преди него.

— Водила си тук и Саймън, нали?

Сети се за деня, в който Хедър я заведе в Уестландс и завариха Саймън да свири на пиано. Денят, в който старецът се бе държал безобразно с нея и бе нарекъл майка й уличница. Нан не отговори.

— Водила си Саймън Уестуард в моето легло, в моята къща. Знаеше, че никога не бих го пуснала да прекрачи дори прага на дома ми. И въпреки това си го довела тук. А после, когато той не е пожелал да се ожени за теб, си подлъгала Джак Фоули…

Внезапно Нан пребледня. Погледна към вратата, която водеше към стаята. Оттам гърмеше музика, вероятно всички танцуваха. Таб Хънтър пееше: „Млада любов, първа любов“.

— Успокой се… — започна Нан.

Ив беше хванала касапския нож. Тръгна към нея, неспособна да контролира думите си.

— Няма да се успокоя. Няма да приема спокойно това, което си направила.

Нан не беше достатъчно близо, за да достигне дръжката на врата. Тя заотстъпва заднешком, но Ив настъпваше; от очите й святкаха мълнии, ножът бе все така в ръката й.

— Ив, престани! — извика тя и се извъртя колкото се може по-бързо.

Блъсна се така силно във вратата към банята, че счупи стъклото. Подхлъзна се, падна на пода и счупеното стъкло сряза ръката й. Кръвта запръска във всички посоки, дори по лицето й.

Роклята й почервеня за секунди.

Ив изпусна ножа, писъците им се смесиха.

От другата стая се носеха звуците на песента „Младата любов, първата любов, е изпълнена с дълбоки емоции“, подета вече от цялата група.

 

 

Най-после ги чуха. Ейдан и Фонси се появиха първи.

— Чия кола е най-близо? — попита Фонси.

— На Джак. Пред самата врата е.

— Аз ще карам. Аз познавам пътя по-добре.

— Ще я местим ли? — възкликна Ейдан.

— Ако не го направим, кръвта й ще изтече пред очите ни.

Бил Дън се справи великолепно със задачата да не пуска останалите в кухнята. Само Джак, Фонси и, разбира се, Том, студента по медицина, с надеждата той все пак да знае нещо повече от другите.

Отвориха задната врата. Колата беше паркирана само на няколко метра от нея. Клода донесе едно одеяло и чисти кърпи от спалнята на Ив. Увиха кърпата около ръката й.

— Да не набутаме стъклото още по-навътре? — уплашен, извика Фонси.

— Поне ще спрем кръвта — отговори Ейдан.

Бени стоеше неподвижно в стаята, преметнала ръка върху раменете на Хедър.

— Всичко ще бъде наред — повтаряше като папагал тя. — Всичко ще бъде наред.

Преди да влезе в колата, Ейдан се приближи до Ив.

— Не ги пускай да си отиват — предупреди я той. — Връщам се веднага.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ги оставяй да се разотидат. Дай им нещо за ядене.

— Не мога…

— Тогава накарай някой друг. Те така или иначе имат нужда от храна.

— Ейдан!

— Говоря напълно сериозно. Всички прекалиха с пиенето. За бога, нахрани ги. Нямаме представа кой ще се изсипе на главите ни.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако тя умре, ще трябва да се разправяме с полицията.

— Да умре! Не може да умре.

— Нахрани ги, Ив.

— Аз не съм… тя падна.

— Знам, глупачето ми.

След това колата с Джак, Фонси, Ейдан и все още изпадналата в истерия Нан потегли.

Ив пое дълбоко въздух и се опита да се овладее.

— Аз самата смятам, че идеята е абсурдна, но според Ейдан трябвало да се нахраним. Затова бихте ли поразчистили, за да ви сервирам?

Все още шокирани, всички незабавно се подчиниха.

 

 

Доктор Джонсън огледа ръката и се обади в болницата.

— Водим човек с наранени артерии — обясни лаконично той.

Трите пребледнели момчета не го изпускаха от очи.

— Аз ще я закарам — каза лекарят. — Само един от вас може да дойде. Кой?

Фонси и Ейдан останаха по местата си, Джак пристъпи напред. Морис Джонсън го погледна. Лицето му му се стори познато. Млад играч на ръгби. Беше идвал в Нокглен и преди. Всъщност това май трябваше да е приятелят на Бени Хоган. А и се говореше, че ходела с някакъв забележително красив младеж. Но сега нямаше време за спомени. Кимна на Фонси и Ейдан и излезе.

 

 

Неделята беше безкрайно дълга. Целият Нокглен научи за ужасната злополука.

Доктор Джонсън побърза да заяви, че всички били напълно трезви и не можело и дума да става за някакви груби шегички. Всъщност той нямаше представа дали това, което твърди, е вярно, но не можеше да понася хорските езици да разправят какво ли не по адрес на Ив Малоун и да я критикуват за неща, които не зависеха от нея.

Лекарят обясни, че случаят не е сериозен и пострадалата ще се оправи.

 

 

И тя наистина се оправи. В неделя вечерта Нан Мейхън вече бе вън от опасност. В началото й бяха прелели на няколко пъти кръв, дори по едно време пулсът й отслабна толкова, че предизвика всеобща тревога. Но тя беше млада и здрава. А младите имат прекрасната способност да се възстановяват.

В понеделник сутринта тя направи спонтанен аборт. Но в болницата бяха изключително дискретни. Все пак Нан Мейхън не беше омъжена.